Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678


Глава шестнадесета

Остров Андрос

Бел беше разтревожен и огорчен. Ако чутото не беше минало покрай ушите му, той би се предал. Стига вече. Нещата застрашаваха да се стоварят върху главата му. Той беше изпуснал Звездата. Все още изпитваше угризения. Напрежението около „Джаксънвил“ правеше нещата да изглеждат още по-лоши. Твен беше написал, че смелостта, това е устойчивост и властване върху страха, а не липсата му. Какво щеше да стане, ако не го овладееше?

Джесика Моран стоеше на плиткото. Беше се преоблякла в спортен екип. Държеше маратонките си за връзките.

— Здравей — каза той.

— Здрасти, Марк. Охлаждам си краката. По-добре ли си?

— Дългата разходка ми дойде добре.

— Така се чувствам и аз, когато потичам.

— Всеки се разтоварва по някакъв начин — съгласи се той.

— Кой обичаше Марк Твен в семейството ти? Рег ми каза, че си кръстен на него.

— Баща ми.

— Той също ли беше морски офицер?

Бел се поколеба за секунда:

— Беше последният капитан на „Дорнтън“.

— Подводницата, която… О, Марк, извинявай.

— „Топлото лятно слънце грее нежно тук — каза той тихо. — Топлият южен вятър духа нежно тук. Цветята те пазят. Лежи спокойно“. Това е епитаф на Твен, посветен на дъщеря му. Прочетохме го върху надгробния й камък. Бил е добър човек. А твоите роднини?

— Още са в града. Баща ми е шофьор. Кара камион. Казва, че предградията са за мухльовците.

— Твърд човек.

— Не. — Гласът й стана топъл. — Като дете е. Само говори смело. Когато беше на тридесет, майка ми стана домакиня. Около година той строи къщата. Затова тя беше покрай него. Макари, кабели, парапети, специални прозорци, врати и приспособления. Тя не го изостави. Бих казала, че това щеше да я убие. Повечето хора ги познават. Един главатар на банда дори взимаше уроци по тенис при него. Презреният тип се превръщаше в послушно дете, когато излезеше на корта. Всички мислеха, че ако загуби, ще извади нож. — Тя се усмихна на спомените си. — Оказа се добър играч. Баща ми му даде пари за стипендия, когато откриха, че има досие в полицията. Този човек не можа да забрави добрината и остана верен на баща ми. Двама от неговите хора охраняват къщата ни през цялото денонощие.

— Харесваш ли футбола? — попита той.

— Не мога да го понасям. Неприятно ми е, както когато ме сърби носът.

— Не е така.

— Харесвам атлетиката — каза тя. — Възхищавам се от старите спринтьори. Опитвах се да бъда Лорета Янг и я заобичах.

— Мога ли да ти доверя една тайна?

— Само ако е дълбока и мрачна.

Той кимна:

— Веднъж взех прожекционен апарат и в общата спалня показах един филм на Дийна Дърбин.

— И какво се случи?

— Вързаха ме за леглото и ми обръснаха главата. Атлетите не могат да оценят културните ценности.

— Марк, днес, когато хеликоптерът падна…

— Остави това, Джес.

— Но аз…

— Няма значение. Това засяга само мен. Да поговорим за вечерята. В базата има ресторант, където сервират печени миди. Флин ми е показал и местните барчета. Можем да се срещнем с него и Рег по-късно. — Видя, че тя се колебае и добави: — За честта на скаутите — бъдещи командири.

— В такъв случай — каза тя, — приемам.

Ресторантът на Мършавия беше претъпкан с мъже и жени, които танцуваха. Имаше доста и на бара.

— А, ето я нашата половинка — каза Картър, когато забеляза Бел и Джесика.

Флин изглеждаше доста тих и трезвен. Гаврътна ирландското си уиски така, сякаш гасеше някакъв вътрешен пожар. Картър помисли, че това е някаква странна реакция. Освен ако… Възможно ли беше легендарният Джейми Флин най-сетне да е обладан от истинска любов? Той самият можеше да разпознае любовта веднага. Един поглед му беше достатъчен, когато срещна бъдещата си съпруга. Но изражението на Флин беше новост за него. Познаваше много добре своя съученик и знаеше, че Флин се чувстваше добре само ако се влюбеше за една нощ. Това трябва да беше голям удар за него.

Бел и Джесика си пробиха път до тях.

— Вечерта преваля, колеги — каза меко Флин.

— Знаете ли, сър, обещах на Люк Джонсън да ви поздравя — обърна се Джесика към Маккензи.

Споменаването на това име зарадва Мак.

— Двамата сме имали доста приключения. Неведнъж ме е прикривал.

— Каза, че винаги ви е бил подръка, сър.

— Много му отива да изопачава фактите. Какво ще пиете?

— Една бира като че ли ще бъде добре.

— За мене също — каза Бел.

— Бирата е подходяща за цитати — предложи Маккензи.

— Много добре, сър. Чували ли сте това? „Ласкателството и възпитанието не са толкова внезапни като масовото клане, но са по-опасни в дългия ход“. Или: „Ако изправиш гладуващо куче, то няма да те ухапе. Това е основната разлика между хората и кучетата“.

— Така е — съгласи се Маккензи.

Флин се обърна към Джесика с такава напрегнатост, че тя се стресна:

— Днес свърши добра работа, Джесика. Наистина, особено като се вземат предвид всички обстоятелства.

— Защо? Благодаря, Джейми.

— Наистина го мисля.

— Вярвам, че е така.

Той се отдалечи. Тя го изгледа озадачена. По-нататъшното й учудване беше прекъснато от Мършавия — физически и философски гигант с рождено име Уендъл Мокси. Наблюдаваше царството си. До него стоеше по-възрастният му син. Той беше единственият мъж, по-едър от него на това място. Мършавият държеше бутилка без етикет. В нея се забелязваше странен лист от растение, потопен в някаква течност.

— Какво ще кажете за малко сок от корен, капитан Мак? Лекарство за всякаква болест.

Джесика се намръщи:

— Изглежда вредно!

— Може би — усмихнат каза Маккензи. — Ако останеш достатъчно дълго тук, Мършавия ще ти налее малко. Това е традиция.

Собственикът започна разговор с Джесика за силата и славата. Мак използва тази възможност, за да привлече Картър настрана.

— Как се чувстваш, Рег? Всичко наред ли е?

— Добре съм, сър. Мисля, че имаше доста напрежение, но всички го преодоляха, нали?

— Не знам. На няколко пъти изглеждаш така, сякаш имаш нещо наум. Никога преди не съм чувал да се сопваш на някого. Имаш ли да споделиш нещо?

— Не, сър. — Ти не можеш да ми помогнеш — помисли си той. — Никой не може. Хванат съм в капана.

— Бъди по-смел в подводницата тогава. Не се колебай. Ти имаш талант. Не се опасявай от неуспех.

Това сякаш бяха общи приказки, но Картър почувства, че учителят му говори от сърце. Помисли си, че може да му се довери, може би той е човекът, който би се борил за него? Време беше да сподели с някого проблема си.

— Да обучавам е нещо ново за мен — продължи Маккензи. — Ако имаш някакъв проблем, ела при мен. Ти се ползваш с добро име, Рег. Не бих искал нещо да го застраши.

Картър се стегна. „Има стотина мъже, които биха се заклели, че си техен любовник“. Заболя го. Маккензи вече си беше съставил мнение за него. Ще бъде смел. Поне достатъчно, че да реши сам проблема си.

— Мога сам да се погрижа за това, сър.

— Много добре. Хайде да се връщаме.

Джъстин се преоблече в спортен екип и си върза косата. Отвън я чакаше Джесика.

— Радвам се, че ме повика, госпожо Маккензи. Заредена съм с прекалено голяма енергия, за да заспя.

— Аз също. Мак още не се е прибрал. Мислех си, че е подходящо сега да поговорим. Преди да сте се потопили във водата. Как се справяш?

— Добре. Напрежението беше голямо. Само за четири дена свикнахме един с друг. Между другото, може да тичате, ако искате.

— Чакай само да се засиля…

— Хей, аз не мислех…

Джъстин полетя. След около двеста метра Джесика я надмина. Джъстин потисна импулса да надбяга момичето, все пак беше по-зряла от нея.

Джесика се върна.

— Добре ли сте, госпожо Маккензи? Ако обикновено не тичате толкова далече, може да спрем.

— Къде сте се научили да се борите така? — попита Джесика, след като се изравниха. — Да не сте испанка?

— Първите ми тренировки бяха в партизанската война и метежите на Никарагуа. Ние сме стара фамилия. Дядо ми е бил президент веднъж. Когато Сомора дойде на власт, ние преминахме към силите на революцията. Там съм се научила.

— О, поразена съм!

Джъстин почувства нещо зад себе си. Но нямаше никой. От какво бягаше, чудеше се тя. „Защо се състезавам с това дете?“ По краката й пропълзя болка; Джесика тичаше без усилие. Толкова е млада! Сякаш нещо я прободе. „Аз съм в средата на живота си. По средата на живота! Колкото и бързо да тичам, не мога да избягам от възрастта. Това съм почувствала зад себе си“.

Вървяха по шосето. Приличаха на две гъвкави сенки.

— Може ли да попитам с какво се занимаваш? — каза Джесика. — Такъв дяволски урок получих от теб на кораба!

Джъстин се взираше в голямата сребърна луна отпред. Тя нямаше да се предаде! Не би могла!

— Не беше много женствено, а? Да покажа чорапогащите си на целия екипаж! — Стъпи на пясъчната издатина. — Аз съм старши оперативен директор в Централното разузнавателно управление. При случай, ръководя и акции на открито.

— Госпожо Маккензи, може ли да попитам нещо лично?

— Разбира се, Джесика.

Думите сякаш избликнаха от нея:

— Вие знаете ли как изглеждате? Искам да кажа… Съжалявам… Господи, ние сте толкова красива! И талантлива. Такава ли сте била винаги?

— Да. — Джъстин отговори простичко, но спътницата й разбра, че е честна. — Баща ми беше концертиращ пианист. Такава бях и аз. За известно време. Дори когато бях съвсем млада, мъжете идваха да ме гледат, когато свирех. Не беше хубаво да усещам погледите им върху корема и гърдите си. Това… ме безпокоеше. Баща ми искаше и граничните стражи да разберат, че той и братята ми ще ги избият.

Джесика се препъна. След това се втурна назад. Не беше сигурна, че е чула правилно.

— Да ги избият?

— Така можехме да прекарваме оръжие и амуниции през границата. Сега рядко свиря.

— Съжалявам.

Джъстин сви рамене:

— Казах ти го просто като урок. Балансирането е най-важното. Никой не може да има всичко.

— Ще го запомня.

— Тичай — каза Джъстин, като се стрелна напред. Атлетите го наричат разтоварване. Тялото ти се запотява. Освобождава се от натрупаните отрови и започва да образува ендорфини — естествени унищожители на болката. Това е велико усещане. Освобождаваш се от себе си. Сякаш вятърът отнася душата ти. Джъстин се залови за това усещане. То я издигна над топлия път. Болката утихна. Тя летеше.

Зад нея се обади Джесика:

— Господи, вие сте щастливка!

Сега Джъстин се препъна. Щастливка? При цялото й нерадостно детство? При непрекъснатата борба? Винаги беше имала чувството, че е избрана за специална агония. Тогава се видя така, както Джесика я виждаше — как тичаше по посребреното от луната шосе, с вятъра, който облъчваше лицето й, с крака, които сякаш щяха да се изтощят напълно и завинаги. За пръв път почувства богатството на живота си. На Мак — също. Въпреки техните трудности. Внезапно разбра какво да даде на съпруга си.

— Ти ми донесе щастието, Джесика Моран! — извика щастливо тя.

— Аз? Защо?

— А защо има небе? — Джъстин се усмихна на вятъра. Нощта носеше някаква особена чистота. Всичко лошо вече беше зад гърба й. Какво значение имаха годините й? — Хайде, цялата съм мокра от пот. А водата изглежда великолепно.

— Нямаме бански костюми — стресна се Джесика.

Джъстин се чувстваше свежа като дете.

— Кой ще ни види? — Затича се към брега и започна да хвърля дрехите си. — Да плуваме до онзи пясъчен насип.

— Да, но…

Само по пликчета, Джъстин се гмурна във водата. Плуваше с бързи, силни загребвания. Вдишваше на всяко четвърто, като истински плувец.

Джесика се възхити на смелостта на Джъстин, докато се събличаше. Тялото й блестеше. Това я възбуди. Зърната на гърдите й набъбнаха. Почувства се необикновено. Така свободна, почти гола под лунната светлина на безлюдния бряг! Сякаш щеше да направи нещо, което винаги е обичала да прави. Доплува до насипа и до мълчаливата, красива Джъстин Маккензи.

— Подводницата при нощни маневри сигурно прилича на нощна сирена — пошегува се тя.

Джъстин се засмя.

— Трябва да се види. Кажи ми как стигна до морския флот?

Джесика се протегна.

— Един съсед искаше да се омъжа за него. По дяволите, винаги съм си мислила, че ще го направя. Да стоя вкъщи и да раждам, да пазарувам. Да разговарям с момичетата за секс. Да ме пребива, когато се върне вкъщи пиян. Така правеха всички. Един ден в пералнята, докато перях дрехите на моя приятел, дочух разговора на други две жени. Едната от тях наскоро беше водила децата си в Дисниленд и разказваше за Гуфи. Там, знаете, има такива живи герои. Казала му „здрасти“ и поискала и децата да го поздравят. Но не можела да се сети дали това е Гуфи или Плуто. Накрая детето казало „Здравей, Гуфи“ на Плуто. Това наистина било объркващо. Не знаела какво да обясни на децата си. Тази случка сякаш ме ритна. Може би и моят живот щеше да заприлича на техния, ако се омъжех за онзи човек. Рано или късно щях да седя някъде и да се притеснявам, че съм забравила разликата между Гуфи и Плуто, или за нещо друго. Трябваше да се махна. Един човек, който набираше войници, ми каза, че мога да опитам в Академията. Оценките ми бяха добри. Бях и атлетка. Баща ми познаваше конгресмен, който насочи програмата към града ни. Приеха ме. Влязох. Обаче никога не биха ми позволили да се доближа до подводница. Това ме подлудяваше. Тогава изучих кораба за подводно спасяване и се научих да го харесвам. И сега съм това. — Джесика се усмихна. Никой не ми е разказвал, че има съвършено друг начин на живот. Очарователно е. В училище те учат, че може да бъдеш секретарка, учителка или медицинска сестра. А момчетата — лекари или адвокати.

— Повечето от нас са странна комбинация между способности и обучение.

Джесика беше заинтригувана.

— Като мен например?

— Да, предполагам. Но сега имаш каквото си искала.

— Днес се чувствам добре — съгласи се Джесика. — Започвам да мисля, че светът е по-голям, отколкото си представях. Сигурна съм, че никога няма да забравя как изглеждаше, когато те видях за пръв път. Не само дрехите, но и твоето поведение. Страшно ме впечатли. Искам и аз да бъда такава.

— В много отношения ти вече си.

На Джесика й стана приятно.

— Знаеш ли какво, Джъстин?

— Какво?

— Да вървят по дяволите Гуфи и Плуто.

Морският офицер и държавният служител избухнаха в пристъп на неудържим смях.

Когато Мак се върна, къщата светеше.

— Джъст?

— Мак? Тука съм.

Тя седеше в леглото, облечена в огромна тениска и четеше.

— Радвам се да те видя — каза той.

Тя се наклони да го целуне.

— Току-що се върнах. С Джесика потичахме.

Той леко отвърна на целувката й и закрачи.

— Трябва да говоря с теб. Имам проблеми с това обучение на бъдещи командни офицери. Ти какво мислиш?

Джъстин остави книгата и потисна усмивката си. Беше присъщо за него да пристъпва към проблема направо, без предисловия. Когато нещо го тревожеше, не вземаше решение, докато не го обмисли добре. Промяната в техните отношения включваше въвеждане на всеки един е светът на другия. Хората наричаха това обвързване.

— Предпочиташ да командваш подводница — каза тя.

Мак я погледна истински изненадан:

— Ти си знаела?

— Досетих се. Ти си човек на действието. Учителството ти се струва като ужасяващо опитомяване.

Мак си взе бира, тръсна се на стола и вдигна крака.

— Искаш ли чипс?

Малко смутена, тя пое пликчето през завивките:

— Знам, че се съгласих да не ям в леглото. Но малко пържени картофки и хубава книга… Божествено е.

— Вероятно съм щастливец. Някои жени предпочитат диаманти. — Той дъвчеше замислен. — Когато Бен ми постави тази задача, аз повярвах, че ще се справя. Сега, когато съм в нея, си мисля дали няма да се проваля.

— Ти си доказвал, че можеш да успяваш по-добре от всеки друг. Но има и нещо друго.

— Слушам те.

— Ти не си готов да преминеш към нов етап от живота си.

Мак я погледна раздразнен.

— Глупости.

Джесика отговори спокойно:

— Добре. Но това не е защита.

Мак овладя един сърдит отговор.

Джъстин остави книгата.

— Когато тичахме с Джесика…

— Тя се представя добре, между другото.

— Чух. Мисли, че си много умен.

— Ужасен съм.

Джъстин се усмихна:

— Не, напротив, приятно ти е. Както и да е. Когато тичахме по брега, аз опитвах да я надбягам. Не исках да изглеждам стара или мудна до нея. Почувствах, че нещо тегне зад гърба ми. Сякаш ме преследва. След малко разбрах какво е.

— Какво?

— Ужасът, че ще остарея и ще се променя. Че ще стана прекалено дебела или прекалено бавна. Но това не е най-важното. Най-важното беше съгласието ми, че трябва да приема старостта. По две причини.

— Тя е неизбежна — вметна Мак, — кали?

— Това е първото. Втората причина ме разтърси силно.

Мак изглеждаше заинтересуван. Джъстин се опита да намери най-подходящите думи, за да му обясни по-добре какво беше почувствала тази вечер.

— Мак, аз съм по-добра. Всичко, което се случи в моя живот, в твоя живот… още от баща ми, ти знаеш, ме е направило по-добра, по-богата. Не бих искала отново да бъда дете. Това си е за… е, добре, за децата.

Нещо в очите му се промени. Признание ли правеше тя? Все пак постигна целта си. Беше го накарала да разбере всичко.

— Ще отида на кораба — каза накрая.

— Така ли?

— Ще тръгваме много рано. Защо да те будя?

— Добре.

Мак излезе във всекидневната. Джъстин чу как външната врата се отвори и затвори. Колкото и да й се искаше Мак да остане, разбираше, че той трябва да бъде насаме. Беше я потърсил и това показваше, че са станали по-близки. Беше му дала каквото можеше. Той щеше да обмисли думите й, да търси истината в тях. Точно както правеше и в командната кабина. Да нарежда и залепва късчета от мозайката. Тогава щеше да дойде прозрението. Щеше сам да намери отговорите си.

Джъстин вярваше в това!