Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678


Глава двадесет и шеста

„Северна звезда“

В момента, в който изстреля торпедата, Авилов потопи дълбоко кораба в прохода Морей. Ако планът му успееше, „Джаксънвил“ щеше да вземе „Адри“ за „Северна звезда“. Двете подводници щяха да бъдат прекалено заети да избегнат торпедата и да се нападат една друга. Така нямаше да забележат накъде е избягал.

— На 200 метра има формация.

Авилов прилепи слушалките на локатора до ушите си. Сляп пилот никога не беше минавал през този проход. Очите не бяха достатъчни. Не би могъл да реагираш достатъчно бързо и да избегнеш тези зъбери, които биха разкъсали корпуса. Ушите бяха друго нещо. Прилепите бяха слепи, но се ориентираха в местности, където зрящите не биха дръзнали. От трона си слепият Посейдон беше управлявал цялото си царство.

— Оператор, достигни до активния минимум! — заповяда той. — Нужен ни е само тесен обхват, Мишкин.

Стесненият радар се насочи от предницата на Звездата, като покриваше малко пространство пред нея. Конус от звук с много голяма допирна чувствителност. Звукът рефлектираше обратно към Авилов и той построяваше „картина“ за това, което лежи отпред. Паченко стоеше над картите и го информираше за особеностите на местността. Той чу промяната в разклащането. Имаше отвор на пещера, която се простираше към подводната долина.

— Петдесет метра — каза Степов.

Авилов се беше слял с кораба си.

— Кормилото пет градуса надясно. Движим се бавно напред.

„Северна звезда“ се хлъзна в раззиналата паст подобно наденица в сос. Авилов чувстваше как се промушваха покрай зъберите. Локаторът постоянно изпращаше сигнали, които се пречупваха и се връщаха назад. Напред и назад. Всеки пулс имаше собствен ритъм. Трябваше да се налучка правилният. Корпусът скриптеше срещу каменната стена. „Концентрирай се!“ — повтаряше си той.

— Кормилото пет градуса наляво. Не… не повтаряй заповедта, Мишкин. Няма време за това. Просто я изпълнявай.

— Навлизаме в първата долина — каза Паченко.

Авилов долови страхопочитание в гласа му. Водеше ги все по-надълбоко. Чуваше се полъха на килима от корали, покрил пода на подводния тунел. Почувства как едно стадо риби се стресна и побягна.

— Издигни пет метра. Отдръпни се малко… Задръж, докато преминаваме.

Звукът се разпростираше напред и му осигуряваше зрение. Отворът на следващия проход беше тръба, висока само сто и петдесет метра. Почти колкото кораба. Помисли да се откаже. Да загубиш кинетична енергия беше толкова опасно, колкото и да я имаш в излишък. Той изчакваше, усещаше я и когато дойде до нея, я познаваше много добре.

— Кормилото три градуса надясно. Още пет метра нагоре. Още три. Пяната да е нула. По-бързо. Добре. Задръж.

— Има течение със скорост пет възела — предупреди Паченко.

Звездата потъна в тунела като мъж в жена. Звукът на нещата наоколо обточваше корпуса, без да се променя през цялото време. Само Господ знаеше какво беше израснало тук след преминаването на руските водолази, били за първи път през тунела. Сталактитите се протягаха към подводницата подобно кинжали. Каменните им остриета лесно биха могли да проникнат през корпуса. Някакъв хихикащ звук можеше да се почувства толкова добре, колкото и се чуваше. Нещо хапеше витлото. Ако счупеше перките, бяха обречени. Резервният двигател нямаше да успее да преодолее течението със скорост пет възела. Внезапно шумът спря. Звездата продължи тайнственото си пътуване.

— Престани да шепнеш — сопна се Авилов на Степов. — Това ме разсейва.

Степов спря по средата на изречението.

— Кормилото пет градуса наляво. Слез надолу три метра. Сега още пет градуса наляво. Тук има завой. Отдръпни се малко. Задръж.

Почувства, че израстъците стават по-малки. Чуваше ехото по-ясно.

— Излизаме от тунела, Пери — каза Паченко. — Следва Морето на бурите.

Следващата кухина беше по-подла. Времето и водното налягане бяха образували множество канали в обширния каньон навътре в планината. Както теченията се променяха в открития океан, така и тук те се втичаха навътре в стотици различни направления. Приличаха на струи от различни кранове. Ефектът беше непредсказуема водна главоблъсканица.

— Кормилото пет градуса наляво. Потъни десет метра. Надолу. Сега задръж.

Обширна пукнатина пресичаше перпендикулярно дъното. Авилов усети почти безкрайната дълбочина под тях. Процепът потъваше на километри. Почувства се така, сякаш летяха. Последва опасност. Почти веднага бяха понесени от яростно течение със скорост най-малко десет възела. Звездата беше захвърлена настрани, сякаш й зашлевиха страшна плесница.

— Пери, излизаме от курса. Течението!

Наклоняваха се. Комбинацията от течения ги засилваше надолу. Ако се удареха в стената на пукнатината, можеха да бъдат засмукани надолу в дълбините й завинаги. Авилов се бореше да изправи кораба.

— Напред две трети.

— Пери, при тази скорост… — предупреди Паченко.

Авилов знаеше. При тази скорост, ако не улучеха изхода точно, щяха да се ударят в стената и да разцепят Звездата на две.

— Поддържай постоянна скорост. Поддържай същата мощност. Кормилото надясно пет градуса. Издигни нагоре пет метра. Сега още пет. Три градуса наляво. Мишкин, кърмата трябва да бъде изправена. Поддържай равновесието на нула. Искам пяна нула. Отворът е много малък. Борете се с течението. Използвайте ръцете си, мъже!

Корабът се тласкаше от една страна на друга. Седем хиляди тона не можеха да бъдат разлюлени лесно. Такова силно течение не бяха чувствали никога. Степов се облегна на стола на офицера по потапянето, за да помогне. Заедно се бореха да върнат кораба обратно в курса му.

— Отдръпни малко. Три градуса наляво. Нагоре още пет метра. Ще се блъснем. Нагоре, по дяволите, нагоре!

С болезнено скърцане килът се удари в долната устна на отвора. Откъм долната страна се разнесе раздиращ звук. След това бяха вътре и звуците спряха.

— Във вътрешността сме на последния тунел, Пери — съобщи Паченко. — Той е дълг, но сравнително прав.

— Напред една трета! — заповяда Авилов.

След пътуването през Морето на бурите беше малко извън равновесие. Още шест километра през този тунел. След това идваше най-трудният отрязък. Картите го наричаха Каньон на черепите. За него нямаше система за означаване. Само една дума — опасно.

Беше повече от опасно. Смъртоносно!