Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678


Глава двадесет и осма

„Камелот“

Нощните води на канала Никълъс обточиха „Камелот“, след като „Аугуста“ се отстрани. Скоти ги беше пренесъл докъдето можа във ветровития морски залив. Беше се проврял между островите, изграждащи архипелага Сабана. Като наближи опасните плитчини, той реши, че е време да остави кораба за подводен транспорт на водолази. Да им даде възможност да вършат това, за което бяха изпратени.

— Готови сме за откачване — предаде по радиостанцията Джесика. Джъстин, Лий Джаксън и Пейпър Торес се въртяха неспокойно в седалките, приличащи на пашкул.

— Десет секунди до откачването — предаде обратно командната. — Безопасно пътуване, „Камелот“.

— „Роджър“, „Аугуста“. — Джесика увеличи мощността.

Откъснаха се от подводницата. Трябваше да се движат бавно в тъмнината. Светлините на „Камелот“ им осигуряваха видимост само на около шестдесет метра напред. Едва осветяваха издатините по дъното. След десет минути Джесика вече беше изпотена, но успяха да преминат първите два километра без инциденти. Оставаше им още толкова. Когато водата стана по-плитка, лунната светлина я осветяваше. Джесика провери посоката. Пилотираше с помощта на дяволско пресмятане. Когато стигнеше близо до остров, тя щеше да излезе на повърхността и да се от леда.

Толкова се беше концентрирала, че когато Джъстин я докосна с ръка, подскочи. Разузнавачката й посочи:

— Там.

От блясъка на собствените им светлини ясно се виждаше дъното на плавателен съд. Той се движеше бавно, със скорост не повече от два или три възела. Джесика веднага спря.

— Прекалено е голям за рибарски кораб — каза Джаксън, като протегна враг. — Това е патрулен катер. Тези издатини по корпуса, изглежда, са подложки за хидрофони.

Джъстин се намръщи.

— Могат ли да ни чуят?

— Не знам — отговори Джесика. — Дяволски са близо.

— Спират — каза Торес обезпокоен. Сноповете светлина разцепиха водата като мечове.

— Колко дълбока е тази вода? — попита Джъстин.

— 1800 метра.

— Бързо на дъното — заповяда Джъстин. — Бързо.

Джесика потопи лодката. Тя със скриптене издигна облак от тиня. Невъзможно беше да бъдат различени от самия риф. Патрулният катер остана на повърхността върху тях.

Джъстин погледна нагоре. Светлините все още се забелязваха.

— Да обсъдим положението — каза тя.

 

 

„Северна звезда“

— Излизаме от тунела, Пери — съобщи Паченко.

— Намали до една трета — заповяда Авилов.

Почти шесткилометровият тунел не беше толкова изнервящ, както Долината на теченията. Няколко пъти правеше заплетени завои. Авилов мислеше, че подводницата може би ще спре. Понякога имаха видимост само няколко сантиметра.

Звездата се плъзна в Каньона на черепите. Това беше обширна кухина, пълна с вода. Покрита беше с назъбени спирали, които водеха към таван, осеян със сталактити. Той можеше да почувства колко огромна беше тя.

— Нагоре десет метра. Рулят надясно с десет градуса.

Искаше му се да има очи, за да съзре този уникален свят. Трябваше обаче да се ориентират без светлина. Трудно беше. Сякаш не беше достъпно за никого. Рибата, ако изобщо я имаше някъде, трябваше да бъде съвършено бяла. Толкова чужда на останалия свят, колкото той беше на Луната.

— Нагоре още пет метра. Рулят надясно десет градуса. Наближаваме завой.

Авилов сякаш душеше като ловджийско куче. Локаторът бръмчеше с ритъма на сърцето му. Един удар в минута. Пулс, ехо… Пулс, ехо. Внезапно пулсациите му подсказаха, че отпред има опасност.

— Всички машини, стоп! — заповяда той.

— Какво има, Пери? — попита Паченко.

— Кухината… Тя просто свършва.

— Не може да бъде!

Авилов тръсна глава:

— Не мога да видя изход. Има огромна стена… и след това свършва.

— Пери — каза Паченко отчаяно, — тук няма достатъчно място, за да обърнем. А нямаме и време да се връщаме, дори и да успеем да се обърнем. Може ли да ми кажеш какво виждаш?

— Напред стените на каньона се снижават и образуват една огромна преграда. Тя е… Не е гладка. Надупчена е. Мога да чуя една, две… Не, четири големи вдлъбнатини. Юри, има ли течение тука?

Паченко провери.

— Да, два възела. Значи, след като водата минава, трябва да има проход.

— Да, и още чувам… — Авилов подреждаше мислено картината. — Четирите отвора са подредени два отгоре, един в средата и един отдолу. Разбираш ли?

— Подобно очи, нос и уста в лицето на череп — извика Паченко триумфиращо.

— Но кой извежда навън? — чудеше се Авилов. — Всеки изглежда така, сякаш свършва в скалната стена. Кой излиза навън? И как?

Влудяващо беше да си толкова близо до края и да не можеш да се придвижиш. Толкова лесно можеха да счупят перките на витлата, ако тръгнеха в грешна посока… Очните кухини на черепа сякаш му се присмиваха. Можеха да опитат да разчистят пътя с торпедо. Но от експлозията можеше да се разруши половината планина и да останат затрупани в тази пещера завинаги.

— Пушкин, стесни обхвата възможно най-много и сканирай по стената. Започни от минимална мощност и бавно увеличавай до максимум.

Паченко гледаше как Авилов се вслушва в звуците на локатора. Сякаш не беше вече сляп. Той усещаше, чуваше пулсациите на радара така, сякаш произхождаха от собствения му мозък. Промените стигаха до него, преди да засегнат сетивата му. Авилов не беше вече ястреб с остро, всепроникващо зрение, който се рее във висините на дневна светлина. Той беше прилеп, промъкваш се в безкрайната нощ. Преценяваше рефлектираните вълни с чувствителността на сляп самотник.

Четири часа Авилов седя в почти каталептична тишина. Накрая започна да мърмори. Отначало нищо не му се разбираше. Сякаш си тананикаше, като ту повишаваше, ту понижаваше тоновете. Паченко разбра, че той всъщност пееше това, което чуваше. Различията във височините бяха разликите в ехото, което се връщаше при него.

Паченко завидя на Авилов, че слепотата му беше дала друг вид зрение.

— Юри? — Гласът на Авилов дойде от много далече.

— Тук съм, капитане.

— Трябва да е наблизо. Степов да подготви курс за дясното око.

— Нашето дясно, или на черепа?

— На черепа. Там има едва доловима разлика. Не мога да ти я опиша.

Степов се съсредоточи. Човекът, който седеше до перископа, беше неговият стар капитан. Но след като му казаха, че е сляп, той беше и нещо повече. Как би могъл един незрящ човек да върши всичко това? Изглежда, беше свързан със свръхестественото повече от всеки друг. Радваше се, че Авилов караше Паченко да говори с него. Той самият не знаеше как да разговаря с божество.

— Осигурих курса, старши лейтенант.

— Следвай го, Степов. — Паченко се придвижи до таблото за контрол на двигателя. — На вашите заповеди, капитане.

— Напред една трета. Задръж, докато преминаваме.

„Северна звезда“ тръгна към черната кухина. Водеше я слепият й капитан.

— Повдигни още пет метра! — заповяда Авилов. — Рулят пет градуса наляво.

— 50 метра до стената на каньона! — извика Пушкин.

— Рулят пет градуса наляво. Поддържай равновесие.

— 20 метра.

— Задръж така. Юри, искам те на кормилото. Подготви се да завием силно надясно, щом се появи завоят. Не спирай за нищо на света. Независимо какво чуваш.

— Да, Пери.

— 5 метра… Навлизаме в пещерата.

Би било великолепна гледка да се види как 115 метровата „Северна звезда“ плува в подводната пещера. Авилов усети как предницата потъва в нея. Беше преценил добре. Имаше пространство. Но точно пред тях стоеше изправена масивна скала. Най-малко след сто метра кухината свършваше. Трябваше да има завой. Точно така си го беше представял. Но къде беше той? Надясно или наляво?

— Капитане! — изкрещя Пушкин. — Препятствие пред нас!

— Тихо, Иване! — Гласът на Паченко го преряза като с нож.

— Но…

— Остани на поста си!

Авилов почувства изхода в последната секунда.

— Остро надясно кормилото. Юри, завърти го!

Звездата издаде хриплив писък срещу стените. Каменните израстъци драскаха корпуса й със страшна сила. Мъжете вътре си запушиха ушите. Вече започнаха да вярват, че каменните нокти и клюнове ще я изкълват и ще стигнат до тях.

— Поддържай скоростта — заповяда Авилов.

Ожулването продължаваше. Сякаш на повърхността нямаше да остане и една здрава плочка. Сякаш още едно най-слабо докосване щеше да я разтвори в океана… И тогава „Северна звезда“ се изхлузи от пещерата. Зад тях остана планината, а пред тях лежеше канал, който водеше към открития зелен океан.

— Капитане — ликуваше Пушкин, — минахме през каньона! Почти сме в открити води. Ние успяхме!

— Ти направи всичко много добре — каза Авилов изморено. — Юри, ще бъда в кабината си. Трябва да си почина. Легни на курс към Сабана кей.

Паченко знаеше, че Авилов няма да види поздрава му, но все пак вдигна ръка.

— Слушам, капитане.