Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Пролог

Сабана кей, Куба

Казваше се не Хамед абу Шариф, а Дейвид Епстайн. Арабското му име беше толкова известно, колкото и Либия — страната, в която беше прекарал по-голяма част от съзнателния си живот. В нея, дълбоко конспириран, беше работил като агент на Мосад.

Епстайн отлепи една пиявица от крака си и я захвърли назад във водата. Мразеше това дяволско тресавище, разпростряло се върху Сабана кей, недалеч от брега на Куба.

Епстайн имаше мургави семитски черти, проницателни черти, маслинена кожа и пълни устни. Гъстата му черна коса приличаше на вълна от стоманени нишки. Майка му беше еврейка, емигрирала в Израел от Северна Африка. В колежа често го взимаха за арабски студент. Спря да тегли пиявиците. Предстоеше му още много път през това вонящо блато.

Войниците вече бяха близко. Трябваше да стигне до радиостанцията преди хората на Саид. Беше я донесъл агент на Мосад. Саид беше шеф на охраната. Смел и добре трениран мъж. Епстайн се надяваше, че радиопеленгаторът ще го отведе точно до предавателя. Но както често става в живота, можеше и да го подведе. Проклинаше лошия си късмет. Всъщност времето беше недостатъчно, за да го настрои точно. Беше на съвършено друга позиция. Когато Фазах ал Зави, шефът му от Либийската разузнавателна служба, му каза, че отива в Сабана кей, Епстайн допусна, че ще доставя пари на някоя терористична група. Печеленето и транспортирането на твърда валута беше негов специалитет. Но седемдесет и пет милиона долара бяха достатъчно голяма сума, която го накара да се замисли.

След като Епстайн се беше противопоставил на израелските си началници, малко прибързано беше спуснат друг агент. Неговата задача беше да създаде механизъм за свръзка с Дейвид. Може би защото бързаха, бяха изпратили някой неопитен. Беше се опитал да стигне до него, въпреки настоятелния знак „не се приближавай“. Човекът беше забелязан и сега го преследваха. Естествено и Епстайн беше в опасност. Това го ядоса. За двадесет години конспиративна дейност се беше убедил, че най-важното качество, необходимо да оцелееш, беше търпението. Чакай. Не избързвай. Никога не действай необмислено. А сега му се налагаше да бърза.

Намери агента на Мосад, преди да се беше отдалечил достатъчно. Беше се свил върху мъха между две дървета. Държеше пистолет в ръка. Млад, около двадесет и една годишен, с кестеняви коси. Изглеждаше симпатичен. Епстайн раздразнен си помисли, че нямаха право да изпращат толкова млад човек. По-удобно му беше да забрави, че той самият беше с година по-млад, когато изпълняваше задача в Триполи. Искаше му се да изкрещи в лицето на момчето и да поиска обяснение, но това беше безсмислено.

— Дай ми предавателя! — нареди остро Епстайн.

— Вижте, аз наистина съжалявам, господине. Аз…

— Предавателя. Веднага!

Момчето му подаде сателитно предаващ телефон. Малък, черен и квадратен. Не по-голям от пакет цигари. Епстайн набра номер. Успя да се свърже. Говори няколко минути. Зад себе си от тресавището можеше да чуе как приближават Саид и хората му. Оставаха му само няколко секунди. „Северна звезда“, подводница тип „Акула“, две седмици, в началото на юли. Съобщи им това, което знаеше и за което имаха време, и изключи.

Момчето постави телефона обратно в джоба на гърдите си.

— Стреляй с пистолета си два пъти! — заповяда Епстайн.

— Но… — момчето тръсна глава — те ще чуят…

— Не можеш ли да изпълняваш и най-прости команди? — ядоса се Дейвид. — Казах да стреляш.

Наскърбено, момчето стреля два пъти. След това погледна назад към него за одобрение. Тъжно е наистина, дори ако това, което правеше, беше правилно.

Епстайн измъкна своя пистолет и застреля момчето направо в сърцето. Куршумът смаза телефона в джоба на гърдите му.

— Ето тук! — изкрещя Дейвид. — Хванах го!

Те пристигнаха бързо. Саид провери пулса на момчето, след това го претърси. През цялото време мърмореше как би искал да го има жив. Но те всички чуха изстрелите. Никой не би могъл да го обвинява. Саид изпробва нещастно смазания предавател. Човекът трябва да е изпратил рапорт. Претърсиха лагера му. Като не намериха нищо, оставиха тялото му да бъде погребано от животните в блатото.

Епстайн успя да прикрие своята дълбока тъга. Гледката на мъртвото момче, легнало на мъхестата земя, щеше да го преследва дълго време. Още повече че не беше казана нито една дума, с която да бъде изпратено на небето. Съучастничеството му в това се забиваше като нож в сърцето. Дълбоко съжаляваше за тъжната смърт на момчето, но тя беше необходима. Иначе щеше да бъде разкрит самият той. Саид сигурно скоро щеше да го хване, да го окове в съвременната си техника и да започне да го раздробява на парчета, докато проговори. Щеше да го направи. Всеки би го направил. Другият изход беше отровата. Затова момчето беше мъртво.

Саид го прегърна и шеговито го помоли следващия път да се прицели в коляното. Хамед абу Шариф направи весело-тъжна физиономия и каза, че това е мястото, в което се е целил. Саид се разсмя гръмогласно.

Епстайн потисна порива да се върне и да погребе момчето. Сърцето му се късаше — кой му даде право да направи това? Опита се да възстанови равновесието си. Никога не забравяй причината, великото дело. Мосад щеше да анализира информацията и да се свърже с американците. Те единствени можеха да спрат „Северна звезда“ да не достигне Сабана кей. Да не попадне в ръцете на либийците.

Хамед абу Шариф си пробиваше път към лагера с другите. Привидно се присъедини към техните безгрижни закачки. Оплакваше се от горещината, от буболечките, от липсата на жени. Вътрешно, през целия път обратно, декламираше кадиш — еврейска молитва за мъртвия.