Джон Шорс
Под мраморното небе (9)

Болка и копнеж

Следващите няколко години бяха мирни и спокойни и Аллах беше доволен. Родените наскоро се учеха да пълзят, а извървелите земния си път се отправяха към райските селения. Нивите бяха засети, ожънати и отново засети. Имаше и войни, но те бяха неизменна част от живота ни. Нямаше глад и болести, земята не се разлюля нито веднъж. Огънят стоеше далеч от покривите ни и като че ли молитвите ни бяха чути.

Скоро Иса беше готов с чертежите и изграждането на основите започна. Наехме хиляди работници, за да изкопаят широки ями. Копаха, докато достигнаха нивото на реката и отдолу излезе вода. После покриха калната земя с пясъчник и гранитни плочи. Отворите между тях бяха запълнени с хоросан. Над тази грамада от камъни беше положен нов слой от каменни плочи до нивото на земята. В основата оставиха огромни пилони, достигащи до невероятни дълбочини, и ги облицоваха с гранит. Те бяха опорните точки, на които щяха да почиват основите на самата сграда.

Камъните се пренасяха до Агра с шлепове от всички кариери в империята. Оттам слоновете ги изтегляха до крайната им точка. Старите жители на града ни показаха докъде е стигала реката при най-големия запомнен от тях разлив и ние издигнахме основата на две крачки над указаната височина. От счупените каменни блокове изградихме стена, за да укрепим речния бряг. Тя също бе облицована с гранит, защото Иса се страхуваше, че с времето камъка може да ерозира от водата.

Площадката около строежа се превърна в тресавище. Работници от всякаква раса и възраст щъкаха из калта и я разнасяха навсякъде, а след дъждовете тя достигаше до колене. Хората я слагаха по раните си, за да спрат кръвта. На западния край изникна малък пазар, където предлагаха храна, инструменти, дрехи, лекарства и животни.

Иса работеше неуморно от сутрин до здрач. Докато другите почиваха на слоновете или на брега, той строеше модели от кал или проверяваше работата на зидарите. Аз бях винаги до него и скоро от познати, двамата станахме приятели, а после и нещо повече.

Не знам кога точно си загубихме ума един по друг. Предполагам, че всичко започна от простата нужда да споделяш с някого. И двамата бяхме изгубили обични за нас хора. Макар че Иса бе приел съдбата си на сирак, усещах, че жаждата му да твори, е начин да лекува нараненото си сърце. Чрез работата си той изразяваше любовта към рано починалите си родители. Вярваше, че те могат да видят неговите дворци и джамии и че ще се гордеят с него. Тази вяра беше извор на щастието му.

Аз все още не можех да преодолея смъртта на мама. Дори понякога й се сърдех, че ни остави толкова рано. Но в негово присъствие сърцето ми се отваряше и аз се чувствах добре, сякаш си бях у дома. Иса беше по-различен от всички мъже в двора. Беше сантиментален като татко, но носеше в себе си и енергията на мама. Още се чудя какво намери в мен, но все нещо явно го бе привлякло.

Веднъж след залез, когато всички работници и търговци си тръгнаха, ние седнахме на невероятно огромната основа да си починем. Иса се загледа в мен и погледът му ми каза това, което той никога не би посмял да изрази с думи. Разказа ми за любовта му, увери ме, че ако не бях омъжена, щеше да коленичи в краката ми, и аз се почувствах щастлива за пръв път след смъртта на мама.

Имахме още много такива вечери. Сядахме мълчаливо на камъка, мислите ни се сливаха и политаха заедно над града, към по-красиви светове. Никога не се докосвахме, но се гледахме с часове. Запаметявахме всяка извивка на лицата си. Шепнехме си, но не говорехме за чувствата си. Той уважаваше брака ми и колкото и да ненавиждах Кондамир, аз осъзнавах, че да го предам би означавало да предам и баща си. Ако хората научеха, че дъщерята на императора е невярна, той щеше да загуби уважението на народа си.

И аз се борех с всички сили с желанието си да целуна Иса, въпреки че в сънищата си го правех. Там можех да дам воля на чувствата си, обсипвах лицето му с целувки, прегръщах го и го милвах. Правех любов с него и раждах децата му.

Всяка трета нощ прекарвах в дома на Кондамир. Той отчаяно се опитваше да създаде син, но семето му все не пускаше корени. Няма нужда да обяснявам, че винеше мен и аз трябваше да посещавам лекар след лекар, да пия всякакви илачи и отвари. Козелът му с козел, не спираше да проклина безплодната ми утроба, но аз знаех, че тя е способна да даде живот. Мама беше родила толкова много деца! Нямаше причина с мен да е различно.

За моя радост татко постепенно започна да идва на себе си и отново се зае с управлението на империята. Сега имаше и помощта на братята ми. Дара го заместваше, а Аурангзеб правеше кариера в армията. Шах и Мурад бяха изпратени по граничните райони, за да се сближат със съседите ни. Бяха се превърнали в истински мъже — широки в раменете и тесни в таза. Всички бяха женени, имаха деца и аз ги обожавах.

Освен двете ми сестри близначки, които сега живееха в Делхи при сестрата на майка ми, единствено аз нямах деца. За да запълня празнината в живота си, се опитах да се обградя с близки на сърцето ми хора. Помолих татко да ми даде Низам. Желанието ми бе изпълнено и той скоро се превърна в моя сянка. Макар че не беше много по приказките, знаех, че мога да му поверя живота си без никакво съмнение. Той беше винаги там, където трябваше, където ми беше необходим.

Сега имах възможност да се виждам по-често с Ладли. По мое настояване тя стана един от помощниците ми на строежа. Нейната красота покори мъжете и те с радост изпълняваха всички нейни нареждания. Опитваха се да й направят впечатление, знаеха, че не е омъжена, а хубостта й щеше да е гордост за всеки честен дом.

През тези дни Иса ме товареше с отговорности като муле. Трябваше да следя дали работниците спазват чертежите му, дали слагат достатъчно материал и дали материалите отговарят на качеството, за което сме платили. Освен това ме оставяше аз да потушавам неизбежните конфликти между мъжете. Той нямаше нито време, нито търпение да се занимава с това. За щастие мама ме беше научила на дипломация и в това отношение работниците не бяха много по-различни от благородниците. Въпреки че не предизвиквах възхищение като Ладли, хората ме уважаваха и ми се доверяваха. Освен това си мислеха, че докладвам на татко за всяка тяхна постъпка.

Първият открит конфликт с Аурангзеб стана на третата година от започването на строежа. Случаят не беше свързан пряко с моята работа, но се оказах въвлечена в него. В основата на престъплението стоеше един алчен търговец. Използваше неизправен кантар и мамеше купувачите. Те настояваха за неговата екзекуция. Търговецът и семейството му, включително дванайсетгодишният им син, бяха осъдени на смърт.

Екзекуцията се проведе на един от големите площади в Червената крепост. Тълпата образува кръг около шестимата осъдени. Бяха коленичили пред три бойни слона, облечени в церемониални копринени плащаници. Въпреки че бяха специално обучени да осакатяват и убиват, шумната тълпа ги плашеше и те пристъпваха нервно от крак на крак. Търговецът просеше милост за семейството си, но бумтенето на тъпаните заглушаваше думите му. Момчето му плачеше неутешимо.

Седяхме с татко и Дара на издигната площадка, за да можем да гледаме необезпокоявани зрелището. Аурангзеб беше един от екзекуторите. Той бе натрупал солиден военен опит и имаше осанка на истински офицер. Носеше кожена униформа, а на брадичката му имаше белег от битка, в която бяха загинали много от неговите войници. Гордееше се с него и не носеше брада, за да се вижда отдалеч.

Напоследък Аурангзеб бе придобил навик да яде суров лук и в момента отхапваше от една глава. Знаех от опит, че лукът дразни очите. Той обичаше да поставя хората в неудобно положение и дъвчеше винаги, когато не харесваше човека пред себе си. Мисля, че в цялата империя много малко хора биха избегнали неприятната ситуация.

Балки яздеше слона до брат ми. Всички знаеха, че е брутален убиец, и дори ние, господарите, правехме всичко възможно, за да избегнем срещата си с него. Той се подчиняваше единствено на Аурангзеб, а това го правеше два пъти по-опасен.

Татко мразеше да присъства на подобни показни екзекуции, но съзнаваше, че са неизбежни, защото бяха нагледен урок за останалите, които замисляха престъпления. Той даде знак за започване и тълпата настръхна. Всички знаеха какво ще последва, някои проклинаха търговеца и семейството му, други ги замеряха с гнили плодове.

Бях ужасена от предстоящото, но баща ми настояваше да присъствам. Гледах сцената със свито сърце. Аурангзеб седеше на врата на слона и държеше дълъг прът със закривен край, служещ за управление. Върхът му беше толкова остър, че разкървавяваше ухото на животното и то полудяваше от болка. Той дръпна ухото му и го поведе към осъдените. Търговецът изстена, панталонът потъмня около слабините му от изпуснатата урина. Слонът го удари с бивник и уви мощния си хобот около него. Нещастникът замоли за милост. Аурангзеб закачи ухото на звяра и го дръпна силно назад. Викът на осъдения се извиси до писък. Слонът изрева, изправи се на задните си крака и метна търговеца високо във въздуха. Той тупна на земята, ръката му отскочи като прекършена клонка.

Аурангзеб продължи да дразни слона. От ухото на звяра потече кръв. Той разтвори краката на жертвата с бивник и отново я подхвърли. Търговецът се опита да избяга, но слонът го повали с един замах на хобота си. Стъпи с крак върху гърдите му и тълпата нададе тържествуващ вой.

Другите слонове сякаш озверяха и атакуваха двама от другите осъдени. Момчето наведе глава към гърдите си и започна яростно да дращи слепоочията си. Аурангзеб го обсипа с подигравки, после поведе слона си към него. То се опита да избяга в тълпата, но един мъж го върна обратно в кръга. Побягна отново, но го хвърлиха на земята.

Бях потресена от жестокостта на съгражданите си. Защо тези интелигентни, добри хора бяха изоставили работата и домовете си и бяха дошли тук да крещят като побеснели и да настояват за смъртта на едно дете? Какво ги правеше толкова кръвожадни? Не можех повече да търпя това варварство и се обърнах се към татко. Неговото лице също тръпнеше от отвращение.

— Помилвай детето!

— Късно е — изпъшка той.

— Късно ли? Мислиш ли, че мама би одобрила това?

Въпросът ми го извади от вцепенението. Той стана от възглавницата с вид на току-що събудил се човек и каза високо:

— Милост за детето!

Опиянен от кръвта, Аурангзеб едва успя да спре устрема на слона, изправи се на врата му и се втренчи в мен. Явно беше чул думите ми. Въпреки че се изплаших от гнева му, бях толкова погнусена, че плюх. Беше жалък опит, плюнката падна на по-малко от метър, но обидата беше голяма. Между мъже това не беше кой знае какво, но аз бях жена и показах открито презрението си към него. Дочуха се възмутени викове, но имаше и такива, които също плюха, за да демонстрират солидарност.

Аурангзеб се затресе от ярост.

— Той е виновен…

— За нищо — прекъсна го татко.

— За нищо?

— В името на Аллах, достатъчно! Той е само едно дете.

Татко не бе повишавал тон от години и досега никой не го бе виждал да мъмри синовете си. За момент Аурангзеб се поколеба, сякаш все още имаше намерение да убие момчето, но размисли и неохотно се поклони.

— Така да бъде, господарю.

Татко напусна шатрата и това беше знак за всички да се разотидат. Все още под въздействието на случката, аз се облегнах на стълба на шатрата. Дара мълчаливо постави ръка на рамото ми.

— Защо Аурангзеб искаше да убие детето? Нима не сме го обичали достатъчно? Дали… — промълвих, но той ме прекъсна:

— Нямаме вина за това, Джаханара.

Бях убедена, че зад жестокостта на брат ми се крие някакво огорчение. Но как да разбера откъде иде то, как да го разсея? Слугите извлякоха труповете, почистиха изкормените им вътрешности и измиха площада, а ние все още стояхме по местата си. След малко запалиха сандалово дърво и ароматният дим изгони миризмата на животинска тор и урина. Скоро ужасът от днешния ден беше само спомен.

Вече се канех да тръгвам, когато Балки се появи на площада. Як като канара, с рунтави сключени вежди, той се насочи право към нас. Не бях виждала по-дълга сабя от тази на кръста му. Макар че Дара не беше нисък, телохранителят се извисяваше поне с една глава над него.

Той подмина Дара и спря пред мен.

— Говоря от името на брат ти — изръмжа той. Гъстата брада почти закриваше устата му и аз едва успях да различа отделните думи. — Престъпникът беше кастриран от моя господар.

Мисля, че се засмя, но бях толкова шокирана, че не можах да видя добре.

— Ако оживее, можеш да го задържиш за твой роб.

— Момчето… — заекнах и гласът ми замря.

Ушите ми забучаха. Светът под краката ми се залюля и сигурно щях да се свлека в краката му, ако Дара не ме бе подкрепил.

Балки се изсмя.

— Много неблагоразумно от твоя страна бе да плюеш по него.

— Затваряй си устата! — сопна се Дара, но в гласа му нямаше сила.

Балки се хвана за сабята.

— Малодушният владетел няма да живее вечно. Когато умре, сабята ми ще вкуси от кръвта и на двама ви. Ще бъде бавно, обещавам ви.

Плю в краката ми и се отдалечи.

Ако Дара беше истински воин, трябваше да убие Балки. Ако аз бях мъж, щях да го направя, защото съзнавах опасността, надвиснала над главите ни. Днес Аурангзеб беше унизен и нямаше да се успокои, докато не отмъсти. Но Дара не направи нищо, а аз не бях мъж.

— Трябваше да го убиеш! — казах, след като Балки си бе отишъл. — Убий го, Дара! Отрови го, плати на някого да го застреля в битка. Не ме е грижа как, но трябва да го направиш.

— Не можеш да убиваш и да претендираш за благочестие, Джаханара. Не искай това от мен! Нима не ти стига днешната касапница?

— Той е убиецът, братко! И още не е приключил.

— Осъзнавам опасността, но не мога да направя нищо.

— Тогава си глупак! — извиках и съжалих, че не съм се родила Дара, а той — Джаханара. Той беше прекалено слаб, не можеше да ни защити от Аурангзеб. — Умре ли татко, независимо кога ще стане това, ние сме следващите. Аурангзеб ще убие и нас, и децата ни, и ще разчисти пътя си към трона.

— Той ни е брат, Джаханара!

— Може да носи нашата кръв, но не и духа ни. Видя ли го днес? Той искаше да убива, Дара. Кастрира момчето за собствено удоволствие.

— Не мога…

— Той беше готов да се опълчи дори срещу татко. Ако си въобразяваш, че понеже ти е брат, ще ти позволи да седнеш на трона, си глупак. Или луд!

— Против принципите ми е да се бия с него.

— Пророкът Мохамед се е борил срещу враговете си.

— Но той е бил преследван, а аз — не.

— Но ще бъдеш. Аурангзеб е по-опасен от чакалите, подгонили Мохамед.

Лицето на Дара почервеня от гняв.

— Аз не съм Мохамед! И ако толкова много искаш да воюваш с Аурангзеб, направи го сама.

Побързах да се отдалеча от него. Много го обичах, но неговата наивност ме ядосваше, а слабостта му можеше да ни коства живота. Преглътнах сълзите си и се замислих. Трябваше да има някакъв начин да задоволя желанието за мъст на Аурангзеб и едновременно с това да запазя живота си.

Потънала в тревоги, тръгнах към имперската болница да потърся кастрираното момче. Щом видях лицето на стария лекар, разбрах, че се е случило непоправимото.

— Доведоха го твърде късно — посрещна ме той, — а раните бяха твърде дълбоки.

Заплаках и се затичах към най-близката джамия — новопостроената „Моти Масджид — Перлата“, както я наричаха. Цялата беше от бял мрамор, с голям двор отпред, а фасадата й бе разделена на седем свода. Над тях се издигаха три високи купола, най-високите в Агра.

Спрях в ъгъла на двора, обърнах се към Мека и се помолих за момчето. Надявах се Аллах да приюти душата му в рая и то да намери вечния покой. Помолих се още, Бог да ми помогне да заситя желанието за мъст на брат ми. Трябваше да действам бързо, той можеше да нападне всеки момент. Не исках да въвличам татко, това би заплашило самия трон. Империята помнеше много случаи на заговори на син срещу баща и ако ги изправех един срещу друг, мисля, че Аурангзеб не би се поколебал.

Продължих да се моля, докато най-накрая Аллах се смили над мен и ми даде отговор. Обляна в сълзи, аз благодарих и забързах към харема. Пътят, посочен от Всевишния, щеше да ми донесе болка и унижение, но се надявах да предотврати фаталния край. Планът ми зависеше от Ладли и аз побързах да я намеря в кухнята. Престорих се, че съм й ядосана, и с леден тон й заповядах да ме последва. Изглежда, успях да изиграя добре ролята си, понеже готвачката ми се усмихна съучастнически, когато Ладли тръгна пред мен.

Влязохме в един изоставен склад и аз побързах да я прегърна и да я уверя, че сръднята ми е била игра за пред другите. Тя беше и винаги щеше да си остане най-добрата ми приятелка. После й разказах за днешния инцидент. За разлика от Дара тя веднага видя опасността.

— Какво ще правим? — попита ме загрижено.

— Имам план, но той включва теб и може да е опасен.

— Кажи ми!

— Единственият начин Аурангзеб да ме остави на мира е да си върне обидата.

— Така е, той е като децата.

— Мислиш ли, че те смята за приятелка?

— Предполагам… Аз готвя за хората му, или по-добре да ги нарека пепелянките му, и те харесват ястията ми. Той ги лъже, че спи с мен, и те му завиждат за това.

Отвращението към брат ми се засили.

— Това е добре, защото искам от теб да ме предадеш.

— Да те предам?

— Кажи му, че съм откраднала злато от мъжа си. — Тя понечи да протестира, но аз стиснах ръката й и продължих: — Утре сутринта му подшушни, че съм бръкнала в ковчежето, взела съм пръстена му и съм го скрила под една плочка в стаята си.

— Това вярно ли е?

— Ще бъде. Аурангзеб от своя страна ще каже на Кондамир и той ще ме пребие. — За миг се замислих. Как ми се искаше да съществува и друг начин! — Ще бъда унизена в собствения си дом.

— Но това е ужасно!

— Да, но по-добре един бой от капка отрова в храната ми или нож в гърба. Надявам се по този начин Аурангзеб да се почувства отмъстен. Сигурна съм, че ще му достави голямо удоволствие да ми донесе безчестие.

— Трябва ли да даваме на кучето толкова силно оръжие? Така ще загубиш разположението на двора. Хората ще ти се смеят…

— Унижението ми никога няма да излезе наяве. Познавам брат си много добре. Той знае какво ще последва, ако татко разбере кой ме е предал.

Защото, помислих тъжно, съзнава, че баща ми обича повече мен, отколкото него.

— Ами болката?

— Плаши ме, разбира се, но… — Поколебах се за миг, но не можех да премълча и за другите последици. — Повече се страхувам от това какво ще стане с нас.

— С нас?

— След този заговор няма да можем да се виждаме открито. Ако Аурангзеб заподозре, че си го измамила, ще те убие. Отсега нататък трябва да се представяме за врагове. Само тайно… — Гласът ми затрепери. — Ладли, това ме натъжава много повече, отколкото си представяш, но е единственият начин да се спася. А може да ми послужи и за в бъдеще. За мен е ясно, както е ясно, че мусонът връща живота на земята — Аурангзеб ще се бори за трона след смъртта на баща ми. Ако станеш негова довереница, ще сме в течение на плановете му и ще можем да помогнем на Дара.

— Не е ли твърде висока цената, Джаханара? Трябва ли да жертваме приятелството си?

Не знаех какво да отвърна. Момичето в мен казваше „не“, но жената отговори с „да“.

— Ще дойде момент, когато всеки мой приятел ще бъде застрашен — отвърнах с тъга. — Когато това време настъпи, предпочитам да си до Аурангзеб, вместо до мен.

Видях, че Ладли, иначе силна и спокойна, изтри сълзите от очите си.

— Наистина ли няма да се виждаме повече?

Хванах ръцете й и ги стиснах с надеждата да скрия отчаянието си.

— Засега ще се виждаме тайно и дано някой ден отново можем открито да покажем приятелството си.

Настъпи тишина. Докато взимаше решение, единственият звук в помещението идваше от развълнуваното й дишане. Видях, че трепери, и стиснах очи. Ненавиждах се за това, което й причинявах.

— Шива ще ми прости. Ще направя каквото искаш — каза накрая тя.

Прегърнах я и проклех обстоятелствата, които ни караха да принасяме в жертва най-свидните си хора. Бях толкова уморена да бъда силна и отговорна, да предвиждам всеки ход на враговете си, че с радост бих сменила мястото си с всяко срещнато слугинче в Агра.

— Благодаря ти, Ладли! Знам, че ти се вижда ужасно, но, повярвай ми, самата ти няма да искаш да си около мен, когато татко умре.

Тя потръпна, сякаш предусещаше какво бъдеще ни чака.

— Когато Аурангзеб се прероди в охлюв, ще можеш да стъпиш отгоре му. Дори аз бих го направила — изсъска тя.

— Ако си права за кармата, това животно е точно за него — казах и по навик оправих сарито й. — Утре го потърси и поискай да ти плати за ценната информация. Ако не ти даде нищо или ти предложи по-малко от исканата сума, си тръгни. Но ако приеме, действай по плана. Ще изчакаме няколко месеца, преди да поговорим.

— Оттук нататък май ще си шепнем — въздъхна тя и добави. — Обичам те, Джаханара!

— И аз, сестричке! — казах и силно я притиснах, за да скрия страха в очите си. Разкриването на кражбата щеше да развърже ръцете на Кондамир и знаех, че няма да има милост за мен. Гърбът ми още не беше опитвал камшика му и мисълта за него ме ужасяваше. — Пази се, Ладли! Пази се от тази змия!

Тя се разплака и аз я последвах. Макар че бяхме силни жени, в този момент и двете се предадохме на чувствата си. Обичах я като сестра и това, че трябваше да я изгубя толкова скоро след смъртта на мама, ме убиваше.

Излязох първа от склада и се прибрах у дома. Намерих пръстена на Кондамир, скрих го под плочката в стаята си, легнах и се завих през глава, за да се подготвя за това, което ме очакваше. Страхът прогони умората от очите ми и аз се залюшках между царството на съня и реалността, нито будна, нито спяща, и така дочаках утрото.

На сутринта се опитах да се държа естествено, но не можах да преглътна и хапка на закуска. Извиних се и реших да направя дълга разходка из брега на Джамна.

Наложих си да не гледам към мавзолея, но всъщност копнеех да съм там. Исках да разкажа на Иса за злочестината си, да потърся закрилата му, но знаех, че никога няма да го направя. Не можех да изложа и него на опасност, както направих с Ладли.

Прекарах следобеда в джамията и се върнах малко преди слънцето да залезе. Когато наближих земите на Кондамир, Аурангзеб се зададе срещу мен. Яздеше красив ат, носеше делнична кожена униформа, а на кръста му висеше ятаган. Той разтегна устни в злобна усмивка и сърцето ми се сви. Види се, планът ми бе успял, сега трябваше да понеса последиците.

— Добре ли си? — попита ме той неестествено високо, както винаги.

— Да, благодаря — опитах се да отговоря спокойно. — А ти? Как са децата?

Брат ми погледна към небето:

— Коранът казва: „Искай повече и ще получиш повече. Но един ден ще платиш за алчността си.“

— Защо цитираш…

— „Само най-долният би откраднал от господаря си“ — каза той и плю в краката ми.

— Какво…

— Млъкни, долна твар! Запази лъжите си за Кондамир.

От къщата се разнесе ужасен вик, последван от силен трясък.

— Намерил е пръстена — ехидно каза Аурангзеб.

Не пропуснах да покажа изненада и гняв.

— Ладли? Ще наредя да й изпочупят кокалите. Ще…

— Да не си посмяла да я докоснеш с пръст!

Знаех, че ще му достави удоволствие, и затова паднах на колене.

— Моля те, братко, помогни ми! Моля те, не ме оставяй в ръцете му! Извинявай за всичко, толкова съжалявам, че те обидих! Моля те!

Аурангзеб се изсмя злобно и пришпори коня си. Станах, обърнах се към Мека и помолих Аллах за прошка. Бях откраднала, но Той знаеше защо. Щеше ли да ме защити? Продължавах да се моля, когато чух името си. Тръгнах директно към стаята си, за да се скрия от слугите. Кондамир беше там и целият се тресеше от гняв. В едната му ръка беше пръстенът, а в другата — счупената плочка. Запрати я по мен и аз избягах в ъгъла. Нямаше нужда да се преструвам на ужасена. Той беше извън себе си от гняв и нямаше съмнение какво ще последва.

— Господарю… — започнах аз, но той не ми позволи да продължа.

— Ти ме окраде!

— Ще ти върна десеторно…

— Млъквай!

Сложи пръстена на ръката си и хвана кожения колан, оставен на масата до него. Пребледнях. Пристъпих и протегнах ръце към него.

— Чакай, господарю, беше грешка!

— Само още една крачка и дъщеря на императора или не, ще заповядам да те изкормят!

От устата му се разхвърча слюнка, вените на слепоочията му изпъкнаха. Раздра дрехите ми и ме хвърли гола в краката си. Тежки капки пот закапаха от челото му. Коланът му се стовари върху мен. Кожата ми пламна и аз се свих на кълбо.

— На̀ ти, кучко!

— Моля те, недей!

Ударите не спираха и аз застенах. Кондамир грухтеше като глиган и всяко грухтене беше придружено с удар. Съзнанието ми се замъгли. Гърбът ми се окъпа в кръв и от това, което бях слушала, знаех, че тепърва ме очакват нечовешки болки.

— Да открадне от мен! — ревеше той. — От мен!

— Моля те…

— Мръсна курва!

Ударите не преставаха.

— Кондамир…

— Млъквай!

Захапах крака на масата. Дървото се разцепи и устата ми се напълни с кръв. Стараех се да стоя неподвижно, но се страхувах, че сърцето ми ще спре и няма да разбера. Умолявах го да ме пощади, обещавах му всичко, плаках, хлипах и скимтях. Това, изглежда, му донесе някакво удовлетворение и гневът му постепенно започна да се успокоява. Ударите се разредиха и силата им намаля.

— Ставай! — каза накрая.

Вложих всичките си останали сили, за да изпълня заповедта му. Видях стичащата се по краката ми кръв и заплаках. Навлякох робата си и прошепнах:

— Съжалявам, господарю!

— Тази нощ за теб няма място в дома ми! — изсъска той.

— Но…

— Махай се! — изрева и ме удари през лицето.

Не бих могла да стигна до града пеша, затова тръгнах към конюшните. Един слуга ми помогна да оседлая коня си. Очите му показваха, че му е жал за мен. Щом се качих и тялото ми притисна раните, болката се върна с нова сила. Благодарих на слугата и смушках коня. След няколко стъпки седлото почервеня от кръвта ми.

Къде да отида? Низам щеше да ми помогне, но вероятно щеше да убие Кондамир. Убийството решаваше един проблем, но отваряше друг. Отново щеше да ядоса Аурангзеб. Не, ако останех да живея в позор със съпруга си, щях да се справя по-лесно с него. Не исках да тревожа татко, а колкото и да обичах Дара, знаех, че той е безпомощен като дете.

Оставаше Иса. Не ми се искаше да го намесвам, но знаех, че единствено той ще ме подслони и ще направи всичко, за което го помоля. Тръгнах към Тадж Махал. Навън беше непрогледна нощ. За щастие работниците се бяха разотишли и наоколо цареше пълна тишина. Иса си беше построил барака до строежа и обикновено спеше там. Извиках го и той веднага се появи. Изохках и се свлякох в ръцете му.

Без да задава въпроси, той ме внесе в колибата. Видя напоената ми с кръв роба, поколеба се само за миг и я свали от гърба ми. Въпреки срама топлината на ръце му върна човешкото у мен и аз заплаках. Иса ме положи по корем на спалния си килим и излезе от стаята. Върна се с листа от алое и мокри кърпи. Почисти внимателно раните ми, после смачка алоето между два камъка. Наложи го върху тях и ме превърза с парче коприна.

— Прости ми — прошепнах аз.

— Ш-шт! Тихо, лястовичке!

Коленичи до мен, погали ме по челото и изтри сълзите ми. Пръстите му докоснаха устните ми и аз ги целунах. Известно време и двамата останахме под въздействието на целувката. Той пръв дойде на себе си, пресегна се и поднесе до устните ми кози мях с вино. Засуках като новородено от майчината гръд.

— Искаш ли да ми кажеш какво стана?

Поех дълбоко въздух и му разказах шепнешком цялата история — за братята ми, за страховете ми и за Кондамир. Той не ме прекъсна нито веднъж. Когато свърших, в бараката настъпи тишина. Мина много време, преди Иса да отпие от виното и да се наведе над мен.

— Така съжалявам, Джаханара. Какво искаш да направя?

— Просто ме прегърни.

И той го направи. Ръцете му, силни ръце на мъж, който кара камъка да оживява, обвиха раменете ми и ме залюляха. Очите му заблестяха от сълзи. Колко много желаех в този момент да ме целуне! Целувката ми беше нужна, за да превъзмогна болката и унижението. Но въпреки че любовта струеше от погледа му, той не го направи. Не искаше да ме засегне, не искаше да си помисля, че го прави от жал. А аз копнеех не за съжалението му, а за любовта му.

През прозореца се виждаше небето. Звездите образуваха красив искрящ килим, а луната блестеше като малка златна цепка върху него.

— Как ли ще изглежда на такава светлина?

— Не толкова прекрасен, колкото си ти, лястовичке. За да го видим в цялата му красота, ни трябва пълнолуние.

Заплаках отново, но този път сълзите ми не бяха от болка, а от любов. Жадувах за него, мечтаех за целувките му, но знаех, че не мога да го имам. Никога.

— Той ще си плати за това! — прошепна Иса.

— Моля те, не търси отмъщение!

— Това куче заслужава да умре.

— И сигурно ще умре, но от ръцете на Аллах, не от твоите.

— Но защо?

— Защото този строеж е много по-важен от станалото тази вечер. И защото днешната случка ще успокои Аурангзеб и той ще ме остави намира. Ще се преструвам на безутешна в негово присъствие и засега ще бъда в безопасност. Но ако някой убие Кондамир, брат ми отново ще е заплаха за мен.

— Мисля, че и сега съществува риск.

— Сега Аурангзеб се чувства отмъстен, Иса. Нека не излагаме на опасност делото на живота ти.

Отвън конят ми изцвили.

— Ти си умна и смела жена — каза той толкова тихо, че трябваше да се надигна, за да го чуя. — Може би трябва да те наричам бухал, вместо лястовичка.

— Лястовичка ми харесва повече.

— Може ли… — Той спря за миг, но събра смелост и продължи: — Може ли да легна до теб?

Разплаках се, че ми иска разрешение. Кимнах и той се отпусна до мен. Усетила топлината му, аз се сгуших в него.

— Какво съкровище си! — прошепна в ухото ми. — По-скъпоценно от злато.

Въпреки че ръката му дразнеше раните ми, тялото му ме стопли и успокои душата ми. Исках повече, исках да потъна в прегръдките му, да усетя тежестта на тялото му, но не смеех да направя първата крачка. Едва сега разбирах какво са чувствали мама и татко един към друг. Усещах вкуса на любовта, защото бях убедена, както че слънцето ще изгрее и утре, че го обичам.