Джон Шорс
Под мраморното небе (16)

— Но защо, Джаха, защо не остави кобрата да го убие? — пита Гюлбадан.

Колко пъти съм си задавала този въпрос! Хиляди пъти? Може би повече.

— Не можех да посегна на брат си. Исках да го оставя на змията, Аллах да ми прости, но не можех. Ти би ли могла?

— Никога! — отсича Рурая.

— Разбира се, че не. С Аурангзеб сме излезли от една и съща утроба. А и той невинаги е бил толкова жесток.

— Защо се промени?

Веднъж зададох същия въпрос на татко и сега повторих неговия отговор.

— Защо слънцето се скрива, преди да дойде нощта? Защото дори то се бои от черното й сърце. Аурангзеб може да скрие страха си само като го дава на другите.

— И все още го прави — казва Гюлбадан.

— Да, дете. Но другите имат в сърцето си любов и тя им помага да превъзмогнат страха, а той си няма никого и затова страхът е по-силен от него.

Двете момичета се замислят над думите ми. Любувам се на гладката им кожа и на младостта им без капчица завист. Дано имат щастието да натрупат спомени като моите. Защото аз знам какво е да обичаш и да бъдеш обичана. Иса ми даде всичко, за което съм мечтала, и макар че Аллах ни раздели и аз тъгувам за него всяка минута, мисълта, че скоро ще отида при него, ми носи утеха.

Умът ми все още е при Иса, когато Низам отваря торбата в краката си, вади парчета медена пита и подава на момичетата. Погледът ми се спира на дългия грозен белег върху ръката му. Той събужда нови спомени. Виждам го как се бие с цяла глутница озверели войници заради мен, как вие и колко неуязвим е в яростта си. Ах, ако имахме сто мъже като Низам на наша страна в онази страшна битка! Поетите щяха да възпеят нашата победа и Дара…

Изгонвам спомена от главата си. Аллах няма да е доволен от такива мисли. Ще се разсърди, защото забравям доброто и виждам само лошото.

— Докъде бях стигнала? — питам глухо.

Нека другите си мислят, че умът ми вече е стар и забравям, аз знам, че е остър като бръснач.

— Току-що спаси брат си от отровата на кобрата — помага ми Гюлбадан. — Какво стана после?

Откъде да започна? Годините след раждането на Арджуманд бяха пълни с радост, но и със страдания. Това бяха най-добрите и най-лошите години за империята.

— Отначало беше прекрасно. После дойде войната.