Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beneath a Marble Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
vog (2018)

Издание:

Автор: Джон Шорс

Заглавие: Под мраморното небе

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт

Редактор: Димитър Риков

ISBN: 954-9395-62-6; 978-954-9395-62-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3335

История

  1. — Добавяне

Живот в ада

Затворени в килията, ние загубихме представа за времето. Сякаш плувахме в безкрайно море от болка и печал.

Първите дни бяха най-тежки. Чувствах се обречена, загубих желание за живот и гледах да спя колкото мога повече. Имаше дни, когато се надигах от постелята само за храна. Престанах да се грижа за себе си, престанах да се реша и да се къпя всеки ден. Просто заставах до прозореца, наблюдавах с часове Тадж Махал и мислех за Иса и Арджуманд. Припомнях си всяка случка, свързана с тях, всеки наш разговор. Оплаквах всяка пропусната възможност, когато не съм била до дъщеря си, и всяка нощ, когато умората ме бе спирала да отида при Иса. Упреквах се, дори се ругаех безмилостно заради тях.

Затворът отне енергията ми като горещ летен ден. Ако не беше грижата за здравето на татко, щях да потъна в летаргия и покорно да чакам старостта. Но той не беше добре, имаше нужда от помощта ми и аз насочих вниманието си изцяло към него. Правех му супа и търпеливо го хранех с лъжичка, къпех го всяка вечер и оправях постелята му. И бавно, толкова бавно, че друг човек едва би забелязал, той започна да се възстановява. Не вярвах, че някога отново ще се превърне в мъжа, от когото някога се възхищавах, но поне ризата му вече не висеше като на скелет.

След две седмици или малко повече Аурангзеб отново ни посети. Имаше измъчен вид. Извади от една торба мъртва кобра, хвърли я в краката ми и закрещя. Между ругатните му успяхме да разберем, че я е открил жива в леглото си. Писъците на Ладли го събудили и той веднага повикал мъжете си да я убият. Бях потресена от случката, но не оспорих обвиненията му. Веднага забелязах, че зъбите на змията са извадени и не би могла да го ухапе, но изпитвах удоволствие да го гледам как трепери от страх. Бързо съобразих, че това е дело на Ладли. Явно искаше да го накара да повярва на заплахите ми и да ме остави на мира.

И наистина, Аурангзеб размаха ятагана си, но личеше, че не смее да го използва. Нареди да убият мъжете от личната му охрана и назначи нови, но продължаваше да се страхува и не вярваше и на тях. Беше убеден, че ако ме убие, и на него няма да му се размине.

За да се предпази от мен, а може би, за да задоволи жаждата си да убива, той събра армията и замина на север да се бие с раджпутите — войнствено индуско племе, което населяваше пустинята Тар далеч на изток от Агра.

Също като деканите раджпутите се бореха за независимостта си и бяха най-яростните воини в империята. Никога не се предаваха и се биеха до последна капка кръв. Носеха червени роби, защото за тях червеното беше цветът на Аллах. Ако битката предвещаваше поражение, не се отчайваха. Взимаха опиум и се хвърляха като тигри в боя. Жените и децата им приемаха джохар — запалваха се живи, но не допускаха да бъдат заловени и опозорени от враговете.

Аурангзеб остави голяма част от армията на персийската граница и замина за Тар с двайсет хиляди войници. Луната изтъня, после се изпълни и чак тогава чухме за победите му на бойното поле. Въпреки че бе загубил една четвърт от хората си, той бе разрушил няколко раджпутски крепости и бе натрупал планини от главите им. Прахът от телата на жените и децата им оцветиха в черно пясъчните дюни на пустинята.

Често завиждах на жените на раджпут за съдбата им. Колко по-лесно беше да приемеш смъртта, дори така мъчителна като тяхната, вместо да живееш като птица в клетка. Но смъртта щеше да ме раздели завинаги с Иса и Арджуманд и аз избрах да живея.

Татко правеше всичко възможно да повдигне духа ми. За щастие умът му все още беше бистър и ние разговаряхме с часове за всичко. Тайните му станаха и мои, а моите — негови.

Един ден, когато отново застанах пред единствения светъл прозорец и се загледах в Тадж Махал, той ми каза:

— Отначало мислех, че Аурангзеб ще го разруши, но сега знам, че няма да посмее. Хората ще се обърнат срещу него.

Продължих да се взирам в мавзолея. Все още бяхме в сезона на мусоните и навън вилнееше буря. Дръпнах докрай завесата и подложих лицето си на дъжда. Това ми напомни младостта. Свалих робата и оставих водата, да освежи врата и раменете ми.

— Джаханара?

Обърнах се и огледах малката стая. Тя вече нямаше нищо общо с онази празна килия в началото на заточението ни. Сега имахме килими, огледала, ракли за дрехите, възглавници, легени, свещници и подноси с прясна храна. Аз бях украсила стените с картини и дори окачих портрет на мама върху дървената врата.

Всички тези удобства бяха подарък от влиятелни царедворци. Аурангзеб бе достатъчно умен да разбере, че не бива да ни лишава от полагащия ни се лукс, за да не настрои срещу себе многобройните ни гости — все богати и уважавани мъже.

— Чуваш ли ме, Джаханара?

— Да — измърморих.

— Къде отиде, дете?

„Никъде — помислих разсеяно. — Тук съм, както винаги.“

— Колко е силна империята ни сега? — попитах го, за да избягам от отчаянието си.

Той се закашля и отговори задавено:

— Колкото двукрако куче. При битката Дара загуби двайсет хиляди души, а Аурангзеб двайсет и пет — поклати тъжно глава и въздъхна. — Четирийсет и пет хиляди мъртви воини и нито един персиец.

— Те ще ни атакуват ли?

— Ще нападнат ли чакалите малкото безпомощно еленче?

Кимнах бавно, странно незаинтересована за съдбата на империята.

— Татко?

— Да, детето ми?

— Някога омръзвало ли ти е да управляваш? Да изпълняваш задълженията си на император?

Той се опита да седне. Навлякох робата и изтичах да подложа възглавница зад гърба му. Тюрбанът му се беше разхлабил и аз старателно навих и притегнах синята коприна.

— Докато майка ти беше жива, никога — обясни, докато подпъхвах одеялата под тялото му. Стаята беше мрачна и влажна и внимавах винаги да е добре завит. — Но след като ме остави, интригите в двора започнаха да ми тежат. Ти сама ми намекна преди време, че истинският владетел винаги е била тя. И наистина, от нея би излязъл прекрасен император, както и от теб.

Дръпнах един конец от робата си и проследих с отсъстващ поглед как платът се разшива.

— Едва ли — промълвих.

— Защо?

— Защото добрият император поставя народа си над всичко и би убил Аурангзеб още преди време.

— Но ти не си убийца, Джаханара. Убийството му можеше и да спаси империята, но щеше да съсипе душата ти.

Налях му малко китайски чай. Той го обичаше.

— Какво според теб ще направи с нас?

— Предполагам, че нищо. Аз ще умра тук. Но не преди да ти помогна да избягаш. Ти трябва да отидеш при…

— Не знам къде са, не знам дори дали още са живи. — Гласът ми се пречупи. Познатото чувство на страх прониза костите ми.

Той ме повика с жест при себе си. Коленичих до него и усетих топлината на тялото му.

— Живи са, детето ми. Когато избягаш оттук, ще ги намериш и ще ги отведеш далеч от Агра. Иди във Варанази. Иди и започни нов живот!

— Да избягам от Аурангзеб? Съмнявам се.

Татко се закашля, но на устните му заигра усмивка.

— Може ли паница за супа да задържи океана?

— Не мисля, че съм океан. Имам чувството, че губя разсъдъка си с всеки ден.

— Не говори така, дете! — погали челото ми той. — Все ще измислим нещо. Имаме много време да обмислим всичко.

 

 

Месеците се нижеха един след друг. Въпреки че бях отчаяна, се стараех да изглеждам силна заради татко. Той усещаше апатията ми и всячески се опитваше да поддържа духа ми. Реших, че ако имаме живи цветя, стаята ще се оживи, и помолих един от приятелите на татко, чест наш гост, да ни донесе семена и саксии с пръст. Той обеща и скоро се върна с порцеланови саксии, семена от ириси и луковици от лалета. Посадихме ги, оставихме ги на слънце и всеки ден проверявахме дали са покълнали.

Скоро след това получихме още един подарък. Тайнствен пратеник донесе сокол в сребърна клетка. Подът й беше покрит със свежи листа. Между тях открих къс хартия, на която пишеше: „Не забравяй да поддържаш остротата на езика си.“

Засмях се с глас. Смеех се за пръв път след смъртта на Дара.

— Милата, Ладли! — прошепнах, докато късах бележката на малки парченца. — Колко много ми липсваш!

Нарекохме птицата Акбар, на дядото на баща ми — първият император, наложил равноправие между индусите и мюсюлманите. Уших една ръкавица от кожа, за да можем да го държим в ръка. Постепенно Акбар ни се довери и дори изглеждаше, че разбира някои думи.

Крепостта гъмжеше от мишки и нашата стая не беше изключение. Акбар преследваше неуморно малките животинки. Нашите надзиратели не бяха жестоки хора, често идваха при нас и се забавляваха с ловните му умения. Скоро той порасна и ние го пуснахме да лети спокойно из стаята. Вечер кацаше на напречната греда на тавана и там спеше. Начупихме клетката на малки парчета и ги хвърлихме на бедните. Те често се събираха под високата стена на крепостта.

Започнахме да отброяваме времето по цъфтежа на цветята и по размерите на Акбар. Силите на татко се върнаха и той започна да прави малки разходки из стаята. Понякога двамата заставахме до прозореца и се любувахме на Тадж Махал. Изучавахме многоликата му красота, изразителна като очите на дете. Сутрин мавзолеят сякаш бе потопен в синя боя. По обяд бе по-бял и от слонова кост. По време на дневния си път лъчите на слънцето огряваха различни части от капката и те блестяха като злато, а привечер мраморът ставаше кървавочервен.

Макар и прекрасна, гледката беше мъчителна за мен, защото провокираше спомените ми. Аз плачех често, триех сълзите си и плачех отново. Татко плачеше рядко, но изпадна в странно вцепенение, стоеше до прозореца и без да помръдне, гледаше с часове гробницата на мама. Мухите кацаха по лицето му, мюезините призоваваха за молитва, но той стоеше и гледаше натам като статуя.

Един ден, почти обезумели от жажда за свобода, ние решихме да пуснем Акбар. Как можехме да го държим затворен, когато знаехме какво мъчение е да си затворник? Когато соколът кацна на ръката на татко, той я подаде през каменната решетка, разклати я и птицата се извиси високо над реката, полетя нагоре, стигна облаците и продължи, докато се загуби от погледите ни. Дали пък не бе решил да занесе съобщение на мама? Въпреки свободата си Акбар бе намерил дом завинаги и когато на следващата сутрин се събудих, го видях да спи на гредата. Щом се събуди, сложих ръкавицата и вдигнах ръка към него. Той кацна на нея и отърси доволно перата си. Стоя там, докато ръката ми отмаля. Извиках пазачите и ги помолих да му уловят една мишка. Те изпълниха молбата ми и четиримата седнахме като на представление да гледаме колко ловко се справя с нея.

Докато гледах Акбар, си мислех за Ладли. Тя бе направила толкова много за мен през тези години! А какво й дадох аз? Какво й дадоха нейните богове? Лишиха я дори от дете и я оставиха да следва мъж, когото презира. Колко трудно трябва да й е било да го чака, докато той воюва ту на север, ту на юг, сигурна, че всъщност не иска да го види? Колко ли е тъгувала за Агра, докато е обикаляла из империята луна след луна?

Непрекъснато получавахме вести от пограничните райони, където войната не спираше. Понякога виждахме лодки с войници да отплават на юг. Въздухът трепереше от бойните им рогове и войнишките песни. Месец по-късно същите лодки се връщаха, но на тях имаше много по-малко хора. Те слизаха на брега без фанфари. Нямаше ги и обичайните тълпи от посрещачи.

Нашите гости ни информираха за безредици в града. Въпреки че кракът на Аурангзеб не беше стъпвал в Агра от много месеци, напрежението растеше, защото бе повишил военния данък. Освен това бе конфискувал житото и на богатите, и на бедните, за да изхрани нарастващия брой бойни слонове, и не беше за чудене, че често избухваха бунтове и вдовици просеха на всеки ъгъл.

Въпреки всички мерки държавната хазна бе почти празна. Нещо повече — Аурангзеб винаги бе пренебрегвал изкуството, но сега не отделяше и една рупия за него. Повечето поети, художници и архитекти бяха напуснали Агра. Царедворците негодуваха. Интелектуалната аура на Агра, разнесла славата й по цял свят благодарение на татко и Дара, бе загубила блясъка си.

Трябва да призная, че през тези дни, прераснали в месеци и години, малко се интересувах от неволите на империята. Предпочитах да си представям как изглежда сега Арджуманд. Нито за миг не допусках, че може да е мъртва, иначе не бих оцеляла и аз. Беше ми достатъчна мъката, че не можех да видя съзряването й, да видя чудото, което я превръща от дете в девойка. Говорех й непрекъснато, питах я за хиляди неща, повтарях й, че я обичам.

Повтарях го и на Иса.

Колко много жадувах за Иса! Исках го, мечтаех за ръцете му, за топлината на кривата му усмивка, за целувките… Странно, можех да си припомня всеки наш разговор с пълни подробности, но не можех да си спомня гласа му. Това ме разстройваше и ме държеше будна нощи наред. Нямах негов портрет и започнах да се страхувам, че ще забравя мускулестото му тяло, острата брадичка, възторга в очите му. Това се превърна в постоянен кошмар.

От друга страна, се обвинявах, че съм се провалила като майка и жена, и тази мисъл ме убиваше. Не исках да се погледна в огледалото, защото се срамувах от образа си.

Но в крайна сметка си мисля, че именно любовта ме спаси. Тя ми даде сили да преживея всичко. Вечер, когато сънят бягаше от уморените ми очи, аз стисках зъби, потъвах в милите спомени и така преживявах нощта. Денем мечтаех за нещата, които щяхме да правим заедно, когато отново се намерим. Често му пишех дълги писма, четях ги шепнешком и ги унищожавах. Дори се опитах да напиша поема, посветена на нашата любов, но бях лишена от поетичен талант.

И така, аз намирах утеха в мисълта за моите скъпи хора и в Бога. Молех се постоянно, молех се денем и нощем, докато остана без дъх. И най-накрая, по средата на петия сух сезон от моето пленничество, молитвите ми бяха чути. Един следобед някой почука на вратата. Погледнах спокойно натам, с татко очаквахме един от неговите верни приятели. Надзирателят отвори широко вратата и пред нас се появи Низам. Примигах няколко пъти, убедена, че очите ми играят лоша шега. Но нямаше грешка. Макар че в брадата му се забелязваха сребърни нишки и един страховит белег разделяше бузата му на две, това си беше нашият Низам, същият, какъвто го помнех от последната ни среща. Беше в кожена ризница с железни шипове и дълга сабя, препасана на кръста.

— Низам! — извиках и скочих от мястото си. Акбар изпищя, разтревожен от истеричния ми вик.

— Принцесо! — ласкаво каза той. — Колко много време мина!

Затворих вратата след него, хванах ръката му и го поведох навътре.

— Мислех, че си мъртъв.

— Разминах се на косъм — отвърна той и докосна раната на лицето си.

Пренебрегнах всякакви норми на поведение и докоснах все още прясната рана. Сърцето ми се сви от мисълта, че съм можела да го загубя.

— Благодаря ти, Аллах, че си запазил живота му!

— И аз — добави татко и му се поклони леко.

Низам се размърда неспокойно при поклона му. Императорът не се покланяше дори на благородниците.

— Разказвай, какво стана? — попитах и припряно забарабаних с пръсти по хълбоците си.

— Тогава… свалиха ме от коня — започна несигурно той, защото се досещаше колко мъчителен беше за нас споменът за онази битка между Дара и Аурангзеб. — Оковаха ме с вериги и ме принудиха да се бия за тях.

— И после?

Той избягваше погледа ми. Не погледна и към татко.

— Изпратиха ме в Декан с армията на Аламгир. — Спря и се замисли. Очите му се наляха с болка. — Съжалявам, че те разочаровах, господарко! Опитах се да избягам, но… Всяка нощ ни слагаха веригите и ни пазеха като диви животни.

— Никога не си ме разочаровал, приятелю! — възкликнах аз. — Нито веднъж! И знам, че и хиляда живота да живеем, ти никога няма да ме предадеш. Как избяга?

— Последната битка беше жестока — започна бавно той. Толкова бавно, че ми се прииска да сложа горещи въглени под езика му. — Убих много воини този ден, но и от нашите паднаха много. Докато другите мародерстваха, аз се престорих на умрял. Бях покрит с кръв, а на главата си имах рана.

Низам спря и се огледа несигурно, сякаш се питаше дали не говори твърде много.

— Говори!

— Остави го да събере мислите си, Джаханара! — сгълча ме татко.

Низам подпря ръце на сабята си и продължи:

— Деканите ме помислиха за мъртъв. Останах сред труповете два дни, после намерих кон и се върнах.

— Сега какво е положението там? Има ли…

Прекъснах татко с нетърпелив жест.

— Чувал ли си нещо за Иса?

— Носят се слухове…

— Какви?

— След битката много от хората на Дара избягаха на юг и били заловени от деканите.

Той прокара разсеяно пръст по раната си, сякаш за да се увери, че още е там.

— Говори се, че в Биджапур един мъж строи джамия. Бил същият, който построил Тадж Махал. Бил окован във вериги и докато строял, той и дъщеря му щели да останат живи.

— Дъщеря му?

— Мисля, че става дума за Иса. Успях да го зърна отдалеч и фигурата ми заприлича на неговата.

Умът ми, притъпен от годините в затвора, сега препускаше като жребец.

— Значи са живи!

— Надявам се — каза той и издигна масивните си ръце към небето. — Видях джамията, но него не срещнах. Има и такива… дето казват, че е мъртъв.

Изведнъж килията ми се видя като гроб. Стените ме притиснаха и започнах да се задушавам.

— Трябва да отида! — успях да прошепна. — Трябва да…

— Избягаш — прошепна татко. — Да избягаш и да ги намериш.

 

 

Татко предложи да подкупим надзирателите. Навярно бе по-малко рисковано Низам и още няколко от завърналите се воини на Дара да ги убият, но с течение на времето бяхме започнали да уважаваме тези мъже. Щом се появяваше Аурангзеб, те, разбира се, се държаха грубо, но иначе не бяха лоши хора.

Както вече знаех, татко беше човек с много тайни. Той ни разказа за скритите из цяла Агра хранилища на оръжие и злато. В случай на нужда с тяхна помощ можехме да си върнем трона. С подновена енергия той осведоми Низам къде има рупии и къде — боеприпаси. След това подкупи лично двама мъже от охраната, предложи им толкова злато, че щеше да им стигне до края на живота. Те трябваше да ме пуснат да изляза от кулата и да изчезнат със семействата си завинаги.

След два дни всичко за бягството беше готово. Щом слънцето залезе, аз прегърнах татко. Беше много трудно да го оставя, непрекъснато се питах дали постъпвам правилно. Дали не нарушавах дадената на мама дума и дали някой щеше да се погрижи за него след моето бягство? Не знаех правилния отговор, но последния път, когато ми се бе наложило да избирам, бях предпочела него пред дъщеря си и Иса. Сега Аллах ми даваше втори шанс и аз нямаше да го пропусна. Още повече че татко настояваше да тръгна. Когато заговореше за това, погледът му се оживяваше. Беше щастлив, че все още може да направи нещо за мен. Последните дни му дадоха повече радост, отколкото бе имал по време на целия си престой в кулата.

Целунах го, подадох на Акбар парче сушено говеждо и зачаках смяната на надзирателите. Най-накрая получих знак, че са отвън, и бързо се преоблякох в полупрозрачна риза и роба. Сложих си тежък грим и крещящи накити. Лиснах чаша вино върху лицето си и се полях обилно с долнопробен парфюм. Сега приличах на една от куртизанките, посещаващи господарите и войниците в крепостта. Оставаше да убедя стражата на главната порта, че съм жрица на любовта.

Скоро дойде и Низам. Той бе облечен като владетел, с кехлибарена туника, две перлени огърлици и сабя с дръжка, украсена с рубини. Беше обръснал брадата си и носеше само мустаци. Нашите съзаклятници отключиха килията, той им плати, а аз за последен път помолих татко да тръгне с нас.

— Прекалено съм слаб — упорстваше той.

— Моля те!

— Само ще увелича риска от разкриване. А и бягството ми би довело до още по-голям хаос в империята. Тя и без това едва се държи.

Отворих наново уста, но той задуши протеста ми с едно вдигане на ръка.

— Имам още съвсем малко време, дете. По-добре да го прекарам в почивка, вместо да тичам из пустинята. Освен това харесвам изгледа от прозореца си, а и Акбар ще тъгува без мен.

Взрях се в зачервените му очи и разбрах, че няма смисъл да го моля повече.

— Благодаря ти, татко! — прошепнах. — Благодаря ти за любовта, която ми даде.

— Тя е безкрайна.

— Както и моята. — Целунах го и стиснах немощните му ръце. Погледът ми натежа от сълзи. — Ако Аллах реши да те прибере, моля те, обещай ми да прегърнеш мама вместо мен.

Той кимна, а аз се замолих ние, мюсюлманите, да се окажем прави и след смъртта си да можем отново да срещнем любимите си хора. Моля те, Аллах, дай ни тази възможност!

— Преди да тръгнеш, искам да те помоля за нещо — каза татко.

Стиснах безмълвно ръцете му и той продължи:

— Погрижи се да легна до нея — прошепна и посочи към мавзолея.

— Не се съмнявай! — отвърнах и за последен път го притиснах до сърцето си. — Сбогом, татко!

Надзирателите се поклониха, когато минах покрай тях. Независимо че копнеех да хукна към Иса и Арджуманд, раздялата с татко ми късаше сърцето. Как се оставя близък човек, когато знаеш, че няма да го видиш вече? Внезапно почувствах огромна слабост. Разумът ми бе готов да го остави, но краката — не.

— Можеш ли да ме поносиш? — попитах смутено Низам.

Той не отвърна, но след миг силните му ръце ме вдигнаха и ме понесоха из лабиринта от коридори. Отново се обърнах към Аллах. Молех се да намеря Иса и Арджуманд невредими и да се върнем бързо, докато татко все още е жив. Не можех да допусна да умре сам в онази влажна килия. Не и след като ми бе дал толкова много.

Молитвата беше и за слабите, и за силните. На слабите даваше сила, а на силните — разум. И когато Низам отново ме пусна, усетих, че краката ми стъпват здраво върху земята. Оттук нататък нямаше място за слабост. Щях да бъда силна и нямаше да поглеждам назад, защото животът ми беше напред, при Арджуманд и Иса.

Щом наближихме главната порта, прогоних мислите за Иса и татко, и се съсредоточих върху задачата си. Часовоите се приближиха към нас. Престорих се на пияна и увиснах на врата на Низам. Започнах да флиртувам с тях и извивах така снагата си, че да могат да огледат гърдите ми. Приличах на типична куртизанка. Олюлявах се пиянски, прокарвах сластно език по устните си и галех лицето на Низам. Той старателно се опитваше да се включи във фарса, но все пак беше войник, а не актьор.

Когато един от войниците се приближи да го попита нещо, аз се прокашлях и избърборих нечленоразделно:

— Моята малка с-с-сестричка остана назад. Ш-ше я пр-р-ридружите ли до пор-р-ртата? Тя е самичка, пък е още дете.

Мъжете подушиха жертвата като ловджийски псета. Очите им се разшириха и всички до един напуснаха поста си. Пожелах им приятна вечер с лукава усмивка. Конете ни чакаха в малка уличка зад портата. Изкисках се самодоволно, докато Низам ми помагаше да се кача на седлото зад него. Хванах се за раменете му и той препусна из павираните улици към нашата цел.

Щом се отдалечихме достатъчно, свалих бижутата и ги пуснах в джоба на Низам. Бях готова да ги хвърля на бедните, но се сетих, че могат да ни бъдат полезни, ако се наложи по пътя да подкупим някого. Скоро стана студено и аз проклех тънката роба, но нямах други дрехи и се притиснах по-плътно до приятеля си.

Низам неуморно пришпорваше коня. Скоро стигнахме реката и минахме покрай Тадж Махал. Бяха минали пет години, откакто не бях идвала тук и сега усетих непреодолимо желание да докосна гладките му стени. Но нямах време за подобни сантименталности. Всеки момент можеха да разкрият отсъствието ми, макар че с татко бяхме наредили възглавници на постелята ми и метнахме отгоре дебело одеяло. Ако имахме късмет, никой нямаше да разкрие заговора ни до сутрешната смяна на надзирателите.

Насочихме се право към една рибарска лодка, закотвена на брега между десетки други. За разлика от останалите, по палубата й нямаше рибарски мрежи и кошове, а само няколко дървени сандъка. До нея стоеше един войник — наш приятел. Низам му подаде една златна монета и той помогна да избутат лодката във водата. Рибарите се бяха събрали наблизо, но щом ни видяха, прекратиха разговорите и ни огледаха любопитно. Това не ми хареса, но се успокоих с мисълта, че докато Аурангзеб разбере за бягството и преследвачите стигнат дотук, ние вече ще сме далеч.

Низам скочи в лодката, а след него и един рибар. Явно бе собственикът й, защото прибра умело въжетата и уверено насочи лодката към средата на реката. Беше времето на сухия сезон. Водите на Джамна бяха плитки и мързеливи. Наплисках лицето си с вода и измих виното, грима и парфюма от себе си. Нощта напредваше и аз се учудих как нашият водач успява да направлява лодката в тази непрогледна тъмнина. Нежните водни пръски върху кожата ми и лунната пътека ми напомниха за една друга нощ преди много време, когато с Иса се връщахме от Делхи и той за пръв път ми призна любовта си.

— Благодаря ти за всичко, Низам! — казах мило.

— Имахме късмет, господарко — отвърна той и се премести по-близо до мен. — Между другото се справи блестящо с ролята си.

— Прекалено автентично ли беше?

— В много отношения. Но кой съм аз, че да те съдя, принцесо?

Отпих глътка подсладен лимонов сок от пълния мях и отвърнах:

— Кой си ти ли? Някога роб, после строител. После воин. Какво следва сега, приятелю?

Той сви рамене.

— Идвам с теб.

Вятърът се усили и аз потръпнах в тънката си роба. Низам ми подаде една торба и каза:

— Облечи се спокойно. Ние ще затворим очи.

Преоблякох се бързо, благодарна, че приятелят ми бе подбрал проста памучна роба, подходяща за пустинята. Беше толкова безлична, че приличах на момче. Вътре имаше и тюрбан. Навих го плътно около главата си.

— Как мислиш? Ще ми бъдат ли удобни за пътешествието?

— Попитай ме след няколко дни, прекарани на седлото.

Предложих му лимонов сок и той жадно отпи.

— Пътуването няма да е леко. Ще се наложи да яздим дни наред, да преминем пустинята, да пресечем много реки и планини.

— Колко време ще трае?

— Около две седмици. Може и по-малко, ако Аллах ни се усмихне. Или пък никога, ако ни срещнат декани или войници на Аурангзеб.

— Ако не искаш да дойдеш с мен, няма да те спирам, Низам.

— Никога не си го правила — погледна ме той.

След толкова години в тясната килия тази първа нощ на свобода ме уплаши. Небето над нас беше необятно, а реката изглеждаше без начало и край. Дали затова Акбар се връщаше всяка нощ при нас? Защото се чувстваше изгубен в този огромен свят? Навярно беше глупаво да си мислим, че Аллах обръща внимание на мравки като нас. Не бях ли аз само песъчинка на брега на огромното море, за което бях чела? Приливите и отливите щяха да си играят с мен, докато на вятъра му омръзне и ме отнесе далеч от брега.

— Низам?

— Да, господарко?

— Моля те, попей ми, както когато бяхме малки!

Низам пееше прекрасно. Гласът му се понесе над водата, извиси се, после притихна, достигна до сърцето ми и успокои моите страхове. А аз наистина се страхувах. Не знаех къде отивам, дали ще стигна дотам и дали ще заваря живи Иса и Арджуманд. А без тях за мен нямаше живот. Вече бях загубила брат си, мама, скоро щях да загубя и татко. Ако останех сама, откъде щях да черпя сили, за да продължа?

Запях заедно с Низам. Гласовете ни се сляха и докато пеехме, аз се почувствах по-малко самотна. Но песента свърши и тишината отново ме завладя, чувах единствено собствените си мисли.

— Моля те, Аллах! — прошепнах, — моля те, нека ги намеря живи!

Потърсих знак, за да съм сигурна, че ме е чул — падаща звезда може би или рев на леопард. Но не се случи нищо и аз загризах ноктите си, докато потече кръв.