Джон Шорс
Под мраморното небе (8)

Мечтите се сбъдват

Пауновият трон сияеше, както и преди, но мъжът върху него не беше същият.

Слънцето клонеше към залез и въпреки многото си прозорци, Диван-и Ам бавно тънеше в здрач. Свещниците още не бяха запалени. В стаята бяхме само аз, татко и Дара. След смъртта на мама Аурангзеб получи частичен контрол над армията и веднага замина на север, за да се справи с набезите на враговете по пограничните райони.

В онези дни империята имаше много врагове. От север ни дебнеха персийците, винаги готови да разширят границите си. На юг бяха деканите. Те бяха част от Индостан, но султанът им ги управляваше с желязна ръка и се бореше за независимост. Отстрани ни притискаха други врагове — кланът на Раджпут и християните.

Аурангзеб се биеше с всички.

Баща ми беше само бледа сянка на мъжа, от когото някога се възхищавах. Откакто мама умря, прояви активност само за да купи огромно парче земя до реката. Там щеше да бъде вечният дом на съпругата му.

Все още не можех да свикна с нейната смърт. Всяка сутрин се събуждах с надеждата, че ще я видя, после си спомнях, че вече не е между нас, и посрещах новия ден с неохота. Отварях книга, но не можех да чета, масата ми бе отрупана с деликатеси, но аз не усещах вкуса им. Нищо не можеше да запълни празнината в сърцето ми. Смъртта й беше ненавременна и колкото и да се напрягах, не можех да открия логика в тази трагедия. Но без съветите на мама умът ми бе изгубил остротата си.

Мама бе поискала да бъда до татко и аз гледах да му помагам, с каквото мога, да бъда до него в скръбта му. Молех се заедно с него, тъгувах с него и разговаряхме за нея, когато той успяваше да превъзмогне мъката си.

— Татко — прекъсна мислите ми Дара. — Трябва отново да свикаш двора. Империята има нужда от теб. Аз също имам нужда от помощта ти.

Думите му отекнаха някак зловещо в празната стая. Татко смръщи чело, сякаш думите на брат ми бяха досадни мухи.

— Дворът ще направи каквото им наредиш — каза той. — Всички знаят, че ти си моят наследник, и ще дойдат да засвидетелстват почитта си към теб.

— Но влиянието ми ще порасне, ако ти си до мен.

— Ще бъда до теб — отвърна вяло той. Намести сребърните очила и почеса носа си. — Дори и лебед не тъжи вечно за любимата си.

— Но народа…

— Засега те оставям на собствените ти решения. Събери съветниците, разбери за какво се карат. Прочети военните доклади на брат си.

— Но той не ми казва нищо.

— Джаханара ще ми помогне с мавзолея. Започне ли веднъж строежът, ще го оставя в нейните ръце и ще се върна към задълженията си.

— Кога започваме? — попитах, нетърпелива да бъда полезна с нещо.

На лицето му се появи лека усмивка, толкова необичайна за него през тези дни.

— Търпение, момичето ми.

Той извика войника от охраната.

— Доведи устад Иса.

Устад означава майстор и аз разбрах, че мъжът ще е някакъв строител — скулптор или зидар. Очаквах да се появи сбръчкан мъж на солидна възраст, но щом вратата се отвори, пред мен застана съвсем различен човек. Първото ми впечатление беше, че прилича на ястреб. Лицето му беше тясно, но не жестоко, а мило и одухотворено. Веждите му бяха силно извити, очите гледаха открито и честно, а носът беше леко извит надолу. Имаше високи изсечени скули, скрити отчасти от добре поддържаната му брада. Беше висок, жилав, със стегнати мускули. Вместо разкошни дрехи, каквито носеха посетителите в двора, той беше облечен в проста памучна роба.

— Добре дошъл, устад Иса — приветства го баща ми и стана от трона си.

Младият мъж се поклони.

— За мен е чест, господарю.

Татко обу сандалите си и се приближи към госта.

— Честта е моя, устад Иса. Твоите творения красят земята ми, а славата ти предшества нашето запознанство.

— Славата, господарю, е преходна — отвърна кротко гостът. — Само камъните ще помнят името ми вечно.

Татко поклати глава с такава енергия, че за миг забравих за мъката му.

— Не само камъните ще помнят името на този човек, деца. Той сътворява джамии и крепости, които напомнят повече гоблени, отколкото обикновени сгради. И ако не ме лъжат моите източници, има договори за строежи до края на живота си.

— Признавам, че съм благословен с работа, господарю.

— Наистина ли си благословен? — сложи ръка на рамото му татко. Не бях виждала да го прави с друг. — Дали поетът е благословен, ако няма мастило за перото си, или пък музикантът, ако няма инструмент?

Мъжът искаше да каже нещо, но баща ми продължи:

— Не ти ли се иска да построиш нещо изключително, нещо, което ще остане да краси света дълго след като костите ти станат на прах?

— Може ли да попитам… — заговори архитектът, но неочаквано спря. Явно думите на баща ми го бяха заинтригували. — И какво може да бъде това, господарю?

— Рауза-и Мунавара.

— Дом на светлината?

— Искам да построиш мавзолей на съпругата ми.

Споменаването на мама прекърши гласа му. За един удар на сърцето си помислих, че ще заплаче, но той успя да превъзмогне сълзите и продължи:

— Искам да сътвориш най-красивата сграда в света, защото Арджуманд беше най-красивата жена под слънцето.

Настъпи тишина. Отвън, зад сложната каменна плетеница на решетките на прозорците, гукаха гълъби. Лицето на непознатия плувна в пот.

— Такава сграда може да отнеме години, дори десетилетия, господарю. Ще трябват хиляди работници…

— Ще имаш и време, и хора.

— А как си го представяте — с нарастващата възбуда попита той.

— Почти цяла Агра е червена. Омръзна ми този червен цвят, прилича ми на кръв. Не! Искам сградата да е бяла. Бял мрамор и нищо друго. Да прилича на жена, да носи в себе си красотата на това най-велико творение на Аллах.

— Но какво ще стане с моите договори?

Татко скъса с ръце въображаем лист хартия.

— Това не е проблем. Ще изплатя неустойки за всичките.

— Къде ще построим мавзолея?

— Тук, на старото игрище за поло.

Устад Иса мина покрай Дара и погледна през прозореца. На противоположния край на нашия извит като сърп град, до самия бряг на реката се простираше голям участък земя, където доскоро се събирахме да наблюдаваме игрите на поло. Той задърпа брадата си и аз можех да се закълна, че чувам мислите му.

— Ще ми трябват двайсет хиляди мъже за три месеца.

— Нима ще го построиш толкова бързо?

— За толкова ще построя основите, господарю. Дълбоки и здрави основи, за да издържат на всяка тежест — прошепна развълнувано той и отново се зае с брадата си.

Изведнъж се зачудих, дали не е забравил, че императрицата е мъртва. Изглеждаше прекалено ентусиазиран, сякаш не ставаше дума за мавзолей.

— Преди да започна, искам още нещо — изрече той.

— Само кажи.

— Портрет на съпругата ти, за да опозная красотата й.

Татко се усмихна някак насила:

— Мога да ти предложа повече. Лицето на дъщеря ми е нейно огледало и аз ще я назнача за твоя помощничка.

Не беше точно така, но въпреки това комплиментът му ме накара да се изчервя от удоволствие. Думите на устад Иса засилиха руменината по бузите ми.

— Тогава, предполагам, че поетите са се надпреварвали да славят красотата й — прошепна той.

— И така — заяви татко. — Джаханара ще бъде връзката между нас. За съжаление аз не мога да оставя управлението на империята, но държа да съм в течение на всяка твоя стъпка. Препоръчвам ти да се вслушваш в съветите й. Тя е умна като крокодилите в реката.

Много мъже биха протестирали, ако им наредят да слушат някоя жена, но Иса само кимна. Татко се обърна към мен:

— Ще се преместиш в Червената крепост, докато завършим мавзолея. Естествено, ще посещаваш редовно съпруга си.

Обмислих внимателно думите му.

Бях щастлива, че ще избягам от Кондамир, но в същото време се изплаших, че враговете на баща ми ще се увеличат с още един.

— Може би трябва да платиш на съпруга ми за моята помощ. Торба със злато ще удовлетвори всичките му претенции.

Баща ми се обърна към госта, а очите му бяха пълни със сълзи:

— Чу ли това, Иса? Сигурен съм, че духът на Арджуманд живее в нея.

Иса отвърна нещо, но бях така развълнувана от думите на татко, че не чух думите му.

— Ах, Мумтаз Махал! — прошепна баща ми. — Колко много ми липсваш!

Никога не го бях чувала да я нарича така. Думите означаваха „Първата в двореца“. Предположих, че я бе наричал така в най-интимните им моменти. Татко въздъхна и се приближи към прозореца. Дара ни прикани с жест да го оставим насаме с мъката му.

Щом излязохме, брат ми се извини и забърза по делата си. Иса ми каза „довиждане“, но сигурно за да запомни чертите на лицето ми, се загледа в мен толкова дълго, че се изчервих от неудобство.

— Ще стане много красив, господарко — проговори накрая. — Няма да има по-красив мавзолей в целия свят.

Погледът ми го проследи, докато се отдалечаваше по претъпканите с хора улици. Направи ми впечатление, че стърчи поне една глава над другите. Скоро зави по една пресечка и изчезна.

През следващите дни животът ми постепенно се подобри.

Както и очаквах, Кондамир изпадна в бяс, когато разбра, че ще живея в крепостта. Удари ме, преди да успея да хвърля в краката му даровете на татко — тежка златна огърлица, два рубина и кама с инкрустирани по дръжката й изумруди.

— Баща ти надценява твоята мъдрост — измърмори Кондамир, но взе нещата, без да крие радостта си.

— Той е император — казах и докоснах туптящата от шамара буза. — Сигурно неговата преценка е по-точна от твоята.

Забележката ми донесе още една плесница, но успях да го вбеся, а това си струваше болката. Тази нощ той дойде в леглото ми по-яростен от всякога, но предугадила намеренията му, бях разляла козя кръв между краката си. Кондамир вика, руга и вилня из стаята, а аз се криех под юргана и тайно тържествувах. Колко малко знаят за женското тяло такива глупаци!

На следващата сутрин му пожелах всичко добро и отидох в Червената крепост. Дадоха ми чудесно жилище с фантастична гледка към реката и Агра. Стаята ми беше малка, но уютна и през следващите няколко дни успях да си създам елементарни удобства.

За втори път се срещнах с устад Иса на брега на реката, върху земята, определена от баща ми за мавзолея. Беше идеално място за строеж. От изток, запад и юг граничеше с именията на уважавани граждани. На север беше реката, зад която се простира Агра и Червената крепост.

Реших да отида пеша до бъдещата строителна площадка и тръгнах по познатия от разходките ми с мама път. Скоро излязох от крепостта и се гмурнах в морето от хора. Всичко по улиците на Агра се движеше, само едноетажните постройки от двете им страни бяха неподвижни. Суматохата беше присъща за града, единствено трима китайци, които се пазаряха оживено със собственика на един магазин за коприна, предлагаха нещо различно. Въпреки че тъмнокожият ни сънародник беше доста по-висок от тях и говореше толкова бързо и силно, че китайците надали разбираха и една дума, те не се обезкуражаваха. Облечени в жълти туники и шапки, прилични на обърнати надолу чаши, те сочеха плата и се надпреварваха да обясняват нещо на развален хинди.

Свих наляво по широка улица и внимателно заобиколих една побесняла камила. Беше мъжкар и отчаяно се опитваше да обязди женската пред него. Собственикът хвана набъбналия му орган и се опита да го вкара в неподвижно застаналото пред него животно. Камилите не бяха много петимни за секс и такава картина беше често срещана из страната. Спомних си за Кондамир и изпитах жал към нещастната камила.

Колкото повече се отдалечавах от Червената крепост, толкова по-спокойни ставаха улиците на града. Скоро стигнах до огромните оризови ниви, осеяни с приведени над земята селяни, и свих покрай няколкото къщи, накацали току до брега на реката. Преминах през каменния мост и се озовах в западния край на строителната площадка.

Отначало устад Иса не ме видя. Крачеше из площадката и записваше нещо върху голям лист хартия. Носеше дреха на обикновен работник, сивият му тюрбан беше пропит от пот от енергичните му движения. Забелязах, че внимава всяка крачка да бъде еднакво голяма с предшестващите. По този начин премина от южния край на терена до северния. След това обходи пространството от изток на запад, а накрая извървя целия му периметър. Това отне много време и аз потърсих сянка, за да го изчакам на прохлада.

Най-сетне Иса ме забеляза и се доближи до одеялото, на което седях. Признавам, че му липсваше грацията на братята ми и гордата походка на воин, но в движенията му имаше достойнство и устрем. Въпреки че тялото му не бе калено в битки, мускулите изпъваха шевовете на туниката му. Здрави мускули на човек, който носи камъни и дълбае мрамор.

— Добро утро, принцесо.

— И на теб, устад Иса.

Не знам защо, но се сетих за мама, навярно защото нейният мавзолей беше причина за срещата ни. Но днес, за разлика от друг път, не почувствах тъга. Знаех, че тя щеше да остане доволна да види, че вече започвам да преодолявам липсата й и постепенно поемам живота си в свои ръце.

Станах и му кимнах. Днес ми приличаше още по-силно на ястреб. Може би бяха виновни сенките, които правеха ъгловатото му лице да изглежда още по-тясно.

— Наричай ме Иса, принцесо — усмихна се той.

Усмивката му беше малко крива, единият край на устните идваше по-високо от другия.

— Само ако ти ме наричаш Джаханара.

— Изглеждаш прекрасно, Джаханара.

Днес бях свалила повечето от накитите си и носех обикновена роба. Макар че беше истински ювелир в работата си, Иса не обръщаше внимание на дрънкулките, с които се кичеха нашите мъже и жени, така че комплиментът не беше заради богатите ми одежди, а за мен самата и аз се почувствах поласкана, но нямах представа как да реагирам.

— Може ли да те попитам какво правеше преди малко?

Той ми показа бележките си.

— Проверявам дали размерите отговарят на тези в договора.

— И отговарят ли?

— Почти — отвърна той, нави на руло документите и ги остави в една кошница с много други хартии.

— Започна ли вече с чертежите? Бих искала да ги видя.

Той се засмя и аз се изненадах да видя около себе си поне един весел човек.

— Баща ти ме предупреди, че си доста нетърпелива.

— Нетърпелива?

— Нарече те малко лястовиче, което се учи да лети, но от нетърпение скача прекалено рано от гнездото.

— Така ли? И какво друго каза?

Кривата усмивка се появи отново и откри два реда дълги бели зъби.

— Че те обича и ми завижда, че имам такава умна помощница.

— И ти ли мислиш, че съм… лястовиче?

— Мисля, че струваш повече от много мъже в империята.

Ъгълчетата на устните ми се повдигнаха. Получавах много комплименти, но ценях само тези, които се отнасяха до интелекта ми. Думите му стоплиха сърцето ми и за пръв път от много време се почувствах добре.

— Хайде да се разходим — предложи той. — Ако искам да създам нещо наистина красиво, трябва да запомня всяко кътче от тази земя.

И ние тръгнахме. Минахме край група мъже, които строяха лодка на брега. Съдът беше почти готов, оставаше да запечатат шевовете с глина. Един от работниците дълбаеше глава на тигър върху дървения нос.

— Много е талантлив — кимна към него Иса. — Трябва да го наемем.

— Как ще ги привлечеш?

— Художниците ли? Когато сме готови, ще им изпратя покани. Ще издиря най-добрите калиграфи от Персия, зидари от Египет и дори майстори от Европа.

Поне петдесет европейци живееха в Агра. Понякога татко говореше с тях за търговия, но не можех да си представя, че ще се съгласи да работят на мавзолея на мама.

— Защо са ти европейци?

— Имаме нужда от най-добрите майстори в света, без значение коя страна наричат своя родина.

Наведох поглед, засрамена, че така открито показах изненадата си. Мама щеше да е недоволна от държанието ми.

— Кажи ми как си представяш мавзолея?

— Ще го разположа до реката. На юг ще бъдат градините…

— А как ще оформиш самата сграда?

— Представи си как би изглеждала сълзата на Аллах — живо се обърна към мене той.

Възторгът му ме изплаши. Бях свикнала да сдържам чувствата си и пожарът на страстта ми бе непознат.

— Куполът ще бъде във форма на сълза — продължи той. — Ще се носи от квадратна структура с множество арки. На четирите ъгъла на мавзолея ще издигнем минарета, високи почти колкото купола. И всичко — от гробницата до върха — ще бъде от бял мрамор.

Опитах се да си го представя, но не ми достигна въображение.

— Имаш ли скица?

— Засега всичко е само в главата ми.

В този момент забелязах, че кошницата с документите не е в ръцете му. Седеше забравена на мястото, където се бяхме срещнали. Посочих му я и казах:

— Ще ти стигне ли една глава за всичко?

Очите му се разшириха от страх, че ще загуби безценните си документи.

— Проблемът при творците е, че често забравят обикновените неща. Погледът им се рее високо в облаците и много пъти не виждат земята под краката си.

— Тогава аз ще гледам надолу и ще ти показвам къде да стъпваш.

Той се усмихна и аз се зарадвах на усмивката му. Малко неща ме радваха след смъртта на мама и затова ги намирах за безценни. Върнахме се назад. Той си взе кошницата, а аз сгънах одеялото, на което бях седяла.

— На колко години си, Иса?

— Навърших двайсет и две есени. А ти?

— С шест по-малко, но скоро ще станат пет.

Погледите ни се срещнаха и аз не отместих моя. Жените в империята нямаха право да гледат открито мъж в очите, но неговите бяха големи и тъмни, аз потънах в тях и сякаш не исках да бъда спасена.

— Защо стана архитект? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Роден съм в Персия — започна и това обясни несвойствените за нашите хора черти на лицето му. — Баща ми строеше разни неща. Повече кладенци, но веднъж му повериха и акведукт. Когато мама умря, а татко се разболя, той събра малкото останали ни пари и ги даде на един дошъл по работа в града архитект, за да ме вземе за чирак.

— Какво стана с баща ти?

— Скоро почина и аз се преместих да живея при моя майстор, един от най-добрите и мили хора на света. Щом приключихме работа в града, той ме заведе със себе си в Делхи.

Знаех какво е да изгубиш родител и поисках да го утеша, но още не го познавах добре и не посмях.

— На колко години беше?

— На седем.

— И оттогава не си се връщал в Персия?

— Всичките ми роднини са мъртви, а и войната затвори пътя ми натам — усмихна се тъжно той. — Ако се върна, ще ме обявят за предател. Не, сега Индостан е моят дом.

Историята му ме развълнува. Оказа се, че съдбата му е по-скоро тъжна, отколкото благословена, но въпреки това той се радваше на живота. Колко открито сподели неволите си! Дали винаги гледаше така оптимистично на света? Винаги ли беше в мир със себе си?

— Обичаш ли работата си? — попитах, завладяна от мекотата на гласа му.

— Аз съм щастливец, Джаханара. Благословен. Мога да покажа на родителите си плодовете на труда си, на техния труд — погледът му се плъзна покрай мен и бавно се издигна нагоре към небето. — Когато строя, чувствам, че съм по-близо до тях.

— С нетърпение ще чакам да те видя… как строиш — казах и с усилие прикрих вълнението си. — Сега те оставям да работиш.

— Твоята компания ме изпълва с радост, Джаханара. Би ли дошла отново довечера? Ще има пълнолуние и ще мога да ти покажа нещо интересно.

— Ще дойда — отвърнах и едва потиснах усмивката си, когато видях смайването му.

Казах му „довиждане“ и поех обратно към крепостта. Вървях и в съзнанието ми Иса вървеше до мен. Виждах лицето му, припомнях си думите му, възторга му. Ах, да можеше моят съпруг да е наполовина толкова нежен и внимателен! Защо трябваше да търпя грубото му отношение, когато имаше мъже като Иса? Знаех, че допускам грешка, но бях завладяна от младия архитект и не можех да го скрия от себе си.

Изведнъж почувствах нужда да видя Ладли. Влязох в кухнята, както си бях с прашната роба, и я извиках. Тя белеше цвекло, ръцете й бяха лилави от сока му. Готвачката ме погледна неодобрително, както ме гледаше винаги, когато откъсвах Ладли от задълженията й, но не посмя да ми противоречи.

Щом излязохме навън, приятелката ми примижа от ярката дневна светлина. Поведох я към крепостната стена. В съседния двор група войници провеждаха учения. Изкачихме на бегом стъпалата до върха и скоро се озовахме високо над главите им. Шлемовете и ризниците им блестяха като злато на слънцето. За моя изненада видях, че ги води Аурангзеб. Забелязах, че го слушат с уважение, въпреки че почти всички да бяха по-възрастни от него. Той им показваше как зареждат мускетите. Прицели се в една диня, която им служеше за цел, и стреля. Чу се остър пукот и динята се пръсна. Червената й сърцевина се разхвърча по каменната ограда. Войниците приветстваха възторжено точната му стрелба. Той прие поздравленията, после подаде пушката на един огромен воин. Без видима връзка с видяното се запитах дали брат ми е пролял поне една сълза за мама.

— Кой е този гигант? — посочих към войника. Знаех, че Ладли е в течение на всички клюки в крепостта.

— Ако се вярва на слуховете, малоумен убиец — отвърна тя и плю, за да покаже презрението си. — Наричат го Балки.

— Какво знаеш за него?

— Че брат ти го е освободил от затвора и го е направил свой телохранител.

— За какво е бил в затвора?

— За изнасилване. Изнасилил и измъчвал една прислужница след завръщането на войските в града. Тя е индуска и брат ти — дано Шива съкрати дните му — опростил вината му.

Потръпнах от възмущение.

— А какво говорят за баща ми?

Ладли се огледа, за да се увери, че сме сами. Най-близкият пост беше поне на трийсет крачки от нас, часовоят не можеше да ни чуе.

— Казват, че скръбта му го прави сляп и глух за проблемите.

Чуха се нови изстрели и още дини се пръснаха. Аурангзеб удари плесница на пропуснал целта войник. Наказаният наведе глава, изчака брат ми да презареди, пое отново пушката и се прицели. От дулото изскочи огън и този път динята избухна.

— Защо не използват дървена цел? — попитах ядосано. — Толкова хора гладуват!

— Нали не очакваш рационална мисъл от мъж? Особено пък от брат си — каза Ладли и се заигра със сребърната халка на носа си — единствения накит по нея. — Понякога го улавям, че ме гледа. И очите му… са изпълнени със злоба.

Стрелнах я с поглед и ми се прииска да не е толкова красива. Знаех, че Аурангзеб беше опозорил не едно и две момичета, а после бе запушил устите на бащите им с пари.

— Внимавай, Ладли. Аурангзеб е свикнал да взима всичко, което пожелае.

— Какво да правя, Джаханара?

— Не му показвай, че се страхуваш от него, иначе ще осъзнае надмощието си.

— И какво друго?

Поставих се на мястото на Аурангзеб. Мама ме беше обучила на тази хитрост и с малко усилия успявах да се вмъкна в кожата на друг човек, за да предвидя ходовете му.

— Бъди мила с него. Гали самочувствието му, флиртувай, както правят останалите момичета. Той бързо се уморява от тях, предполагам, че и ти скоро ще му се сториш безинтересна.

Изведнъж ме осени идея и се замислих.

— Какво?

Имах ли право да я карам да върши нещо толкова опасно? И то не заради нея, а заради мен?

— Говори, Джаханара. Ще остарея на тази стена.

— Ами… предполагам, че ако искаш, би могла да спечелиш доверието му.

— И защо ми е неговото доверие?

— Ти знаеш много тайни. Някой ден може да научиш полезна за него информация. Кажи му я. Нека да се спаси от неприятел или да предотврати престъпление. Така ще набере точки пред двора, а ти ще станеш негова довереница.

— По-скоро ще изстискам цирей на прокажен.

— Аз също, при нормални обстоятелства — прошепнах и погледнах към брат си, който даваше някакви нареждания на хората си. — Потърси ме, преди да предприемеш каквото и да било. Нека заедно решим какво да направиш. А междувременно, скрий страха си. Постарай се да му покажеш, че го харесваш. Но преди това изяж няколко скилидки чесън и дишай право в лицето му.

Ладли ме погледна странно:

— Не знаех, че си толкова наясно по тези въпроси.

— Забрави ли, че съм омъжена?

— И какъв беше този глупак, съпругът ти?

Мускетите запукаха отново и задушливата миризма на барут достигна до носовете ни.

— Мъж с мозък, по-малък и от на новородено. Мъж, който прави любов като пръч.

Тя се изкиска на усилията ми.

— Ставаш все по-добра. Ама наистина ли е като пръч?

— Поне с мен.

— Дано Шивада те съжали и направи така, че мъжеството му да изгние. Да окапе и да стане играчка за кучетата ми.

— Леле, какъв език имаш само! — възкликнах аз. Ладли винаги успяваше да оправи настроението ми. — Днес се запознах с един мъж. Архитект е, ще строи мавзолей на мама.

— Е, и? Аз пък срещнах една хлебарка.

— Той е всичко, което моят съпруг не е.

— Мъжете са измамници. Замайват ти главата, докато те вкарат в леглото си, после край с подаръците, край с благородството и комплиментите.

Хванах ръцете й и се усмихнах.

— Време е да ти намерим добър съпруг, Ладли.

— Защо? Нима мислиш, че животът вече ми е омръзнал и съм готова да го подаря на някакъв си негодник?

Въпреки привидната й незаинтересованост, бях сигурна, че също като мен копнее да открие любовта. Тя си беше такава, никога няма да си признае.

Денят напредваше, а аз имах още много работа. Разделих се с Ладли и забързах към Диван-и Ам.

Съветът вече бе започнал. Баща ми и Дара стояха пред пауновия трон и слушаха караниците между придворните. Промъкнах се тихо зад гърбовете им, без да натрапвам присъствието си. Наблюдавах с интерес усилията на Дара да успокои обстановката. С времето той се бе усъвършенствал в преговорите и умението му да прави компромиси и да взема решения ме изпълни с гордост. Ако можех да нарека някого на този свят справедлив, това без съмнение беше той. С цялото си сърце брат ми вярваше, че мюсюлманите и индусите са равноправни и само единството между тях ще доведе империята ни до разцвет. Татко съблюдаваше законите и осъждаше дискриминацията, но аз подозирах, че чувствата му не са така благородни както действията. Дара вярваше искрено, че всички хора имат еднакви права, независимо от религията си. За да докаже теорията си, той започна да превежда „Упанишадата“ — фундаментален мистичен хиндуистки текст — от санскрит на персийски. Никой никога не бе дръзвал да се залови с такава трудна задача, но Дара бе решен да даде достъп на мюсюлманите до тази знаменита творба и да им покаже, че дяволът не е толкова черен.

Изчаках да свърши съвета и тримата се отправихме към библиотеката. И брат ми, и татко намираха утеха в книгите и реших, че ще им е приятно да вечеряме там. Сервираха ни запържено в масло пиле, пълнено с ориз, стафиди, кардамон, карамфил и бадеми и оризово вино.

Библиотеката беше просторно помещение, дълго колкото половината от полета на стрела. Подът беше покрит с черни вълнени килими с избродирани в слонова кост цитати от Корана, от летописи на наши императори и от великите книги на индусите. По каменните лавици имаше още много копия от същите книги. Най-ценните съдържаха красиви илюстрации и бяха произведения на изкуството. Библиотеката беше истинско богатство, съдържаше повече от четирийсет хиляди тома. Специални хора се грижеха за тях и ги пазеха от случаен пожар. На всеки пет крачки стоеше служител, който следеше да не попадат искри от свещи или факли върху тях. Няколко малки изкуствени езерца от мрамор освежаваха въздуха. В центъра на всяко езеро имаше запалена факла — единственото осветление в стаята.

Атмосферата в библиотеката успокояваше татко и тази вечер не беше изключение. Въпреки болезнената липса на мама, успяхме да поговорим спокойно за щастливите стари времена. Пихме вино. Дори се усмихвахме. Беше обнадеждаваща вечер. Когато свършихме, татко кимна приятелски на Дара, а мен целуна, и аз разбрах кои бяха неговите любими деца, единствена радост за измъченото му сърце.

Когато яхнах коня и поех към реката, градът вече тънеше в мрак. Нощта беше ясна, пълната луна превръщаше земята в приказно място с ореол от синкава светлина. Някои хора твърдят, че лунният диск прилича на човешко лице, други виждат в него какво ли не — от географска карта, нашарена с реки и планини, до джамии. За мен луната беше изрязана дупка в черния плащ на нощта, през която можехме да зърнем божествената светлина, но аз, смъртната, не можех нито да я докосна, нито да я разбера.

Наближих мястото и веднага съзрях Иса. Беше с гръб и не усети приближаването ми. Ръката му държеше въглен и сякаш танцуваше върху простряното на голата земя платно. Предположих, че като всеки художник отразява собствените си мечти, и любопитно надникнах зад гърба му. Дъхът ми спря. Ръката му беше наистина като танцьор, плъзгаше се по платното, после литваше нагоре, извиваше се в дъга и даваше живот на нещо прекрасно. Сълзата на Аллах. Мавзолеят щеше да бъде истински скъпоценен камък и да превъзхожда по красота дори мама — формите, арките и фасадите му сякаш принадлежаха на друг, по-съвършен свят.

Иса спря да рисува и удари с юмрук във въздуха. После неочаквано извика. Беше вик на радост, на екстаз. Не вярвам, че ще срещна някога по-възторжен човек от Иса. Викът му отекна в нощта и замря някъде към града.

— Благодаря ти, Аллах! — извика той. — Благодаря ти за този дар! Мамо, знам, че ще го харесаш. Тате, моля те, направлявай ръката ми!

Не смеех да се приближа, за да не наруша мига на екстаз, но той някак усети присъствието ми. Очаквах, че ще се ядоса, но за моя изненада Иса седна отново и се усмихна.

— Какво мислиш за моето произведение, лястовичке?

— По-добре питай поетите — едва успях да разтворя пресъхналите си устни аз.

— Не, искам да знам твоето мнение.

Погледът му ме прониза и аз се свих, готова да побягна. Поех дълбоко въздух, за да се овладея, и попитах:

— Мислиш ли, че може да се построи от човешка ръка? Никога не съм виждала…

— Може да се построи — кротко отвърна той, — но когато го завършим, сигурно ще съм вече старец.

— Но ще умреш удовлетворен.

Той се приближи до мен и аз помислих, че ще ме прегърне. Лицето му гореше като на болен.

— Ти ме разбираш, Джаханара! Познаваш ме от толкова малко време, а знаеш всичко за мен! Ще ми помогнеш ли да го построя?

— Не се съмнявай!

— Добре, защото враговете ни ще атакуват плановете, методите и разноските. Няма да мога да се справя с всичко без доверен приятел.

— Аз ще бъда до теб.

Той ми се поклони. После погледна към небето и каза:

— Погледни луната, Джаханара. Представи си как лъчите й ще прегръщат гробницата на майка ти. При пълнолуние тук няма да има нощ. Ще бъде нещо средно между нощта и деня. И ако на земята съществува рай, то мястото му ще е тук.

Неочаквано спря и заплака. Освен татко не бях виждала друг мъж да плаче. Иса не се засрами от сълзите си, остави ги свободно да се леят и това не накърни с нищо неговата мъжественост. Напротив, те бяха доказателство за вътрешната му сила и богатството на душата му.

Мислите ми полетяха към мама, към татко, към храма, който се готвехме да построим заедно. Неочаквано ми се прииска да извикам като него и го направих. И въпреки че събрах въздух, колкото да изпратя вика си до първата фиданка, той вля в душата ми сила и спокойствие. И вече не се чувствах сама.