Джон Шорс
Под мраморното небе (28)

Пътуване към себе си

Следвах съветите на Ладли и се изоставих напълно. Започнах да постя и останах само на плодов сок и вода. Кожата ми увисна, отслабнах толкова, че нямах сили да стана. Не се грижех за косата, нито за лицето си. Ходех с мръсни дрехи и боси крака. Играех ролята на победена, и потънала в скръб от загубата на любимия си, жена. За да се предпазя от делириум, започнах да сънувам наяве. Потъвах в спомени от детството, от строежа на Тадж Махал и от нощите ми с Иса. С времето започнах да се пристрастявам към тези образи. Те ме пренасяха извън стените на килията и аз отново се чувствах свободна и щастлива.

Състоянието на татко се влошаваше заедно с моето. Той не ми позволяваше да се грижа за него, защото се страхуваше, че това ще ме издаде. Наистина, как бих могла да мисля за него, щом не успявах да се погрижа за себе си? При нормални обстоятелства сигурно нямаше да се съглася, но просто ми беше невъзможно да го обслужвам. При всеки опит да се изправя ми се завиваше свят и аз отново се отпусках върху възглавниците. А и двамата знаехме, че той предпочита да бъде с мама в рая много повече, отколкото да гние в тази килия с мен.

Аурангзеб дойде отново месец след бягството на Ладли. Зарадва се на вида ми, нарече състоянието ми жалко и помоли Аллах да опрости греховете ми. Не реагирах на обидите, направих се, че не осъзнавам присъствието му. Но ушите ми чуха всичко, очите ми видяха всичко. И забелязаха тика на лицето му, забелязаха ожесточението в погледа му. Но този път в тях имаше и стаена болка. Изглежда, беше обичал Ладли по свой, жесток начин и предателството й бе наранило силно сърцето му.

Мълчах и дори не го поглеждах. Покажех ли непокорство, бях мъртва. Видеше ли усмивка на лицето ми, главата ми щеше да хвръкне. Приятелката ми излезе права. Аурангзеб излезе от килията видимо разведрен. Въпреки че стискаше ятагана през цялото време, сякаш всеки момент отнякъде можеше да изскочи предполагаем убиец, нашето състояние го накара да се почувства отново победител.

Луната се пълнеше, намаляваше и пак се пълнеше, а аз не преставах да чакам вест за убийството на брат си. Но нямаше дори и намек за някакво покушение и аз започнах да се страхувам, че нещо в плана ни се е объркало. Може би приятелите ми не бяха успели да стигнат до Биджапур. Или не бях преценила Шиваджи правилно. Липсата на отговори засили отчаянието ми и аз започнах да се моля денонощно за смъртта на Аурангзеб, убедена, че краят на живота му е единственият начин да спася своя.

Животът в затвора ми даде един безценен дар — приятелството на татко. Връзката между нас ставаше все по-силна и удесеторяваше силите ни, помагаше ни да преживеем неволите. Когато постех и бях толкова слаба, че не можех да стана от постелята, той се примъкваше до мен и двамата си шепнехме. Той ми разказваше за мама. Аз му говорех за Иса и Арджуманд, описвах му как си представям бъдещето ни. И двамата научихме много неща един от друг. Аз се учех на вяра и поезия, учех се да прощавам. Той научи за злочестината на жените на Индостан. Научи много и за морето. През нашата последна нощ заедно, ние говорихме изключително за мама. Мъката му ставаше все по-силна и тази вечер той усети, че е време да ме напусне и да отиде при нея. Наляхме си по чаша вино. Беше сладко като смокините, които дъвчехме между глътките.

— Как, мислиш, ще ме посрещне тя? — попита глухо той. — Както я видях за първи път или както ме напусна?

Сложих още една възглавница и повдигнах главата му така, че да може да вижда звездите през прозореца.

— Ще те посрещне, както си я видял за пръв път.

Поднесох чашата до устните му и той отпи.

— Ще ми хареса, но мисля, че… че по-късно ореолът на майчинството я направи още по-красива.

Болката го нападна неочаквано и го накара да се превие на две. Когато кризата отмина, той поиска още вино.

— Не плачи за мен — прошепна, макар собствените му очи да плуваха в сълзи. — Аз живях добре. Винаги съм бил щастлив, като лодка в морето, за което ми разказваш.

Сълзите ми закапаха.

— Ще ми липсваш, татко!

— Сигурно, но ти си имаш Иса и твоята красива дъщеря.

Проследих с пръсти контура на треперещите му ръце.

— Ще предадеш ли на мама, че я обичам? Че се опитах да следвам съветите й и да почитам паметта й?

— И успя, момичето ми! Направи го! Но тя не е само спомен, Джаханара, тя живее в теб. Виждам я в очите ти. Сякаш нейните пръсти докосват ръката ми.

— Тя те обича, татко! Тя… — запънах се, за да помисля, какво би го зарадвало най-много. — Тя те обича, както красивите думи обичат поета.

Той се усмихна замечтано и каза:

— Предполагам, че аз също живея в теб.

— Знам го.

Той отново отпи глътка вино.

— Не знам… някой да е обичал така безпределно дъщеря си. Готов съм да поема към рая, но как да те оставя тук сама?

Аз избухнах в сълзи и той погали ръцете ми. Дори и на смъртното си ложе се опитваше да ме успокои.

— Има ли нещо, което искаш да направя за теб, преди да си отидеш? — попитах. Гласът ми беше по-тих и от вятър.

— Искам да ми обещаеш нещо.

— Каквото поискаш, татко!

— Искам да бъдеш щастлива. Иди при твоето море и се наслаждавай на живота като дете. Плувай, тичай из пясъка, люби и мечтай. Направи това и аз ще бъда щастлив.

Той изпъшка и поиска още вино. Не отпи, както правеше, а преполови чашата си.

— Освободи Акбар. Той е добър приятел.

— И ти си добър приятел.

Погледът му се проясни. В усмивката му имаше и радост, и тъга, и още нещо. Мисля, че беше надежда.

— Колко много те обичам, Джаханара!

Аз се сгуших в него. Топлината на ръцете му ме върна далече назад, когато бях момиченце, а той беше мъж над мъжете. Тогава обичах ръцете му. Сега, след четирийсет години, ги обичах със същата сила.

Говорихме дълго, плакахме, смяхме се и късно през нощта видяхме една звезда да пада от небето. Загледах се в нея, а когато отново се обърнах към него, той си бе отишъл. Отпътувал беше с нея.

 

 

По-късно разбрах, че новината за татковата смърт се бе разпространила из Агра като огън в копа сено. На следващия ден всички жители на града — индуси, мохамедани, мъже, жени и деца, носеха цветовете на скръбта. Никой не работеше, никой не се караше с никого. Агра тъгуваше и дори слоновете, камилите и конете останаха мълчаливи в този ден.

Аурангзеб реши да организира пищно погребение и да постави костите на татко в Тадж Махал. На церемонията бяха поканени благородници от всякакъв ранг. След публичното поклонение, което щеше да се състои късно вечерта, щяха да положат тялото му до това на мама и двамата щяха да останат един до друг завинаги.

Бях озадачена от великодушния жест на брат ми, знаех, че с удоволствие би погребал татко в бедняшки гроб, както бе направил с Дара. Но като се замислих, разбрах, че няма друг избор, освен да почете паметта му. Ако се отнесеше презрително към бившия император, обичан еднакво и от индуси, и от мюсюлмани, щеше да загуби и малкото, които все още го поддържаха.

Със злобни усмивки надзирателите ми съобщиха, че трябва да присъствам на церемонията, че Аурангзеб ме иска до себе си, сияеща и в най-добра форма. Явно смяташе, че присъствието ми ще успокои духовете на поданиците, възмутени от съдбата на татко. Проклех носителите на съобщението, проклех и брат ми, и ругах, докато един от тях допря сабята до гърлото ми.

Все още бях много слаба и надзирателите трябваше да ме отведат с носилка до харема. Там ме предадоха в ръцете на пазителите на портата и им наредиха да ме подготвят за погребението, да ме изкъпят, да оформят ноктите ми и да ме облекат в подобаващи дрехи.

Четири прислужници ме понесоха из лабиринта от стаи и коридори и ме оставиха в общата баня — огромно помещение с басейн, чиито води блестяха като начупени диаманти. Стените и таванът бяха покрити с хиляди огледала. Нямаше прозорци, а вратите бяха плътно затворени и заключени. Светлината от една-единствена лампа се отразяваше в огледалата и вътре беше светло като ден. Един канал с мраморно корито вливаше чиста вода в басейна. Легнах на една пейка и се загледах в играта на светлосенките върху водата. Не след дълго вратата се отвори и група възрастни жени, които не бях виждала от години, ме наобиколи. Бяха наложници и танцьорки на татко, но Аурангзеб ги намираше за стари, не се ползваше от услугите им и те изживяваха есента на живота си тук. Помнех ги от детството си. Тогава не знаех дали ме харесваха или не, защото бях още малка. Сега видях как очите им помръкнаха като видяха, колко състарена, мършава и мръсна бях.

Разпитаха ме за татко и аз им казах, че е умрял спокойно. После ме засипаха с въпроси за състоянието ми и аз не можах да сдържа сълзите си. Заплаках горко и мисълта, че след погребението Аурангзеб отново ще ме заключи в кулата, ме измъчваше. Не можех да понеса мисълта за самотния си затворнически живот.

Това, което последва, ме свари неподготвена. Докато събличаха парцалите от мен, тези жени, на които не бях дала никога нищо повече от поздрав, започнаха да кроят планове за бягството ми. Търкаха тялото ми, свличаха мръсотията от мен и обсъждаха начини за подкупване на стражата, говореха за непознати на мен изходи от харема, за лодки, лодкари и коне. Езиците им мелеха толкова бързо, че едва успявах да следя хода на мислите им.

Докато ме обличаха в обикновена, но чиста роба, аз не можех да се начудя на ставащото. Помнех от детството си, че те рядко напускаха харема, никога не говореха за политика, смееха се, грижеха се за себе си и усъвършенстваха уменията си. Тогава ги мислех за слаби и ненужни жени. Сега ги помолих за прошка. Колко глупава съм била! Колко… За моя изненада те ме помолиха да замълча. Продължиха да гълчат и крякат, както правят старите жени. Всяка говореше, без да изслушва другите, всяка искаше да каже мнението си. Не се сдържах и ги попитах защо са готови да рискуват толкова много, за да ме спасят.

— Много от нас са спасени по подобен начин от твоята майка — каза една от жените и ме погледна открито в очите. Лицето й беше жестоко обезобразено, приличаше на стопена восъчна маска.

— Тя… те е спасила?

— Моята майка някога шиеше твоите роби и туниките на братята ти — отвърна тя и прокара гребена по косата ми.

— Познавам ли я?

— Тогава беше момиченце. Аз бях малко по-голяма от теб. Един ден в дома ни избухна пожар и татко и мама загинаха. Аз останах сама. Сигурно щях да загина някъде из улиците, ако майка ти не ме бе прибрала. Плати обучението ми по музика и аз се учех старателно. Разбира се, с моето лице не можех да пея пред гости, но учех по-младите и от време на време забавлявах семейството ти.

— Сега си спомням! — възкликнах.

В главата ми нахлуха прекрасните ни вечери край Джамна. Едно момиче с огромен белег на лицето често ни свиреше на цитра и пееше нежни песни.

Докато се губех в спомени, двама евнуси влязоха в помещението и бързо свалиха фините си роби. Една от жените зацапа лицата им с мас и нечистотия и им даде да облекат мръсни роби.

— Всяка от нас има подобна история — продължи разговора една млада наложница.

— Но вие поемате голям риск. Брат ми…

— Той не може да ни уплаши, принцесо, защото не знае нищо за нашия свят — прекъсна ме една бивша танцьорка. — Ако те освободим, майка ти ще е щастлива. А ние ще имаме възможност да й засвидетелстваме почитта си още веднъж.

Преди да отговоря, евнусите ме положиха отново върху носилката и ме изнесоха от стаята. Аз продължих да благодаря на жените, докато се скриха от погледа ми. Появи се един стар евнух и покри главата и тялото ми с тънко одеяло. После сложи между краката ми торба с нещо, което миришеше на загнило месо, и метна отгоре ми мръсен, протрит килим.

Настъпи пълен мрак. Бях в пълно неведение, чувах единствено стъпки. Вонята от разваленото месо беше страшна, но аз преглътнах надигащото се отвращение и задишах през устата. Замолих се от сърце Аллах да подкрепи спасителките ми, които вече разнасяха новината за бягството, но всяка имаше различна версия. Едни слухове щяха разказват, че моята слабост била фалшива, че аз съм хукнала и съм се скрила зад стените на една джамия. Други щяха да говорят за преоблечени слуги, преоблечени наложници и какво ли още не. Ако жените успееха да съчинят достатъчно истории, Аурангзеб никога нямаше да научи истината. Щеше да побеснее, разбира се, но без доказателства нямаше да накаже никого. Властта му все още беше неукрепнала и без явни улики за вината на жените, не можеше да си позволи да ядоса благородниците, които ги закриляха.

След известно време носачите ми спряха и аз предположих, че сме стигнали до портите на Червената крепост.

— Какво носите? — чух гласове, най-вероятно охраната.

Отговор не последва и пулсът ми се учести. Мускулите ми се стегнаха и започнах да треперя неконтролируемо. Реших, че някой е забелязал помръдването ми, и усетих, че страхът ме сграбчва за гърлото. Исках да скоча от носилката и да хукна, накъдето ми видят очите, но успях да надвия паниката и останах неподвижна. Ако Аурангзеб разкриеше бягството ми, щеше да разбере, че не съм толкова съкрушена, че съм се преструвала и съм успяла да го надхитря още веднъж. А това означаваше смърт.

— Хей, момче! Прочисти си ушите. Питах за…

— Прокажен, войниче. Мъртъв и пълен с циреи. Отиваме да го изгорим.

Войникът изсумтя и се приближи. Повдигна килима откъм краката ми и в скривалището ми нахлу светлина. Стиснах очи. „Прости ми, Арджуманд — заговорих отчаяно наум, когато усетих нечия ръка да докосва краката ми, — моля те, прости…“

— Пфу, каква воня! — изруга войникът. — Май и вие трябва да се метнете в огъня след този нещастник. Нали затова ви се плаща, да пазите крепостта от такава гадост.

— Току-що го открихме.

— Като съдя по миризмата е мъртъв поне от десет дни. Заминавайте, преди да сте заразили всички.

Носилката се залюля и ние отново поехме на път. Евнусите не казаха нито дума повече. Сърцето ми влезе в обичайния си ритъм чак след като гласовете на войниците заглъхнаха напълно. Щом всичко се успокои, аз заплаках, излях в сълзи и страха, и последвалото го облекчение. После прошепнах на носачите си къде могат да намерят едно от скривалищата на татко. Казах им да вземат златото, да го използват за подкупи, където трябва, а останалото да разделят с наложниците. Златото щеше да запуши много усти и да направи невъзможно разследването на брат ми.

Скоро чух звук от сандали по дърво, чу се плясък на вода и полъх на вятър. Разнесе се груб глас:

— Вече е безопасно.

Бързо отметнах килима и одеялото и с наслада поех от чистия речен въздух. Под мен се полюшваше дъното на широка търговска лодка.

— Вече няма от какво да се страхувате — каза добродушно лодкарят, мъж с дълбоко набраздено от бръчки лице.

Аз примигнах, за да свикна с ярката слънчева светлина.

— Накъде плаваме? — попитах.

— На юг.

— Към Калкута?

— Ако такова е желанието ви.

Погледнах назад към губещия се в далечината Тадж Махал. Хората вече се събираха върху ослепително бялата площадка пред мавзолея. Церемонията щеше да започне скоро.

— Сбогом, татко — казах тихо.

Изчаках да чуя гласа му, но отговор не последва.

 

 

Пътуването беше дълго, но без произшествия. Лодкарят беше добър човек и направи всичко, за да възстанови здравето ми. Приготвяше ми супи от най-различни видове риба. Кълнеше се, че всяка има свой вкус, но на мен ми изглеждаха еднакви. Не се бях хранила правилно в продължение на година и апетитът ми се менеше като вятър.

В продължение на десет дни плавахме по течението на Джамна. Земята по поречието й беше слабо населена. Един ден зърнахме притаил се тигър в една бамбукова горичка. Дебнеше някакво животно. Видяхме и огромни смокинови дървета — гиганти, расли сякаш векове наред. Вкоренените им клони бяха по-дебели от ствола. По тях спяха стотици, ако не и хиляди прилепи. От време на време някой изпищяваше пронизително. Брегът беше побелял от изпражненията им. Но реката беше по-оживена — едни търсеха къде да се скрият, други търсеха кого да убият, като крокодила, който забелязахме на два метра от нас, трети, като красивият бяло-зелен килим от лотоси, търсеха слънцето, за да разцъфтят.

Гледах разсеяно всички творения на Аллах, включително и случайните хора, излезли с лодките си на брега. Бях благодарна за тяхното съществуване, но как можех да оценя ловкостта на алигатора и красотата на лотосите, когато не знаех каква е съдбата на семейството ми?

Затова прекарах по-голямата част от пътуването в молитви. Така отблъсквах тревожните мисли за родителите си, за Иса и Арджуманд. Толкова време не ги бях прегръщала! Толкова много неща исках да ги попитам! Дали Арджуманд бе намерила любовта? Дали Иса все още се радваше на живота? Дали Ладли ги бе открила?

Когато най-накрая реката ни доведе до Калкута, аз бях достатъчно силна, за да сляза на брега без чужда помощ. Градът беше много по-гъсто населен от Агра. Сградите му сякаш бяха залепени една за друга. Дворците бяха по-малко отколкото на север, а градините, доколкото ги имаше, изглеждаха занемарени. Каменните стени бяха покрити с кафяви лишеи. По тях скачаха цели орди от маймуни. Но имаше нещо, което липсваше в Агра — мирисът на море.

Минах по улица, която ме изведе на огромен пазар. Там попитах за най-голямата джамия в града и продължих към нея, без да поглеждам към отрупаните с плодове, риба и месо сергии. Продавачите ми преграждаха пътя и хвалеха стоката си, но аз не спрях никъде, въпреки че краката ми трепереха от умора.

Най-накрая намерих джамията — тясна сграда с четири арки. Слънцето все още бе високо и аз седнах под един кипарис. Мюсюлманите влизаха и излизаха от святото място. Аз се молех за спасението на семейството си цял следобед и точно преди залез Аллах ме чу.

Иса влезе в двора на джамията с почерняло от слънцето лице, с бяла туника и бял тюрбан. Въпреки уговорката ни да не издаваме близостта си, не можах да се въздържа, скочих и литнах към него. Той не се и опита да охлади порива ми. Притисна ме към себе си и аз потънах в силните му ръце. Радостта отне способността ми да говоря. Не знаех какво да кажа. Мисля, че единствено поетите умеят да предават бушуващите в сърцето чувства. Наоколо имаше хора и аз се въздържах да го целуна, но притиснах устни до дланите му и прошепнах:

— Отведи ме по-бързо оттук!

Той се засмя и ме поведе из кривите улички на Калкута. Отидохме до близката конюшня, където бе оставил коня си. Иса ми помогна да се кача на седлото и поведе коня към залязващото слънце. Веднага попитах за Арджуманд и той ме успокои, че всичко е наред, че живеят с Ладли и Низам на брега на морето на четвърт ден оттук.

— Те любовници ли са? — попитах нетърпеливо.

— Сякаш са били цял живот.

Плеснах с ръце, щастлива, че най-накрая бях направила нещо хубаво за моите приятели.

— Ами Арджуманд? Добре ли е?

— Много е добре. Стига си се тревожила.

— Да не се тревожа? Как да се отуча, как става това?

Скоро стигнахме до покрайнините на града. Щом се озовахме далеч от погледите на хората, той скочи до мен.

Облегнах се на гърдите му и зашепнах думите, които толкова дълго бях мечтала да изрека. Разказах му за любовта си, за това колко много мечтаех да го почувствам до себе си, за страстта. Той повтори думите ми, ръцете му ме галеха, даваха възможност на тялото ми да си припомни топлината им. Помилваха косите и лицето ми, после се сключиха около талията ми.

— Много си отслабнала, лястовичке — прошепна в ухото ми.

Кимнах и се загледах в морето. То се простираше на изток като огледален образ на безкрайното синьо небе.

— Татко почина — отвърнах и се замислих за нещата, които никога нямаше да разкрия пред него. Защо трябваше да знае за Кондамир? Или за Аурангзеб, който едва не ме уби?

— Много съжалявам, любов моя — прошепна тъжно той. — Беше изключителен човек.

— Преди да умре, ме накара да му обещая нещо. Поиска от мен да изживея останалата част от живота си безгрижно, като дете. Мислиш ли… — запънах се. Дали очите, видели толкова много, можеха отново да се зарадват на простите неща? — Мислиш ли, че мога да изпълня желанието му?

— Не знам. Вземи поводите, Джаханара. Опъни ги, полети напред и нека видим дали детето все още живее в теб.

Кимнах, впих поглед в хоризонта и ритнах силно жребеца в слабините. Той изцвили и се спусна напред.

— По-силно, Джаханара! По-силно!

Плеснах гърба на коня със свободната си ръка и го насърчих с вик. Земята се затресе под копитата му.

— По-силно!

Тогава усетих свободата. Смеех се, плачех и крещях. Тревогите ми ме напуснаха.

— По-бързо!

Гласът на Иса се сля с тропота на копитата. Аз извиках с всички сили и внезапно усетих, че вместо юздите на коня държа юздите на собствения си живот.

Най-сетне бях свободна.