Джон Шорс
Под мраморното небе (14)

Помощ от приятели

Първата година от живота на Арджуманд беше най-хубавата в живота ми. Всяка нощ я привързвах здраво към гърдите си и я носех в дома на Иса. Прегръщахме я, целувахме пухкавите й бузки, прокарвахме пръсти по нежните извивки на телцето й от главата до петите. Радвахме се на очите й, които с всеки ден се отваряха все по-широко и понякога ни се струваше, че ни следят. Тя ни говореше, доколкото можеше, гукането й ми напомняше гърления звук на гълъбите. Колкото и да бях уморена, този звук неизменно ме караше да се усмихвам, сякаш нейните устни бяха свързани с ъгълчетата на моята уста с невидими нишки — щом тя отвореше нейните, моите веднага се повдигаха. Изглежда, и Иса беше свързан по същия начин с нея. Любовта му към Арджуманд беше толкова силна, че понякога усещах лека завист. Но радостта ми беше стократно по-голяма.

След нощното й хранене, което се бе превърнало за нас в красив ритуал, я оставяхме в люлката. Иса й направи подплатена с коприна люлка и тя спеше блажено на фона на звуците от нашата любовна игра. В началото се страхувах, че някой може да чуе гласа й, въпреки че най-близката къща беше на двайсет крачки от нашата, но Иса ме увери, че нито звук не прониква през дебелите стени. Аз продължих да се тревожа и за да ме убеди, той излезе отвън и извика с всички сили. Минувачите сигурно го взеха за луд, но аз едва го чух и това ме успокои.

На разсъмване двете се връщахме в стаята на мама и аз прекарвах цялото си време да я наблюдавам как расте, как се смее, как рита с крачета във ваната. Понякога заспивахме заедно. Тя се сгушваше на гърдите ми, а аз й разказвах шепнешком за Иса, за това колко обича да целува пръстите й и с каква любов й пее, за да я приспи. Говорех й за всичко, което по-късно щях да премълчавам.

Рядко посещавах Кондамир. Той беше доволен, че най-сетне има дете, но знам, че би я продал за едно сребърно копче. Предполагам, я възприемаше като още един разход. Освен това се дразнеше, че аз я обожавам, а нехая за него, и ме наказваше, като не й обръщаше никакво внимание.

Следобед я оставях на прислужницата или я занасях в харема и отивах на строежа. Работата там не намаляваше и знаех, че Иса все още разчита на мен. Бях станала истинска артистка и успешно прикривах чувствата си към него.

През изминалите месеци хиляди мраморни блокове бяха изрисувани с полускъпоценни камъни и поставени на мястото им. Непрекъснато умираха слонове, загиваха хора и лодки потъваха в реката, но мавзолеят продължаваше да расте. Беше достигнал половината от предвидената височина и цялата империя говореше за красотата му. Пътниците, без значение дали бяха дошли до Агра, или се отбиваха на път за Мека, се спираха да му се любуват, а някои от тях оставаха и работеха известно време на строежа, привлечени от възможността да участват в сътворяването на една легенда.

Но за нещастие Аурангзеб се завърна и развали спокойствието на всички. Този път битката с персийците бе по-жестока от всякога. Той бе завзел крепостта им, но на свой ред бе обсаден в нея. Армията му бе започнала да се разбягва, когато най-сетне бе успял да се измъкне с малка група войници и да се прибере в Агра.

До този момент той никога не бе губил битка. Сега се чувстваше унизен и това го ожесточи още повече. Положението се утежняваше и от факта, че деканите, осъзнали слабостта ни, отново бяха надигнали глави. Южният ни гарнизон буквално беше пометен от тях и хиляди мъже загинаха в битката.

Ето защо брат ми се върна свиреп като тигър. На първото съвещание в Диван-и Ам той обвини за поражението си индусите. Твърдеше, че за разлика от мюсюлманите, те се биели, без да влагат плам. Татко може и да му вярваше, но беше достатъчно умен, за да замълчи. Не искаше да загуби доверието на някои от най-почитаните и богати индуси в двора си. Дара, който най-сетне бе видял истинското лице на Аурангзеб, изрази остро несъгласието си с него и за ужас на баща ми двамата застанаха открито един срещу друг. Дворът се раздели на две. Индуси и мюсюлмани си размениха взаимни обиди.

Индусите бяха мнозинство, но ние управлявахме империята вече няколко поколения. Полагахме огромни усилия, за да се чувстват равноправни с нас, и така поддържахме баланса в страната. Сега синът на императора открито обиждаше друговерците. По-голямата част от армията му изповядваше хиндуистката вяра, но той имаше безрезервната подкрепа на мюсюлманите и не се страхуваше от евентуален конфликт.

Не се намесих в спора, само следях събитията отстрани. Исках да видя кои от висшите държавни служители ще застанат зад Аурангзеб и кои ще останат верни на татко и Дара. Силите бяха почти изравнени. По време на скандала Балки стоеше близо до Аурангзеб и дебнеше, готов да скочи и при най-малката опасност. В един миг се обърна към мен и очите ни се срещнаха. Той облиза устните си и аз потръпнах вътрешно.

Беше само въпрос на време да се пролее царска кръв. Щом татко умреше — моля те, Аллах, нека това бъде след много, много години — Аурангзеб щеше да завземе пауновия трон със сила. Може би Дара щеше да му се опълчи, но щяха ли да му стигнат силите?

Обичах Дара, но навярно заради безопасността на дъщеря ми беше по-добре да застана зад Аурангзеб? Това можеше да ме спаси, защото Аурангзеб убиваше своите врагове, а Дара се опитваше да се помири с тях.

Но по-късно през нощта отхвърлих всичките си колебания. Един голям хиндуистки храм бе подпален мистериозно и изгоря до основи заедно с четирима свещеници. Макар че нямаше преки доказателства срещу Аурангзеб и подчинените му, бях убедена, че това е негова работа. Не можех да си обясня защо искаше да наруши крехкия баланс в империята. С какво щеше му помогне анархията?

Отговорът дойде след няколко дни, когато изгоря и една джамия. Хората излязоха открито един срещу друг и стотици, ако не и хиляди бяха убити, повечето мюсюлмани. На следващия ден още няколко видни граждани застанаха зад Аурангзеб. Явно беше намерил начин да получи доверие срещу защита от индусите.

Но татко не беше глупак. Веднага нареди на армията да излезе на улицата и да предотврати метежите. Въпреки големия авторитет на Аурангзеб сред военните, императорът беше главнокомандващ на армията и офицерите бяха готови да го последват, ако потрябва и в ада. Никой не се противопостави на заповедта му. Подпалвачите и убийците бяха хванати и осъдени на смърт. За да покаже еднаквото си отношение към всички поданици, императорът отпусна еднаква сума пари за възстановяване и на храма, и на джамията, и даде да се разбере, че всеки, който наруши мира, ще умре без право на помилване. После извика Дара и Аурангзеб при себе си. Аз също бях поканена. Срещнахме се на татковите балкони, откъдето се виждаше цялата крепост. Дебелият персийски килим бе разположен близо до градината, оградена от големи стъклени саксии с кипариси. Двамата с татко вече се бяхме излегнали върху възглавниците, когато Дара и Аурангзеб влязоха. И двамата изглеждаха ядосани.

Слугите ни донесоха плодове и чай. Те, разбира се, бяха дочули за разцеплението в семейството и побързаха да се оттеглят зад тежките бронзови врати. Братята седнаха толкова далече един от друг, колкото позволяваше килимът. Аурангзеб беше оформил малка брадичка. Носеха се слухове, че по древна ислямска традиция ще я обръсне едва когато всеки един от враговете му умре.

Татко не каза нищо. Аз също мълчах. Погледът ми литна към Тадж Махал. Въпреки че скелетата скриваха голяма част от фасадата й, белият мрамор искреше зад дървените клетки, по които подобно на мравки пълзяха мъже. Железните им инструменти блестяха на утринното слънце. Някъде там, сред хаоса, беше и Иса.

— Вчерашното безумие не бива никога да се повтаря — изрече с равен тон татко. Юмруците му се стегнаха. — Не и докато съм жив.

Очите му, обикновено преливащи от любов, сега гледаха свирепо.

— Защо, Аурангзеб, защо, в името на Аллах, заби този клин между нас? Особено сега, когато враговете ни притискат и от север, и от юг?

Лицето на брат ми приличаше на камък:

— Не съм излъгал за нищо.

— Не съм споменал нищо за лъжи, но предполагам, че си използвал доста, за да предизвикаш размириците.

— Продължавам да твърдя, че индусите са напълно безполезни като войници. Пречупват се лесно и напускат позициите си при първата опасност.

— Тогава накажи офицерите им. Екзекутирай ги, ако искаш, но не смей да идваш в двора ми и да обиждаш мъже, които са се били за империята, когато ти си сукал мляко от гърдите на дойката си!

— Не съм направил нищо подобно!

— Не си ли? Приличам ли ти на камила? Защото ако не ти приличам, спри да се отнасяш с мен като с такава.

Той удари с юмрук по една ябълка. Не го бях виждала толкова ядосан.

— Да не си въобразяваш, че само ти имаш шпиони? — продължи той. — Знам със сигурност, че ти си наредил да подпалят храма. Защо действаш като отмъстително дете, знаят само Аллах и ти. Аз не мога да разбера подобен глупашки ход. О, не че не мога да схвана тактиката ти, но благородниците, които привлече, са много по-малко от тези, които отврати. Бъди сигурен, сине, сега много индуски кинжали ще те дебнат да оголиш гърба си.

— Няма да им се дам! — отвърна бързо Аурангзеб, може би прекалено бързо.

Ладли ми беше казала, че страхът му от заговор се засилва. Без да иска, татко бе засегнал най-болезнените му страхове.

Той отново стовари юмрука си върху ябълката.

— Не можеш да избиеш всички, Аурангзеб! — извика той. — Враговете се въдят като плъхове. Тъпчи ги, сложи отрова в храната им, изгори ги, ще идват все нови и нови. И няма значение дали си във война или в мир, дали тънеш в разкош или гладуваш. Враговете винаги ще бъдат по петите ти.

— Но ти все още си жив.

— Защото не обиждам хората, които ми дават властта. Както и тези, които готвят храната ми, обличат армията ми и плащат данъци.

— Мюсюлманите се грижат…

— Ти си добър войник, Аурангзеб, но в управлението на държавата си като малко дете. Стъпиш ли в двора, хитрите съветници ще те вържат на каишка като леопард. Кученцето на Джаханара би управлявало по-добре от теб.

Аурангзеб скръцна със зъби.

— Би ли поставил жена…

— От нея би станал прекрасен владетел — отсече татко. — Нима мислиш, че майка ти не би се справила? Никога не би разединила хората ни, нито щеше да прекарва дните си в изучаване на различните религии.

Дара, който си мислеше, че му се е разминало, наведе глава. Разбирах какво целѝ татко. Колкото и да го обичаше, той се страхуваше, че Дара няма достатъчно сила, за да противостои на враговете си, и сега се опитваше да го предизвика. Надяваше се да го събуди, да го накара да мисли като държавник.

— Имам нужда от теб, Аурангзеб — продължи той, — но не мога да ти позволя да рушиш империята. Искам да започнеш да се отнасяш с уважение към индусите. Тяхната подкрепа ни е нужна. Чуя ли за още един подпален храм, ще бъда безмилостен към теб и хората ти.

Аурангзеб сви юмруци и за миг помислих, че ще хване ятагана си. Бях сигурна, че се бори с желанието си да го използва. Това би му разчистило пътя към трона. Ладли обаче се оказа права. Той знаеше, че благородниците са с татко, и не искаше да рискува. Но за всички стана пределно ясно, че позата на ревностен мюсюлманин беше само маска, защото за исляма няма по-голям грях от убийството на баща.

— Къде трябва да замина? — попита накрая той. Омразата все още владееше сърцето му.

— Вземи петдесет хиляди войници, иди на север и разбий персийците. Те са по-голямата заплаха за нас. Деканите може да почакат. Разпилей ги, срини крепостите им и изгори нивите им. Направи така, че да не могат скоро да надигнат глава.

Аурангзеб никога не бе водил такава многочислена армия. Макар че татко го засегна, той със сигурност беше доволен.

— Колко глави искаш да ти донеса?

— Разбий ги, сине. Трябва ние да сме тези, които ще диктуват условията на мирния договор.

Аурангзеб се обърна и без да каже „довиждане“, излезе. Дара се изправи и изрече:

— Помните ли битката…

— На въпроса, Дара! — пресече го татко.

Брат ми трепна. Не беше свикнал да казва нещата директно.

— Дали е умно да оставиш Агра без защита?

С татко веднага разбрахме, че се тревожеше да остави в ръцете на Аурангзеб толкова войници.

— Бъди спокоен за Агра. На половин ден от града е разположена още по-голяма армия. А сега, предполагам, ще се заемеш със задълженията си, ако разбира се, не си по-нужен на книгите си.

Дара пресилено се усмихна:

— Днес няма да имат нужда от мен — измънка, извини се и си тръгна.

В отсъствието на братята ми слънцето сякаш заблестя по-силно. С татко се наместихме удобно върху възглавниците и взехме по едно парче от нарязания на кубчета пъпеш. Той се умълча, а аз се замислих върху разменените между него и Аурангзеб думи. Явно и двамата имаха собствена мрежа от шпиони, а аз си имах само Ладли. За да помогна на Дара, ми трябваше повече информация: Но на кого другиго бих могла да се доверя?

— Комари — въздъхна татко. — Синовете ми са истински комари.

Долу една маймуна скачаше весело от покрив на покрив. Агра гъмжеше от тези животинки. Много семейства ги отглеждаха в домовете си, но имаше и цели орди, живеещи свободно по покривите на града.

— Извини ме, че се меся — започнах тихо, — но мисля, че даваш прекалено много власт в ръцете на Аурангзеб.

— А какво трябва да направя според теб, Джаханара? Тронът беше обещан на Дара, но би ли могъл той да се справи с персийците. С деканите? С португалците? Не. Единствено Аурангзеб би могъл да го стори.

— Но на каква цена? Той никога няма да се помири със съседите ни. Нито с индусите. Ще унищожи…

Татко вдигна ръка.

— Ето защо трябва да помогнем на Дара. Той е умен, трябва само да се научи да бъде малко по-твърд.

Невъзможна задача, помислих си, но замълчах. Разговорът бе започнал да ми дотяга. Исках да разкажа на татко за новите подвизи на Арджуманд — тя вече пълзеше, да му кажа докъде сме стигнали с мавзолея, вместо това седях и се тревожех за империята.

В интерес на истината всеки ден си обещавах, че вечерта ще седна, ще помисля за Дара и Аурангзеб и няма да заспя, докато не измисля хитър план за отстраняването на по-малкия ми брат. Бях сигурна, че мама очаква точно това от мен. Но вечерта идваше, и Арджуманд и Иса обсебваха цялото ми внимание. Ядосвах се на себе си, заричах се, че утре ще се заема сериозно, но на другия ден всичко се повтаряше.

Целунах татко и тръгнах пеша към Тадж Махал. Исках да се разходя и да обмисля ситуацията. Как да вляза в мислите на Аурангзеб и да разбера какво крои? Постепенно в главата ми се зароди план, но с него щях да изложа на опасност още един скъп на сърцето ми човек.

Взех с неохота решение и поех към градините на мавзолея. Плодните дръвчета вече достигаха до главата ми. Под все още крехките им стебла цъфтяха гъсти редици от лалета, минзухари и далии. Златни рибки гонеха насекоми по повърхността на басейните.

Открих бързо Низам. Беше на врата на един слон и теглеше по платформата голям наръч от бамбукови стебла. Интересно, в харема той винаги ми бе изглеждал някак женствен, но тежката работа на строежа бе развила мускулите му и вече имаше вид на атлет. Гърдите и раменете му се бяха разширили, и странно, но сякаш бе станал и по-висок. Гъвкав като леопард, той скочи от гърба на слона, видя ме и ме последва до реката. На брега имаше няколко лодки. Подминахме ги и се спряхме на едно тихо място, където жените тепаха дрехите си. Потръпнах, щом разпознах мястото, където преди много години едва не се удавих.

— На твоите услуги, господарко — каза Низам, когато се уверихме, че сме сами.

— Как си, Низам?

— Добре, благодаря.

— Имам предвид наистина как си?

Той погледна към Тадж Махал. Изглеждаше изцяло отдаден на работата си.

— Удовлетворен.

Бях готова да се откажа от плана си, не исках да помрачавам радостта му, но ме бяха възпитали да поставям дълга към империята над всичко. Насилих се да продължа.

— Искаш ли да напуснеш Тадж Махал за известно време?

— Да го напусна? Но защо?

Дали все пак не можех да намеря друг за тази работа? Може би трябваше да наема някой от войниците.

— Аурангзеб заминава на север да се срещне с персийците.

— И аз чух такова нещо.

— Знаеш по-добре от всеки друг за омразата му към мен и Дара. — Огледах се още веднъж и продължих. — Наскоро се опита да убие Дара. Твоето развалено месо го спаси.

— Как?

— Сега това няма значение. По-важно е да разберем повече за него, за военната му тактика. Той ще командва петдесет хиляди мъже, Низам. Как ще ги овладее? С какви хитрости си служи? Как покорява враговете си? Искам да науча неговите силни и слаби черти. Страхувам се, че един ден той и Дара ще се срещнат на бойното поле. Трябва да съм подготвена, за да съм полезна на Дара.

— Аз не съм обучен за войник, господарко.

— Никой не се е родил войник, но аз знам, че ще се научиш, както се научи да строиш. Ще наблюдаваш всичко, ще следиш как разгръща фронта и къде струпва най-голямата си сила.

— Как ще се присъединя към армията му?

— Преди да замине, ще има нов набор на войници. Няма да е трудно да ги убедиш да те вземат.

— И колко е важно за теб да замина?

Не го бях лъгала никога, нямах намерение да го правя и сега.

— Важно е, приятелю. Но не чак толкова, че да опечалявам сърцето ти. Ако работата на Тадж Махал те прави щастлив, остани. Остани, докато строежът приключи, и историята ще запомни името ти.

Той потри ръце. Изглеждаха неестествено големи, както и всички части на тялото му.

— Чудя се възможно ли е Персия да е красива колкото Индостан.

— Не ми се вярва. Ти не отиваш на пазар, а на война. Възможно е да те убият или Аурангзеб да те разкрие.

— Да ме разкрие ли? — ухили се той. — Та той никога не ме е виждал. Нито когато му сервирах храна, нито когато се оставях да ме налага с дървената си сабя.

Хванах ръцете му. Сравнени с неговите, моите пръсти изглеждаха като на дете.

— Ти не заслужаваш такива спомени, Низам. Трябваше да си наш приятел, не роб.

— Не сме ли приятели, Джаханара?

За пръв път ме наричаше по име. Стиснах ръцете му, макар че ми се искаше да го целуна.

— Да. И винаги ще бъдем.

— Тогава не се тревожи за миналото.

„Колко си благороден, Низам“ — помислих тогава.

— Благодаря ти! — казах развълнувано. — Благодаря за всичко!

— Благодаря, че ме разбираш — отвърна той.

Върнахме се при мавзолея и се поспряхме, за да погледаме купола. Той беше наполовина готов. Квадратната му основа се поддържаше от арки — по една от всяка страна. Те пък лежаха на други, по-малки арки, но повече на брой. Иса го бе замислил така, че да напомня белите порти на Райската градина. Макар мъжете да се шегуваха с развинтеното му въображение, той бе излязъл прав — арките наистина приличаха на портал, а раят… надявах се поне да е наполовина толкова красив.

— Всичко това ще ми липсва.

— Знам, знам, Низам. Ти самият ще ми липсваш.

— Няма да се бавя много. Искам да го видя завършен.

— Обещай ми, че ще се завърнеш жив. Иначе никога няма да мога да си простя.

— Довиждане, господарко.

Стиснах ръката му и дълго гледах след него. Той не напусна веднага мавзолея. Върна се при слона, сякаш искаше да постави още няколко каменни блока на място, преди да си тръгне. Един ден ще му се отплатя, обещах си аз. Ще се отплатя богато на всички приятели, които рискуваха живота си заради мен.

Върнах се в Червената крепост. Арджуманд успя да ме разсее за малко, но щом останах сама, тревогата за Ладли и Низам отново сви сърцето ми. Коя бях аз, че да ги подлагам на такива изпитания? И защо си позволих да използвам приятелството ни, за да ги подчиня на волята си? Такива мисли се въртяха в главата ми целия следобед и продължиха и вечерта. Най-накрая дойде нощта. Взех Арджуманд и се спуснах по тайния коридор към дома на Иса. Той ме чакаше на стълбите. За пръв път присъствието му не успя да ме успокои. Дори нямах желание да разговарям с него.

— Какво става, Джаханара? — попита ме той, когато седнах на килима и подадох гърдата си на Арджуманд.

Извърнах глава, но той настоя. Не издържах и му признах как използвах добрината на Низам.

— Но ти си му дала избор, скъпа. Не е бил длъжен да заминава.

— Мислиш ли?

Той целуна дъщеря си по бузата.

— Честно ли? Всъщност не. За Низам дълг е свещена дума. Колкото и да му харесва тук, той няма да намери покой, ако избяга от дълга си и те предаде.

— Той никога не би ме предал. Но аз него, да.

Иса взе Арджуманд, целуна я още веднъж и я сложи в люлката. Започна да й пее тихичко и да гали крачетата й, докато тя затвори очи. После седна до мен на килима и сложи още една възглавница зад гърба ми.

— Животът на войника може и да допадне на Низам. Спомни си колко се вълнуваше от екскурзията ни до Ганг. Той обича да пътува, да изследва нови земи. Ще опознае Персия, ще намери нови приятели.

— Да, но тогава не беше на война.

— Един ден ще го възнаградиш за верността му. Купи му земя и му дай възможност да си построи дом. Помогни му в строежа. Знам, че това ще го направи най-щастливия човек на земята.

Въздъхнах и свалих воала си.

— А какво би направило тебе щастлив?

— Да ти кажа ли?

— Моля те!

— Щях да съм неимоверно щастлив, ако можех да ти помогна да се видиш такава, каквато те виждам аз.

— И каква ме виждаш ти?

— Като вдъхновение. Като красота, благородство и мъдрост, събрани в малка изящна рамка.

Думите му ми доставиха върховна наслада, но не им повярвах.

— Нека говорим утре затова.

— Трябва да обичаш себе си, лястовичке! Важно е да обичаш себе си, за да усетиш и любовта на другите. Това е единствената ти слабост. Ти живееш така, както мислиш, че другите очакват от теб. Живееш заради баща си, майка си и всеки друг, но не и заради себе си.

— Но аз трябва…

— Да живееш, както ти искаш.

— Не знам как.

— О, знаеш много добре, но не си го позволяваш.

Влагата премрежи погледа ми.

— Дори и сега — продължи той и помилва лицето ми — се бориш със сълзите си, за да не си помисля, че си слаба.

Не отговорих. Думите му бяха самата истина, но никога нямаше да си го призная.

— Виж себе си, както аз те виждам, любов моя. Направи го и вече няма да има нужда да криеш сълзите си. Живей, както ти повелява сърцето, и ще намериш покой.