Джон Шорс
Под мраморното небе (27)

Възмездие

През следващата година мракът в душата ми започна лекичко да просветлява.

Положих неимоверни усилия да забравя случилото се и се концентрирах върху грижите за татко. Болестта не искаше да го пусне, бореше се с мен, но в края на краищата бавно отстъпваше. Въпреки че никога не се възстанови напълно, дойде време, когато успя да застане до прозореца без чужда помощ. Умът му се избистри и отново придоби интерес към външния свят. И да знаеше какво е станало с мен онази нощ, никога не го показа. Понякога ме питаше защо съм толкова тъжна, но аз се извинявах с мъката си по Иса и Арджуманд.

С никого не бих споделила срама си, но нощем кошмарът неизменно ме спохождаше. Ако някой заподозря нещо, това беше Низам. Моят стар приятел ни навестяваше често. Погледът му и дългите мълчаливи паузи ми подсказаха, че знае за позора ми. Може би някой от надзирателите се бе разприказвал, може би Кондамир се бе похвалил не където трябва. И в двата случая Низам бе решен да не казва нищо, но открито показваше съчувствието си.

Имаше дни, когато исках да го помоля да убие Кондамир, но преди да събера кураж, съпругът ми замина за Персия. Говореше се, че отива да се срещне с Аурангзеб, но никой не знаеше подробности. Ако бях повярвала на заплахите му, че ще открие моите любими, щях да изпратя Низам след него, но всъщност не се безпокоях много. Той не знаеше нищо за деканите. И още по-важно, Низам използва скритите съкровища на татко и даде на шпионите му двойна плата, за да му дават фалшива информация.

Няма нужда да казвам, че Низам искаше да ме освободи, но бягството криеше риск, за който не бях готова. Ако бях избягала, Аурангзеб сигурно щеше да накаже татко и той щеше да страда. И без това се чувствах виновна, че веднъж го бях подложила на такова изпитание. Ако го зарежех пак, болестта щеше да надделее и той щеше да умре сам и без достойнство. И така, наредих на Низам да не се тревожи за мен и да насочи грижите си към Тадж Махал. Татко се оказа прав в предвижданията си. Макар и да се страхуваше да разруши мавзолея, Аурангзеб не полагаше никакви грижи за него. Сградата беше в добро състояние, но в градините цареше пълен хаос. Гостите ни разказваха, че в каналите се завъдили водорасли и тиня, че цветята били унищожени, а дърветата съхнели.

Градините бяха нещо като символ на здравето на империята, която без съмнение боледуваше. Аурангзеб бе опразнил хазната с безкрайните си войни и за поддържането на живота в страната не оставаше почти нищо. Пътищата и мостовете се рушаха, бедните гладуваха, а армията ни продължаваше да отслабва — оръжията ни старееха, от войниците останаха само новобранците.

Аурангзеб винеше всички, освен себе си за положението. Отнасяше се все по-жестоко към индусите. В същото време пълнеше джобовете на мюсюлманите с още и още рупии. Пренебрегваше съветите на най-умните мъже в двора и се присмиваше на настояването им за мир. Но въпреки подигравките му броят на защитниците на мира нарастваше след всяка загубена битка.

В този момент съдбата на империята ме интересуваше по-малко, отколкото преди шест години, макар че подобни новини ме разстройваха. Но татко се съсипа. Мисълта, че хората страдат заради безумието на член от семейството ни, не му даваше покой. Всеки ден до ушите му достигаха вести за смъртта на най-добрите хора, цвета на империята, само защото бяха индуси и заставаха открито на страната на татко.

Оплаквахме съдбата им, но не можехме да им помогнем с нищо. Затворът бе изсмукал силите ни и ни бе превърнал в слаби, нерешителни същества. Татко призоваваше всяка вечер смъртта и дори се ядосваше, че с грижите си удължавам земните му мъки, но аз упорствах. Разбирах го, той бе прекарал седем години между тези стени и с всеки изминал ден се отдалечаваше от реалния живот и се приближаваше към мама. Но аз имах лични причини да не му позволявам да си отиде. Много просто, обичах го твърде много, за да го загубя. Нашите посетители ме умоляваха да го храня повече заради бъдещето на империята, но аз се грижех за него главно защото през целия си живот той се бе грижил повече за мен, отколкото за нея. Мама не би искала той да умре, не и докато съществуваше някакъв шанс, макар и нищожен, Аурангзеб да бъде свален. Ако татко имаше възможност да се качи отново на пауновия трон, той би донесъл така жадувания мир на Индостан. Би нахранил бедните и поправил грешките ни.

— Искам да бъда с нея — прошепна той една нощ, както много други, прекарани до прозореца, с вперени в Тадж Махал очи.

Луната беше пълна и аз не свалях поглед от лицето й. Очите ми винаги се пълнеха със сълзи, когато се сещах, че Иса също гледа в нея.

— Знам, татко — казах тихо.

— Как ми се иска да посетя гробницата й още веднъж, преди да умра!

— Погледни го, татко. Мислиш ли, че някъде по света съществува подобна красота?

Огрян от лъчите на пълната луна, Тадж Махал приличаше на видение от приказките.

— Не, но това е, защото никъде другаде няма жена, чиято красота може да се мери с тази на майка ти. — Той ме погледна и се опита да се усмихне. — Ти приличаш на нея, Джаханара, но дори откраднатите от една и съща мида перли са различни помежду си.

— Не са ли създадени от един и същи пясък?

Една звезда падна и аз си помислих, че Иса също я е видял.

— В този момент той мисли за мен.

— Сигурен съм, че до една година ще завърши джамията и тогава ще бъдете заедно завинаги, детето ми.

Но дали щеше да стане така? Иса и Арджуманд можеха да свършат навреме строежа, но дали султанът щеше да изпрати убиец и кога? Щеше ли да побърза, или пък да се откаже от плана ни? И ако станеше така, дали щях да придумам татко да избяга с мен или щях да тръгна сама? Такива мисли често тревожеха съня ми, защото, независимо че бях решена да спазя обещанието си към Иса и Арджуманд, мисълта да изоставя татко не ми даваше покой.

На следващия ден най-неочаквано в стаята влязоха Аурангзеб, Ладли и Кондамир. Не бях виждала от години нито приятелката си, нито брат си и очите ми се разшириха от изненада. Ладли не се бе променила много, само бе станала по-пищна. Красотата й сякаш оставаше недосегаема за времето. Беше с кремава роба, избродирана с китайски дракони. На гърдите й се полюляваше тежък синджир от злато.

В същото време Аурангзеб изглеждаше състарен, сякаш годините бяха изсмукали жизнените му сили. Беше отслабнал, а по лицето му се бяха появили дълбоки бръчки, но не на местата, където се появяваха на весел човек, а там, където се появяваха на тъжните и раздразнителните. Брадата му беше посивяла, а косата му бе започнала да оредява. Приближи се и аз видях, че куца.

Татко се изправи да ги посрещне, аз останах на пода.

— Радвам се да те видя, синко — каза той. Знаех, че дълбоко в сърцето си искаше да му прости.

По лицето на Аурангзеб премина нервен тик.

— Не съм твой син! Запомни това! — кресна и дясната му ръка хвана дръжката на сабята.

В килията настъпи неловко мълчание. После Кондамир изви подигравателно устни към мен.

— Изглеждаш ми остаряла, жено. Какво те тревожи?

— Вонята ти!

Аурангзеб изсумтя. Погледнах го и очите му ми се сториха мъртви.

— Направи голяма грешка, че се върна, сестричке.

— Така изглежда — отвърнах.

Зад гърба му Ладли запърха с мигли. Предупреждаваше ме за опасност.

— Знаеш ли, грешнице, че миналата седмица имаше нов опит да отнемат живота ми? — Той не изчака отговор и продължи: — Този път отрова. Една стрела с отровен връх влетя в шатрата ми. Имах късмет, че вместо мен улучи един от телохранителите.

— Съжалявам да чуя…

— Че пъкленото ти дело се провали?

Татко закрета към него.

— Синко, нямахме никаква идея къде си бил миналата седмица. Не можеш да виниш Джаханара за това.

— Тя ме заплаши, не помниш ли? — извика той. Гласът му изтрещя като гръмотевица. — Тя иска смъртта ми.

— Но Аурангзеб…

— Аз съм Аламгир!

— Кълна ти се, че не е нейно дело — каза татко. Напрежението го доведе до поредния пристъп на кашлица.

Аурангзеб отвърна поглед от него и пристъпи към мен. Станах и го погледнах смело в очите.

— Ти се хвалеше, че имаш човек, готов да постави змия в леглото ми. Заплашваше ме! Мен, твоя брат! Заради теб убих толкова предатели, че не мога да ги изброя!

— Те не предадоха теб, а Дара.

— Дори и сега ми противоречиш, глупава, безполезна твар! Ако не беше твоят убиец, досега да си мъртва. Но заради него трябваше да оставя тези, които имат нужда от мен, и да дойда тук, защото съм убеден, че той още е жив.

— Жив е наистина. Напразно си убил толкова хора.

— Но ако разкрия името му? Ако те накарам да ми го кажеш? Какво би останало от теб, когато него го няма зад гърба ти? Нищо!

— Но аз никога няма да ти кажа името му.

— Така ли мислиш? — изсмя се злобно той. Лицето му отново се сгърчи. — Стража!

Четирима войници влязоха и килията се напълни с народ.

— Хванете стареца! — извика към двама от тях, — а вие дайте на грешницата да си пийне малко вода.

— Умолявам те, синко, тя е невинна — изплака татко.

По знак на Аурангзеб единият от надзирателите удари татко през лицето. Другите двама ме хванаха за ръцете и ме заведоха до порцелановия леген, пълен догоре с вода.

— Нищо не съм направила — извиках уплашено.

— Пий, грешнице!

Мъжете ме сложиха на колене и натиснаха главата ми във водата. Опитах се да се отскубна, но може ли човек да се бори с прилива? Замятах се бясно и няколко пъти ударих главата си в стените на легена. Щом усетих, че мога отново да дишам, отворих уста, жадна за въздух, повърнах и пак отворих уста.

— Кой е той? — хвана ме Аурангзеб за косата и ме вдигна във въздуха.

— Остави я! — замоли се татко.

— Изведете го оттук — заповяда брат ми.

Потърсих помощ от Ладли, но никой не можеше да ми помогне сега. Хванаха татко и го извлякоха от стаята. Приятелката ми се мъчеше да скрие чувствата си, но очите й се изпълниха с ужас. За моя изненада Кондамир също изглеждаше изплашен. Може би досега бе подценявал гнева на Аурангзеб.

— Казвай!

Не казах нищо и главата ми отново се намери под водата. Този път се борих по-малко, но когато усетих, че въздухът ми свършва, заритах и забих нокти в нечия плът. Образите на Иса и Арджуманд заплуваха в съзнанието ми и за пръв път от онази кошмарна нощ, аз отново се обърнах към Аллах, за да потърся правилния отговор.

Надзирателите ме издърпаха и ме хвърлиха на пода. Изплаках жално и се свих на кълбо. Ладли хапеше ожесточено устните си, по лицето на Кондамир се стичаше пот. Аз продължавах да моля Аллах за закрилата му. Не се страхувах от смъртта, но не можех да си представя, че ще си отида, без да видя моите мили още веднъж.

Следващия път ме държаха още по-дълго, лицето ми залепна за дъното на легена. Нямах сили да се боря. Отворих очи и видях странно сияние около мен. Гърдите ми, жадни за въздух, не издържаха, и аз поех глътка вода. Тялото ми подскочи и успях да съборя легена с крака си. Водата се изля на пода.

Постепенно светът около мен отново придоби ясни очертания. Видях Аурангзеб с протегната над главата ми сабя.

— Отговори ми, Джаханара, или ще стоваря сабята си върху теб.

Кимнах едва и продължих да се моля както никога досега. Бях вцепенена от страх и ужас, но умът ми беше неочаквано бистър. Видях Иса и Арджуманд да работят на техния строеж. Видях мама. И после видях отговора, който би могъл да ме спаси.

— Моля те, братко, не ме карай да го направя! — изплаках. Гласът ми беше продран от плач. — Аз го обичам. Не мога да ти позволя да го нараниш!

Заплаках и сълзите ми бяха истински, защото мислех за Иса.

Острието се спусна надолу и докосна кокалчето на китката ми. Въпреки че не усетих болка, видях кожата ми да се покрива с кръв. Аурангзеб се тресеше от ярост. По лицето му отново пробягна нервен тик.

— Името му! Кажи ми името му и ще живееш!

— Обичам го, разбираш ли?

— Хванете ръката й!

— Какво? Защо?

Опитах се да се изправя, но краката ми бяха сякаш от въже.

— Името!

Преглътнах тежко. Аурангзеб вдигна отново сабята си.

— Ще ти кажа! — изпищях, когато видях острието да пада надолу.

Брат ми спря движението на ръката си и остави сабята да падне свободно. Стоманата отново попадна върху кокалчето ми.

— Кажи веднага, или ще останеш без ръка!

Аз изстенах, вдигнах изпълнен с болка поглед към Кондамир и прошепнах:

— Прости ми, любов моя!

За миг настъпи мъртва тишина. Изглежда, никой не проумя какво всъщност казвах. За моя изненада Кондамир пръв се съвзе от шока.

— Тя полудя — измърмори той.

— Моля те, съпруже, моля те, прости ми!

— Ах, ти, лъжлива кучка! Сестра ти говори глупости, Аламгир. Знаеш много добре, че ме мрази.

Престорих се, че съм засегната от думите му.

— Какво говориш? Как можеш… Защо го казваш?

— Долна мръсница!

— Моля те, не говори така! — заплаках с глас. Риданията ми бяха спонтанни и истински. — Не сега! Не и когато преживяхме толкова много!

Кондамир се опита да се защити, но брат ми го накара да замълчи.

— Преживели сте какво? Казвай! Говори, в името на Аллах!

— Помниш ли… златния пръстен? — Той кимна и аз продължих: — Моят господар измисли всичко.

— Какво?

— Беше точно след като разбрах, че Ладли ме е предала и предпочита да бъде твоя любовница, отколкото моя приятелка.

— Тя лъже! — извика Кондамир.

— Моля те, съпруже! Разбери, нямам друг избор!

— Не я слушай, Аламгир!

Аурангзеб се обърна към съпруга ми и без да каже дума, го удари в корема с дръжката на сабята си. Кондамир остана без дъх и падна на колене. Повърна и зави от болка.

— Моля те, не го наранявай! Умолявам те! — заплаках и протегнах ръка към Кондамир.

— И какво стана после?

— Кондамир ми нареди да кажа на Ладли, че съм откраднала пръстена му. Подозираше, че тя ще ти каже. Разчиташе на това, че ме мразиш.

— И?

— И Ладли ти каза, точно както бе предвидил моят любим. А ти отиде при него и ме издаде. Той пусна слух, че ме е пребил, защото знаеше, че ще се зарадваш на новината. Така спечели доверието ти.

— Ти си ме използвала! — кресна Ладли толкова силно, че Акбар разпери крила и излетя през прозореца. — Ти, нечестива змия!

Позволих си една тънка усмивка.

— Бих искала идеята да беше моя!

— Но какво би спечелил той от моето благоразположение? — погледна ме невярващо Аурангзеб.

— Какво би спечелил? — възкликнах, убедена, че Кондамир ще е мъртъв, преди да свърша думите си. — Нима не му предостави специални права върху търговията с оръжие и дрехи за армията? Нима не удвои богатството си благодарение на теб? Ти му даваше каквото поиска само за да чуеш, че отново ме е бил. Онзи ден, когато те заплаших с кобрата, той беше тук. Кой друг би могъл за толкова кратко време да осигури кобра в леглото ти?

— Но той искаше да те продаде на някой публичен дом. А ти каза, че детето не е от него.

— Всичко беше преструвка.

— Но защо? Защо?

— Защото ме обича! — проснах се аз на земята и заридах с цяло гърло. — И разбираше, че само ако се страхуваш от мен, ще запазиш живота ми. Затова сложи кобрата в леглото ти, докато продължаваше да се преструва на твой приятел. И през цялото време ме информираше за твоите действия. Знам всичко.

— Не!

— Искаше да те убие. Да те застреля при някой лов. Но аз не му позволих. Накарах го да ми обещае да не го прави…

Аурангзеб изрева. Ужасяващият вик разтресе цялата крепост. Извъртя се към Кондамир толкова бързо, че едва успях да реагирам.

— Недей! — извиках и протегнах ръка да го спра, но той вече бе до съпруга ми с издигната сабя.

Кондамир се облещи и вдигна ръка, за да се защити. Опита се да говори, но от устата му излезе само мучене. Острието на Аурангзеб изсъска и разсече лявата ръка на Кондамир, сякаш беше от масло. После продължи да сече без умора. Острието намери дебелия му врат и премина през плът и през кости. Чуха се два тъпи удара — от падането на туловището му и от отсечената глава.

Аурангзеб се обърна към мен и вдигна отново сабята. Не направих опит да избегна острието. Обърнах се към Мека и се замолих душата ми да стигне бързо до рая. Усетих метала върху гърдите си и затворих очи.

— Би трябвало да те убия — изрева той. Натисна острието и по кожата ми потече тънка струйка кръв.

— Направи го, моля те!

— Не!

— Умолявам те! — горещо го молех, с надеждата той да направи тъкмо обратното, както правеше винаги.

— Не! Животът за теб ще е по-голямо наказание. Нека да видим как ще живееш с мисълта, че предаде не само мен, но и съпруга си.

Той се изплю в лицето ми и повдигна брадичката ми с опакото на сабята.

— Изпрати ме в рая, братко! — не млъквах аз.

— Ти не си жена, грешнице, а червей, който пропълзява в сърцата на мъжете и ги изяжда. Ти не заслужаваш да умреш.

Ритна ме, аз паднах на земята и заплаках безутешно.

Надзирателите изкараха тялото на Кондамир. Аурангзеб изхвърча от стаята и Ладли го последва.

Останах сама, но сълзите ми не спряха. Отмъщението не беше това, което си представях. Не усещах нито удовлетворение, нито радост. Само празнина.

 

 

— Ти постъпи правилно — каза татко, когато го върнаха на следващия ден и аз му разказах всичко.

— Дали?

— Успя да съхраниш живота си. По-добре ли щеше да бъде да оставиш Арджуманд без майка, а Кондамир, тази кал под краката ти, да продължава да живее?

— Кондамир…

— Си заслужи смъртта — отсече той. — Няма защо да мислиш повече за него. Той си отиде и това е добре и за теб, и за Иса.

Татко сложи ръкавицата и подаде едно парче от закуската ни на Акбар. Соколът кацна на китката му и погълна лакомо тлъстата мръвка.

— Колко ли време ще живее нашият приятел? Освободи го след смъртта ми, моля те!

— Той и сега е свободен — промълвих и се замислих дали свободата наистина съществува.

Татко издигна високо ръката си, за да може Акбар да погледне през прозореца.

— Сигурен съм, че няма да му хареса да остане тук сам. Ще заковеш прозореца и ще го пуснеш да си намери другар.

Кимнах и се загледах в Акбар. Той на свой ред също започна да ме изучава, но след миг трепна и обърна глава към вратата. Някой приближаваше по коридора. Щом вратата се отвори, той излетя и кацна на своето място върху гредата. Очаквах да е Аурангзеб или някой от надзирателите, но за моя изненада видях Ладли. Беше с черна персийска дреха. Лицето й бе покрито, с плътен черен воал с цепки само за очите.

Тя заключи вратата след себе си и се спусна към мен. Прегърнах я и заридах без глас. Не говорехме, просто се държахме в прегръдките си, както могат само най-добри приятелки. Любовта ни беше различна от тази между мен и Иса, но също толкова силна.

Свалих булото й, за да я целуна, и закрих устата си с ръка. Едното й око бе насинено, а устните — силно подути.

— Този изверг те бие! — прошепнах и дадох знак на татко да застане на пост до вратата.

— Да знаеш само как се разбесня, Джаханара! — каза тя и отново покри лицето си. — Това безмозъчно говедо обвинява мен за измамата на Кондамир.

— И двамата бяха измамени.

— Напускам го, приятелко! Напускам Агра завинаги. Не издържам повече. Той… той ме превърна в друга жена — слаба и трепереща от страх. — Една сълза се отрони от очите й и се затъркаля по бузата. — Съжалявам.

— За какво?

— Че те изоставям.

— Какво говориш, Ладли! Колко пъти спаси живота ми само! Не, не ме изоставяш. Аз също няма да понеса, ако знам, че продължава да те измъчва.

От коридора долетя шум и тя се сви.

— Ако ме завари тук, ще убие и двете ни — погледна уплашено към вратата, после към мен. — Откакто попадна в капана на Шиваджи, загуби и последната си капка мозък.

— Бил се е с Шиваджи?

— Подгони армията на Шиваджи и навлезе в една долина, минирана предварително с барутни заряди. Казват, че били толкова много, че планината се срутила върху нашата армия. Загинаха четири хиляди от най-добрите ни воини. Аурангзеб се завърна сакат с единия крак и опозорен.

— Шиваджи спаси ли се?

— Да, но султанът на Биджапур нямаше този късмет.

Измина известно време, преди да осъзная чутото.

— Султанът на Биджапур е мъртъв?

— Едно оръдие отнесе главата му.

Плеснах с ръце, развълнувана като дете. Това беше най-хубавата новина от месеци насам. Ладли ме изгледа недоумяващо и аз й разказах набързо за Иса и Арджуманд, и сделката ми със султана.

— Смъртта му променя всичко — прошепнах и започнах да барабаня с пръсти по бедрата си.

— Мислиш ли, че ще го пуснат? Деканите ни ненавиждат.

— Но не и Шиваджи — възразих и й разказах за внезапно възникналата симпатия между нас.

— Той е индус, Ладли. И добър човек. Сигурна съм, че ще ги освободи. Само така може да се възползва от тайния тунел и да убие Аурангзеб.

— Тогава трябва да намериш начин да избягаш и да отидеш на юг.

Поклатих енергично глава. Най-накрая всичко идваше на мястото си. Щях да изпратя Ладли и Низам в Биджапур.

— Не, приятелко. По-добре да отидеш ти. Ти си индуска и Шиваджи ще ти се довери по-лесно, отколкото на мен.

— Какво трябва да му кажа?

— Кажи му, че тунелът ще бъде отключен. Ще го отключиш ти, преди да заминеш. Кажи му, че тунелът започва от дома на Иса. Разкажи му всичко, което го интересува. После вземи Иса и Арджуманд и ела на север.

— Но аз не мога да стигна сама до Биджапур. Да не би умът ти да се превърна в тиня?

— Няма да си сама. Познавам мъж, най-храбрия от храбрите и най-почтения от почтените. Той е воин и е пътувал много пъти из пустинята. Той ще те заведе дотам невредима.

Тя се опита да протестира, но аз вдигнах ръка.

— Ти искаш да избягаш, но не знаеш къде. Защо да не е на юг? Знаеш ли колко е красиво там? Има планини и реки, и море. Ако имаш късмет да се потопиш поне веднъж в него, няма да го забравиш никога.

— Но аз…

— Тръгвай, Ладли! Каза, че си се превърнала в малодушна и слаба жена. Какво по-добро място да калиш волята си от пустинята? Иди там и се върни такава, каквато те помня.

Хвърлих поглед към татко, който се стараеше да не ни притеснява и беше поставил ухо на вратата.

— Аз не мога да тръгна сега. Не мога да го оставя — прошепнах.

— Знам.

— Моля те, направи го заради мен.

— Разкажи ми и останалата част от плана. Какво ще правим, щом взема Иса и Арджуманд? И какво ще правиш ти?

— Щом Шиваджи убие Аурангзеб, аз съм свободна.

В усмивката й се долови лукавство.

— И къде мислиш да се срещнем, хитрушо?

Трескаво затърсих решение на въпроса. Въпреки че се бяхме уговорили да се видим в Делхи, внезапно започна да ми се струва, че градът е прекалено близо до Агра. Само Аллах знаеше какъв хаос може да настане след смъртта на Аурангзеб.

— Най-добре ще бъде от Биджапур да тръгнете на изток. Чувала съм, че Калкута е чудесен град. Можем да се срещнем там, а после да отидем, където поискаме.

— Къде в Калкута?

Загризах нервно ноктите си.

— В най-голямата джамия в града. Кажи на Иса да бъде там всеки ден след залез-слънце. Аз ще го намеря.

— Звучи добре за току-що скалъпен план.

— Можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Не. Ох, внимавай, Джаханара! Аурангзеб не е наред с главата. Готов е да убие всекиго.

— Винаги е бил.

— Да, но сега е различно. Страхува се дори от сянката си.

— Но сега, когато вярва, че е убил истинския предател Кондамир, би трябвало да се успокои.

— Глупакът измисли допълнителни данъци за всички друговерци. Принуждава ги да приемат исляма и ако откажат, прибира половината от реколтата им. Половината! Храни слоновете с нашето жито, а хората ни гладуват. И когато се разбунтуват, изпраща същите слонове срещу тях. Всяка седмица има поне дузина, прегазени от неговите зверове. И на всичкото отгоре ни забранява да строим нови храмове. Дори не позволява да ремонтираме старите. За всеки тайно подновен храм опозорява десет.

Наведох глава, потресена от низостта на брат си. Данъкът, за който говореше Ладли, се наричаше джизия. Беше много стар и забранен със закон от десетилетия.

— Тогава има от какво да се страхува.

— Враговете му се множат като рани по кожата на прокажен, въпреки че премахва всеки, в когото се усъмни. Остави те жива само защото смята, че те е обезвредил. Уби мъжа ти и сега се наслаждава на победата си и на твоето унижение.

— Какво да правя?

— Гадният червей се радва на злощастието ти. Продължавай да му даваш поводи за радост. Остави го да си мисли, че искаш да умреш, и ще живееш. Прави се на безутешна и бъди сигурна, че когато надзирателите му разкажат за твоите страдания, той ще затръби като разгонен слон.

— Наистина ли? — възкликнах, щастлива, че разговорът ни е върнал енергията й.

— Не се шегувам, Джаханара! Само ако го убедиш, че си победена, можеш да го победиш.

Кимнах и я прегърнах.

Прошепнах й къде да намери Низам. Не споменах името му, защото исках да я изненадам. Вечерта щях да разкажа на Низам нашия план, но също нямаше да споменавам името на спътничката му. Знаех, че ще се зарадва.

Внимателно оправих черното було на Ладли.

— Благодаря ти, приятелко!

— Ще ми благодариш в Калкута, моя малка лисичке — каза тя и ме щипна по бузата, както бе правила толкова много пъти в детството ни. — И внимавай да не ти открадна мъжа на път за Калкута.

— Да не си посмяла! — засмях се аз.

— Ха! Какво ще ме спре?

— Той си е мой!

Тя се направи, че плюе в краката ми, и изрече:

— Дръж си го, притрябвал ми е твоят архитект. Ще си намеря по-добър.

— Обичам те — казах и я целунах по челото. — Пази се, Ладли! Веднъж да се съберем в Калкута, повече никога няма да се разделим!