Джон Шорс
Под мраморното небе (15)

Карма

Два дни след разговора ни с Низам, Аллах ми даде право на избор. Беше труден и важен избор, можеше да преобърне целия ми свят.

Денят беше благоприятен във всяко отношение. Бяхме завършили облицовката на първото от четирите минарета. То се издигаше като бамбуково стебло, високо колкото петдесет мъже, разделено на три с красиви пръстени. На върха му красива арка поддържаше малък купол.

Отпразнувахме тържествено завършването му. Аурангзеб все още не бе заминал и Низам беше с нас, когато положихме последния мраморен блок. Татко бе осигурил за тържеството бурета с вино и осемдесет бика, опечени и готови за трапезата. Индусите не ядяха такова месо, но той се бе погрижил и за тях — имаше цели сергии с ориз, сладки картофи, шербет, мляко, фъстъци и плодове.

Имаше достатъчно, за да нахрани и напои двайсет и два хиляди работници. Последваха състезание по борба, игра на поло и други забавления. Удивително, мюсюлмани и индуси празнуваха заедно, въпреки че само преди няколко дни се бяха хванали гуша за гуша. В присъствието на татко и Дара, винаги настроени приятелски към индусите, напрежението бързо спадна.

Изпразнихме буретата до капка.

Въпреки че пред хората никога не споделях компанията на Иса, в този ден това бе напълно естествено, бях негова помощница и беше редно да празнуваме заедно. Стояхме един до друг, а до нас бяха най-изтъкнатите майстори в цялата империя. Мъжете се шегуваха с Низам и той се смееше щастливо. Слонът му бе хукнал след разгонена слоница, бе стъпкал една лодка и едва не го бе удавил.

Малко преди залез хората започнаха да се разотиват. Станах и аз и поех към дома. Арджуманд ми липсваше, бързах да се върна и да си поиграя с нея. Бях изпила доста вино и краката ми тежаха като олово, но на сърцето ми беше леко и от алкохола, и от готовността на Низам да ми прости, задето го откъсвам от приятелите му. Преди да седнем на трапезата, го дръпнах настрана и му дадох брошка с лика на мама. Знаех колко много я обичаше и видях благодарност в очите му.

Бързах към Червената крепост, нетърпелива да прегърна дъщеря си. Колкото повече приближавах към крепостта, толкова блъсканицата по улиците ставаше по-голяма. Деца тичаха след една малка маймуна, говеда и войници влачеха към казармите чисто нови оръдия, около сергиите както винаги бе пълно с клиенти и търговци, които се пазаряха вдъхновено дори и за едно копче.

Щом наближих крепостта, група бездомни деца ме наобиколиха. Хвърлях монети, докато джобовете ми олекнаха, но те продължаваха да молят за още и още. Последваха ме чак до портите на крепостта, където охраната ги спря. Минах покрай една сергия с папая и привлечена от сочния й вид, потърсих някоя рупия. Едва тогава осъзнах, че съм раздала всичките си пари.

„Виното е чудесен божи дар — помислих си, — кара те да забравиш всичките си грижи.“

Забързах по спираловидните коридори и скоро се озовах в императорските апартаменти. Стаята ми беше предпоследната по коридора и аз забързах натам, нетърпелива да видя какво правят Арджуманд и дойката. Детето на тая жена бе умряло наскоро и тя се привърза към дъщеря ми като патица към вода. Доверявах й се напълно.

Когато минах край вратата на Аурангзеб, дочух плач, но звукът беше много слаб. Помислих, че алкохолът си играе с мен, но скоро звукът се повтори. Това беше необичайно, обикновено Аурангзеб спеше със семейството си в палата извън крепостта. При нормални обстоятелства щях да отмина без колебание, но сега, окуражена от виното, аз почуках на вратата. Отвътре долетя шепот:

— Влез бавно.

Объркана, отворих предпазливо вратата. За мое удивление Аурангзеб и жена му — младо закръглено момиче от благородно семейство — се бяха свили в единия ъгъл на стаята. На няколко крачки пред тях лежеше преобърната кошница с лалета. Една огромна кобра поклащаше бавно главата си между цветята. Гледаше право в тях, черната й качулка беше разперена, езикът й опитваше вкуса на въздуха между тях.

Отне ми само един удар на сърцето, за да разбера какво става. Някой се опитваше да убие Аурангзеб. Той трепереше неистово — между него и змията имаше по-малко от крачка. Всяко негово движение щеше да означава смърт, при това бавна и болезнена. Съпругата му беше малко по-далеч.

Застинах неподвижно, не знаех какво да предприема. Ако изляза и затръшна вратата след себе си, помислих, кобрата ще го нападне и проблемите ми ще се разрешат. Дара ще стане император и всички обичани от мен хора ще намерят покой. Мюсюлманите и индусите ще заживеят като братя.

Затворих очи и замолих Аллах да ми прати някакъв знак. Какво трябваше да направя? Да спася единия брат, за да убие другия? Или да го оставя да умре? Изстенах, безпомощна да предприема каквото и да било. Ами ако индусите бяха прави и кармата управляваше действията ни? Ако оставех Аурангзеб на кобрата, сигурно по-късно щях да бъда наказана за бездействието си. Но ако успеех да го спася, семейството ми щеше да страда. Може би трябваше просто да си изляза. Не заслужаваше ли той смъртта си, не нарани ли достатъчно хора? Не помагаше ли убиецът му, който и да беше той, на моя собствен план?

Съпругата на Аурангзеб изплака. В отговор кобрата изсъска. Беше истинско чудовище — дълга колкото ръката ми и по-дебела от глезена ми. Бузите на брат ми се тресяха и аз с изненада осъзнах, че се страхува от змията. Досега не бе показвал страх нито пред острието на сабята, нито пред оръдията. За разлика от другите генерали се хвърляше пръв срещу врага, уверен, че Аллах ще го предпази. Къде беше сега неговият Аллах? И къде се беше изпарила вярата на брат ми в него?

Той се опита да каже нещо, но от устата му излезе само стържещ звук. Жена му успя да излази по-надалеч от него и кобрата издигна главата още по-високо. Сляпа за всичко друго, тя хипнотизираше с поглед единствено брат ми. Знаех, че трябва да си тръгна, но краката ми не помръдваха. Можех ли да го оставя да умре? И как щях един ден да кажа на Арджуманд, че съм живяла като добър човек?

Започнах бавно да се придвижвам към масата, където лежеше сабята му. Кобрата сигурно ме усети, но не помръдна от поста си. Напредвах бавно, с треперещи крака, без да откъсвам поглед от нея.

Стаята беше малка и скоро се озовах до масата. Бавно се свлякох на колене. С една ръка хванах дръжката, а с другата ножницата. Внимателно изтеглих сабята. Оръжието беше добре смазано и не вдигна никакъв шум. За разлика от сабите на войниците тази на брат ми имаше дръжки и за двете ръце.

Оръжието беше тежко, но щом го стиснах в ръцете си, почувствах увереност. Отново запълзях напред. Навярно така всяка сабя вливаше сили и даваше крила на воините в битката. Представих си как тичам срещу персийците и размахвам оръжието си. Мислеха ли мъжете в такива моменти или ги водеше единствено яростта? Или страхът?

Вече бях на две крачки от кобрата. Удивително, тя все още не обръщаше качулатата си глава към мен. Не знаех как да държа сабята, но някак си успях да я вдигна над главата си. Реших да се приближа още малко и тогава чудовището се извъртя към мен. Изсъска злобно и изви главата си назад, готова да нападне.

Изпищях и стоварих сабята върху нея. Острието й падна тежко надолу. В същия миг кобрата се хвърли напред, тялото и се уви около бедрото ми. Сабята я улучи малко под качулката и я раздели на две. Главата се изтъркаля по пода, но тялото й продължи да пълзи по крака ми. Вдигнах втори път сабята и я стоварих с всичка сила — острието премина през змията, през килима и удари в каменния под. Чу се звън и дръжката се счупи. Трите части на кобрата продължиха да се извиват и да пълзят из стаята. Захвърлих счупеното оръжие и отстъпих към вратата.

Съпругата на Аурангзеб изпищя и се хвърли на раменете му. Той я метна към ъгъла, тя се сви и зарида неудържимо. Брат ми трепереше, лицето му се гърчеше в конвулсии. Хвана я отново за косата, запрати я към вратата и извика:

— Остави ни сами!

Тя тръгна, спъна се във възглавницата, но се задържа на крака и изхвръкна през вратата. Едва тогава забелязах, че треперя. Езикът на кобрата все още ме търсеше. Зави ми се свят. Черната й качулка се издуваше и спадаше, устата й се отвори и откри извитите зъби.

— Защо си промени решението? — изрева Аурангзеб. Внимателно заобиколи частите от тялото на кобрата и тръгна към мен.

— Какво? — не разбрах въпроса му.

— Признай си, грешнице, че едва не ме уби.

Той скочи върху мен, сграбчи раменете ми и ме разтресе.

— Кураж ли не ти достигна, страхливке?

— Кураж?

— Да, за да ме гледаш как умирам.

Заля ме вълна от омраза и гняв. И този изрод носеше моята кръв!

— Ти мислиш, че аз съм изпратила кобрата? — извиках и го изблъсках назад.

— Ти, Дара, татко. Какво значение има?

Окуражена от виното и от срещата със смъртта, се хвърлих към него и заблъсках с юмруци по гърдите му.

— Има значение, куче! Не е никой от нас! Колко хора превърна в свои врагове? Сто? Хиляда? Може да е бил бащата на някое момиче, изнасилено от теб, индус, чийто храм си запалил, или успял да избяга от меча ти персиец. Не знам кой е и не ме интересува!

Продължих да го налагам. Той не ме спря, само отстъпи назад.

— Закълни се в гроба на Мохамед, че нямаш нищо общо с това!

— Ако имах, щях ли да те спася, глупако?

Той се замисли. Погледът му зашари из стаята и щом се спря на мъртвата кобра, се изпълни внезапно със страх.

— Тогава ти дължа един живот — измърмори с неприязън. — Но при едно условие.

Малко ме интересуваха условията му и му го казах. Аурангзеб сви юмруци и плю в краката ми.

— Когато му дойде времето, ти, сестричке, ще застанеш на моя страна. Ще ми помогнеш да седна на трона, иначе ще те убия, а дъщеря ти ще продам в робство.

Думите му ме изплашиха.

— Но аз те спасих! — прошепнах стъписано.

— И затова ще простя греховете ти — озъби се той, от устата му се разхвърчаха слюнки, — а те, Аллах вижда, нямат брой. Бъди на моя страна и ще те оставя да живееш в мир. Отидеш ли при еретика, смъртта ти ще бъде мъчителна.

— Мой дълг е да бъда до Дара! — извиках аз. — Остави го да вземе, каквото му принадлежи. Не заливай страната в кръв!

Той оголи зъби в отвратителна усмивка.

— Никога няма да позволя на еретика да управлява! Тронът ще бъде мой! Аз ще възкреся стария ред и законите на Аллах.

— Мерзавец си ти, Аурангзеб! И винаги си бил.

Той ме удари през лицето и аз паднах на колене. Надвеси се над мен и изрева:

— Знаеш ли, мръсна крадло, какво става след битка? Сега ще ти разкажа. Давам пълна свобода на жадните за кръв войници. Нахвърляме се върху неверниците. По-старите мушкаме с тъпи остриета, за да удължим удоволствието си. Момчетата кастрираме и после ги продаваме като роби. Но момичетата и жените… Тяхната съдба не е толкова приятна.

Той завря лицето си в мен. Слюнката му покапа по устата ми.

— Колко време, мислиш, ще издържиш в ръцете им, грешнице?

Гневът прогони страха ми. Избутах го и изкрещях:

— Страхливците са силни с жените. Но как ще се справят със змиите?

Ритнах главата на кобрата към него и тя се удари в глезена му. Той изпищя. Побягнах към стаята си, влязох и заключих вратата. Дойката извика от уплаха, дръпна се и Арджуманд изпусна набъбналото й зърно. Взех дъщеря си в прегръдките си и обсипах лицето й с целувки. Проклинах се, че оставих брат си жив. Отсега нататък между нас никога нямаше да има мир.