Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (9)

Изчезване или оцеляване?

Като се върнах в лагера, махнах всичко, което беше съставлявало малкия свят на Тага. Като прибавка към моята мъка и Пипа беше изчезнала някъде. На следващата сутрин един ловец съобщи, че я видял към Кенмейър. Напразно я търсихме в продължение на няколко часа, а после отидохме да се погрижим за коледна елха, защото за бъдни вечер бях поканила Джордж и неговия помощник, един млад индус — Арун Шарма, който доброволно работеше в резервата, и трима приятели от Найроби. Докато нареждах елхата, през всичкото време виждах пред себе си засмените очи на Тага, готови за някоя нова лудория. Колко щеше да се радва на лъскавите играчки, които закачих на бодлите на малкото дръвце баланитес. Докато беше жива, Тага занимаваше всички наши мисли, а сега, когато я нямаше, тя още по-силно ни напомняше за себе си. Чувствувах се много нещастна, но се зарадвах, когато се появиха гостите и бях задължена да ги забавлявам. Те бяха донесли от Найроби много вкусна прясна риба, която бяха уловили следобеда, едно пиле, бутилка с вино и традиционния сливов пудинг. Вечерта започна добре; запалих свещите на елхата и започнах да раздавам подаръците — за африканските работници имаше захар, цигари и пари. Бях решила всички да се забавляват добре и бях много благодарна, че никой не споменаваше Тага.

Когато гостите си отидоха, аз се спънах в ръба на един дървен сандък и ударих ребрата си. За щастие Джордж още не си беше отишъл и ме вдигна, защото не можех да се движа без чужда помощ. На следващата сутрин, тъй като все още не можех да се движа, Локал сам отиде да търси Пипа, но не я намери. Следобед пристигнаха гости: д-р Жан Ръсъл със съпругата си и д-р Пол Мартин от Туксонския университет в Аризона. Те пътешествуваха през Африка, за да разберат защо много видове животни, отдавна изчезнали в Америка, все още бродеха из равнините на Африка. Интересуваха се особено много от слонове и специално бяха дошли да поговорят с нас за нашите наблюдения над тези животни^[1]. В разговора изказах възхищението си от необикновената сребърна гривна, която госпожа Ръсъл носеше, и казах, че сигурно е изработена от индианци в Навахо. Тя се учуди много, че бях познала откъде произхождаше гривната, затова й обясних, че се бях интересувала от живота и бита на различни червенокожи племена и през време на моите пътешествия из Щатите бях събрала няколко предмета, украшения и книги за техните обичаи. Госпожа Ръсъл ми каза, че гривната е оригинална, излята в Навахо, че тя много я обичала и не я била сваляла от ръката си през последните десет години.

Изведнъж чухме шум и Пипа се появи. Много се учудих, че тя идваше в лагера, когато имаше толкова много гости; без съмнение гладът я беше заставил да се върне, защото, след като се нахрани добре, тя веднага изчезна.

Макар че се стараех да скрия скръбта си, причинена от смъртта на Тага, госпожа Ръсъл сигурно беше усетила моето отчаяние, защото на следващия ден вечерта, когато седях в тъмното и мислех за Тага, пристигна една кола с бележка от госпожа Ръсъл и с ценната индианска гривна, която тя ми беше оставила като подарък. Дълбоко се трогнах; от този ден гривната стана „гривната на Тага“ и аз я носех винаги, когато трябваше да говоря на официално място в защита на дивите животни. Нима можех да зная, че след по-малко от две години ще трябва да участвувам в едно обедно предаване по телевизията в Ню Йорк в защита на дивите животни заедно с Мона Дейтън, която президентът Джонсън беше наградил като най-добрата учителка в САЩ за годината. През време на беседата тя гледаше като омагьосана „гривната на Тага“ и накрая ме попита, как е станала мое притежание. Когато й разказах цялата история, тя призна, че била една от най-близките приятелки на госпожа Ръсъл и че тя самата й помогнала да намери тази гривна в един от индианските резервати в Аризона, затова толкова много се учудила, като я видяла на моята ръка.

Пипа се върна на следващата сутрин. Преди да започне да яде, тя дълго души всичките места, където обичаше да играе Тага. Понеже все още не можех да се навеждам, Локал я изчетка и извади кърлежите й, което много я учуди. След това той тръгна с нея на разходка, а тя през всичкото време се обръщаше назад и очакваше и аз да тръгна. В това време Пипа чу шум от пристигането на кола и бързо избяга през реката. Бях изпратила да извикат лекаря от Мауа. Той намери, че имам счупени ребра, и каза, че те се нуждаят от повече почивка, отколкото аз им давам. И така воля — неволя аз трябваше да лежа няколко дена, през което време Пипа често идваше в лагера.

Локал ме беше помолил за отпуска, за да отиде да види едно от децата си, което беше сериозно болно. Два дена по-късно той се върна с тъжната новина, че детето му починало. Той стоически понасяше мъката си и приемаше това като воля на Мунгу (техния бог). Неговото самообладание беше поразително, но когато отидоха с Пипа на разходка и когато започнаха да играят, забелязах, че той бършеше очите си и целуваше Пипа, нещо, което никога не беше правил преди. Очевидно, мъката му по починалото детенце беше по-голяма, отколкото той си позволяваше да покаже и аз разбрах, че му ставаше по-леко, когато споделяше болката си с Пипа.

Когато се стъмни, Пипа започна да се крие от нас и накрая започна да се преструва, че гони жирафа, но това беше само един тактичен начин да изчезне през нощта. През следващите няколко дена тя рядко идваше в лагера и дори когато я срещнехме в джунглата, тя ни отбягваше, като умело се криеше в гъстата трева. Като знаехме, че е наблизо, ние започвахме внимателно да търсим наоколо и я намирахме на метър от нас, притисната ниско до земята, а козината й съвсем се сливаше с пожълтялата като слама трева. Понякога не я намирахме, макар че знаехме, че е наблизо. Неподвижното спокойствие е най-добрият начин за укриване сред дивите животни, когато не успеят да избягат. Наскоро например намерих една пепелянка на пътя; тялото й изглеждаше разкъсано, само главата й стърчеше нагоре. Озадачена, хвърлих камък към нея, после още няколко камъка и се приближих на три стъпки — тя все лежеше неподвижна. Накрая хвърлих един камък, който удари змията, и едва тогава тя избяга като стрела.

Друг път връхлетях върху лалугер, който стоеше на задните си крака, вдигнал във въздуха предните си лапи. Като ме видя, мигновено замря. Засякох времето; лалугерът стоя абсолютно неподвижно в тази неудобна поза петдесет минути; аз загубих търпение и си тръгнах. Други животни дори отиват по-далеч — преструват се на умрели. Много добре си спомням една млада орлова сова, която лежеше на земята с наранено око, без всякакъв признак на живот. Понеже тялото й беше още топло, аз я вдигнах, и като се пазех внимателно от острите й нокти, сложих я в колата и я закарах вкъщи. Когато пристигнахме, птицата изглеждаше умряла, но понеже не бяхме съвсем уверени в това, сложихме я в голяма клетка, убихме заек и го поставихме до нея. Когато няколко часа по-късно отидохме при птицата, пак я намерихме „мъртва“, но от заека нищо не беше останало освен няколко парченца кожа. Поставихме в клетката на орловата сова гълъб и пак се отдалечихме. Малко по-късно много внимателно се приближихме към клетката от задната страна и видяхме совата енергично да разкъсва птицата, но щом ни забеляза, веднага се простря „мъртва“. Тази игра продължи три седмици, докато птицата окончателно се възстанови и стана възможно да я пуснем на свобода. Имаше друг случай с тинести чапли, големи колкото пуйки, които се спасиха от плен, като се престориха на умрели толкова сполучливо, че като ги оставихме да лежат на земята достатъчно дълго, те се възползуваха от това, за да избягат. Сега, като пиша тези редове, гледам един малък гекон, който се е прилепил до стената на кабинета ми на две стъпки от мен. Той стои толкова неподвижно, че не може да се забележи, само тъмните му очи го издават. Тези гущери имат още един начин да се спасяват освен неподвижното спокойствие, защото могат да променят и цвета си в зависимост от околната среда, така както правят хамелеоните и гущерите агами.

Всички тези животни бяха диви и имаха причини да избягват хората, но и у Пипа, която беше моя приятелка, много бързо можеше да се пробуди инстинктът, който я заставяше да се изплъзва и да изчезва. Макар че се радвах на този добър признак, който показваше, че тя започва да живее като диво животно, винаги се безпокоях да не би някоя змия или някакво нещастие да са причината за нейното отсъствие. Живеех в постоянно напрежение и страх за живота й, но не можех да направя нищо, освен всеки ден да търся нови следи от нея.

Затова много се зарадвах, когато тя се появи вечерта на 31 декември и остана с мен да ми прави компания срещу Нова година. Докато тя си почиваше до мен, аз си мислех кога ли ще се родят малките и как ще се държи тя? Дали ще ги доведе в лагера или ще ги роди тук, или пък обратното, ще започне да живее съвсем като диво животно? Ако тя имаше малки, това щеше да бъде първият случай, когато отгледан от хора женски гепард ще роди диво поколение и ще ми помогне да науча много неща за навиците на дивите гепарди, а може би ще ми помогне да отговоря и на въпроса, защо гепардите така лошо се размножават, когато са в зоопаркове.

Няколко дена по-късно Локал поиска домашен отпуск. Той се върна с нова жена — по моя преценка тази беше петата му съпруга. Постъпката му беше напълно разумна след неотдавнашното нещастие, което го сполетя, но аз се учудвах как на тази възраст му се беше удало да накара такава хубава девойка да го вземе за мъж. Надявах се, че ще остане при него, защото последните три съпруги бяха избягали и го бяха оставили с разбито сърце. Той ми каза, че бил дал за девойката 200 шилинга в брой и в допълнение един млад вол — това беше тънък намек за сватбен подарък, който му обещах, но не по-рано от три месеца. И двамата се разсмяхме и поведохме Пипа на разходка към Ройоуеру.

Пипа много се радваше, че Локал се беше върнал, мъркаше и се въртеше около него, докато стигнахме до реката. Там подплашихме един женски хипопотам със съвсем малко хипопотамче, което беше с много светъл цвят. Изненадани от нашето пристигане, те забързаха през няколко плитки места на реката, като майката побутваше малкото напред между скалите, докато достигнаха до дълбок вир и се потопиха в него. Докато ги наблюдавахме, друг хипопотам се появи на повърхността на водата на три ярда от нас. Като зина с бездънната си уста, той ни огледа внимателно и бавно отмина надолу по реката. Брегът тук беше почти наравно с реката и аз тревожно гледах към хипопотама, но Пипа намери смелост да ръмжи срещу него, докато той се скри под водата. Всичко, което ставаше в реката, беше наблюдавано от още един хипопотам, който се криеше под палмовите клони на отсрещния бряг. Макар че Пипа обикновено ставаше много неспокойна край реката, защото се страхуваше от крокодили, този път не показа никакъв страх, дори обратното, седна близо до водата и ръмжеше свирепо не само на изпъкналите очи на хипопотамите, които се надигаха над водата, но и на най-малките вълни на реката. Сигурно тя често беше срещала тези непохватни обемисти животни, когато излизаха нощем да пасат в равнината, и не показа ни най-малко уважение към тях; към слоновете се отнасяше по същия начин. Тя ръмжеше срещу хипопотамите така отблизо, че намерих за по-благоразумно да се отдалечим от реката. По пътя към къщи Пипа подгони ято токачки, а накрая започна да се върти на едно място. Когато се приближих, видях, че тя си играеше с едно пиленце от токачките, което беше наранила. Аз му извих врата и я накарах да го изяде, като се надявах да я науча с каква цел се убива дивечът.

Късно вечерта както винаги се къпех на открито зад моята палатка. Когато седях в квадратната брезентова вана, обичах да гледам звездите, а понякога виждах тъмния силует на някой слон, който се хранеше на отсрещния бряг на реката. Много приятно ми беше да си отпочивам по този начин, но тази вечер у мен се появи странното чувство, че някой ме наблюдава. Като запалих фенера и осветих наоколо, видях, че на петдесетина ярда от мен, близо до колата ми, беше седнал лъв. Бързо се облякох и казах на мъжете да стоят вътре в палатката си.

На сутринта се събудих от мъркането на Пипа, после тя тикна главата си през мрежата за комари до моята глава и след това се настани близо до леглото ми. Това беше за пръв път, откакто Тага беше влязла в нашия живот, Пипа да влезе вътре в моята палатка. След като станахме, разгледахме земята около колата ми и видяхме следите на много голям лъв. По-късно намерихме следите на два лъва и една лъвица, които водеха по пътя към Кенмейър. Пипа стоя настрана през целия ден и през нощта явно за да не се срещне с тях. Освен това имаше пълнолуние, което винаги я правеше неспокойна.

Тежко тропане по къщичката на Пипа, която беше на десет ярда от моята палатка, ме събуди посред нощ. Когато беше в лагера, Пипа винаги използуваше покрива на къщичката си като наблюдателен пункт и аз много добре познавах звука, който тя издаваше, когато скачаше върху нея. Шумът сега беше много по-силен. Известно време слушах напрегнато звуците и после долових движенията на голямо животно, а малко след това на входа на моята палатка се появи огромен лъв. Ужасена, аз започнах да крещя, а той само стоеше и ме гледаше. Една минута по-късно той се изви и тръгна към реката, като се обръщаше към мен, а после зави към къщичката на Пипа. Извиках Локал. Когато той излезе от своята палатка, лъвът беше отишъл до кухненския навес, който се намираше между палатката на мъжете и моя кабинет. Локал светна с фенера си към лъва, но той продължаваше да стои на едно място, само започна да мига от силната светлина. Див лъв не можеше да се държи по този начин и изведнъж разбрах, че това трябва да е Угас, който беше избягал от лагера на Джордж преди четири дена. Допуснах, че той си търсеше партньорка и затова беше тръгнал с лъвовете, чиито следи бяхме видели по пътя. Навярно Угас ме беше изненадал във ваната предишната вечер, защото и сега той отиде до колата и седна на същото място, където предишната вечер беше седял лъвът. След малко се скри в тъмнината.

Облякох се бързо, казах на готвача и на другите мъже да се затворят в кабинета ми (това беше единствената постройка в лагера, която имаше врата) и да стоят там до моето завръщане. Взех малко месо и заедно с Локал тръгнахме с колата, като викахме: „Угас! Угас!“. Скоро лъвът се появи й дойде към ландроувъра. Нямаше съмнение, че това беше добрият стар Угас. Подхвърлих му месото, като се надявах, че това ще го задържи близо до лагера, докато се върна с Джордж. Подкарах колата по тесен и неравен път, защото гладкият минаваше през Кенмейър, а аз не исках да тревожа ловците от Кенмейър Лодж през нощта.

След няколко мили пътят водеше към гъсти храсталаци, а после изви сред дървета, които не даваха възможност да се види на няколко ярда. Земята беше постлана с пресни изпражнения от слонове и тяхната характерна миризма изпълваше въздуха. Изплаших се, защото ако някой от тези великани изведнъж прегради пътя ми, нищо не можеше да се направи. Изплаших се още повече, когато пътят изведнъж изчезна и трябваше да се ориентирам само по далечното двувърхово възвишение Мугуонго. Насочих колата си към него и тя се провираше като трактор през дупки на мравояди и неголеми камъни, докато накрая се добрахме до лагера на Джордж. Той винаги спеше много дълбоко и сега едва го събудих. Мина доста време, докато разбере причината на моето нощно посещение. Освен това той трябваше да поправя ландроувъра си, преди да може да ни последва; така че когато пристигнахме в моя лагер, часът беше четири сутринта. За щастие Угас още беше наблизо и като чу познатия глас на Джордж, бързо изскочи от храстите, за да го поздрави. Макар че обичах Угас, въздъхнах с облекчение, когато той скочи в оградената с мрежа кола на Джордж, за да изяде месото, което му бяхме сложили там за примамка. Джордж здраво затвори вратите и поведе към къщи страдащия от любов лъв. Жал ми беше за добродушния Угас, който нямаше никакъв шанс да поухажва Гърл, защото Бой ревниво я пазеше.

Какво трябваше да направим с Угас? Той имаше нужда от другарка и затова беше тръгнал след дивата лъвица, докато беше дошъл до моя лагер. През това време той сигурно беше огладнял и като е познал моята кола, да не говорим за самата мен във ваната ми, той съвсем естествено беше дошъл до моята палатка с надежда да получи малко храна. Разбира се, той нямаше никакви лоши намерения, но откъде можех да зная, че лъвът, който се опитваше да влезе в моята палатка, не беше друг, а само нашият Угас?

Джордж реши, че изходът от това положение ще бъде да вземе група от три малки лъвици и един лъв, всички по на четири месеца, които му бяха предложени неотдавна, за да ги върне към свободен живот. Тази „детска градина“ отначало само ще бъде компания за Угас, а после, когато лъвиците пораснат, те ще бъдат неговият харем. Във връзка с това Джордж изпрати помощника си да вземе лъвчетата и няколко дена след това те пристигнаха в неговия лагер.