Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (14)

Смъртта на малкия Дюм

На Коледа на Дюм се схвана и единият заден крак. Бях много изплашена и исках да го взема в лагера, но трябваше да намеря ветеринарен лекар, който да го упои, за да го пренесем дотук, иначе всеки опит да го вземем щеше да бъде повече вреден, отколкото полезен. Поради празниците обаче учрежденията бяха затворени и всякаква връзка дори по радиото беше прекъсната. През тези три дена, докато успея да уредя да дойде ветеринарен лекар със самолет при нас, Гуиту от изгрев до залез не се отделяше от гепардчетата, за да ги пази от хищници и да следи преместванията им, които Пипа беше свела до минимум. Дюм от ден на ден ставаше по-зле. Тъй като сега той лесно можеше да стане жертва на някой лъв, аз вече не се решавах да го оставя в гъсталака през нощта и помолих Джордж да ми помогне да го хванем. За да не разтревожим гепардите, както предишния път, Джордж остана на известно разстояние и наблюдаваше Дюм с бинокъла си. Аз се приближих към гепардчето с парче месо в ръка, но колкото и да се стараех да се държа непринудено, Дюм, изглежда, беше заподозрял нещо, защото като се клатушкаше на двата си здрави крака, така бързо избяга, че на мен ми се стори жестоко да го преследвам и реших да поема риска да прекара още една нощ в гъсталака. Тя щеше да бъде последната, защото на сутринта ветеринарният лекар трябваше да пристигне със самолета.

Сутринта ни беше много трудно да намерим гепардите; без съмнение те бяха станали подозрителни след последния ни опит да уловим Дюм. Сега аз му бях приготвила много малко месо, за да може упойката, която бях сложила в него, да подействува по-скоро. Но Дюм не даваше да го измамят и избягваше встрани всеки път, когато се приближавах към него. Това повлия на Пипа, която поведе семейството си настрана. На обед посрещнах ветеринарния лекар на летището в Кенмейър и веднага се върнах с него. Дълго преди да се зададем, Дюм побягна и заедно с Уайти изчезнаха от погледа ни. Безпокоях се много, защото бедният Дюм вчера беше ял съвсем малко, а днес не беше сложил нищо в уста. Тъй като не искахме да го плашим още повече, решихме отначало да спечелим доверието на Пипа. Приближихме се много внимателно, седнахме на два ярда от нея и й заприказвахме съвсем спокойно. След малко Пипа позволи на ветеринарния лекар да я погали, а тя леко захапа ръката му. Това беше повече, отколкото бяхме очаквали, и сега, когато бяхме осигурили нейната дружба, ние си отидохме вкъщи. На другата сутрин Джордж дойде да ни помогне и след като бе взел от Кенмейър една коза, ние отидохме с кола до половината път от леговището на гепардите. Там помолих Джордж и ветеринарния лекар да почакат, докато им съобщим как са нещата. Ние с Гуиту отидохме напред натоварени с трупа на козата и едва не връхлетяхме на заспал върху един термитник носорог, който не можах да различа, докато не се раздвижи. Два часа обикаляхме с тежкия товар месо, докато намерим гепардите. Цялото семейство се нахвърли върху месото, но малкият Дюм се криеше някъде. Дали предчувствуваше, че бях прибавила упойка в млякото му? Повече от друг път бях убедена, че животните могат да четат мислите ни. Като му давах време да се поуспокои, изпратих Гуиту да доведе ветеринарния лекар на 500 ярда от нас на някое място, където гепардите няма да могат да го видят. Той трябваше да стои там цели два часа, което време беше необходимо на Дюм да се реши да дойде близо до мен. Макар че трябва да е бил много гладен, след като два дена не беше ял, той побягваше всеки път, когато протягах купата с мляко към него. За да спечеля доверието му, трябваше да му дам едно малко парче черен дроб с таблетка поливитамини в него. Трябваше да проявя голямо търпение, докато му дам приспивателното: сипвах по малко мляко, смесено с бебешка храна и упойка върху лапите му, които той облизваше, и по този начин пое цялата доза.

След това отидох при ветеринарния лекар и чакахме още два часа, за да задреме Дюм. Понеже животните от семейство Котки реагират бързо на всякакви лекарства, ветеринарният лекар беше пресметнал дозата на приспивателното върху минимално тегло от 10 фунта с намерение да я увеличи в случай на нужда. Очевидно дозата се оказа недостатъчна, защото, когато след два часа се върнах при гепардите, Дюм беше напълно буден; единственият признак за действието на лекарството бе, че мигателната ципа отчасти прикриваше очите му. Козата беше изядена и след като беше заровила остатъка й, Пипа беше завела гепардчетата в един храсталак на разстояние около стотина ярда. Ветеринарният лекар и аз направихме лек обед на тревата, за да почакаме въздействието на лекарството, но дори след този интервал малкият Дюм съвсем не мислеше да заспива. Тъй като не виждахме никаква възможност да увеличим дозата, решихме да го уловим и след това да му сложим инжекция с бързодействуваща упойка. Започнахме да се приближаваме, но като видяха ветеринарния лекар, женските гепарди се скриха в гъсталака на около стотина ярда, а аз затичах след Дюм. Той отчаяно куцаше, но така бързо бягаше, като че ли да спаси живота си, че на мен ми беше трудно да го настигна, и едва когато се опита да се изкачи на едно дърво, явно прибягнал до последното средство за спасение, аз успях да го издърпам надолу. Дюм като че ли беше стигнал до края на силите си, защото лежеше без всякакви движения, само сърцето му отчаяно биеше. Пипа беше тичала наред с нас и сега седеше на три стъпки и гледаше как милвах малкия Дюм, за да го успокоя. Тя не се намеси нито в този момент, нито по-късно, когато ветеринарният лекар ни настигна, сложи инжекцията с бързодействуващата упойка и започна да разглежда крачето на гепардчето. За съжаление той не можеше да установи степента на повредата и каза, че се налага да занесе Дюм в Найроби, за да му направи рентгенова снимка. За да се възползуваме от неговото полусънно състояние, той предложи да заведе гепардчето веднага до пистата при Леопардовата скала, откъдето директорът на резервата можеше да намери самолет напрано за Найроби. Изпратих Гуиту да повика Джордж да ни вземе с колата си.

Докато чакахме колата, държах малкия Дюм на коленете си. Плашеше ме това пътуване до Найроби, където той щеше да бъде лишен от всичко, с което беше свикнал, но ако исках да го спася, нямаше друг изход. В това време Пипа се беше присъединила към другите гепардчета и всички гледаха напрегнато как отнасяхме Дюм. До Леопардовата скала пътувахме 15 минути, през което време бедното гепардче ръмжеше с някакъв странен глас: навярно протестираше срещу возенето с кола, защото за пръв път се запознаваше с този начин на придвижване. При Леопардовата скала ние го претеглихме и като видяхме, че е 18 фунта, ветеринарният лекар му сложи още една инжекция за пътуването в самолета. Аз не можех да отлетя с Дюм, за да го успокоявам, първо, защото самолетът беше двуместен и, второ, защото трябваше да остана при Пипа да й помогна да преодолее безпокойството си и да запазя доверието й. Уговорихме се с лекаря да се свързваме всеки ден по радиото и той ме увери, че няма защо да се тревожа, защото лично той с жена си ще се грижат за гепардчето, ще го държат в своя дом и ще гледат да не го дразнят много. Макар и да знаех, че Дюм се намира в сигурни ръце, аз се питах дали не го виждам за последен път? Много тежко ми беше на сърцето, когато изпращах с очи излитащия самолет.

Веднага се върнах при гепардите и ги намерих на същото място, където ги бяхме оставили, когато ни гледаха как вземаме Дюм. Като ни видяха, те веднага побягнаха и измина половин час, преди Пипа да се върне сама при нас. Тя започна да души земята, където беше лежал Дюм, пропълзя в храста, където се беше скрил, като тревожно викаше „и-хн, и-хн“. Цяло мъчение беше за мен да я гледам как търси момчето си. Накрая тя се покачи на дървото, от което бях смъкнала Дюм, и започна да разглежда околността. Предложих й вода, но тя не се докосна до нея. Започнах да я милвам и шепнейки и обяснявах, че бях взела малкия Дюм, за да се опитам да го излекувам, понеже както е болен сега, той имаше малък шанс да остане жив и застрашаваше живота и на другите гепардчета, защото в случай на опасност тя ще трябва да защищава първо него от враговете. Пипа като че ли ме разбра, защото почна тихичко да мърка. Слънцето вече залязваше и аз си представих как малкият Дюм се приземява в Найроби, заспал дълбоко, без да усети начина на превозване, който би го изплашил, ако беше буден. Като размишлявах за неговото заболяване, аз си спомних, че той беше влачил предния си болен крак цели девет дена и че четири дена по-късно го беше заболял и задният крак; поради тази болка той не можеше да участвува в съревнованията за хранене и без съмнение именно това беше причината, поради която така бързо беше отпаднал.

На сутринта облякох същите дрехи, с които бях предишния ден, като се надявах, че миризмата на Дюм може да ми осигури доверието на Пипа. Тя пак беше на дървото, от което бях свалила Дюм: малките веднага избягаха настрана. Пипа дълго души моите дрехи и след това започна да яде. По-късно и малките се появиха; те бяха много плахи и не си играеха, само седяха на повалените дървета и през всичкото време се оглеждаха наоколо; същото правеше и майка им и непрекъснато викаше „и-хн, и-хн“.

Следобед директорът на резервата ни предаде съобщението на ветеринарния лекар. Рентгенът показал счупване на раменната кост малко под рамото на предния крак и счупване на големия пищял на задния крак. Нямало да е необходимо да се обездвижва Дюм, нито да му се слагат гвоздеи или гипс, защото счупванията не били тежки, обаче задният крак щял да остане малко по-къс, но не толкова, че да му пречи. След десет дена трябвало да се направи нова рентгенова снимка и ако тя покаже подобрение, щели да ми върнат Дюм, но при условие три-четири седмици да го държа в лагера, преди да го пусна на свобода. Накрая лекарят помоли да не се тревожа, защото той направил инжекция на Дюм срещу болестта котешки ентерит, която върлувала в Найроби.

Това бяха дори новини. Въпреки това чувствувах, че трябва да отида със самолет до Найроби, за да дам на малкия Дюм морална подкрепа, но когато видях Пипа на другия; ден, трябваше да се откажа от плана си. Тя не беше се помръднала от мястото, откъдето бях взела гепардчето, душеше следите му по пясъка и непрекъснато го викаше, докато останалите гепардчета тихо седяха на околните дървета и гледаха към равнината.

В навечерието на Нова година помолих директора на резервата да ми даде в заем грамофона си и когато се стъмни, изсвирих плочата от „Родена свободна“. Музиката придоби особено дълбок смисъл в безмълвната африканска нощ и аз си спомних за един млад автор, Джон Хеминуей, който неотдавна ни беше посетил. Той пишеше книга за тези, които бяха посветили живота си на дивата природа, и след като проведе разговор с Джордж, с мен и още няколко души, изказа впечатленията си със следните думи: „Жителите на джунглата се стремят към неограничена свобода, която само животът сред дивата природа може да даде“. Като съзнавах колко щастлива бях да живея именно такъв живот въпреки грижите и скърбите, които отношенията ми с животните понякога предлагат, аз вдигнах тост за щастливия живот на всички — и особено за малкия Дюм. Цели шест дена семейството не се помръдна от мястото, откъдето бяхме взели Дюм, и постоянно го викаха и търсеха. Едва сега, когато видях цялото семейство отпуснато и потиснато, разбрах до каква степен този малък мъжки гепард беше водач на всички. Тяхното отчаяние ми късаше сърцето. През време на новогодишния празник беше невъзможно да се свържа с ветеринарния лекар, но на 3 януари успях да поговоря с него и научих, че Дюм в първите дни обявил гладна стачка и едва сега се поуспокоил и започнал да се храни. В очакване на неговото завръщане приготвихме волиера около 20 квадратни ярда около едно малко дърво. Волиерата беше близо до моята палатка и имаше закрито място за спане. На 6 януари ветеринарният лекар ми съобщи, че Дюм бързо се подобрява и че се надява, след като направи нова рентгенова снимка на 9 януари, да мога да го прибера. Той ме посъветва да приготвя клетка 6х6 стъпки, в която да го държим три или четири седмици, преди да го пуснем да тича в голяма волиера.

На следващата сутрин, като гледах гепардчетата да скачат от дърветата и да се удрят енергично едно друго в игрите си, аз се чудех как правят това, без да повреждат деликатните си лапи. Напоследък Пипа доста сурово се отнасяше с малките и понякога ги нападаше така силно, че бях убедена, че прави това нарочно, за да ги научи да се защищават.

През нощта на 8 срещу 9 януари се събудих със странното чувство, че с Дюм се беше случило нещо лошо. На сутринта се свързах с доктора по радиото, който ми каза: „Тази нощ Дюм умря. До 6-и всичко вървеше добре; и двете счупвания бяха почти зараснали. Вечерта той повърна, но след като му дадох лекарство, започна да яде отново. Тази сутрин го намерих мъртъв. Аутопсията показва, че е умрял от инфекциозен котешки ентерит, макар че му бях сложил четири кубика ваксина“. Едва сдържайки сълзите си, попитах лекаря: „Значи Дюм е умрял от болест, от която се е заразил в Найроби?“ Отговорът беше: „Да“. Като знаех колко храбър беше винаги малкият Дюм, аз разбрах, че той така лесно се беше поддал на болестта, понеже мъката беше понижила съпротивителната му сила и той не е имал желание да живее повече. Беше ми непоносимо трудно да отида при неговото семейство. Те всички все още бяха в същата област, където го уловихме, и чакаха храната си. Когато се нахраниха, аз седнах до Пипа. Изглежда, че тя беше разбрала моята скръб и беше отгатнала какво се беше случило и нито замърка, нито близна ръката ми, както правеше преди, когато й разказвах, че Дюм ще оздравее, само ме изслуша тихо, после извика малките и ги поведе настрана.

Бях много разстроена, за да продължа всекидневната си работа, затова отидох с колата при лагера на Елза, като се надявах, че споменът за нея ще разсее тъгата ми. Непрекъснато ме преследваше мисълта, че трябваше да отида в Найроби, за да може малкият Дюм да повдигне духа си, като види познато лице.

Изведнъж моите тъжни мисли бяха прогонени от осем слона, които се появиха на отсрещния бряг на реката. Възрастните дълго време пиха вода и се пръскаха, а после къпаха три малки слончета. След това всички се облегнаха на калния бряг на реката, застанали един до друг с малките в средата. С ритмични движения те започнаха да си търкат гърбовете в глината и човек имаше чувството, че брегът изведнъж е оживял. Мисля, че слоновете имат някакво абстрактно понятие за смъртта, почти сродно с нашето. Те погребват мъртвите слонове и даже хората, които те са убили, под огромни клони от храсти и дървета и доколкото зная, често се връщат при мястото, където са убили някого. Веднъж слоновете се опитали да изровят една от своите жертви, която била заровена на шест стъпки под земята. Ние видяхме със собствените си очи два случая, които показват, че слоновете издигат паметници на своите мъртви; единият случай беше, когато те носеха лопатката и ключицата на един мъртъв слон на разстояние една миля, за да ги пуснат точно на мястото, където беше застрелян; а другият случай беше, когато слонове носеха на дълго разстояние двата зъба на умряло животно, за да ги поставят едни до друг. Имаше друг интересен случай, който прилича на убийство за избавяне от мъки; това стана в Южна Африка, когато водачът на стадото слонове действително заби острите си зъби в главата на една стара слоница, която беше неизлечимо болна, за да й спести излишните страдания. Много хора смятат, че животните не чувствуват нищо, когато някой от тях умре, освен това, че мъртвият понякога им липсва. Но когато видях как се държаха лъвчетата на Елза след нейната смърт и после как Пипа с дъщерите си търсеше и викаше Дюм, сега съм убедена, че те са способни на много по-дълбоки чувства.

Моето схващане се потвърди, когато на другата сутрин трябваше да търсим гепардите няколко часа, докато ги намерим. Открихме ги далеко от пределите на територията, където беше живял Дюм, в която те бяха стояли 24 дена, откакто той се разболя. Дали може да се смята само за съвпадение това, че те я бяха напуснали едва когато Пипа разбра от моето държане, че Дюм никога няма да се върне?

Когато дойдохме, гепардите лежаха върху един термитник. Изведнъж се появиха три бивола и дойдоха толкова близко, че ние се изплашихме. Но гепардите не обърнаха внимание на тези огромни животни, техният интерес беше привлечен повече от една черна кобра, която се извиваше и пълзеше в подножието на термитника; като въртяха главите си, те следяха страшната змия. Това беше най-дългата кобра, която изобщо бях виждала, дебела колкото ръката ми. Започнах да викам, за да предпазя малките да не се приближават към нея. За щастие змията бързо изчезна под земята, която тук беше осеяна с големи дупки от тръбозъби (мравояди). Беше явно, че змиите се въдеха тук в големи количества, така че започнах да се тревожа за живота на гепардите. Но на тях им харесваше това място и после често го избираха за площадка за игра. Този ден малките бяха пълни с енергия, гонеха се около термитника, скачаха от върха му върху гърбовете си или заедно се търкаляха от върха до подножието му. Накрая, когато се измориха, те се изтегнаха на термитника и Уайти за пръв път улови ръката ми в устата си, а Мбили ми позволи да я помилвам. Само Тату оставаше плашлива както преди; тя дори побягваше, когато я гледах продължително.