Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (17)

Импия

През следващите няколко дена семейството на Пипа не се премести много далече, защото се бяха наяли до насита с месо от зебра, която лъвовете на Джордж бяха убили. На 25 юни ги оставих на половин миля от лагера с издути кореми. Когато се върнах, намерих директора на резервата с едно малко гепардче, което уловили по време на лова на биволи в Ниери. Инспекторът на този участък ми го беше изпратил с надеждата, че Пипа ще го приеме в своето семейство. В противен случай трябваше да го заведат в дома за животни — сирачета в Найроби, а впоследствие — в някой зоопарк. Бяха го уловили преди четири дена и го бяха затворили в дървен сандък. Погледнах го през дупката, през която му слагаха храна. То започна да ръмжи и да фучи към мен, а доколкото можех да видя зъбите му, реших, че не беше на повече от 7 месеца. Започнахме да обсъждаме как да уредим среща между него и семейството на Пипа, която за щастие, в момента се намираше на място, където можеше да се отиде с кола. Понеже никой от нас не знаеше как тя ще посрещне новодошлото, ние не можехме да го пуснем свободно, докато не се уверим, че ще го приеме, защото то беше много малко, за да се грижи само за себе си. Следователно трябваше да преместим малкото от сандъка в старата клетка на Пипа, с която я превозвахме, и да я поставим някъде близо до гепардите, така че да могат да се видят едни други, а ние да наблюдаваме реакциите им. Но за да направим това, най-напред трябваше да импровизираме плъзгащи се врати на клетката на Пипа и на сандъка, да поставим сандъка и клетката врата срещу врата, после да сложим месо в клетката и след като отворим и двете врати, да се надяваме, че гладното гепардче ще отиде в нея, защото то не беше яло нищо от момента, в който го бяха уловили. Докато африканците правеха вратите, те говореха за новодошлото и го наричаха „Импия“, което на суахили означава „нова“, и така дадохме име на малкото женско гепардче.

Когато всичко беше готово и двете клетки стояха врата срещу врата, покрихме старата клетка с одеяла, като оставихме открита само страната, на която беше вратата, като се надявахме, че гледката към гъсталака и към месото ще накара Импия да влезе в клетката. След това отворихме вратите и се скрихме. Нищо не стана, освен това, че Импия глухо заръмжа и се оттегли още по-навътре от вратата. След като бяхме чакали мълчаливо 40 минути, гепардчето крачка по крачка започна да се приближава към месото. Веднага затворихме вратата зад гърба му и му дадохме време да се успокои. След това вдигнахме клетката мълчаливо, сложихме я в един ландроувър и спряхме на около 500 ярда от мястото, където бях оставила гепардите по-рано сутринта. Тръгнах сама и ги намерих още сънливи след последното голямо ядене. Седнах до Пипа и я милвах известно време, преди да дам знак на директора. Той бавно докара колата на около стотина ярда от нас и после той, Локал и Стенли донесоха тежката клетка на ръце близо до семейството.

Гепардите наблюдаваха всичко това с крайно недоверие и бяха силно озадачени, когато чуха ръмженето на Импия. Щом сложиха клетката на земята и махнаха одеялата, мъжете се оттеглиха в колата. Сега върху мен лежеше цялата отговорност. Всичко щеше да е добре, ако Пипа изведнъж приеме Импия, но ако не я приеме, аз трябваше да я държа затворена в лагера, докато свикне с мен, за да ме следва в разходките: тогава можех да направя още един опит да я свържа с гепардите. Ако и тогава не успея, трябваше да я приуча към свободен живот и да я пусна едва когато стане напълно самостоятелна. Докато мислено обсъждах тези възможности, Пипа с интерес разглеждаше Импия, която чуруликаше приятелски, после отиде по-близо до нея и седна недалеко от клетката. Уайти и Мбили бяха заинтригувани: без да се зъбят и фучат, те се приближиха към. Импия с мъркане, макар че тя миришеше лошо и беше изцапана със собствените си изпражнения. Най-после и Тату дойде при сестрите си и сложи муцунката си близо до клетката. В това време Импия се блъскаше в клетката, като се опитваше да се приближи до гепардите. Понеже всичките гепарди бяха така дружелюбни и, изглежда, се харесаха, аз се надявах на най-доброто и отворих вратичката на клетката.

Минаха няколко секунди и Импия спокойно излезе от клетката, повървя десетина ярда, спря се, огледа се и почака младите гепарди да я последват. Заедно те се върнаха при Пипа и започнаха да тичат в кръг около колата. В един момент Импия изостана назад и започна да чурулика; на това Пипа отговори с „пър-пър“ и малката отново настигна другите. Аз влязох в колата при мъжете и в продължение на половин час гледахме как се укрепва дружбата. Докато те се гонеха една друга около храстите, малката Импия се загуби и в ужас започна да вика за помощ. Мбили се притече на нейния зов и я доведе при Пипа. Постепенно тя поведе младите към пътя, където скоро всички изчезнаха във високата трева. Директорът и аз се спогледахме: не можехме да повярваме, че всичко стана толкова добре. След това взехме клетката и почакахме още два часа да дадем време на гепардите да напуснат пътя, за да може директорът спокойно да си отиде вкъщи, без да уплаши Импия. Едва можах да дочакам сутринта, за да узная дали всичко беше наред; но трябваше да търсим от изгрев до залез-слънце, докато накрая намерихме Пипа и децата й на една миля от мястото, на което ги бяхме оставили.

Те бавно вървяха към нас по равнината. Уайти и Мбили през всичкото време се оглеждаха назад, като че ли изчакваха Импия, след това всички застанаха на пътя. Пипа се движеше някак нерешително, мина покрай нас, без да покаже никакъв интерес, и поведе децата обратно към равнината. Помислих си, че може би ще бъде необходимо да мине известно време, преди Импия да свикне с нас, като се надявах междувременно, че гладът ще я накара да дойде. Тогава щях да й давам всеки ден месо близо до мястото, където ядяха другите. На другия ден рано сутринта Локал тръгна пред нас да търси следите и не само че намерил отпечатъци от лапичките на Импия, но видял и нея самата да върви по пътя на около една миля от мястото, където я бяхме пуснали. За нещастие в това време преминал камион, Импия се спуснала към долината на Мулика и се скрила в група храсти. Скоро Стенли и аз пристигнахме с колата и нашия тежък товар. Внимателно разглеждахме околността, но без всякакъв резултат. После три часа претърсвахме мястото, където Локал загубил от погледа си Импия. Открихме младите гепарди, които гледаха повече към един храст, отколкото към месото. Оставих част от месото на половината път към този храст. След като се уверих, че нашите гепарди едва ли не се пукнаха от ядене и бяха много сити, за да се интересуват от дела на Импия, ние си тръгнахме. Мбили все още стоеше на дървото и явно търсеше Импия.

Когато се върнахме към пет часа, не намерихме нито месото, нито гепардите, нито някакви следи, които да ни доведат до тях. На следващата сутрин Пипа и нейните гепардчета бяха преминали през пътя към реката, където бяха намерили прекрасно убежище под сенчести храсти близо до едно солище. През време на дъждовете това място беше доста кално и ние го бяхме нарекли „Калното дърво“. Намираше се на около две мили от лагера и скоро стана любимо място за игра на гепардите. То ставаше още по-привлекателно от това, че едно повалено от дъждовете дърво им служеше за мост, за да преминават на другия бряг на реката към равнините Гамбо. Забелязахме, че младите много внимателно гледаха в тази посока, затова като оставихме много месо за тях, оставихме и друго, по-малко количество настрана за Импия. Разбира се, като правехме това, рискувахме да привлечем и други хищници, но това беше единственият начин да дадем месо на Импия, докато свикне да приема нашето присъствие. Загрижени се върнахме към пет часа, но намерихме на това място само един-единствен кокал, останал от пиршеството на гепардите. По пътя към къщи срещнахме кола и водачът ни каза, че току-що бил видял малко гепардче да пресича пътя. То отивало към мястото, дето бяхме пуснали Импия на свобода. Доколкото знаех, други малки гепарди в тази местност сега нямаше и допуснах, че това беше Импия; ако беше тя, значи беше изминала две мили от сутринта.

На другия ден намерихме само следите на нашето семейство около „Калното дърво“ и можахме да ги проследим до крайбрежните храсталаци, докато отпечатъците от лапите на Импия водеха от „Калното дърво“ на половин миля по пътя и след това завиваха към реката. Защо следите се разделяха? На другата сутрин проследихме нейните отпечатъци по пътя почти до мястото, където я бяхме пуснали на свобода, а на две мили в обратната посока отвъд „Калното дърво“ намерихме Пипа и нейните гепардчета. Ако съдех по поведението на децата на Пипа, малката Импия е била близо до семейството през първите три дена, а през следните три беше извървяла сама две мили от мястото, където я бяхме пуснали на свобода, до „Калното дърво“ и реката. Нямах доказателство, че тя беше яла нещо през тези шест дена. И като прибавим четирите дена от нейното залавяне до пристигането й тук, през което време беше на гладна стачка в сандъка, излизаше, че малкото гепардче не беше яло съвсем нищо в продължение на десет дена.

Тормозена от мисълта, че Импия умира от глад, аз отидох с колата до Леопардовата скала и предложих на директора да я уловим и да започна да я гледам в лагера, докато порасне достатъчно, за да мога да я пусна на свобода. Той беше по-голям оптимист от мен и вярваше, че тя ще може да оцелее сама, но като видя колко бях отчаяна, той нареди да се донесе единствената в резервата желязна клетка, приготвена за улавянето на един леопард, който убивал домашни животни. С надежда, че Импия ще бъде още жива, когато пристигне клетката, ние продължихме нашето търсене и на следващата сутрин. За моя голяма радост я видяхме да върви срещу нас по пътя близо до мястото, където я бяхме пуснали, но като ни видя, изведнъж свърна към тревата. Това беше по-хубаво, отколкото се бях надявала, защото няколко минути по-късно се появи Пипа с младите гепарди. Веднага изпратих Локал да донесе месо, а междувременно поведох семейството настрана от пътя в посоката, където беше избягала Импия. Когато дойдохме до една горичка, нахранихме гепардите. Коремите им се издуха, аз сложих малко по-настрана едно доста голямо парче месо за Импия и си тръгнахме. Бях щастлива, че тя е жива и все още е в контакт с Пипа, но мисълта за моето безсилие да направя така, че тя да изяде това месо, ме караше да изпадам в отчаяние.

Същия ден следобед оставихме гепардите сами, защото се страхувах, че нашето присъствие може да пречи на техните все още деликатни отношения, но на другия ден още при разсъмване тръгнах да ги търся. Когато дойдохме до мястото, където предишния ден бяхме оставили семейството, видяхме няколко лешояда да се пръскат из въздуха: в този момент се появиха Пипа и нейните гепардчета. Като знаехме колко бързо тези птици могат да изчезват в пространството, ние оставихме семейството и отидохме в посоката, където те кръжаха, като се опитвахме да вървим из гъстите храсти. Претърсих всеки храст, за да видя дали няма остатъци от убито животно, и започвах все повече и повече да се безпокоя. Макар че нямах никакво основание да смятам, че тези лешояди имаха някаква връзка с Импия, мен все още ме мъчеше страшното видение, че бедната изтощена Импия ставаше все по-слаба и по-слаба, като губеше и последните си сили, докато смъртта я беше спасила от тази бавна агония. Не й желаех такъв край, след като гепардите я бяха посрещнали така дружелюбно. Обвинявах себе си, че бях много прибързала. Сега чак разбирах, че приятелското посрещане, което Пипа оказа на Импия, не означаваше непременно, че тя е готова да разделя храната си с нея. Бях постъпила така, като се надявах, че ще спестя на дивото гепардче цяла година усилия да го опитомявам, а после постепенно да го връщам към естествения му живот. Сега разбрах, че в никой случай не трябваше да рискувам да я пусна на свобода, докато още не беше способна сама да си намира храна и зависеше от мен. Може би тя беше платила за моята грешка с бавна, мъчителна смърт.

Докато аз в пълно отчаяние търсех следи от убитото животно, лешоядите се вдигаха все по-високо и по-високо и се скриха от погледите ни, като отнесоха със себе си тайната, чии земни останки носеха към небето. Като се стараех да прогоня мрачните си мисли и все още се надявах, че Импия е жива, продължих да я търся. Да се откриват следи във високата трева беше невъзможно. Само на пътя точно, различавахме отпечатъците от нейните лапи. До това време тя беше вървяла назад-напред около четири мили и беше стояла в мястото, оградено от едната страна от Мулика, която течеше успоредно с пътя, и от другата страна от нашата рекичка. Между реките имаше ивица земя, покрита с редки храсти, дълга четири мили и широка две мили. Останала тук, Импия беше осигурена поне с месо. Трябваше да намерим подходящо място за ловната клетка и определихме едно дърво по пътя, на половината разстояние между „Калното дърво“ и мястото, където бяхме пуснали Импия. Прикрепихме макарата на увисналите му клони, така че да може да се управлява от колата, без да се излиза навън, в случай че в клетката случайно попадне лъв. Разбира се, и семейството на Пипа можеше да попадне в клетката и ако две от младите едновременно влезеха, тази, която е отзад, можеше да бъде убита от падането на вратата върху гърба й. Ето защо решихме да не поставяме капана, докато не намерим следите на Импия, а същевременно се опитахме да отвлечем гепардите настрана от това място.

Макар че замаскирахме клетката със зеленина и я скрихме така, че да не се вижда, нашите гепарди много скоро я откриха и по никакъв начин не можехме да ги отстраним от този подозрителен „храст“. През това време ние усилено търсехме Импия от зори до мрак. С всеки изминат, ден моето безпокойство се увеличаваше, въпреки че Локал се опитваше да ме успокоява, като казваше, че Импия може да остане жива, като се храни с катерички, плъхове, малки птички или дори с жаби и торни бръмбари. Но когато след десет дена не намерихме никаква следа от нея, трябваше да се примиря с мисълта, че тя беше независима от нашата помощ или беше загинала. Известно е, че тревопасните животни, например антилопи, понякога вземат малките от техния вид, останали без родители, но аз не знаех нито един случаи сред хищниците, когато живеят при естествени условия, да дават своето покровителство на чужди малки. Това трябваше да ми бъде достатъчно предупреждение да не предприемам този експеримент. Без съмнение една от главните причини за разликата в поведението е, че хищниците трябва да се трудят усилено, за да се изхранват, и затова не искат да взимат допълнително гърло, с което да делят храната си. Едва сега разбрах колко по-силен е инстинктът за самосъхранение дори и от майчиния инстинкт. Моето неправилно тълкуване на дружелюбното отношение на Пипа към Импия може би беше причина тя да стане жертва на мъчителна смърт. На 9 юли върнах клетката.