Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (10)

Първото поколение

Пипа явно реши, че сега е безопасно да се върне в лагера, затова дойде и жадно се нахвърли върху останките от трупа на един козел. Знаех, че като я храня редовно, забавям връщането й към свободен живот, но не ми се искаше да я измъчвам от глад през време на нейната бременност.

Когато се разхождахме заедно и я наблюдавах как души камъните и храсталаците, като определено следва някаква миризма през избуялата трева, толкова висока, че тя не можеше да гледа над нея, разбирах колко много губя, като нямам нейното обоняние. За хищника обонянието е най-важното сетиво и винаги е по-силно развито от зрението и слуха, колкото и развити да са те. Всяко животно, което се намираше от страната, към която духа вятърът, можеше да се скрие от Пипа, ако останеше неподвижно. (Веднъж аз дори успях да изведа на безопасно място на страната, към която духаше вятърът, три малки пиленца на токачка, докато Пипа гонеше смелата майка, която пляскаше крила в обратната посока, за да отклони вниманието й от своите малки.)

Някои хора смятат, че гепардите не са много интелигентни. Винаги сме склонни да съдим за интелигентността на животните по своите човешки понятия, което е голяма грешка. Всеки вид е развил своя особена форма на интелигентност, която се оказва най-добре нагодена за неговото оцеляване в борбата за съществуване. Фактът, че при подобни обстоятелства животните често се държат различно от хората, не показва липса на интелигентност, а само това, че техните реакции се ръководят от други сетива, непознати за нас, тъй като нас ни ограничават нашите пет сетива. Ние например едва сега започваме да разбираме съществуването на телепатичната връзка между хората. Елза, а също и Пипа ми бяха дали много доказателства, че животните могат да разчитат на телепатията много повече, отколкото хората. Като си помислим, че някои влечуги съществуват на Земята почти непроменени вече 200 милиона години, някои морски бозайници — 60 милиона години, а цялата човешка история може да се проследи само от около 2 милиона години, можем да научим много интересни и ценни неща относно сетивата; които животните притежават и които засега остават неразбрани за нас. Ако, успеем да ги разберем, може би ще престанем да преследваме различни животински видове и ще заживеем, без да се унищожаваме едни други.

Пипа винаги получаваше точно това, което искаше и което й беше нужно, и често проявяваше голям такт, когато настояваше на своето. Колкото и своеволна, независима или хладна да изглеждаше понякога, тя все още се нуждаеше от подкрепа и макар че не обичаше да показва своите чувства освен с някакво нежно докосване на ръката ми или с мъркането си, ние знаехме, че се обичаме една друга.

Просто невероятно е колко бъбриви могат да бъдат африканските мъже. Когато ходехме на разходки с Локал всякога ми беше трудно да прекратя неговия поток от думи, дори и в такива случаи, когато трябваше да се мълчи; за да не изплашим животните (когато очаквахме да видим някакви животни). Щом се върнехме в лагера, той бързаше да компенсира наложеното мълчание и запълваше вечерите, като повтаряше истории и събития, които не бяха се случили през деня, и всеки път украсяваше фактите с нови подробности.

Веднъж бяхме тръгнали да търсим Пипа и по залез-слънце вървяхме мълчаливо по една пътека, отъпкана от дивите животни сред гъстите храсти край реката. Както винаги аз вървях напред, вперила поглед към земята, за да търся следи, когато изведнъж се намерих успоредно с два носорожки рога, стърчащи като две пръчки сред храсталака, където беше скрито тялото на животното. Секундата, която беше нужна на носорога да се обърне и да се изправи пред мен, ми даде възможност да изтичам по тясната пътека назад, а големият звяр набираше скорост и почти ме настигна, когато се сблъсках с Локал, който трескаво бързо зареждаше пушката си и в същия миг стреля във въздуха. Това накара носорога да се обърне назад, а след това да започне да се върти на едно място, като че ли искаше да доизразходва набраната скорост. Ние се възползувахме от това и побягнахме с всичката си сила, докато стигнахме на открито място и се намерихме в безопасност.

Останали без дъх, започнахме да се смеем. Като заекваше леко от вълнение, а думите му падаха една след друга Локал повтаряше с гордост: „Аз се държах като мъж, нали? Какво щеше да се случи, ако не бях стрелял? Мисля, че вас носорогът щеше да убие най-напред, защото бяхте много по-близо до него. А видяхте ли втория носорог, който тичаше към нас, докато аз не гръмнах?“ Аз бях много признателна на Локал и го поздравих за неговата храброст и присъствие на духа. По пътя към лагера, когато светлината вече се губеше, той забеляза стадо слонове с три малки слончета, скрити в сивите храсти, които аз никога не бих могла да видя. Понеже знаеше, че се страхувам от слонове, той се опита да ме успокои, като казваше, че тези великани съвсем не са така опасни, както носорозите, които винаги смразявали кръвта му от страх. Когато каза това, чак тогава разбрах защо той се гордееше със своето поведение при срещата ни с носорозите и търпеливо слушах през целия път до лагера различните му вариации, с които разказваше нашето приключение. А след това много дни наред той продължи да говори за него.

Вече беше настъпил сухият сезон. Много туристи посещаваха резервата и идваха понякога и в моя лагер независимо от надписите с предупреждение, че посещенията са забранени. Наистина, аз оправдавах тяхното желание да видят Пипа, но понеже бях тук със задачата да помогна на Пипа да се върне към свободен живот, не ми се искаше да я показвам на чужди хора. Напоследък тя дори се сърдеше, когато я докосвах, за да чистя кърлежите й. Това особено се забелязваше, когато мъжкият гепард беше наблизо. След последното си идване в лагера тя много внимателно криеше своето местонахождение, докато най-после открихме следите й редом със следите на нейния другар.

От няколко дена вече я нямаше. Прекарвах вечерите самотна, като се ослушвах да чуя познатите звуци, но всичко оставаше тихо, извънредно тихо. Когато на петия ден се завърна, Пипа не беше гладна, изглеждаше добре нахранена. Тя потърка нежно главата си в мен и легна на земята, като мъркаше силно. Изглеждаше много щастлива. Почувствувах, че тя като че ли искаше да ми каже, че е била с другаря си, но че се радва да прекара част от времето си и с мен. Като я милвах, докоснах наедрелите й цицки, което не й хареса. Изненадах се, че те бяха 13, нечетно число. По-късно тя легна близо до леглото ми и двете заспахме при тъжното бухане на една сова.

На другия ден направих торта за рождения ден на Джордж. Винаги се учудвах как тези африканци умееха да готвят на три камъка — в лагера други печки нямахме; аз не претендирам, че съм отлична готвачка дори и при по-цивилизована обстановка, затова в този случай се опитах да скрия жалкия резултат от моите усилия под дебели пластове крем, като прибавих няколко черешки за украшение, за да може тортата да изглежда по-прилично. Пипа прекара целия ден в лагера, като наблюдаваше моите необикновени занимания.

Когато се стъмни, тръгнах с колата си към Кенмейър, за да взема коза за Пипа. За моя изненада там срещнах Бернхард Гжимек и неговата снаха. Бяха дошли да разгледат резервата с намерение да помогнат за събирането на пари за неговото развитие. Бях срещала д-р Гжимек много пъти при случаи, свързани с опазването на дивите животни, за които той непрекъснато изпращаше пари, събирани във ФРГ, Поканих ги в лагера и прекарахме цялата вечер заедно, а Пипа лежеше наблизо. Като директор на зоопарка във Франкфурт, д-р Гжимек особено много се заинтересува от живота на Пипа и ме помоли да му съобщавам всички новини, свързани с нея, както и пътя, по който тя се връща към естествения си начин на живот. Помоли ме също непременно да му пиша подробности, когато се родят малките.

Той прояви голям интерес, когато научи, че директорът на резервата неотдавна беше отишъл в Южна Африка да вземе три двойки бели носорози с надежда, че ще успеем да ги настаним в резервата и че те ще започнат да се размножават. Броят на носорозите в Африка и Азия застрашително намаляваше, понеже в Азия беше разпространено поверието, че роговете им съдържат стимулиращо половата дейност вещество; и макар че те се състоят от обикновено рогово вещество, съставено от слепени косми, незаконната търговия с тези ценни трофеи процъфтява и застрашава съществуването на носорозите. От двата вида, които живеят в Африка, в Кения се срещат само черпите носорози, докато белите се намират само в Южна Африка. Наименованието им е едно недоразумение, защото цветът на белите е същият, както и на всички носорози; „бели“ е съкратеното от „широкоусти“^[1].

На сутринта заведох Гжимекови при Джордж не само за да отпразнуваме рождения му ден, но също и да обсъдим неговата работа с лъвовете. Понеже д-р Гжимек лично беше сложил началото на изследователската работа върху поведението на дивите животни в Националния парк „Серенгети“ в Танзания и беше финансирал изследванията си със суми, събирани във ФРГ, той силно се заинтересува от нашата работа и ние прекарахме заедно една приятна и ползотворна сутрин. Преди да си замине, аз му показах няколко места от резервата, които му направиха добро впечатление, и той ни обеща своята помощ. Това беше много хубаво, защото щеше да облекчи нашето финансово състояние, тъй като до това време резерватът се поддържаше главно от хонорарите на книгите за Елза.

Когато се върнах в лагера, Пипа изтича към мен с явното намерение да поиграем, но аз чувствувах, че горя и ми се виеше свят. Когато измерих температурата си, видях, че имам 40°С — поредната атака от тази проклета малария. Не бях добре няколко дена. Една нощ чух съвсем наблизо дишането и сумтенето на някакви големи животни; извиках Локал и той ми каза, че това са двойка носорози. Когато те дойдоха съвсем наблизо, той стреля във въздуха, но те не обърнаха внимание на това и в продължение на още час слушахме тяхното пръхтене и чупене на клони. На сутринта на около 60 ярда от лагера намерихме полето на тяхното сражение; тук тревата беше съвсем стъпкана, а земята разорана. Мястото явно им беше харесало, защото на следващата нощ те пак го посетиха и дойдоха така близо, че можехме да ги видим при светлината на нашите фенери. Ние светнахме право в очите им, крещяхме и стреляхме над главите им, но това не им направи никакво впечатление; като не обръщаха внимание на нашите протести, те продължиха своята борба, а може би това беше любовна игра? Фактът, че два пъти дойдоха на едно и също място, ме накара да мисля, че те празнуваха медения си месец; но както и да е, аз почувствувах голямо облекчение, когато си отидоха завинаги.

Пипа ми правеше компания почти през всичките дни на моето боледуване, като ближеше ръката ми и подскачаше из палатката с явното желание да ме изкуши да отида с нея на разходка. Сега трябваше да й даваме по два обилни обеда на ден, но ако не държах кокалите, за да ги огризва добре, тя оставяше много неизядено месо по тях. Гепардите късат големи парчета месо, без да си помагат с лапите, за разлика от лъвовете, които придържат с лапа храната си в такова положение, че най-добре да огризат кокалите.

Пипа неотдавна си беше намерила отлично леговище, в което можеше да стои с дни: това бе мястото, където реката Мулика, сега пресъхнала, се съединяваше с потока недалеко от нашия лагер. Скрито и засенчено от гъсти храсти, в него тя беше защитена от всички страни освен откъм тесния отвор, който водеше към водата.

Пипа така старателно криеше своето убежище, че аз се чудех дали не беше го избрала за бъдещо детско жилище. Нейното старание да се крие, нежеланието й да се движи повече, отколкото беше необходимо, бурното сърдене, когато я докосвах по корема и увеличеният и апетит бяха явни признаци за нейната бременност, която по моите изчисления вече беше от месец и половина. Макар че се държеше близо до лагера, тя много хитро, скриваше своето местонахождение, полагаше големи усилия да ни заблуди и избягваше нашето присъствие. За пръв път се почувствувах изключена от нейния свят, но уважавах нейното желание и се държах настрана. На 25 февруари усетих движения вътре в корема й.

Този ден получих покана от филмовата компания „Колумбия Пикчърс“ да присъствувам на международната премиера на филма „Родена свободна“, която щеше да се състои в Лондон на 14 март. Съобщаваха ми, че било определено да бъда представена на кралицата. Щях да бъда изпълнена с още по-голяма радост от тази чест, но при сегашните обстоятелства аз се почувствувах загрижена, понеже не ми се искаше да оставя Пипа самичка по време, когато тя очакваше малките си. Накрая реших да приема поканата, ако всичко върви добре с Пипа до деня на моето заминаване. Следващото нещо, което трябваше да направя, беше да помоля помощника на Джордж да се премести в нашия лагер и да се грижи за Пипа през времето на моето отсъствие. Макар че Пипа го познаваше добре и винаги се държеше дружелюбно с него, в сегашното й състояние може би щеше да направи изключение към един външен човек, затова исках да й дам време да привикне с него. Денят, в който той дойде, съвпадна с първия проливен дъжд на започващия дъждовен сезон. Пипа не беше в лагера, а когато се върна на следващата сутрин, изглежда, нямаше нищо против новата палатка и приятелски започна да души помощника. През следващите няколко дена тя изглеждаше спокойна в негово присъствие и аз реших, че напълно мога да я оставя под неговите грижи и да замина за Лондон. Уговорихме се той да ми изпрати телеграма, когато се родят малките, и да ми даде подробно описание на всички събития.

В Лондон бях потопена във водовъртежа на бурна дейност, включително приготовленията за едно пътуване до САЩ, където бях поканена да присъствувам на тамошните премиери, които започваха няколко дена след премиерата в Лондон. Когато дойде денят за кралската премиера, всички, които бяха работили по филма, се вълнуваха ужасно. Филмът имаше огромен успех, но за мен това беше нещо повече, защото беше тържество, посветено на паметта на Елза.

Нима можех да зная, че може би по времето, когато шотландската гвардия обявяваше с фанфари и с цялото традиционно величие пристигането на кралицата и когато аз й бях представена, в същото време в дълбоките храсти на Кения съвсем сама Пипа раждаше на свобода три гепардчета. Това беше венецът на всичко, което означаваха за мен думите „родени свободни“!

Нямах никакви известия освен телеграма от 13 март: „Няма още раждане. Няма нищо ново. Пипа здрава.“ В това време в своя дневник помощникът беше записал, че до тази дата Пипа идвала всеки ден на къси посещения. На 13-и тя се появила при разсъмване, изяла огромно количество месо от зебра (любимото й ядене) и въпреки напредналата си бременност била много игрива. След като поседяла два часа в лагера, тя пресякла реката и се отправила към един термитник, на който често обичаше да си почива. Рано следобед се върнала и пак яла, но не давала да я пипат. По това време вече било ясно, че часът за раждането е наближил; тя вървяла трудно, влагалището й се било разширило и като видял движенията на малките в корема и, помощникът дошъл до заключение, че ще се родят или същата вечер, или на следващата сутрин. Към седем часа вечерта Пипа пресякла реката, когато било вече много тъмно, за да могат да я проследят. След това шест дена тя не се появила никак. Макар че той дълго я търсил, не можел да открие местонахождението й и чак на 19-и видял другаря й близо до реката. Следобед на 20-и Пипа се върнала; фигурата й била съвсем нормална, но отслабнала и била много гладна. След като изяла по-голямата част от една коза, тя поиграла нежно с помощника и той забелязал, че 12 от нейните цицки били уголемени, а 13-ата била суха. Половин час тя останала в лагера, а после пресякла пътя и се изгубила в гъстите храсти, където често я бях виждала да отива още преди моето заминаване за Лондон. Помощникът и Локал се опитали да тръгнат след нея, но тя реагирала остро срещу това: седнала на едно място и останала там като вцепенена, докато те не се върнали назад. Миг след това вече я нямало. На другия ден през цялото време не се появила, но те видели мъжкия гепард да отива в тази посока, в която помощникът ми смятал, че Пипа криела малките си. На следващия ден тя излязла из храсталаците, където била изчезнала последния път, нахранила се добре, проверила дали някой не върви след нея и отново отишла в храстите.

На 22 март получих известие, че Пипа има малки, вероятно три. Бях се приготвила същата вечер да замина със самолет за Австрия, но отказах запазения билет и успях да си намеря място във вечерния самолет за Найроби. На другата сутрин след пристигането си в Найроби се качих на малък самолет и след като пуснах писмо за Джордж, когато прелетяхме над неговия лагер, за обед си бях вкъщи. Летището и в Найроби беше доста мокро, но тук явно беше имало много силни дъждове и аз заварих мъжете да работят усилено, за да поправят залетия от вода лагер. Имах на разположение само три дена, преди да излетя за САЩ, и не очаквах да видя малките, но се надявах да видя Пипа. Мина целият следобед, но тя пак не се появи. Моето разочарование беше намалено от пристигането на Джордж й ние прекарахме деня, като му разказвах новините от Лондон. Той също се посъживи, понеже беше много разтревожен за Угас, чието око изведнъж се възпалило много. Прекарахме вечерта, като разисквахме всички подробности, свързани с последните събития, и макар че помощникът се опитваше да ме убеди, че с Пипа нещата били наред, прекарах безсънна нощ и напрегнато се вслушвах във всеки звук. На разсъмване тя се появи, но мина покрай мен, без да ме забележи, и се отправи към приготвеното за нея биволско месо. Докато тя поглъщаше с голяма бързина месото на големи парчета, аз седнах близо до нея и се чувствувах много щастлива, като виждах, че е добре и явно бърза по-скоро да се върне при малките си.

Щом се нахрани и се напи хубаво от реката, ние тръгнахме по пътя. Там Пипа седна и като мъркаше силно, докато аз я милвах, ближеше ръката и лицето ми и през всичкото време гледаше дали не идва някой след нас. След това тръгнахме и половин час се промъквахме през гъстите храсталаци, а Пипа на три пъти се спираше да ме чака, докато вадех бодли от сандалите си. Накрая излязохме на поляна, в средата на която растеше голяма медоносна акация, обикновено наричана „почакай малко — трън“, защото шиповете й са обърнати назад и така жестоко се впиват в дрехите и кожата, че по неволя трябва изведнъж да се спреш. Изведнъж чух шум, като че ли някъде чупеха съчки; спряхме се и се ослушахме: звукът се повтори. Пипа много бързо се озова до храста, после почака, докато я настигна, и се скри в гъстите листа. И изведнъж в самата среда на храста, който беше около осем ярда в диаметър, видях трите малки. Близо до тях земята беше изчистена от големите съчки и няколкото вдлъбнатини в пясъка показваха мястото, в което семейството си беше почивало. В това време Пипа пропълзя под клонките и вече беше легнала между мен и малките. Те стояха изправени на треперещите си предни лапи, погледнаха ме недружелюбно и започнаха да ръмжат и фучат и да повтарят тракащия звук, който бях чула преди.

Едното беше по-малко от другите две, но и трите бяха много подвижна зя 10-дневни гепардчета и очите им вече бяха отворени. Бяха дълги около 14 инча^[2], много по-дълги, отколкото беше Тага на 14 дена, но по това време тя вече ходеше свободно, а те едва се опитваха да пълзят, като се повдигаха на предните си лапи. Горната част на телцата им от опашката до главата беше покрита с дълга пухкава козина, но очите и лицата им бяха гладки. Долната част на телата им беше с по-къса козина, по-тъмна от козината на Пипа и гъсто осеяна с петна. Границата между дългата пухкава козина и късата беше ясно очертана.

Когато след десетина минути малките се укротиха, Пипа легна така, че да могат да сучат; малките несръчно полазиха към цицките й и най-голямото разблъска останалите, но после всички засукаха със задоволство. В този момент огромна стоножка, дебела колкото палеца ми и дълга около седем инча, пропълзя под храсталака и се отправи към малките. Пипа веднага се надигна и засъска към неканения гост, но скоро се отпусна и загледа стоножката как мина между децата и тя даже пропълзя под нейната опашка, преди да изчезне. Бях изненадана от спокойствието на Пипа, защото знаех, че ухапване от стоножка може да предизвика силно раздразнение на кожата, но очевидно стоножките, както и мравките, не хапят гепардите. През всичкото време на тази случка малките непрекъснато мъркаха, но тяхното мъркане беше по-звучно от мъркането на Пипа и по-гальовно. Цял час наблюдавах тази сцена, през което време малките често спираха да сучат и променяха положението си, докато Пипа ги ближеше под опашките и по другите части на телцата им. Накрая те задрямаха; никога преди това не бях виждала толкова голяма нежност в очите й. Когато Пипа ме погледна, аз почувствувах, че нашите отношения не бяха се променили, въпреки че сега тя беше станала майка на диви гепардчета.

Тихичко се оттеглих, като си мислех дали това беше мястото, където Пипа беше родила малките, или раждането беше станало на друго място. Разгледах другите два близки храсталака, но там нямаше следи, че са били използувани. За мой ужас обаче в единия от тях видях огромна сива кобра, навита на кълбо. Понеже нямах в себе си нищо, с което можех да я убия, аз я оставих там, като се надявах, че няма да причини зло на гепардите. Другите храсти, които можеха да се използуват за леговище при раждането, бяха на около 300 ярда разстояние, може би много далеко за Пипа, за да пренесе малките си оттам. Затова дойдох до заключение, че те се бяха родили на мястото, където и сега лежаха. Самото леговище беше много сполучливо избрано, защото позволяваше на Пипа, когато е вътре, да забелязва опасностите отдалече. Единственият му недостатък беше отдалечеността му от водата, но ако Пипа беше избрала храстите около реката, малките щяха да бъдат застрашавани от големия брой животни, които идваха на водопой, а освен това прииждащата вода през сегашния дъждовен сезон щеше да бъде постоянна опасност за живота им. Пипа ме беше довела до леговището си по много заобиколен път, но по права линия мястото не беше по-далече от десет минути вървене пеша.

На другия ден Пипа не се появи. Аз се тревожех от кобрата и привечер тръгнах заедно с помощника и Локал по тясната пътека, направена от животните, която водеше направо до леговището на Пипа. Бяхме изминали мълчаливо почти половината път, когато Пипа изведнъж се появи и ни загради пътя, с което съвсем недвусмислено искаше да ни каже, че не е съгласна да вървим по-нататък. Помолих мъжете да се върнат, а аз останах с нея, докато те се скриха от погледа ни. След това тя ме поведе по много заобиколен път обратно в лагера. Очевидно Пипа искаше да скрие краткия път до леговището си. След като се наяде добре, тя тръгна да се връща пак по дългия път, откъдето бяхме дошли. Повървях след нея близо 400 ярда, когато тя изведнъж скочи в храстите и изчезна. Разбрах намека й и се върнах в лагера. На следващата сутрин Пипа пак не се появи в лагера, но като имах предвид поведението й от предишния ден, не ми се искаше да я безпокоя в убежището й. Все пак, понеже този ден беше последният преди да замина, следобед аз се отправих да навестя семейството. Като ги приближавах, тихичко виках Пипа, за да разбере, че съм аз. Дойдох до храста и видях, че тя лежи и си почива, а до нея малките спят. Тя спокойно гледаше как се настаних до храста и направих много снимки на семейството. Не след дълго малките се събудиха и в усилията си да пропълзят до майка си дълго се премятаха едно над друго и падаха на земята, като образуваха мека маса от лапи, опашки и пълни коремчета. Тя нежно ги ближеше, а те отговаряха с тънко мъркане. Държаха се на краката си по-добре от миналия път и дори се опитваха да се катерят по клонките на храста.

Прекарах час и половина да наблюдавам семейството, през което време Пипа на два пъти оставя малките на моите грижи и ходи да поседи на сянка в храста, където бях видяла кобрата. От само себе си се разбира, че не влязох в храста, нито пък докоснах с ръка малките гепардчета. Когато след няколко минути отидох при Пипа и започнах да я милвам, тя взе нежно ръката ми в устата си, ближеше ме, мъркаше и въобще изглеждаше щастлива, както и аз. Малко по-късно тя се върна при малките си и легна да ги кърми, но само едно от тях направи лениво движение да суче, а после се присъедини към останалите и те продължиха да играят и да пълзят по майка си, докато се умориха и заспаха. Изведнъж Пипа наостри уши. Седна, вслуша се за миг и като започна да скача, понесе се над високата трева и изчезна в храстите. Като съдех по израза й, допуснах, че тя беше подушила своя съпруг, и понеже не исках да им преча, когато той дойде при тях, аз си тръгнах към лагера.