Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (13)

Пожар в равнината

Настъпи сушата и тревата стана като слама. Обикновено тя периодично се пали, преди да започнат дъждовете, защото огънят убива всички паразити и прави почвата по-добра за новата трева; ако това не се направи, растителността се превръща в непроходим гъсталак и животните могат да напуснат и да отидат да живеят на други места. По-голямата част от резервата Меру беше вече изгорен и оставаше само местността около моя лагер и леговището на Пипа. Понеже дъждовният сезон приближаваше и директорът на резервата отсъствуваше, аз реших, че няма нищо да се случи, ако ние помогнем за изгарянето на тревата от другия бряг на реката, като започнем от мястото, където предишният пожар беше спрял, на около една миля нагоре по реката. Най-напред изкопахме дълбоки ровове, широки около дванадесет стъпки, от трите страни на нашия лагер, като предполагахме, че реката ще послужи за преграждане на огъня от четвъртата страна. После, след като внимателно определихме вятъра, запалихме полето. Скоро затрещя огънят и аз направих снимки на нашия лагер на фона на бушуващите пламъци. Когато огънят загасна и остави след себе си тлеещата трева, седнахме да обядваме.

Беше неделя и Гуиту и Стенли отидоха на Ройоуеру да ловят риба, а аз започнах да пиша писма. Изведнъж чух вика на готвача, че огънят се приближавал към моя ландроувър, който стоеше под дървото на няколкостотин ярда от палатките. Вятърът се беше променил и беше прехвърлил няколко искри през реката, които бяха запалили тревата. Като изтичах колкото може по-бързо, аз мигновено изкарах колата на пътя. В това време пламъците прескочиха рововете и с ужасна бързина се приближаваха към лагера. Отчаяно носехме вода с кофите, като се опитвахме да загасим огъня и кършехме клони, за да го потушаваме. Почти задушени от дима и съвсем изнемогнали от умора, успяхме да спасим палатките, но джипът, който Джордж беше оставил демонтиран, изгоря. Не успяхме да го извадим от огъня и го гледахме как гореше, но поне бяхме благодарни, че в резервоара нямаше бензин. В това време двамата рибари се върнаха и ние работихме още пет часа, като с мъка поемахме дъх в горещия въздух, който изгаряше кожата ни и пърлеше косите ни. Краката ни туптяха, ръцете ни се покриха с мехури, но накрая, към залез-слънце, успяхме да се справим с пожара, като още дълго време, след като се стъмни, поливахме с вода тлеещите дървета и пушещите слонски изпражнения.

Когато седнах капнала от умора, небето беше аленочервено и гъсти кълба дим се носеха из въздуха. Видях огромни ята птици да бягат от огъня, който беше преминал през пътя и се беше разпрострял отвъд полето. Единственото нещо, което ми оставаше, беше да се надявам, че пожарът няма да отиде към тази страна, където беше Пипа с малките си. Вече се появиха щъркели марабу, които кълвяха обгорените насекоми от тлеещата пепел, и това ме накара да се замисля за костенурките и охлювите, които не можеха да се скрият бързо под земята, както правеха малките гризачи, гущерите и змиите. Изведнъж чух пронизителния рев на слонове, които излязоха от горящия гъсталак и бягаха един след друг към реката. Техните силуети се очертаха на фона на огъня, както бягаха и тръбяха силно. И отново започнах да моля съдбата да помогне на всички животни да се спасят от тази огнена пещ. Макар че бях страшно уморена, не мигнах цялата нощ, като следях догарящите дървета, които не бяхме успели да загасим, и се вслушвах във всяко подозрително пращене.

Щом се развидели, тръгнахме към Пипа. Равнината близо до леговището й не беше горяла. Два И половина часа не можахме да намерим семейството, а после Гуиту заяви, че сърцето му подсказвало, че гепардите се намират в друга посока. Той уверено ни поведе напред и действително намерихме нашите гепарди на 500 ярда по-близо до лагера, отколкото ги бяхме видели последния път. Малките се държаха много плахо, може би защото се страхуваха от двата слона, които стояха наблизо през всичкото време, докато ние бяхме там.

Когато се върнахме в лагера, намерихме директора на резервата. Той ми каза, че Джордж бил ранен от бивол. Взехме лекарства и веднага потеглихме. Намерихме Джордж седнал на леглото си, окървавен и стенещ. Не можеше да легне, защото го боляха ребрата. Измих кръвта и го заставих да хапне малко. Той ни разказа, че преследвал един бивол, който му причинявал много пакости и който искал да убие за храна на лъвовете. Успял да го рани на два пъти, но после го загубил в гъсталака. Когато Джордж започнал да търси раненото животно, то изведнъж изскочило от гъсталака, нахвърлило се върху него от два ярда разстояние и го повалило. За щастие, докато се опитвал да забие рогата си в него, биволът паднал мъртъв. Ранените биволи се смятат за най-опасните животни, така че наистина беше истинско чудо. Джордж да оцелее с няколко драскотини по главата, няколко счупени ребра и малко счупване в едното стъпало. Прекарах цялата нощ при него, а на сутринта санитарен самолет го отнесе в Найроби. Аз не заминах с него, защото беше по-добре да остана тук и да се грижа в негово отсъствие за лъвовете му, а в случай на необходимост всякога можехме да се свържем по радиото. След няколко дена Джордж се върна; той много се безпокоеше за Гърл, която в негово отсъствие роди две лъвчета, бащата на които беше Бой.

Наскоро след това, въпреки че все още вървеше с бастун, Джордж използува времето, докато Гърл беше в лагера, и ме поведе към нейното леговище високо на хълма Мугуонго. Оттук се откриваше великолепна гледка към широките равнини, който се простираха до далечната планинска верига Джомбени; наоколо ни обграждаха заоблени каменни блокове, в подножието на които Гърл беше намерила идеално място за малките си; то се намираше под една надвиснала скала и беше такава дълбока и тясна пукнатина, че лъвчетата бяха напълно скрити от всякакви хищници. Джордж ги повика със звука „мхм-мхм“, който приличаше на звука на майка им, и скоро едно от малките пропълзя до входа на пролуката и погледна безстрашно към нас с големите си синкави очи. То беше на дванадесет дена. Никога в живота си не бях виждала толкова малко лъвче и дългият му нос ми се стори много смешен. Джордж го нарече Сам. В това време другото лъвче също се появи и изблъска братчето си на по-открито място. Сам се изтегна на слънце и без всякакъв страх отново ни заразглежда. Той явно беше учуден, че вместо майка си намираше нас, след като беше чул познатото „мхм-мхм“, с което тя ги викаше. Обикновено очите на лъвовете се проясняват едва след около шест седмици и затова много ме учуди огромният интерес, с който това лъвче възприемаше обкръжаващата го среда; то наблюдаваше нас, после един гущер, след това един бръмбар, който полази по лапите му.

Когато Сам стана на четири седмици, той вече смело командуваше всичките седем лъва, които бяха при Джордж. Докато те бяха внимателни с него, той играеше с тях, но щом някой се осмеляваше да бъде груб, той започваше да протестира с мяукане и като отвръщаше с удари, без възражение поставяше всеки един от големите лъвове на място. Като съзнаваше, че е любимец на всички, той правеше, каквото искаше, и не се страхуваше от никого. Невъзмутимата самоувереност на това „дете — цар на животните“ беше съвсем различна от нервната бдителност на младите гепарди и беше очарователно да се наблюдава.

През това време Пипа довеждаше семейството си все по-близо и по-близо до моя лагер. Но да ги търсим сега ставаше много трудно, защото дъждът измиваше всички следи. Не можахме да намерим гепардите цяла седмица, докато един ден към пет часа Пипа дойде в лагера съвсем отслабнала и гладна. Разбрах колко беше изгладняла по начина, по който нагълта едно немного прясно месо, което гепардите обикновено не докосват, защото леш не ядат. След това тя ни поведе през пътя на около една миля в гората към група високи акациеви дървета. Стволовете им бяха гладко полирани от непрекъснатото търкане на слонове в тях, а земята наоколо беше покрита с пласт от слонски изпражнения. По пътя си ние минахме на 30 ярда от един от тези гиганти и аз трябваше да се държа така, като че ли бях по-храбра, отколкото съм всъщност, за да не загубим от погледа си Пипа, която бързо мина, без да обърне някакво внимание на слона. Накрая тя се втурна напред, спря се, ослуша се, после издаде своето „пър-пър“ и аз видях малките под едно от дърветата. Те също бяха много отслабнали и ми се видя, че задните им крака трепереха. Стана ми много мъчно, защото можех да им дам само немного прясно месо. Като се нахраниха, малкият Дюм започна игриво да захапва пръстите ми и да ме удря с лапите си, докато сестрите му запазиха нежностите за майка си.

Пипа беше преместила малките си най-малко на две мили разстояние от дървото „Хотел“ до този рай на слоновете. Мястото не беше засегнато от пожара и понеже почвата беше главно мек чернозем, на места беше покрита с разкошна трева, на други — с кал след неотдавнашните дъждове. Поради тези причини повечето слонове се местеха на по-сухи песъчливи места, но биволите, изглежда, знаеха как да се пазят, за да не затъват в калта, и ако се съдеше по следите им, бяха предпочели това място. На Пипа то също се беше харесало и тя остана да живее тук цял месец.

Много скоро успяхме да приведем цялото семейство в добър вид. Наоколо имаше много счупени дървета, по които малките много обичаха да се катерят. Беше им много приятно да пазят равновесие по падналите стволове. Когато попаднеха на опасно място, Пипа сама им показваше как да се обръщат на опасните завои. Сега малките бяха настроени много приятелски и макар че бдяха и очакваха опасности, вече не се плашеха от Гуиту и Стенли, когато се приближаваха.

Едно от женските гепардчета беше особено силно привързано към мен. То беше най-слабичкото от четирите и почти всякога по него имаше много кърлежи и камилски мухи (Хипобосциде), които ми позволяваше да чистя. (Не зная откъде тези кафеникави мухи бяха получили това име — дали защото се хранят главно с камилска кръв, или защото са издръжливи като камилите — но е невъзможно да ги смачкаш и дори когато ги разкъсвах на две части, половинките отново се връщаха към кожата, ако не успеех да откъсна краката им.) Тъй като Уайти беше първата от сестрите, която получи име, аз нарекох слабичкото гепардче Мбили, което на езика суахили означава „две“, а третото женско гепардче нарекохме Тату, което означава „три“. Тату винаги се държеше настрана и беше извънредно свенлива, но беше много силна и своенравна и винаги добре се нахранваше по време на ядене. Всяко от малките имаше свой характер. В това време на мен ми беше по-лесно да различавам Мбили и Тату не по тяхната външност, а по-скоро по тяхното държане. Уайти напоследък беше станала много красива — имаше много изразителни очи, жива мимика и чудесна козина. Тя стана любимката на Гуиту, а аз най-много обичах Дюм.

Един ден нашите „сърца“, както би казал Гуиту, проявиха изключително съгласие. Цялата сутрин напразно бяхме търсили нашето семейство, когато „сърцето“ на Гуиту му подсказа, че те са се преместили при дървото „Хотел“. Започнахме да търсим в тази посока, но не намерихме никакви следи и се върнахме вкъщи за обед изпотени и уморени. Бях страшно изтощена от дългия път и вече предвкусвах близката почивка, когато изведнъж у мен се яви непреодолима увереност, че Пипа се намира в слоновата гора. Настоях да отидем нататък. Щом пристигнахме, повиках Пипа, тя се появи и ни поведе обратно към дървото „Хотел“. Почти на половината път тя произнесе своето обичайно „пър-пър“ и малките се показаха. Как сърцето на Гуиту беше усетило, че семейството се беше преместило там? Откъде ми влезе в главата мисълта, че Пипа се беше върнала в слоновата гора и как тя беше усетила, че ще я търсим именно там, за да може да ни заведе към дървото „Хотел“ и до своите гладни малки? Независимо от това, че нашите три сърца ни бяха насочили в три различни посоки, те заедно ни бяха помогнали да намерим семейството на Пипа.

Интересно беше това, че Елза винаги водеше малките си до лагера, за да ги нахраним, а Пипа оставяше своите деца в гъсталака и идваше към нас сама, за да ни заведе при своето семейство, и то само когато беше необходимо да ги нахраним. Последния път, когато бях видяла малките да сучат, бяха на възраст осем седмици. Сега, когато вече бяха на десет седмици, козината около цицките на Пипа пак беше влажна и лепкава и аз се чудех дали малките още можеха да изкарват мляко от тях или сучеха само за да се успокояват.

Същата нощ валя проливен дъжд, реката се препълни, издигна се на петнадесет стъпки, излезе от коритото и беше почти приближила моя „кабинет“. На разсъмване слушах великолепния хор на събуждащите се птички, в който от време на време се намесваха гласовете на два лъва. Малко след това ги видях да минават покрай нашия лагер. Лъвовете ни погледнаха така, като че ли бяхме нещо обикновено в техния живот, и бавно заминаха надолу по реката.

По пътя за Пипа намерихме следи от леопард, чакал и хиена, а после видяхме два жирафа с мрежеста шарка, които бяха преплели вратовете си в любовна игра. Съчетанието на петната по кожата им образуваше много сложен модел, когато се обръщаха и извиваха, преди да изчезнат със своята вълнообразна олюляваща се походка. Какви великолепни животни бяха те! Помислих за хората, които са принудени да живеят в градовете, и разбрах колко щастлива съм аз, че съм на лагер сред тези диви животни и имам доверието на Пипа, макар че в този живот имах понякога пристъпи на самота.

След като бяхме търсили Пипа четири часа, видяхме я високо на едно дърво в слоновата гора. Членовете на семейството й изглеждаха изтощени и ядоха ненаситно, но това беше последното ядене, което можах да им дам за следващите три дена; след това ние напразно ги търсихме, като газехме до колене в тревата с тежки парчета кал на обувките. Веднъж се натъкнахме на стадо от около 400 бивола, които така бяха разгазили почвата, че ходенето стана още по-трудно. Друг път видяхме една жирафа, да пази четири малки жирафчета на различна възраст. Тези животни, изглежда, бяха единствените, които можеха да живеят при такава висока растителност. Тревожех се много, защото не можех да си представя как Пипа и малките можеха да се справят с тази буйно растяща джунгла, особено както валеше всяка нощ. Но когато най-после ги намерихме, те неочаквано се оказаха в добър вид, много оживени и в прекрасно настроение; въпреки това те изядоха цяла коза за кратко време. Малките бяха така погълнати от яденето, че отначало не ме забелязаха, като вадех кърлежите им, но когато разбраха какво правя, отскочиха настрани. И вероятно за да покаже своето неодобрение от това, че ги безпокоях през време на яденето, малкият Дюм ме издебна и ме захапа за гърба.

На следващата сутрин имах нов повод да се гордея с Пипа, защото тя не само беше съумяла да се грижи за децата си през време на дъждовете, но видях семейството й да яде малко водно козле. Всичките ребра, предните и задните щрака и стомахът бяха вече изядени. Това ме учуди, но после помислих, че козлето сигурно още е било сукалче и вероятно гепардчетата бяха харесали пълния с мляко стомах. Пипа не беше получила нито една драскотина, макар че следите наоколо показваха, че беше имала доста голямо сражение с майката на козлето.

През следващите дни забелязахме, че „предчувствията на сърцето“ на Гуиту не бяха съвпадения, защото намирахме гепардите там, където неговата интуиция му подсказваше, а когато нямаше вдъхновение, не можехме да ги намерим. Много пъти Пипа ни чакаше високо на някое дърво и това скъсяваше търсенето ни, защото я виждахме отдалече. Малките бяха вече навършили 12 седмици и пигментацията на очите им се беше прояснила и беше преминала в три различни оттенъка — от тъмнокафяво до светлокехлибарено. Те си бяха намерили прекрасно игрище — много термитни хълмчета, между куличките на които беше забавно да се гонят. Гепардчетата играеха на криеница, надзъртаха през междините, за да си устройват засади, изкачваха се по върховете, за да се спуснат оттам на гърба на някоя жертва, и накрая скачаха настрани и върху Пипа, която започваше да подскача и да се върти в кръг, като че ли и тя самата беше малко гепардче. Близо до термитниците имаше няколко немного високи, дървета и веднъж Уайти заседна между два вилообразни клона. Като се мъчеше да се освободи, тя се намушка още по-плътно. Аз се страхувах да не се нарани и я изтеглих оттам. Как се разсърди тя. Защо се бях осмелила да я докосна! Нададе силен вик, започна да хапе и да се гърчи, докато се изплъзна от ръцете ми и побягна; но в края на краищата остана невредима. Семейството се чувствуваше така добре, че останаха на това място цели пет дена; червеникавата земя на термитниците беше гладко излъскана от техните игри.

В това време тревата беше станала висока до пояс и се превърна в истински капан за гепардите. Само тревопасни животни, като слонове, жирафи и антилопи геренук, още успяваха да се справят с тази буйна растителност, но дори и те избягваха непрекъснато увеличаващите се блата. Съвсем не срещахме малки животни, които Пипа можеше да убие, макар че по цели дни бродехме не само в слоновата горичка, но и в равнините отвъд, които бяха палени, тревата беше свежа и тези места приличаха на райска градина, осеяни със стада от най-разнообразни антилопи, пасящи сред сини пентанезии, бели хелиотропи и светлочервени лилии глориоза. Но къде беше Пипа? Дъждът продължаваше да се лее и до нас стигаха слухове за отнесени мостове и човешки жертви. Самите ние често затъвахме, но газехме из калта по пет-шест часа на ден, без да намерим нито една следа от нашите гепарди. Щяха ли да оцелеят? Докато Пипа беше жива и здрава, тя някак си щеше да изхрани малките; аз самата неотдавна я бях видяла как ловеше един франколин — спусна се върху излитащата птица и я улови, но си представях, че може да се нарани някъде и тогава малките щяха да загинат.

Веднъж ние се плъзгахме с колата по кален път и носехме много месо, за да го дадем на гепардите, в случай че ги намерим. Месото беше силно вмирисано, но все пак, изглежда, беше привлякло един лъв, който вървеше по пътя. Спряхме, за да го погледаме как души месото, но той започна да се приближава и за да избегнем неприятностите, продължихме нататък. После, когато се връщахме обратно, видяхме, че дърветата близо до мястото, където бяхме срещнали лъва, бяха наведени от накацалите по тях лешояди. Сърцето ми се разтуптя от мисълта, че може би гледат убит гепард. За мое голямо облекчение лъвът ядеше мъртва жирафа.

Животът в лагера беше станал непоносим, защото през време на дъждовете не само змиите и скорпионите се развъждаха страшно много, но дъждовете стимулираха и размножаването на термитите, яйцата на които можеха да се намерят във всичките ни картонени кутии и в книгите. Почти всички дървени прътове в палатките бяха покрити с глинена обвивка, която скриваше разрушителната работа на термитите. След като се мръкнеше, ставаше съвършено невъзможно да се чете, защото лампата привличаше цели рояци насекоми. Понеже покритите с палмови клони покриви вече пропускаха вода, прекарвах по-голямата част от нощта в местене на легени, за да събирам провиращите се струи. Цяла седмица бяхме търсили семейството навсякъде, където предполагахме, че може да се крие, освен в равнината Гамбо, от другата страна на реката. През време на предишните дъждовни сезони Пипа беше избягвала тази местност; може би се е страхувала, че придошлата река може да я откъсне от нас. Сега равнината кипеше от животни и моята последна надежда беше да я намерим там. След дълго търсене на около половин миля от лагера попаднахме на следи от гепарди от предишния ден. Ако това бяха следи от нашето семейство, защо Пипа не беше дошла в лагера? Обикаляхме до тъмно и през всичкото време я викахме. Когато на връщане бяхме близо до лагера, почувствувах как Пипа се притисна в коляното ми. Тя изглеждаше съвсем малка и слаба. За щастие имахме прясно месо от зебра, от което й дадох голямо парче. Тя бързо го повлече на около 400 ярда, после го остави на земята и започна тревожно да издава звуците „и-хн, и-хн, и-хн“, като чакаше малките. Изпратих Гуиту да донесе още месо. Щом той се скри, малките се показаха и се нахвърлиха върху месото, като гледаха предпазливо към мен. Всички бяха в добро състояние и много пораснали, а краката им бяха станали много дълги и несъразмерни спрямо телата им. Макар че бяха гладни и се бореха за месото, ясно беше, че Пипа в тези осем дена поне два пъти е убивала нещо, за да може да поддържа семейството си в такава добра форма. Едно от малките трепереше от вълнение и ядеше толкова бързо, че месото изскачаше навън от устата му и то го лапаше отново. Само когато предложих на това гепардче отделно парче, малко по-настрана от другите, то се успокои и дори ми позволи да му държа месото, докато щастливо си късаше от него. Стори ми се, че това беше малкият Дюм, защото той винаги беше най-малко способен да защищава храната си, но беше много тъмно, за да го разгледам по-добре. След като изядоха около 20 фунта месо от зебра, те изчезнаха. Отпразнувахме този случай, като наградих африканките със захар и „пошо“ (царевично брашно), за да благодаря за старанието им да помогнат на Пипа и малките през време на тази напрегната седмица.

Семейството на Пипа се установи за няколко дена на около една миля от лагера нагоре по течението на реката. Макар че носех ежедневно голямо количество месо, Пипа беше така ненаситна, че често изтръгваше храната от устата на малките. Накрая аз се ядосах на нейния егоизъм и я ударих. За пръв път я наказвах по този начин и това я изненада, а мен ме разстрои. Обикновено тя никога по-рано не беше мъркала, когато малките бяха наблизо, да не би да предизвика тяхната ревност. Затова много се трогнах, когато дойде до мен и като мъркаше, потърка се в краката ми, явно като че ли искаше да ми каже да се помирим отново. Все пак тя прекрасно си научи урока и през следващите два дена стоеше настрана, докато малките се нахранеха до насита. Те бяха навършили 14 седмици и аз не се съмнявах, че вече са престанали да сучат. Помислих си, че огромният апетит на Пипа се дължи на глистите й, затова следващия път взех със себе си таблетки цестарзол и й ги дадох, докато малките бяха заети с трупа на цяла коза. След 15 минути от Пипа излезе невероятно голямо количество глисти; тя предвидливо беше отишла настрана от малките, които все още се хранеха. След това два часа Пипа беше неразположена. Дюм се сгуши до нея и започна да я ближе, докато сестрите му продължаваха лакомо да ядат козата. Месото привлече пълчища мравки, които яростно се нахвърлиха върху него, но това не попречи на апетита на малките и те продължиха да се хранят, без да им обръщат внимание. Когато Пипа се посъвзе, тя също яде, а после „зарови“ остатъка, като хвърляше земя с лапите си върху него. Интересно беше, че Пипа заравяше само трупове от животни, дори когато ние ги бяхме убили, но никога не постъпваше така с парчета месо. Аз постоянно наблюдавах изпражненията на гепардчетата и до това време не бях намерила глисти в тях, но мен ме тревожеше това, че малкият Дюм напоследък беше отслабнал много и беше покрит с кърлежи, а те винаги масово нападаха болните животни. Не можех да открия никакви признаци на заболяване, но винаги запазвах няколко хубави парчета месо за него, които му давах с ръката си. Той скоро разбра, че това беше много по-удобен начин да получава храната си, отколкото да се сражава със сестрите си за нея и от този момент ми позволяваше да държа месото, докато го ядеше. Иначе той беше достатъчно пъргав и енергичен и независимо от дребния си ръст беше водач на гепардчетата.

Следващото ново жилище на Пипа беше върху широкия връх на доста плосък термитник, който беше достатъчно голям, за да побере цялото семейство, и оттам можеха да гледат към равнината. Над него се беше надвесило едно немного голямо дърво, което беше безкраен източник на игри за малките. Ако сложех парче кожа от коза в клоните му, и четиримата започваха да се състезават да го свалят; спечелваше обикновено Уайти. След това тя гордо се разхождаше с парчето и дразнеше другите, които се спускаха да я гонят, докато Пипа ги гледаше от високо, важно изтегната на върха на термитника. Нейната почивка никога не продължаваше дълго, защото малките започваха да се приближават незабелязано към нея, дърпаха опашката й, леко хапеха ушите и, а после се търкаляха едно през друго надолу по термитника. Нарекох това място „Термитник №1“, защото то ни стана любимо място за срещи с Пипа всеки път, когато тя се намираше в околността. Нашите срещи не се изплъзнаха от вниманието на една птица — медопоказвач, която се появи една сутрин и кацна на малкото дърво, като възбудено кряскаше и се стараеше да привлече вниманието ни. Тези кафеникави птички са добре познати с навика си да водят хората към местата, където живееха пчели, до които птичката сама не можеше да се приближи. Надеждата на тази птица е, че хората ще й помогнат да си хапне от меда. Гуиту тръгна след цвъркащата птица. На около 400 ярда видял рояци пчели пред входа на една хралупа. Той разширил отвора, няколко пчели го ужилили, но намерил меда, който поделил с медопоказвача.

През дъждовния сезон повечето животни остават на своята територия, затова аз много се учудих, когато видях непозната лъвица близо до лагера заедно с три осеммесечни лъвчета. Вниманието ми беше привлечено от оглушителната глъчка, която бабуините бяха вдигнали, увиснали по дърветата на отсрещния бряг; като отидох да видя какво става, забелязах една много изтощена лъвица със също така силно изтощени лъвчета. Те се отправиха към термитника на Пипа; навярно бяха ужасно гладни, за да се решат да вървят по това горещо време на деня. Страхувах се за нашето семейство и затова извиках Гуиту; двамата заедно успяхме да насочим лъвицата и малките й в обратна посока. По-късно, когато отидохме да посетим Пипа, тя тръгна настрана; в последно време беше започнала да прави така, когато я посещавахме следобед. Тя се примиряваше с нашето присъствие, когато й носехме храна веднъж на ден, но през останалото време предпочиташе да остава сама със своите гепардчета.

Когато Джордж дойде, аз го поведох да види малките. Приближихме се много тихо, но Пипа беше успяла да ни забележи и се беше спотаила ниско, а малките избягаха, само Дюм остана при майка си. Оставих Джордж на около 20 ярда назад, а аз сама занесох месото на Пипа, но измина цял час, преди тя да почувствува, че всичко е спокойно, и да започне да се храни. После потърсих малките и ги открих в един гъсталак на порядъчно разстояние от нас. Предложих им месо. Изведнъж Пипа застана между тях и мен и стоя в това положение през цялото време, докато бяхме там. Именно Дюм беше този, който се приближи до мен и ме плесна по ръката, като че ли искаше да защити своята майка. Когато Джордж много внимателно се приближи на около 16 ярда, малките започнаха да фучат и ръмжат срещу него. Бързо си тръгнахме обратно.

Като видях с какво подозрение посрещна Пипа дори Джордж, когото така добре познаваше, окончателно реших да не водя никакви посетители при гепардчетата. На другия ден, след като хубаво се нахраниха, гепардите станаха много весели и започнаха да си ближат взаимно езиците, както често правеха. Изведнъж се появиха 18 жирафа. Разбира се, храбрият малък Дюм бързо започна да ги дебне. След като се беше приближил на около стотина ярда до тях, към него се присъедини Уайти, но Пипа извика своето „пър-пър“ и всичките гепардчета побягнаха.

В равнината Гамбо нашите гепарди намериха отлично леговище и се задържаха доста дълго време там. Това беше засенчено местенце, скрито сред три големи небодливи храста, което преди това е било заето от биволи. Прикрито от гъстите листа, семейството можеше да гледа равнината във всички посоки и спокойно да яде храната си, несмущавано от, лешоядите, които не можеха да ги видят отгоре. Тези лешояди напоследък бяха започнали да следят Пипа, защото знаеха, че рано или късно тя ще убие някакво животно и те ще имат своя дял от него. Тук семейството не беше обезпокоявано от птиците, но самите гепардчета започнаха яростно да се борят през време на ядене. Две от тях, наведени нос до нос, плътно свили уши, издавайки заканително ръмжене, захапваха едно и също парче месо. Понякога това продължаваше толкова дълго, че останалите успяваха да изядат всичкото месо. Сражаващите се напълно съзнателно поемаха риска, но, изглежда, по-важно за тях беше да си измерят силите, отколкото да се наядат до насита. За малкия Дюм наставаха трудни моменти, защото въпреки своята смелост той не можеше да се пребори с по силните си сестри. За щастие, той беше вече доста свикнал с мен и винаги изтичваше, за да получи своята порция от ръката ми. Въпреки това той никак не наддаваше и една сутрин имаше страшни конвулсии. Бях много изплашена и не знаех как да оправя състоянието му, освен като увелича витамините и млякото, което пиеше. Дюм въобще се хранеше лошо, винаги трябваше да го молим да яде; всъщност той много се интересуваше от всичко, което ставаше наоколо му, за да може да се съсредоточи върху храната си. Имаше изключително бързи реакции и винаги пръв забелязваше опасността. Интересно беше това, че гепардите не обърнаха никакво внимание на три бивола, които дойдоха съвсем близо до тях. Няколко дена по-късно малките не обърнаха внимание и на два слона, които дойдоха толкова наблизо, че ние бързо се отдръпнахме. Най-слабият рев на лъв обаче караше цялото семейство да побягва. Връщаха се, когато лъвовете си отиваха. По клоните на новия си дом малките играеха чудесни игри; всъщност те прекарваха повече време по клоните, отколкото на земята. Никога не се уморявах да наблюдавам техните неочаквани игри; понякога Пипа очевидно започваше да ревнува, затова се присъединяваше към общата веселба. Малките скачаха от клон на клон като маймунки, често и върху майка си, или използуваха гърбовете на другите като стълби; Пипа беше много по-едра и това и пречеше. Сега те бяха много доволни и беше приятно да се слуша как всички мъркаха в хор. Макар че винаги носех повече месо, отколкото семейството можеше да изяде, често забелязвах, че цицките на Пипа бяха лапани, може би само за удоволствие.

Два месеца бяха изминали, откакто бяхме видели следите на бащата на гепардчетата, когато един ден ги открихме близо до Кенмейър да водят в обратна на семейството му посока. Както лъвовете, които живееха тук, така и гепардът обикаляше своята територия в продължение на две-три седмици. Той беше принуден да обикаля, защото животните напускаха временно местата, където той се установяваше за лов. Гепардът дълго не беше идвал при семейството си не толкова поради нашето присъствие, колкото заради навиците на кърмещите гепарди и лъвици — майки да избягват съешаването през времето, когато отглеждат своите малки. При лъвовете този период на доброволно контролиране на раждаемостта трае до две години; но колко е дълъг при гепардите, до това време нямаше никакви данни.

След като Пипа прекара в „леговището на биволите“ 12 дена, мястото така се напълни с мравки, че семейството трябваше да се премести. Доколкото ми е известно, това беше най-дългият срок, когато гепардите останаха на едно и също място, и то несъмнено се дължеше на това, че ние им носехме храна. Малкият Дюм пак не беше добре, очевидно у него се развиваше рахит, защото като вървеше, предните му крака се извиваха навън. По съвета на Джордж към месото и поливитамините прибавих мляко, смесено с бебешка храна. Малките бяха във възторг от това ядене, особено Дюм, който можеше да го яде непрекъснато.

Една сутрин, понеже валеше силен дъжд, отидох при малките облечена със зелена пластмасова мушама. Малките изведнъж побягнаха, но като свалих непознатата дреха, те отново се показаха. Ужасно се намокрих, но това не беше неприятно в този топъл климат. Стори ми се обаче, че Дюм трепереше. На другия ден той силно накуцваше с предния си десен крак и когато докоснах рамото му, явно беше, че го боли. Нямаше температура и понеже яде с апетит, помислих, че си беше разтеглил някой мускул, като е скачал от дървото. На другата сутрин той беше по-зле и като съзнаваше своята уязвимост, опитваше се да се скрие. Страхувах се, че в това състояние той можеше да стане лесна жертва на някой хищник. Исках да го взема в лагера, но Гуиту се възпротиви, като смяташе, че ако го взема, Пипа ще престане да ми се доверява. След като наблюдавах Дюм цели два часа, аз отидох с колата при директора на резервата да се посъветвам с него. Той също намери, че е по-добре да оставя Дюм при майка му, иначе тя може би щеше да го изостави. Като се надявах да запазим семейството от евентуална опасност, отидох на мястото следобед, но не намерих нито следа от тях, макар че поради болния Дюм те едва ли можеха да отидат много далече.

На следващата сутрин ги намерихме на около 100 ярда от предишното място. Ръмеше и гепардчетата, оживени от дъжда, тичаха едно след друго, пляскаха през малките локвички и бяха се изкаляли до уши. Малкият Дюм искаше да се присъедини към тях, но след няколко крачки падна. Сега той сам разбираше състоянието си и се стараеше да стои настрана, но по едно време дойде при мен и близна ръката ми. В това време Пипа беше започнала борба с Уайти за парче месо. Като се опитваше да вземе месото от устата й, тя вървеше в кръг около дъщеря си, която легнала на гръб, здраво държеше парчето месо и като се търкаляше успоредно с майка си, за да не я загуби от погледа си, дращеше и хапеше, когато Пипа се опитваше да й отнеме месото. Накрая Уайти победи и Пипа отиде настрана. Като гледах тази схватка, аз се чудех дали това не беше добре обмислен урок, с който Пипа искаше да научи децата си да защищават своята храна.

Понеже се тревожех за Дюм, отидох с колата си до Леопардовата скала и извиках по радиото д-р Харторн. Беше 22 декември и той беше заминал в новогодишен отпуск; затова се свързах с друг ветеринарен лекар, който ме посъветва да прибавя в храната на Дюм варено костено брашно, обаче да го оставя при майка му. Той предполагаше, че гепардчето си е разтегнало някой мускул и след две-три седмици ще се оправи. На следващия ден за моя радост Дюм като че ли се чувствуваше малко по-добре, но въпреки това през всичкото време не се отделяше нито крачка от майка си и я следваше навсякъде. Тя дори веднъж го цапна леко, което ме накара да се почувствувам по-щастлива, защото Пипа нямаше да направи това, ако той беше сериозно болен.

Когато се върнах в лагера, там намерих Джордж. Той беше дълбоко отчаян, защото един лъв беше убил Сам. Аз знаех какво означаваше това за Джордж. И двамата много обичахме това прекрасно лъвче. Беше тежък удар за нас, и то пак на 24 декември, в навечерието на Коледа, като Тага. За щастие Дюм беше по-добре и дори кротичко си играеше със сестрите си; Уайти през всичкото време стоеше близо до него. Като се надявах, че скоро съвсем ще се оправи, аз се върнах у дома, за да приготвя коледния обед. Очаквах да дойде Джордж заедно с брат си и Кей Смит, когото читателите може би помнят от книгата „Родена свободна“, защото той на два пъти изигра съществена роля в живота на Елза. С тях дойде и младият Арун и ние прекарахме вечерта приятно, доколкото това беше възможно.