Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (18)

Пипа разширява владенията си

През един от тези тревожни дни, когато хранехме Пипа и семейството й, една сутрин съвсем близо до нас от гъсталака излязоха девет слона с четири малки слончета. Без да счупят нито една съчка и без да откършат дори клонче, те се движеха така безшумно, че ни изненадаха, и ние едва успяхме да избягаме. Възбудени от нашите движения и миризма, слоновете изглеждаха не по-малко изненадани от нас и като се събраха на едно място и вдигнаха хоботите си, започнаха да търсят миризмата във всички посоки; после със силно тръбене се спуснаха към гъсталака и избягаха. През време на тази адска суматоха нашите четири гепарда дори не престанаха да се хранят и като че ли се чудеха защо трябваше да бягаме. Завиждах на спокойствието им, защото през следващите няколко седмици често трябваше да се отбиваме от пътя си, за да избегнем срещите си с малки стада от слонове, или още по-лошо — да избегнем срещите с единични мъжки слонове, които бродеха през време на своята миграция по същите места, където живееха нашите гепарди.

Една сутрин дойдохме до място, където бяхме минали половин час по-рано, и видяхме небето осеяно като с точки от летящи лешояди, които пристигаха от всички страни. Проследихме ги до мястото, където се снижаваха, и там намерихме нашите гепарди задъхани, с издути кореми да облизват изцапаните си с кръв лица. Младите бяха много натъпкани с храна, за да станат, и само Пипа се повлече напред и ни поведе на около 100 ярда до мястото, където явно се беше разиграло сражението между нея и млад щраус, от който бяха останали само тазовите кости, двете стъпала и няколко ребра. Мога да опиша израза на Пипа като гордост, когато поглеждаше ту нас, ту своята жертва. Тя сигурно беше убила и изяла щрауса през този половин час, откакто бяхме минали покрай това място, защото лешоядите, които бързо откриват убито животно, току-що бяха пристигнали. Споделях гордостта на Пипа, задето се беше справила с такова голямо животно, и бях трогната, че искаше да го покаже и на нас; това, изглежда, беше единствената възможна причина, поради която беше изминала стоте ярда, като знаеше, че там щеше да намери само огризаните кокали, които нямаше защо да пази от лешоядите.

Равнините наоколо, покрити с разхвърляни бодливи храсти и чадъроподобни акациеви дървета, бяха идеално място за гепарди и аз никак не се учудвах, че нашите гепарди така ги харесваха и постоянно се връщаха в тях. Нарекохме мястото „Щраусовата равнина“. Младите се веселяха безспирно, катереха се по дърветата и всеки ден измисляха нови трикове и игри. Те твърде добре разбираха колко много се радвахме на техните неочаквани лудории и като че ли нарочно ни устройваха представления, за да ни развеселяват. Мбили обикновено беше ръководителят и когато семейството завършваше обеда си, тя започваше да разнася парче от козя кожа като покана за всички да поиграят. От мен се очакваше да я гоня, да я хвана, да отнема кожата и да я подхвърля на някой клон. Ако успеех да я закача, и трите млади гепардчета се изкачваха на дървото, захапваха кожата, свиваха се едно до друго в опасни положения и започваха да се надпреварват кой ще я свали долу. Ако кожата паднеше, аз трябваше бързо да я хвана, докато гепардите играеха наоколо ми и скачаха върху мен, като че ли и аз бях дърво. При тези игри можех да се смятам доволна, ако успеех да хвърля кожата отново на дървото, преди гепардите да са ме издраскали и да е рукнала кръв от мен. Разбира се, те не искаха да ми причинят болка и ме драскаха случайно в боричканията си да вземат кожата.

Понякога Пипа също се присъединяваше към играта и за да покаже, че тя още е глава на семейството, изкачваше се на дървото много по-високо, отколкото можеха младите. Тя беше много доволна, когато започвах да я хваля, и леко захапваше ръката ми, обаче мъркаше само когато бивахме далеко и малките не можеха да я чуят.

Те вече бяха почти на 11 месеца и започваха да стават все по-независими от Пипа. Като душеха дупките — входове на жилища на разни животни или като гонеха птици, те понякога се губеха и оставаха далеч от нея в продължение на два-три часа. Макар че Мбили беше най-предприемчивата, в такива случаи именно тя беше тази, която държеше семейството да не се разпада. Ако някоя от сестрите й се заблудеше много надалеко, тя упорито викаше „пър-пър“, докато всички не се съберяха отново на едно място; тогава тя се притискаше до всяка една поотделно и всички щастливо мъркаха заедно. Мбили явно беше любимката на семейството и в малкото случаи, когато нещо я разтревожеше, те всички я заобикаляха, като че ли се опитваха да я защитят, и я ближеха, докато я успокоят. Тя все още беше много слаба независимо от допълнителните хубави парченца, които й давах. От убитите животни, които доставяше Джордж, гепардите най-много харесваха зебрата; на последно място стояха водните козли, а газели на Грант се съгласяваха да ядат само когато са току-що убити. Това ми се виждаше странно, защото газелите на Грант по своите размери бяха единствените животни, които гепардите могат да убиват самостоятелно; освен това те бяха най-многобройните местни антилопи. Аз се обърнах към Локал за обяснение и той ми каза, че месото на водния козел влиза между зъбите и предизвиква голяма жажда, а месото на газелите на Грант, освен когато е много прясно, издава особена миризма, която е неприятна за хищниците. Понеже газелите на Грант са малки на ръст, при естествени условия гепардите ги изяждат веднага, щом ги убият; семейството на Пипа изразяваше недоволство само когато бяхме държали месото в хладилника по няколко дена. Ставаше все по-трудно да им доставяме толкова много месо, но понеже младите все още растяха, аз продължавах да ги храня, когато Пипа не успяваше да им осигури достатъчно ядене. Тя полагаше всичките си усилия да убие нещо и често изчезваше с младите за периоди до шест дена, от които обикновено се връщаха напълно сити.

Нашият спокоен живот в лагера беше нарушен, когато Локал след една редовна почивка се върна с нова жена. Макар че се радвах заедно с него, аз никак не можех да се съглася да прекарват медения си месец в палатката, където живееха Стенли и готвачът. Никой не разбираше моите протести. Не ми харесваше и това, че Локал прекарваше целия ден с новата си жена, за която от самото начало предчувствувах, че както другите ще разбие сърцето му. Неохотно той се съгласи да прекарва нощите си с нея в Кенмейър Лодж, а през деня да идва с мен да храним гепардите. Мина една седмица в пасивно съпротивление, през което време той заговорничеше зад гърба ми и ежедневно измисляше все нови рани по стъпалата си, за да скъсява нашите преходи; но една сутрин дойде странно спокоен и изпълнен с достойнство. Не направи никаква забележка, относно последната си женитба. Не исках да го смущавам с въпроси, но когато няколко дена по-късно мина един камион и аз видях в него жена му с един от младите ловци, стана ми много жал за бедния стар Локал.

Добре че той така обичаше Пипа и нейните малки, та нашите всекидневни срещи с тях върнаха хубавото настроение. Сега Пипа водеше децата си далече зад Мулика в равнината, която се простираше до Леопардовата скала и граничеше накрая с река Мурера. Ако останеше в този район, тя си осигуряваше огромно поле за ловуване и през дъждовния период, без да бъде отрязана от нашия лагер в случай на наводнение. В момента равнината гъмжеше от дивеч и една сутрин видяхме как Пипа дебнеше десет газели на Грант. Щом се приближихме, те побягнаха, а Пипа, недоволна от това, че бяхме й попречили, се покачи на едно дърво на около 15 стъпки над земята и оттам продължи да наблюдава газелите на Грант. Тя демонстративно не ни обръщаше внимание и застана на наблюдателния си пост, докато ние долу хранехме младите гепарди. Когато най-после скочи, явно им нареди да останат по местата си, докато тя продължи своето преследване. Ние с нетърпение искахме да узнаем дали беше убила нещо и на другия ден тръгнахме много рано, но като съдехме по апетита на цялото семейство, разбрахме, че този път ловът й не е бил успешен.

Мбили по навик изтича първа, за да получи своята допълнителна дажба, и в желанието си да изпие млякото с бебешка храна, обърна съда. Аз леко я ударих, което я накара да изръмжи. На следващия ден тя нарочно разля млякото върху мен и аз я ударих по-сериозно. В резултат на това тя никога вече не се държеше лошо. Веднъж закачих чантата с фотоапаратите на клон, който тя не можеше да достигне с лапата си. Мбили обаче нямаше намерение да бъде победена и като вървеше леко по клона се опитваше да отиде близо до чантата. Накрая успя с дясната си лапа да издърпа каишката до устата си и да я скъса. Тя беше единствена от всичките гепарди, която обичаше да я гоним, и макар че трябваше да държи със зъбите си неудобния трофей, тя избяга. Когато накрая успяхме да вземем от нея фотоапаратите, ние бяхме страшно уморени.

На следващата сутрин видяхме, че земята наоколо беше осеяна със следи от лъвове, и аз не бях изненадана, че нашето семейство беше изчезнало. Винаги се учудвах как Пипа успяваше да избягва тези естествени врагове, дори и когато малките й едва се движеха. Фактът, че тя беше принудена да живее толкова близо с лъвове по времето, когато се снимаше филмът „Родена свободна“, можеше лесно да понижи нейната естествена реакция към тези животни, но тя винаги се преместваше при най-малкия звук, който напомняше на тяхното присъствие.

Една сутрин, когато отивахме с ландроувъра при гепардите, бяхме изпреварени от два други ландроувъра, съвсем еднакви с моя. По-късно забелязах на далечно разстояние четири тъмни петна, които с бинокъла едва можех да разпозная като глави на гепарди. Понеже се бяха скрили от първите две коли, гепардите сега доверчиво идваха за своя обед. Не мисля, че Пипа можеше да ни разпознае от толкова далечно разстояние, и се учудвах откъде беше разбрала, че ние сме в последната от тези съвършено еднакви коли.

На другата сутрин цялото семейство ни чакаше под дървото близо до песъчливия остров, където ги бяхме хранили през време на последните наводнения. Те ни гледаха, докато ние режехме месото на четири равни части и смесвахме бебешката храна с млякото. Бях се залисала да капя поливитамините по малките парченца месо и не съм забелязала как към нас бързо и съвършено безшумно са се приближили слон, слоница и малко слонче; видяхме ги едва когато бяха на 20 ярда от нас и слонът се беше запътил направо към мен. Веднага се втурнахме в бяг. Локал грабна пушката си и стреля четири пъти във въздуха, за да спре преследвача, като същевременно бягаше с все сила, за да не го настигне разяреното животно. Накрая слонът се обърна назад и се присъедини към своето семейство, което също беше ударило на бяг, подгонено от нашите гепарди. Помислих, че ги гони Пипа, която смело пазеше своите деца, но когато се върнахме при дървото, видяхме, че тя ядеше месо заедно с Уайти и Тату. След малко към нас се присъедини и Мбили, която легна близо до Пипа: тя беше много горда, че беше прогонила слоновете, а аз й дадох допълнителните хубави парченца и тя ми позволи да я погаля.

През следващите няколко дена никъде не можахме да открием нашите гепарди.

Налагаше ми се да отида в Изиоло на кратко посещение. Докато ме нямаше, Локал продължавал да търси следи. Когато се завърнах, той ме посрещна с добрите новини, че бил намерил пресни следи на гепарди по аеродрума при Леопардовата скала. Това бе за пръв път, когато Пипа водеше децата си на такова далечно разстояние и тя явно разширяваше ловната си територия. Като се надявахме да намерим семейството, тръгнахме рано, но не бяхме изминали повече от една миля, когато срещнахме гепардите на пътя. Те идваха направо от Леопардовата скала. Всички изглеждаха здрави, но малко уморени от дългия път. Може би Пипа беше усетила, че аз бях в колата предишната вечер, когато минах покрай аеродрума, и беше изминала 12-те мили през нощта, за да получи храна. За щастие ние имахме прясно месо и дадохме на гепардите чудесна закуска. Но очевидно не само надеждата, че ще намерят храна, беше накарала семейството да дойде до лагера, защото след двудневна почивка те отново изчезнаха. Докато бяха при нас, козината на Пипа беше особено лъскава и аз подозирах, че тя пак се беше разгонила. Понеже тя идваше в лагера нередовно, аз никога не можех точно да установя кога настъпваше при нея периодът на разгонване. Единственият признак, по който можех да съдя за това й състояние, беше, че тя не обичаше да я докосвам тогава, когато козината й ставаше необикновено мека.

Докато Пипа ме държеше в неизвестност за своите брачни периоди, една двойка тънкоопашати лястовички не ме караха да се съмнявам относно техните семейни тайни. Те кацаха на въжето за пране и внимателно проучваха нашия лагер, за да намерят подходящо място, за гнездо. Избраха палатката, в която спях аз, и започнаха да летят насам-натам с човки, пълни с глина, без да обръщат внимание на моето присъствие. За нещастие аз току-що бях започнала да се приготвям за сменяне на палатката, която дъждовете бяха повредили много, с по-хубава къщичка от палмови стъбла. Не ми се искаше тези дружелюбно настроени птички да си губят времето и да свиват гнездо в палатка, която скоро ще бъде съборена, затова прикрепих неголяма картонена кутия на покрива вътре в къщата — кабинет, която беше близо до моята палатка. Надявах се, че те ще се съблазнят от тази допълнителна опора за гнездото си. Но двойката, след като разгледа картона, реши да не го приеме, а избра намиращата се по-далече допълнителна празна палатка. Не можах да разбера дали птичките не харесаха картонената кутия, или просто предпочитаха брезентовата палатка пред дървената къщичка. Наблюдавах ги как лепяха мъничките топчета от глина върху платнения покрив на палатката. За нещастие, когато гнездото, което приличаше на чашка, беше почти завършено, силен вятър разклати палатката и то падна. Опитах се да им помогна и поставих друга кутия от нагънат картон недалеко от падналото гнездо, непосредствено под ъгъла на покрива. Надявах се, че това ще им послужи като основа, за да залепят калта на него, но те не го харесаха и изчезнаха. Беше ми много мъчно, че не бях се намесила в отглеждането на техните малки в лагера, понеже бях харесала много тези чудесни птички.

Тези лястовички в сравнение с другите видове са по-дребни, но малкият им размер се компенсира с изящните цветове на перата им — синкавата лъскавина на черните им крила и гръб, тъмночервената шапка на главата и черната препаска на бялата долна част на тялото. Тяхната елегантност се увеличава от двете удължени като жички пера на опашката, откъдето произлиза и името им.

Резервната палатка беше празна, затова винаги я държах отворена, да не би в нея да се заселят змии и скорпиони, които обичат тъмните места. Обикновено не влизах там, но 9 седмици по-късно за моя изненада готвачът ми каза, че вътре имало птички, които отглеждали малките си. Влязох и се учудих още повече, като намерих не само изпражнения по пода, но и три още неоперени птиченца в празната картонена кутия. Нямаше никакво глинено гнездо, нито тревички, нито пера, за да ги топлят. Единственото обяснение, което ми дойде наум, когато видях това необикновено гнездо, беше, че родителите — птички бяха загубили много време, за да избират място за гнездо и когато инстинктът за размножаване се беше проявил, те просто не бяха успели да си построят гнездо по всички правила, а бяха използували картонената кутия за заместител. Дали това беше „приспособяване към обстановката“ или „условен рефлекс“? Очевидно те трябваше да отглеждат малки по това време независимо дали гнездото беше изградено, или не.

Много странно бе поведението на родителите — птички, които оставяха малките самички през цялата нощ и свеждаха своите родителски задължения само до това да хранят гладните три птиченца. Десет дена по-късно (мисля, че тогава птиченцата бяха най-много на две седмици) родителите им се опитваха да ги примамят да излязат навън. Те кацваха близо до палатката и започваха да ги викат. В отговор малките пиленца се въртяха по ръба на картонената кутия, но изминаха още два дена, преди да се спуснат като с парашут надолу. За тях бе изключително голямо събитие да прелетят направо до въжето за простиране, да запазят, колкото могат, равновесие на непознатото въже и оттам да разглеждат с учудване безкрайното пространство, небето и дърветата. Това така ги умори, че те заспаха, както бяха кацнали неустойчиво. Това беше първият път, когато успях хубаво да ги разгледам. Изненадах се, като видях, че перата им бяха вече пораснали. Малките им дебелички телца бяха покрити отгоре с катраненочерни пера; сивкавите им шапчици вече се превръщаха в червени, а пухкавите долни части на телцата им бяха като от чисто бяла коприна. Оставаше да пораснат само опашките им; сега те бяха все още малки чуканчета, които правеха летенето им доста трудно. През следващите пет дена всяка сутрин родителите се редуваха да дават уроци по летене на малките. Те започваха от въжето за пране, правеха голям кръг и кацаха на малък храст близо до пътя, където малките си почиваха, преди да повторят урока. Те винаги спираха на този храст и когато тръгнах с колата да търся гепардите, аз трябваше да заобиколя това място, за да не наруша установения им ред.

С всеки изминат ден летенето им ставаше все по-продължително, резките им движения се превръщаха в плавни полети, макар че опашките им все още бяха тъпи. Понякога те по цял ден бяха навън, но през нощта непременно се връщаха в своята картонена кутия. Едва след 12 дена те напуснаха палатката. Още няколко дена имах възможност да наблюдавам тези три птиченца, докато бяха близо до лагера. Но накрая загубих от погледа си това очарователно семейство — 83 дена от момента, в който родителите започнаха първото си гнездо (от 18 юли до 8 септември). Последния път видях трите птиченца кацнали на въжето за пране. Те чуруликаха с цяло гърло, като че ли искаха да ми кажат „довиждане“.

През това време продължавахме да търсим Пипа и нейното семейство, но се натъкнахме само на четири лъва; те сънно повдигнаха глави над тревата, когато бяхме на 20 ярда от тях, после станаха и се преместиха под съседния храст. Четири дена по-късно намерихме Пипа и семейството й на половин миля от лагера. Те бяха така изгладнели, че се нахвърлиха на донесеното месо, като се хапеха и драскаха една друга. Мбили скоро се изкачи на едно дърво, за да бъде по-далеч от ръмженето и блъскането, и остана там, докато аз й подадох нейния дял, който тя изяде на спокойствие. През следващите няколко дена духаше силен остър вятър и ние всички, включително и гепардите, се изнервихме много. Гепардите станаха много плахи и когато отивахме да ги търсим, започнаха да се крият дори и от Локал и излизаха само когато наблизо бях аз. Въпреки това Пипа на два пъти през тази седмица дойде в лагера. Тя се насочваше направо към хладилника. Едва дочакваше, докато сложим месото в кошницата, и ни повеждаше през реката към „Ловната акация“, където се криеха младите. Мбили както винаги ни чакаше на клона да я нахраня от ръка; тя се присъединяваше към сестрите си на земята, когато прекъсваха техните разправии, като, разбира се, до това време всичкото месо биваше изядено. Това ме тревожеше — как щеше да остане жива, ако не умееше да се бори за своя дял? Реших да я подсиля и увеличих нейните допълнителни храни и витамини: от тях най-ефикасно беше костеното брашно, но гепардите най-малко го харесваха и аз трябваше да измислям разнообразни фокуси, за да ги накарам да го вземат.

Към средата на септември 1967 г. семейството отново изчезна. В края на краищата намерихме следите им до съборения мост на Ройоуеру близо до края на тяхната територия, обхващаща 30 квадратни мили. По-късно ми съобщиха, че били видени два гепарда на другия бряг на реката, и аз се изплаших, защото ако семейството беше пресякло гъмжащата от крокодили река, можеше да се случи някакво нещастие. Още повече се изплаших, когато при един от бързеите, където гепардите може би бяха пресекли реката, се появи крокодил, дълъг 18 стъпки. При друг бързей видяхме 7 костенурки, които се припичаха на слънцето на шест стъпки от един по-малък крокодил. Търсенето на гепардите отвъд Ройоуеру продължи почти целия ден и в голямата горещина беше страшно изморително.

Веднъж срещнахме стадо от около 20 антилопи еланд — най-големите антилопи в Африка, някои от които достигат до 1500 фунта. Сред тях имаше и около 50 зебри. Щом се приближихме, антилопите се разделиха: едната група, състояща се от две женски и един мъжки, обградиха пет малки антилопи с явното намерение да ги пазят; другата група заедно със зебрите избягаха. Когато след един час се върнахме на това място, малката група още беше отделена от стадото и ние си помислихме, че и те, както антилопите импала, правят „детски градини“ за малките. В това безпокойно време нас ни развличаха малките зеленоглави маймунки (Sercopithecus lalandi)^[1], които всеки ден ставаха все по-дръзки в усилията си да достигнат узрелите плодове на тамариндовите дървета, растящи в нашия лагер. Аз обичах тези грациозни маймунки, които често ме събуждаха сутрин, като хрупаха плодовете до вратата на моята къщичка, докато се размърдам. Далеч не така привлекателни бяха бабуините, които също харесваха плодовете на тамариндовите дървета и държаха лагера ни обсаден по цял ден, като чакаха момента, когато ще могат да нападнат мястото. Тогава те скачаха върху покривите на къщите като малка армия от мъхнати същества, натъпкваха плодовете в устата си, преди да ги подгоним, и с диви вопли бягаха към съседното дърво, за да дочакат друг удобен случай, когато ще могат да извършат нападение. Жителите на Африка и Индия също много обичат плодовете на тамаринда, които са сочни, лепкави, богати с витамини, с меки обвивки, скриващи твърдите семки. По вкус напомнят горчиво — сладникав мармалад. От тези плодове се получават много вкусни напитки, а когато твърдите като камък семки се счукат на прах и след това се смесят с вода, получава се смес, която облекчава болките при ухапване от скорпиони.

Единадесет дена след като изчезнаха гепардите, отидох да ги потърся на четири мили от Леопардовата скала в околността, където беше първият лагер на Пипа. Това беше единственото място, където не бяхме още търсили, защото до това време Пипа никога не беше водила младите толкова далече. Затова бях изненадана, когато намерих пресни следи при блатото, което беше първата ловна територия на Пипа преди две години. Явно беше, че тя отново е разширила своята територия, за да включи в нея и стария си дом. Следите ни изведоха на около половин миля до Леопардовата, скала, но там те се различаваха много трудно по каменистата почва. Чувствувах, че Пипа е някъде наблизо, и я виках дълго. Накрая видях четири гепардови глави, които се подадоха над тревата и после бързо се скриха. Именно това беше мястото, където преди две години бяхме изненадали Пипа с един мъжки гепард. Започнах внимателно да се приближавам към тях, като очаквах младите гепарди да избягат, но те ме наблюдаваха, докато се приближавах към Пипа и седнах до нея, тогава започнаха да мъркат. Всички изглеждаха много добре, дори Мбили се беше позакръглила. Те ме последваха, когато бавно тръгнах по скалистата местност, и стигнахме до гора от високи акациеви дървета, под сянката на които семейството седна. Това беше едно от любимите места на Пипа, когато беше малка; оттук тя можеше да хвърля поглед към аеродрума и да вижда как рано сутрин всички видове животни играят там. Оттук тя можеше да наблюдава какво става и на далечната Леопардова скала.

Като оставих семейството назад, аз взех мляко и бебешка храна от колата, която бях оставила в подножието на скалата. Много бях радостна, че след 11 дена раздяла ги намерих всички в такова добро състояние и дори не искаха да ядат. След като бях дала мляко и бебешка храна на младите гепарди, двата започнаха да играят около термитника, а Мбили седна настрана и започна да наблюдава Леопардовата скала. Като се убедих, че нашите гепарди са сити и доволни, аз се отправих към Леопардовата скала при директора на резервата да му кажа, че е необходимо до началото на дъждовете да изгорим тревата. Знаех, че нашите гепарди са в безопасност близо до Леопардовата скала, затова предложих да започнем да палим около моя лагер, на 12 мили от тях. Директорът се съгласи и дори предложи да започнем да прекопаваме съответните защитни ровове с огромния трактор „Мичиган“, който наскоро беше получен за работа в резервата. Това означаваше, че този път нямаше да има опасност от пожар. На следващия ден тракторът си проправи път към нашия лагер, направи широки противопожарни ровове от двете страни на реката и изравни стръмните й брегове, за да осигури брод за кола в случай на нужда. Когато директорът на резервата пристигна, той не само доведе със себе си бригада работници, за да ни помогнат в изгарянето на тревата, но донесе и 12 току-що излюпени щрауса, които намерил на пътя. Решил да ги вземе, за да ги спаси от пожара. За съжаление той пристигнал много късно и не успял да спаси едно от малките, което било отнесено от ястреб, а две побягнали с родителите си. През последната седмица бях наблюдавала това семейство по пътя, където беше по-лесно за малките да се движат, отколкото през тревата.

Сложихме пиленцата във волиерата на Уайти и започнахме да палим тревата. Работниците се наредиха на разстояние един от друг и отбиваха пламъците, които се носеха покрай лагера, в права посока по направлението на вятъра, така че ние останахме като зелен остров сред море от пепел. Когато всичко свърши, директорът на резервата си отиде вкъщи, а в моите ръце останаха 12 малки щраусови пиленца. Внимателно ги разгледах и видях, че някои от тях бяха по-едри от другите: това бяха мъжките. Като кълвяха тревата и семенцата, малките се притискаха едно към друго и непрекъснато издаваха едно цвъртящо „пррр-пррр“. Сигурно викаха майка си. Те бяха мили на тази възраст, но аз знаех, че щраусите растат бързо, и си представях, че след няколко месеца плътно ще изпълнят волиерата, където трябваше да ги държа поне една година. Какво трябваше да направя? За мой късмет в този момент пристигна Джордж. Обсъдихме положението и решихме да опитаме да намерим родителите и отново да обединим семейството. Понеже не бяха изминали и шест часа, откакто птиците бяха взети, родителите навярно щяха да ги приемат обратно. Не бяхме успели да изминем и една миля, когато забелязахме белите пера на щрауса — баща по изгорената трева придружен от майката и двете малки. Върнахме се да вземем останалите пиленца и когато ги пренасяхме на ръце от волиерата в багажника на ландроувъра, твърдите им трошливи бебешки пера издраскаха кожата ми. След това внимателно преминахме през димящата земя, докато стигнем на около 30 ярда от щраусовото семейство, заобиколихме ги и успяхме да отделим двете малки от родителите им, които енергично размахваха крила и раздухваха пепелта в стремежа си да защитят с все сила семейството си. След това направихме маневра кръгом с колата, спряхме близо до двете малки и без да се показваме пред очите на родителите, пуснахме на земята нашите пленници наред с другите две.

Изведнъж се чу страшно църкане „пррррр“ и всички се спуснаха към родителите си, които с още по-силно размахване на крилата си ги поведоха към едно от далечните тревисти места, които бяха останали невредими от пожара.

В това време пламъците лумнаха по равнината към Леопардовата скала, осветиха в червено нощното небе и изпълниха въздуха с дим. По меката пепел беше много по-лесно да се търсят следи и макар че няколко дена поред не намерихме никакви следи от нашите гепарди, ние често срещахме застрашените от пожара птици. Като ги гледах как растяха все по-силни ден след ден, аз бях щастлива, че бяхме успели да ги спасим.