Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (7)

Изпадам в беда

На 23 септември получих бележка от Джордж, с която ми съобщаваше, че температурата на Угас се повишила и достигнала 40°С и че окото му съвсем се влошило. Молеше ме да занеса кръвни проби на ветеринарния лекар в Найроби, защото той не искал да остави Угас самичък. Междувременно той сам щял да сложи инжекции с беренил, понеже подозирал, че лъвът бил заразен от инфекция, пренесена от мухата цеце. Веднага се отправих на път, като оставих Пипа под покровителството на Локал. Ветеринарният лекар не откри трипанозомоза, но намери увеличен брой левкоцити в кръвта и като предполагаше някакъв възпалителен процес, предписа пеницилин. Предадох по радиото неговия съвет на Джордж, понеже знаех, че в неговата аптечка имаше пеницилин.

Когато след пет дена се върнах, намерих лагера пуст — тук беше само готвачът, а всички останали бяха отишли да търсят Пипа към Кенмейър. Аз също се отправих с колата си към Кенмейър и започнах да викам Пипа. Тя скоро се появи здрава, но много отслабнала. Локал ми каза, че през време на моето отсъствие тя почти през всичкото време била с другите гепарди. Като проследихме следите й, дойдохме до долината Гамбо^[1], където Локал видя, че тя беше в компания с мъжки гепард. Следите и на двата гепарда водеха до реката. Тук Локал намери следи и на друга двойка гепарди, което показваше, че около Кенмейър има още една двойка и Пипа се беше опитала да се присъедини към тях. През цялото време тя само два пъти се беше хранила в лагера.

Всички тези приключения бяха причина за отслабването на Пипа. За мен не беше трудно да я накарам да влезе в колата и да я върна в лагера благодарение на месото, което носех. В лагера тя изяде невероятно голямо количество месо и накрая легна до мен и силно замърка. Изглежда, радваше се, че се бях върнала у дома. Независимо от това тя отново изчезна, когато се стъмни. През нощта на два пъти се връща и търкаше главата си в моята през мрежата за комари.

През следващата нощ забелязах някакво животно, подобно на котка, върху поваленото дърво, което ни служеше за мост, но то изчезна, когато го осветих с фенера си. На сутринта там намерих следи от гепард, но ако това беше Пипа, защо избяга от познатата й светлина на фенера? В продължение на два часа напразно търсихме още следи, а когато се върнахме в лагера, там намерихме Пипа да ни чака много гладна. Чакаше ни също и помощникът на Джордж с лоши новини — окото на Угас се беше възпалило още повече. Аз го посъветвах веднага да отиде с колата в Меру и оттам да телефонира в Найроби за ветеринарния лекар, който да отиде със самолет до лагера на Джордж и ако е необходимо, да направи операция на окото на Угас.

Помощникът тръгна за Меру, а аз се отправих към лагера на Джордж. Нещастният Угас — окото му беше съвсем побеляло и изглежда му причиняваше силна болка. Но аз се успокоих, като узнах, че температурата му беше спаднала. Макар в кръвта му да не бяха намерили инфекция, Угас без съмнение беше преболедувал трипанозомозната зараза, която Джордж беше излекувал с берениловите инжекции. Когато ветеринарният лекар пристигна, посъветва да се продължи лекуването с пеницилиновите инжекции, като се добави и кортизон, за да се изчисти бялата ципа, която закриваше окото. Той предупреди Джордж, че тези силни лекарства могат да разстроят Угас и да го направят по-раздразнителен, което било познато като странично действие на лечението с кортизон.

Като знаех колко постоянна беше Пипа в своите навици, аз побързах да се върна в нашия лагер, за да я изведа на следобедната й разходка. Въпреки че през време на моето отсъствие тя беше изяла голям обед и едва можеше да се движи, все пак тръгна след мен. Скоро нещо я заинтригува в храсталаците и на няколко пъти внимателно се ослуша в същата посока. Когато се стъмни, тя изчезна. Пипа винаги много старателно скриваше своите намерения и никога не излизаше от лагера, ако някой можеше да я види. Когато по-късно покрай нас мина помощникът на Джордж на връщане от Меру, той ни каза, че видял следите от два гепарда на около две мили нагоре по пътя. Явно беше, че най-после Пипа си беше намерила по-добра компания от нашата, затова много се учудих, когато се появи на следния ден следобед, за да си поиграем с топката. След това тръгнахме на разходка и видяхме една видра. Това беше първата видра, която виждах при естествени условия, затова бях много по-развълнувана от Пипа, като наблюдавах как животното се движеше между тръстиките близо до брега, а лъскавата му козина блестеше на слънцето. По-късно Пипа се развълнува, когато намери по пътя пресни следи от гепард, които се бяха отпечатали ясно върху следите от миналия преди половин час камион. Тя възбудено душеше следите, но ме последва до къщи и се нахрани добре, преди да изчезне в посока към Кенмейър. През следващите три дена тя изчезваше, когато се стъмваше, а след това изобщо я нямаше цели два дена. Всичка нейни следи водеха към Кенмейър, където един от ловците я беше видял веднъж привечер. Отидохме на това място, както ни беше съобщил, и по пътя срещнахме три гепарда, които веднага избягаха. Скоро след това Пипа се появи от противоположната страна. Заведохме я до следите на гепарда, но тя не им обърна внимание и ни последва до лагера, където бързо се нахрани и веднага избяга. Беше прекрасна лунна нощ и аз се почувствувах много самотна.

Това не означаваше, че нямах какво да правя. Напротив, времето, което прекарвах с Пипа, беше за мен почивка от писмената ми работа, защото моята кореспонденция се беше увеличила и трябваше да пиша писма до членовете на Комитета за Елза, който се намираше в Найроби, до ръководството на фонда „Елза“, който беше в Лондон, до правителството на Кения и до Департамента по опазване на дивите животни. Опитвахме се да помагаме за осъществяването на различните планове за опазване на дивите животни, между които на първо място стоеше развитието на резервата Меру.

На другата сутрин жената на Локал ме запита какво да прави с нашите кози, тъй като от имението чувала бракониери да секат дървета долу край реката. Преди да успея да й кажа да затвори козите в кошарата и да им сложи трева и вода за два дена, няколко камиона минаха на път за Кенмейър.

Наскоро след това пристигнаха камиони с полицаи и един ландроувър спря близо до моя лагер — те носеха заповед за моето арестуване. Учудването ми беше толкова голямо, колкото и моята изненада, понеже съвестта ми беше чиста и не знаех да съм извършила някакво престъпление. Полицаите обаче ми съобщиха, че два пъти съм нарушавала законите: първия път не съм платила глобата, когато бяха установили, че шофирам без документ за правоуправление, а втория път не съм се явила в съда, независимо от многократните повиквания. Обясних им, че когато преди шест месеца бяха установили, че документите ми са нередовни, в присъствието на дежурния офицер в полицейския участък на Наниуки бях написала писмо до моя официален пълномощник в Найроби с молба да уреди въпроса. После добавих, че не бях получавала никакви съобщения да се явя в съда. Не исках да напускам лагера, но полицаите ми казаха, че ще ме вземат насила, ако не тръгна доброволно до полицейското управление в Меру, откъдето обещаха да ме върнат още същата вечер.

И така, без да ми позволят да се преоблека и да се наобядвам, аз се пъхнах в полицейския ландроувър и потеглихме. Като изминахме 30 мили, достигнахме завоя за Мауа, малкото селце, където бяха разквартирувани полицаите. То е на три мили от пътя за Меру; за моя изненада, те се отправиха към Мауа. Когато запитах защо не отиваме в Меру, те ми отговориха, че трябвало първо да вземат някои неща от тази подстанция. Но когато пристигнахме там, ландроувърът беше сменен с разнебитен камион. Обясниха ми, че ако не искам да се возя в него, единственият друг начин бил да извървя пеша петдесетте мили до Меру.

Казах им, че понеже нямам шапка, ще ми стане лошо, ако стоя няколко часа на открито в каросерията на камиона под силното обедно слънце. Тогава ми разрешиха да седна в кабината между шофьора и един от конвоиращите ме полицаи. Потеглихме, но скоро спряхме, за да вземем още пътници в и без това претоварения камион.

Тези спирания се оказаха чести, но за мен бяха добре дошли. Знаех, че помощникът на Джордж беше отишъл за покупки в Меру и че трябваше да се върне днес. И така, при едно такова спиране видях колата на помощника да ни приближава и му направих знак с ръка, а той, като ме видя, че пътувам при необикновени за мен условия, разбра, че се беше случило нещо особено, обърна колата назад и тръгна след нас към Меру. Там спря пред полицейското управление. Спряхме и ние и аз помолих да ми позволят да сляза от камиона и да се поразтъпча, но полицаите ми заповядаха да остана вътре в кабината, защото трябвало да измина още 50 мили до Наниуки, където трябвало да ме изпратят в затвора, докато се разгледа моето дело.

Бях смаяна, потресена и зашеметена. След като помислих набързо, помолих да отида до тоалетната. Те не можеха да ми откажат това, въпреки че изпратиха един от конвоиращите ме полицаи по петите ми. Щом влязох в зданието на управлението, веднага се отправих към кабинета на инспектора, когото познавах много добре. Когато му обясних положението, в което бях изпаднала, той се извини и ме посъветва да оставя чек за 500 шилинга при него, докато не ми съобщят официално кога трябва да се явя на съд в Наниуки. Междувременно той ми разреши да се върна вкъщи. Преди да тръгна, аз се обадих по телефона в Найроби, за да намеря адвокат за своята защита.

Накрая помощникът на Джордж и аз тръгнахме за вкъщи, но малко след тръгването ни бяхме забавени от повреда в мотора; след това угаснаха фаровете, а после внезапен дъжд направи пътя ужасно хлъзгав; в такова време беше невъзможно да се спуснем по стръмния склон към резервата Меру, затова се отправихме към Мауа, където се надявахме да намерим подслон в мисията на методистите, лекарят на която ми беше познат. Пристигнахме в неговия дом късно вечерта и ме учуди веселата глъчка, която долиташе от обикновено тихата му къща, като че ли имаше вечеринка. Тогава разбрах, че моят приятел е заминал, а неговият заместник не само ръководи болницата, но и преподава музика на африканския персонал: „шумната вечеринка“ всъщност беше само един урок. С всички местни тъпани, саморъчно направени флейти, ксилофони, вносни китари и устни хармоники, съпроводени от певци с прекрасни гласове, това наистина беше един весел урок, който ставаше все по-шумен, колкото повече продължаваше. Макар че къщата му беше натъпкана с хора, докторът не искаше да чуе да отида да пренощувам на друго място и настояваше да ми отстъпи собствената си стая, а сам отиде да спи в кухнята.

Сутринта, веднага щом се развидели достатъчно, за да може да се вижда пътят в ръмящия дъжд, ние потеглихме и пристигнахме у дома за малко по-късна закуска. Успокоих се, като видях, че в лагера всичко беше, както го бях оставила, а Пипа ме посрещна много топло. От Меру й бях донесла седем фунта месо, което тя погълна, като че ли беше просто един ордьовър. Когато следобед я заведох на разходка, тя ме поведе през много гъсти храсти и достигнахме до купчина клони, краищата на които бяха добре изрязани със секира. Под клоните намерихме остатъците от наскоро убита жирафа. Стори ми се невероятно бракониери да дойдат толкова близо до Кенмейър и моя лагер. Само хора, които са много гладни, биха рискували да убият такова голямо животно в съседство с нас, затова стигнахме до заключение, че полицаите трябва да са имали банкет на това място и после се бяха постарали да покрият всички остатъци, за да не дойдат лешояди и да ги издадат.

През тази нощ Пипа отново не се прибра; вместо нея компания ми правеше един слон, който дълго време се хранеше наблизо, отвъд реката. Макар че виках и го осветявах с фенера си, той не ми обърна внимание и продължи спокойно да къса листа от храстите. Понеже имаше на разположение целия резерват Меру, сигурно беше открил някакво вкусно растение точно тук, защото идва няколко вечери поред и не ме оставяше да спя.

Най-после ми съобщиха, че моето дело ще се разглежда на 18 август. Джордж ме придружи, за да ми дава морална подкрепа. След като шофирахме цял ден, изминахме 180 мили по лоши пътища до Наниуки и обядвахме с адвоката, който беше дошъл от Найроби, за да ме защищава. Той ме посъветва да призная вината си, тъй като наистина по погрешка моето разрешително за кормуване не беше плащано от май. Той ме уверяваше, че освен това никакво друго нарушение не бях извършила и нямало за какво да се страхувам.

Когато влязохме в съдебната зала, тя беше натъпкана с африканци, които смятаха разглеждането на някой съдебен процес за чудесно безплатно развлечение. Когато пристигна съдията, почувствувах, че ще имам неприятности. Той ме обвини в две неща: първо, че съм карала кола без заверено разрешително, за което се признах за виновна; и второ, за неуважение към съда, което съм била проявила, като съм написала грубо писмо, с което съм отказала да се явя в съда. За второто не се признах за виновна. Моят адвокат се извини от мое име за това писмо и обясни, че то е било написано от директора на резервата, който, понеже сам той е почетен офицер от полицията, бил отговорил вместо мен на призовката на съда, изпратена до него през август. Стилът на неговото писмо не беше се харесал на прокурора и беше предизвикал враждебно настроение у него. Той и без това не беше настроен благоприятно към нас и неговото отношение към мен не само не се подобри, но се влоши, когато моят защитник заяви, че вместо минималния законен срок от десет дена на мен ми бяха дали само девет дена, за да се явя в съда. Адвокатът ми започна да спори, че въз основа на това второто обвинение е несъстоятелно.

Изведнъж настъпи тишина. Това беше първият път в живота ми, когато попадах в съд, а да не говорим за това, че бях и на подсъдимата скамейка. Като омагьосана слушах разгорещените дебати между съдията индус, прокурора африканец и адвоката ми ирландец за моето дело. Аз самата по рождение съм австрийка. Спорът се съсредоточи върху правилното тълкуване на думите „десет дена от деня на извършване на престъплението“ и дали в това число влиза денят, в който беше извършено нарушението. Отворени бяха няколко дебели „книги със закони“. Накрая съдията призна, че полицията беше сгрешила и че само ще ме глоби с тридесет, шилинга за просроченото разрешително за шофиране на кола.

Когато излязохме от съда, дадоха ни ежедневния вестник, в който с едри букви беше отбелязано съобщението, че филмът „Родена свободна“ е одобрен за кралското представление през 1966 г. и че нейно величество кралицата ще участвува на премиерата му в Лондон на 14 март.

Напуснахме Наниуки с повишено настроение, което не можеше да се развали дори и от проливния дъжд, и пристигнахме в лагера в страшна буря, след като се беше стъмнило. Пипа скоро се появи, поздрави ме ласкаво, позволи на Джордж да я помилва и остана у дома цялата нощ.

Дъждът продължи през следващите няколко дена и скоро всичките реки излязоха от бреговете си. Пипа много се страхуваше от мътните води, в които се криеха крокодили и хипопотами, но затова пък газеше във всяка локва и ближеше калта с удоволствие.

Тя беше вече на около 20 месеца, когато за пръв път я видях сериозно да дебне малкото на антилопа конгони. То и майката бяха в безопасност в средата на стадото, но Пипа с ловки маневри успя да отдели малкото от майката и започна да го обикаля все по-близо и по-близо, докато дойде почти на една стъпка разстояние от него. Тогава майката връхлетя върху Пипа, заканително заклати глава, като се опитваше да я достигне с рогата си; Пипа успяваше да се изплъзва от нападенията дотогава, докато цялото стадо не пристигна на помощ. Когато се видя обкръжена от скачащите антилопи конгони, тя реши да се откаже от толкова сложния начин да си намери храна и се върна с нас у дома за един добре заслужен обед.

Разбира се, Пипа знаеше кога в хладилника има месо или кога помощникът минава покрай нашия лагер на път да убие нещо извън границите на резервата. Един ден тя, изглежда, усети, че ще има прясна доставка на месо, когато никой от нас дори не знаеше, че помощникът беше отишъл да убие нещо за нея. Целия ден тя отказваше да напусне лагера и само късно привечер тръгна малко нагоре по пътя и се спря. Седна търпеливо и започна да гледа по пътя, като че ли чакаше нещо да дойде. Наскоро след това колата се появи и наистина в нея имаше месо за Пипа.

Такива необясними случаи на предвиждане бяхме наблюдавали и при Елза: аз съм ги описала в книгите, които написах за нея. Ако това беше свръхестествено възприятие или телепатия, защо нищо подобно не се случваше, когато Елза и нейните лъвчета или Пипа изчезваха и ние силно разтревожени ги търсехме?

Сега Пипа напусна лагера за три дена и когато накрая намерихме следите й, те бяха редом с отпечатъците на мъжки гепард. Той ли беше виновен за това, че телепатичната връзка между Пипа и мен беше престанала да работи? Тя може би беше силно погълната от него, за да мисли за мен. Нейното завръщане в лагера, изглежда, биваше продиктувано от глад, защото тя така бързо нагълтваше месото, че веднага след това го повръщаше и незабавно пак го изяждаше. Често бяхме наблюдавали това при дивите гепарди и може би то беше дало основание за общоприетото погрешно твърдение, че гепардите повръщат храната си за своите малки.

Времето се влоши толкова много, че всякакво пътуване пеша, с кола, и дори със самолет стана невъзможно. Това беше много лошо за бедния Угас, защото той отново беше започнал да страда от ужасни болки в окото, което след кратко подобрение отново се беше влошило, и той почти не виждаше с него. С огромни трудности успяхме да доведем със самолет в лагера на Джордж трима ветеринарни лекари — от САЩ, Англия и ФРГ. Те намериха на роговицата две растящи язви, за които не беше нужна операция, тъй като пеницилинът можел да ги излекува. Джордж отново започна да инжектира Угас.

В началото на ноември храстите в равнината често биваха покривани с прелетни лястовици, които спираха за малко след дългия си полет от Европа. Те обикновено заставаха така плътно една до друга, че не можех да различа отделните птици, докато Пипа не се хвърляше върху тях и те се вдигаха като облак в небето. Интересувах се и от рояците огромни бръмбари, които ни привлякоха със силното си бръмчене и ги намерихме да кръжат над храстите като рояк пчели. Локал каза, че те били бръмбари — гробари. Аз често бях виждала бръмбари — гробари, когато се хранеха, но никога на такива рояци и си помислих, че появата им може би беше свързана с дъждовете. Дори Локал, който обикновено можеше да обясни всичко, което срещахме през време на нашите разходки, не знаеше отговора. Няколко пъти той ме беше спасявал да не се натъкна на някой бивол или носорог, като ме караше да се вслушвам в свистенето на още невидимите разтревожени птички, които кълвяха кърлежите от тези животни и даваха сигнал за тревога на своя хазаин и на нас. Локал неведнъж беше проявявал храброст, когато пред нас неочаквано изскачаше от тревата някой бивол — той бързо го обръщаше в бягство с добре насочени камъни. Локал обаче се чувствуваше безпомощен, когато срещахме безвреден голям тропичен гущер; при вида на тези огромни петнисто — зелени гущери той изпадаше в паника и побягваше, за да спаси живота си. Много се страхуваше и от хамелеони — страх, който имаха всички африканци, които за нищо на света не биха докоснали тези съвършено безвредни животни. Беше много странно, но той убиваше всеки охлюв, който попаднеше пред погледа му. Когато го попитах защо прави това, Локал отговори: „Защото те имат къща“. Аз не можех да разбера смисъла на това обяснение и го накарах да ми обещае, че няма да избива тези полезни същества, които се радват на живота, както той се радва на своя. Обикновено вървяхме мълчаливо, като се надявахме да срещнем животните, чиито следи виждахме по техните пътеки. Дори и когато нищо особено не се случваше по време на нашите разходки, аз се чувствувах много щастлива. Когато се връщахме в лагера, не спусках завесата дълго след като се стъмваше, за да мога да наблюдавам появяването на звездите. Като се вслушвах в тишината, рядко нарушавана от далечен лъвски рев, аз се учудвах защо, когато живеех сред хората, никога не можех да усещам такова душевно спокойствие, каквото имах тук. Може би близостта с дивата природа ми даваше такова чувство на необятност и вечност, че всичко друго изглеждаше незначително. Или причината се криеше в това, че често лъжем себе си, като придаваме на хората, които обичаме, облик, създаден в нашето въображение, и после, откривайки какви са в действителност, започваме да ги обвиняваме, че са ни разочаровали. Ако някои от нас започват да обичат животните повече от хората, не е ли затова че не можем да придадем на животните човешки качества и с тях никога не може да има нито самоизмама, нито разочарование?

За да направим лагерния живот по-удобен, построихме с помощта на Локал малка палмова къщичка, която използувах за кабинет и трапезария. За да я направя по-уютна, закачих на грапавите й стени снимки на Елза и нейното семейство и на Пипа и направих няколко етажерки за книги, чаши и чинии. На пода постлахме брезент, за да се запазим от скорпионите, които обичат да се крият в закрити помещения.

Имах голям късмет, че такъв чудесен и добросърдечен човек като Локал ми помагаше, макар че нямахме много общи интереси и разговорът ни беше труден поради моите ограничени познания по неговия език и неговите — по английски.

Една вечер, като се разхождахме из гъстите храсти и Пипа вървеше на малко разстояние след пас, чухме съвсем наблизо грохота на слон. Локал ме хвана за рамото и прошепна: „Бягай!“ Спуснахме се назад по пътеката, по която бяхме дошли, и стигнахме до открита полянка, където и Пипа се присъедини към нас. Едва поемайки си дъх, Локал ми каза, че съм се била натъкнала на три лъва, току-що убили воден козел, който още ритал във въздуха с краката си. Той много изразително ми демонстрира цялата сцена, като измери точно на какво разстояние от нас стоял един тъмногривест лъв близо до убития козел; друг, по-млад, със светла грива, стоял малко по-настрана, а лъвицата била близо до пътеката, на около шест ярда от мен. За голямо щастие Локал беше чул ръмженето на лъвовете, което аз бях взела за звуци, издавани от черва на слон, и навреме ме предупреди, за да избегнем злополуката. Милият Локал, доста време му беше нужно, за да се успокои след тази среща. Почувствувах се като глупачка, задето не бях разбрала нищо, въпреки че аз вървях напред. Пипа с най-безразличен вид си облизваше лапите и това ме накара да се зачудя дали наистина сме били толкова близо до лъвове, защото при най-малкия шум от тях Пипа обикновено бързо побягваше.

Свечеряваше се и ние се върнахме у дома. Внезапно Пипа се хвърли към храстите и видях как до нейната позната глава над тревата се появи главата на друг гепард. Известно време те обикаляха един край друг, а после чуждият гепард седна на около 50 ярда от нас. Пипа го приближи внимателно. Той много се заинтересува от нея, но всеки път, когато се опитваше да я приближи, тя побягваше настрана, като през всичкото време гледаше към мен, като че ли искаше съвет. Локал и аз застанахме съвършено неподвижни. Постепенно двата гепарда отидоха на пътя и седнаха на около шест стъпки един от друг. Няколко минути по-късно Пипа се спусна към другия гепард, той скочи, а тя го хвана за задната част. Чуждият гепард изръмжа и Пипа бързо го пусна. Сега за пръв път отблизо видях гепарда, който беше много по-голям от Пипа и или беше мъжки с пълен стомах, или беше бременна женска — трудно беше да се разпознае полът му в падащия мрак. В продължение на петнадесет минути те обикаляха един около друг, като Пипа винаги вземаше инициативата, макар че очевидно тя изглеждаше доста нервна. Накрая дивият гепард напусна пътя и се скри зад един храст. Вече беше станало съвсем тъмно и дори през бинокъла трудно можех да видя какво ставаше там. Забелязах само, че Пипа се държеше много нерешително, като поглеждаше ту към гепарда, ту към мен. И двамата навеждаха глави и се вслушваха към тревата, като че ли там се криеше друг гепард. Точно тогава чух, че се приближава кола, и изпратих Локал да я спре. Двата гепарда излязоха на пътя, дивият гепард спря на около десет ярда от мен, а Пипа тръгна към мен. Аз започнах бавно да се приближавам заднешком към колата, като се надявах, че Пипа ще остане с новия си другар, но и двамата тръгнаха след мен — дивият гепард спазваше „безопасната дистанция“ от десет ярда, а Пипа ме задмина и решително се отправи към ландроувъра. Догоних я, скочих в кабината и помолих водача да не пали фаровете, а да ни закара двамата с Локал до нашия лагер, който беше на около половин миля оттам.

Моята надежда да оставя Пипа в компанията на нейния див приятел се провали, защото тя веднага след това се върна в лагера и поиска да я нахраня. Страхувах се, че като се наяде, това ще й попречи да се държи като свободен гепард, затова се престорих, че не разбирам намека й. Малко след това Пипа излезе и аз останах с чувството, че съм се държала жестоко с нея, като не я нахраних. Около полунощ се събудих от нейното тихо мъркане. Сега тя получи това, което искаше, и след като се нахрани с прясно месо от антилопа конгони, изчезна в тъмнината и се върна чак на разсъмване, за да изяде още една порция. Когато съвсем се разсъмна, ние заедно с Пипа се върнахме на мястото, където се беше разиграла вчерашната среща. Там намерихме следите на два други гепарда наред със следите на Пипа. След това тя се върна с нас в лагера, но като чу шума от колата, с която Джордж идваше в лагера, изчезна и не я видяхме два дена.

Разказах на Джордж последните новини и му предложих да отидем да разгледаме мястото, където Локал беше видял лъвовете. (Когато Джордж ме придружаваше, аз не се страхувах от нищо, дори и ако лъвовете бяха все още в околността.) Локал също тръгна с нас и много внимателно се приближихме към мястото. Успокоихме се, защото не видяхме никакви лешояди по дърветата — верен признак, че лъвовете още ядат убития дивеч. Очаквахме да видим тези лакоми птици да се бият за остатъците от трупа и наред с тях — нахални чакали и хиени. Не намерихме нищо друго освен следите на слон, което доказваше, че все пак бях чула вярно къркоренето на червата на слона. Нищо друго не беше минавало оттам освен слона, а на земята имаше един пън с два стърчащи нагоре клона, които Локал погрешно беше взел за краката на козела в агония. Шегувахме се със силното му въображение. Той изглеждаше огорчен от нашето съмнение и продължи да настоява на своето, че наистина бил видял три лъва над убит козел. Престанахме да спорим и се върнахме вкъщи.