Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (6)

Бракониери и промяна на лагера

Джозеф трябваше да води патрула по следите на бракониерите надолу по реката Ура и се съгласи да ме вземе със себе си. Реката Тана е най-голямата река в Кения и там, където Ура се влива в нея, е широка около 300 ярда. Оттам започваше нашият поход. Присъствието ни изплаши група хипопотами, които изразиха своя протест с гръмки сумтения и изригнаха фонтани вода към нас, преди да потопят непохватните си блестящи тела.

Тихо се провирахме през гъсти храсталаци покрай бреговете на тази чудесна река, като минавахме през много места, които бяхме обикаляли с Елза. Нейният лагер беше на няколко мили нагоре по реката и всяка крачка от мястото беше изпълнено с вълнуващи спомени. Внезапно се спънах в повалено дърво и паднах. Опитах се да не обръщам внимание на болката в гърдите си, но ми ставаше все по-трудно да се движа. Понеже не можеше да се направи нищо, аз продължавах да вървя с другите. На отсрещния бряг видяхме бракониер, който обтягаше лъка и се целеше в жертва, скрита от погледа ни. За да му попречи да пусне стрелата, Джозеф стреля във въздуха, а двама от нашите хора се спуснаха през реката. Джозеф ги последва и всички изчезнаха в гъстите храсти. Останалите се ослушваха с напрежение в пълна тишина в продължение, както ми се стори, на цяла вечност. Най-после тримата се върнаха, като газеха до пояс във водата и държаха пушките над главите си.

Казаха ни, че докато патрулите тичали след бракониера, нападнал ги носорог. Навярно това е било животното, към което бракониерът беше насочил стрелата си. Хората мигновено се изкачили на някакво дърво, но носорогът ги задържал достатъчно дълго, за да успее бракониерът да се скрие. Когато Джозеф дошъл, и носорогът, и бракониерът били избягали. Малко след това видяхме трима други бракониери, които поставяха капани за крокодили на отсрещния бряг: те също избягаха, преди патрулите да могат да преминат реката. Гъстата растителност помагаше на бракониерите, които знаеха през къде да се промъкнат и да изчезнат. Когато по-късно намерихме още капани, остатъци от скорошни огньове и накрая следи от човешки стъпки близо до оградата на гроба на Елза, Джозеф нареди на патрула да остане на това място една седмица.

Исках да узная как живееше Пипа, но в интереса на обучението й и поради болката в гърдите ми реших да почакам още 24 часа, преди да я посетя. Тогава, като взехме месо от зебра, ние се отправихме нататък и я намерихме при горичката много гладна. Тя дойде при мен, но на Локал и помощника ми не обърна никакво внимание, макар че като си тръгвахме, на прощаване те отстреляха за нея една птица. След това отидохме чак след два дена и пак намерихме Пипа да ни чака, много изтъняла. Беше ясно, че тя не убиваше животни, а изцяло разчиташе на нас да я храним. Много ми беше тежко, че я измъчвахме с глад, но това беше единственият начин да я върнем към свободен живот. Дори и да беше необходимо да мине известно време, преди тя да се научи сама да си доставя храна, сега по този начин тя изучаваше закона на храсталака по-добре, отколкото ако живееше в лагера, където винаги можеше лесно да се върне, ако много изгладнееше.

На сутринта пак отидохме да видим Пипа. Както обикновено, намерихме я да ни чака. Докато аз я хранех, Джозеф отиде до лагера на Джордж. Взехме решение да посещаваме Пипа всеки ден. Обичах много тези часове, които прекарвахме заедно. Макар че Пипа никога не проявяваше своята привързаност така открито, както правеха лъвовете, аз знаех, че тя е доволна и щастлива, когато лежи близо до мен и ми мърка, докато аз я рисувам.

За нещастие моите натъртени ребра се обаждаха при всяко поемане на въздух. Накрая не можех повече да понасям болката и си ангажирах място в самолета за бърза помощ до Найроби. В болницата ме задържаха пет дена. Щом се пооправих, отидох да посетя стопанството за животни, за да видя Угас. Той принадлежеше към Националния парк и затова живееше там след завършването на снимките във филма „Родена свободна“. Угас веднага ме позна и с жално стенание започна да търка през решетката мекия си нос в ръката ми. Докато той вървеше неспокойно напред и назад край решетката, пазачът ми разказа, че напоследък паркът се снабдил с много лъвове и било трудно да се намери място за всичките. Той ми намекна, че сега може би ще успеем да вземем Угас, ако се опитаме отново, защото той бил станал толкова опасен, че никой не смеел да се приближи до него. Нашият добросърдечен Угас без съмнение беше станал такъв поради условията, в които го бяха поставили, а кой от нас няма да стане раздразнителен в подобна обстановка? Щом се върнах в Меру, Джордж и аз помолихме да ни позволят да върнем Угас към естествения му живот и получихме разрешение.

Докато ме нямаше, моят помощник и Локал се бяха грижили за Пипа и с гордост ми съобщиха, че тя се отличила много, като успяла да постави един чакал на мястото му. Когато го видяла, че се приближава към нейното месо, тя се нахвърлила към него, но той се скрил зад колата; тя го подгонила около колата, хвърлила го във въздуха и го накарала да побегне с всичка сила, за да спаси живота си, макар че лесно можела да го убие. За нещастие всичко това станало много бързо и те не успели да направят снимки.

В началото на юли моят помощник трябваше да ни напусне, за да постъпи на работа, която му била предложена преди известно време. Много ми беше мъчно, че той си заминаваше, но засега Локал ни пазеше от всякакви възможни опасности, така че вече нямах особена нужда от помощник. Нашите дни течаха много спокойно. В горичката, където живееше Пипа, слушахме шумните токачки, които се бяха възползували от нашето присъствие, за да ги пазим от хищниците, и напоследък бяха започнали да си правят гнездата в близките дървета. Слушахме пискливия лай, на зебрите, наблюдавахме биволи и слонове, които се вмъкваха в блатото до пояс и подплашваха ята бели чапли, криещи се в тръстиките. Това беше времето, когато жирафите раждаха малките си — възхитителни същества с непропорционално големи плещи и колене, къси вратове и много големи глави, увенчани в тази ранна възраст с два космати кичура, които по-късно стават къси рогчета.

Джозеф често се присъединяваше към нас и на мен много ми харесваше жизнерадостната увереност, с която той разрешаваше всички въпроси. Веднага щом се върнеше директорът, той трябваше да отиде в колежа Мвека в Танзания на двегодишен курс за инспектори по опазване на дивите животни.

Напоследък Пипа получи кървящ оток на един от кътните си зъби и лапите й започнаха да се лющят. Предполагах, че храната, която й давах, не беше подходяща. Ако гепардите наистина се нуждаят от пера и друга груба храна, Пипа не ги получаваше с месото, което Джордж обикновено й носеше. Когато понякога убивахме някоя птица за нея, тя не се докосваше до червата и перата й, а предпочиташе мастната тъкан в основата на перата. Аз увеличих дозата поливитамини в млякото й и се надявах, че това ще й помогне бързо да се оправи. Тя изобщо не знаеше какво да прави с птиците, които й давахме, докато ние не ги разпорехме.

Сега Пипа отново изчезна и след два дена я намерихме близо до Леопардовата скала, но много отслабнала. Аз я примамих с месо в колата си. Това беше първата й дажба от няколко дена и тя изяде всичко, преди да измина петте мили до нейната горичка. За пръв път тя напускаше блатото, където се беше заселила преди 38 дена. Учудих се защо беше напуснала дома си, но я разбрах, когато видях пресните следи на мъжки гепард близо до Леопардовата скала.

Междувременно директорът на резервата се върна. Той предложи да купим нов ландроувър за резервата от парите, получени от книгата за Елза. За да купим колата, и двамата отидохме със самолет до Найроби. Аз се възползувах от случая да се посъветвам с ветеринарен лекар във връзка с кървящите венци на Пипа и той предписа таблетки ледекрин. Препоръча ми да мажа лющещите се лапи с теракотрил. За да не изблизва Пипа лекарството, той ни посъветва да използуваме аерозол, защото така веднага изсъхвало. Когато се върнахме, беше необходима всичката ми хитрост, за да успея да напръскам леденостудената течност върху пръстите на Пипа. Тя страшно ненавиждаше тази процедура и се опитваше да ме надхитри, като тикаше лапите под тялото си или бързаше да избяга настрани, щом ме видеше с омразния аерозол. Когато тези хитрости не помагаха, тя блъскаше лекарството от ръката ми и така то се покри с прах. Все пак аз успях с лекуването и скоро Пипа съвсем се оправи. Като я гледах как гонеше антилопи конгони и щрауси, аз си мислех, че тя наистина беше научила много от времето, когато беше играла на криеница сред розовите храсти с децата на семейство Данки. Сега нищо не й струваше да удари някой слон по краката. Единствените същества, които й вдъхваха уважение, бяха крокодилите и по внимателния начин, по който прескачаше реката, аз можех да разбера колко много се страхуваше тя от тях. Пипа ме измъчваше всякога, щом исках да я фотографирам, когато прескача през реката; тя започваше да души и да се бави, докато загубех търпение и се отместех, и тогава бързо прескачаше водата. Когато исках да й направя снимка как пази равновесие върху тънките клонки на палмата дум, тя сядаше върху клоните с безразличен вид, като че ли не забелязваше, че насочвах отдолу към нея кинокамерата. Щом обаче се отказвах, отчаяна, тя започваше да прави главозамайващи номера, между другото скачаше на земята и ме удряше по краката, като че ли искаше да ме накара да се почувствувам още по-глупава.

Следващото й отлъчване продължи осем дена. Докато я търсихме, попаднахме на толкова много следи от лъвове близо до горичката и на дървета, повалени от слонове, че започнах да си мисля дали тя не беше тръгнала да си търси по-спокоен дом. Когато Пипа се върна от равнините зад блатото, беше гладна, но иначе в отлично състояние.

Напоследък слоновете причиняваха такива вреди в засетите с царевица местности в подножието на веригата от хълмове, наречени Джомбени, че фермерите започнаха да искат да бъдат застреляни. За да се избегне това, директорът реши да прогони „мародерите“ обратно в резервата, като от самолета си изсипе върху тях царевично брашно, пропито с „човешка миризма“. Той ме покани да взема участие в този хитро скроен експеримент. Преди да потеглим в неговия двуместен самолет от типа „Пайпър Крузър“, той ми даде няколко книжни торбички, пълни със счукана царевица, в която бяха прибавени парцалчета от мръсни африкански дрехи. След като прелетяхме над владението на Пипа, ние пресякохме широки блата, пълни с животни, и завихме към хълмовете. Там забелязахме няколко стада слонове, които, като чуха шума от нисколетящия самолет (почти над главите им), побягнаха в паника през храсталаците. Като кръжахме бързо над разбягалите се великани, директорът успя да ги насочи да бягат към резервата. След това той ускори бягането им, като изсипа „миризливата“ царевица върху тях.

Същата вечер директорът дойде на вечеря при нас, за да обсъдим няколко проекта относно благоустройството на резервата, които той искаше да осъществи с помощта на средства от фонда „Елза“.

Пипа прекара само четири дена близо до гората, след това отново изчезна. Два дена по-късно нашите хора, които я търсеха, я срещнали на половината път между блатото и лагера, но тя отново се загуби за други три дена и след това на 9 август окончателно изчезна.

За нещастие точно тази сутрин бях определила да отида със самолет до Найроби при лекар, защото страдах от болки в бъбрека. Не можех да отложа пътуването си, така че оставих Пипа под покровителството на Локал и заминах за Найроби. Там отново отидох в мястото, където пазеха дивите животни, за да узная кога можеше да вземем Угас. Заедно с това исках да поговоря с някои специалисти по гепардите, за да разбера защо Пипа, след като беше живяла щастливо три месеца на свобода, внезапно се беше върнала към цивилизацията. Бяха ми казвали, че младите гепарди не се отделят от майка си до две години, през което време тя ги учи да си намират сами храна. Аз се бях усъмнила в тази теория, тъй като Пипа се беше показала толкова независима. Казах на специалистите, че тя дори беше проявила интерес към мъжки гепард. Според тяхното мнение това беше много рано и преждевременно, защото женските гепарди обикновено започват да се събират на двойки едва когато станат на две години и половина.

Това, че Пипа, още не можеше да убива дивеч, моят лекар обясни с едно сравнение с недоносено бебе. Той каза, че функцията за сукане у бебетата зависи от координирането на 56 мускула, които се развиват едва през седмия месец на бременността, и следователно всяко бебе, родено преди този срок, не е способно да суче. Това можеше да обясни защо Пипа беше така безпомощна, когато й се даваше токачка: без съмнение ловният й инстинкт още не беше се събудил. Но никой не успя да даде някакво обяснение, защо беше прекарала три месеца на свобода на нейната възраст, когато трябваше да „седи близо до майка си“, и след това се беше върнала обратно. Понеже беше нарушила „приетите правила“ за гепардите, аз реших да й предоставя сама да избира начина на живот, който ще й харесва. Надявах се, че при тези условия тя ще бъде щастлива, а аз ще науча много нови неща за живота на гепардите, когато са свободни.

През трите дена, докато бях отсъствувала, Пипа беше стояла в лагера, но на сутринта преди моето пристигане беше изчезнала. На следния ден тя се появи при Леопардовата скала и аз я примамих в колата си с един заек. Бяха ми го дали специалистите от мястото за развъждане на диви животни като особено лакомство за нея. И то наистина беше голямо лакомство! Костичките на заека й даваха необходимите съставни части, които има в естествената й храна. Тези неща напълно й липсваха, откакто директорът на резервата ми забрани да убиваме от време на време по някоя токачка, и аз трябваше да я храня само с месо. След като Пипа изяде заека до последното косъмче, тя потупа с лапи краката ми — това беше нейният начин да ме кани за разходка. Сега, като знаех, че инстинктът й за ловуване още не беше събуден, с разбиране наблюдавах как тя се търкаляше в праха, докато стадо газели на Грант вървяха към нас. Мъжкият, който ги водеше, подскачаше, като се приближаваше стъпка по стъпка, подхвърляше красивата си глава и предизвикателно сумтеше, но тя не му обърна никакво внимание, докато той почти не стъпи върху нея. Тогава тя седна и това беше достатъчно за газелите да побегнат с всичките си сили. А тя дори не ги подгони, и продължи да се къпе в праха.

През това време Джордж имаше интересни новини във връзка със своите два лъва. Гърл вече беше убила своята първа жертва — една газела на Томсън. Тя беше на 17 месеца, точно във възрастта, когато у лъвовете се събужда инстинктът за ловуване. Сега, когато в продължение на пет месеца тя беше привиквала към естествения си живот, в продължение на 11 дена беше убила един бабуин, една антилопа еланд и една зебра. Джордж я беше наблюдавал колко умело беше направила това. Интересно беше обаче, че Бой нито се беше опитвал да се присъедини към сестра си в ловуването, нито при убиването на жертвите. Той винаги оставаше на мястото си, но пръв пристигаше при убитото животно за ядене. Тяхното поведение потвърждаваше нашите наблюдения при лъвчетата на Елза, включително и факта, че лъвиците сменят млечните си зъби, когато са на 12 месеца, докато при лъвовете постоянните зъби израстват два или три месеца по-късно. Това доказателство, изглежда, показва, че лъвиците се развиват по-рано от лъвовете.

През тези дни няколко гости посетиха нашия лагер, но Пипа или не им обръщаше внимание, или просто отиваше настрана. Тя приемаше само Локал и мен и макар че обикновено беше много мила с нас, сега понякога проявяваше агресивност, гризеше пода на моята палатка или ме хапеше по краката. Явно, че беше раздразнена и търсеше отдушник за своите чувства. Веднага щом се стъмваше, тя напускаше лагера. Напълно разбирах нейното нежелание да остава в лагера нощем — в последно време Бързащият лъв беше започнал да броди наоколо. Една нощ той се разхождаше между моята палатка и палатката на обслужващия персонал в продължение на повече от час и пъхтеше така силно и толкова наблизо, че мислех, че всеки момент ще се втурне в палатката ми. Накрая някакви други лъвове отговориха на неговите ръмжения и го отвлякоха от нас.

На 20 октомври в полунощ се събудих от шума на кола: и нея беше Джордж с Угас. И двамата бяха изморени след десетчасовия път и докато празнувахме пристигането на Угас с чаша горещо кафе, за да може Джордж да се сгрее, той ми разказа, че Угас бил пуснат само за проба за три дена и ако през това време той прояви своя набеден „опасен“ характер, щели да го изпратят в зоопарка в Хупснейд. Джордж премина от кафе на уиски и като ми намигна, каза, че бъдещето на Угас не е страшно, тъй като той беше си останал същото добродушно същество, което познавахме. И наистина Угас вече търкаше главата си в решетката, за да близне ръката ми, макар че той имаше основание да е в лошо настроение след дългото пътуване по неравните пътища. По-късно и двамата отидоха в лагера на Джордж.

Почти по това време директорът на Управлението на Националните паркове Мървин Коуи пристигна със самолет, за да разгледа резервата, а ние всички много се надявахме, че резерватът ще стане владение на Управлението на националните паркове. Денят беше помрачен от удавянето на една жирафа. Животното беше забелязано рано сутринта, затънало в тресавището, и когато пристигнахме с въжета, крикове и лебедка, вече беше много късно: намерихме я да лежи настрана с муцуна, потопена във водата. Явно, че не е могла да издигне главата си високо, за да диша. Мрежестите жирафи^[1] са едни от любимите ми животни и на мен ми се стори, че присъствувам на смъртта на близък другар.

Беше настъпила голяма жега, която се чувствуваше особено тягостно около лагера, защото той беше защитен от вятъра. Затова аз отново се разболях от бъбреци. Толкова много отекох, че можех да стана за реклама на издръжливост на автомобилните гуми Мишелин. Понеже и Пипа не се чувствуваше много щастлива, аз поговорих с директора на парка и той ни предложи да се преместим в Кенмейър Лодж, където ще се чувствуваме по-добре, ако живеем в едно от техните бунгала. Да живее на новото място беше много добре за Пипа, защото почти всичките гепарди от резервата живееха в тази местност и тя щеше да има възможност да си намери нови приятели. Накрая той изказа надежда, че аз ще помогна да се оправи състоянието на къщата, която беше доста западнала, откакто управителят беше напуснал мястото.

Имението Кенмейър беше построено от лейди Кенмейър като частна резиденция с управител, който да се грижи за него. Това беше прелестно място с разположени в кръг бунгала, построени с дървен материал от палмите дум, а в средата беше главното здание с обширна комбинирана трапезария — приемна, свързана с голяма тераса. От тук гостите можеха да виждат Ройоуеру, една от петте големи реки на резервата, която течеше ниско долу сред живописни скали и дълбоки вирове, които гъмжаха от риби и крокодили. Пред къщата имаше плавателен басейн, който беше засенчен от бодливи акациеви дървета и заобиколен от площ с грижливо подрязана зелена трева и лехи с ярки цветя. Напоследък това имение беше обявено за продан; по мое предложение то беше купено с пари, събрани в Америка от една моя приятелка — Алоиза Боукър, за да бъде предадено на управлението на Съвета на резерватите в Меру. Докато се реши съдбата на имението, то се използуваше от посетители, които имаха в него на разположение всичко освен храна. Зад реката имаше площадка за кацане на самолети, свързана с асфалтиран път, който водеше към един от главните пътища на парка; самото имение беше разположено на задънена улица.

Като предвкусвахме живота в по-удобен дом, ние опаковахме вещите си и се приготвихме за пътуването. Имението беше на 18 мили от нас. Последната вечер бях седнала на лунна светлина и наблюдавах Пипа. Колко щастлива изглеждаше и колко добре се беше приспособила към новия си свободен живот! Сега започнах да се безпокоя, защото ми предстоеше да я заведа в къща, където неминуемо щеше да стане примамка за посетителите и всичко, което беше придобила досега, можеше да се загуби. На следната сутрин се обадих по телефона на директора и го помолих да ни разреши да си направим лагер на две мили от къщите и да не се нанасяме в самата къща. Веднага намерихме идеално място близо до малкия ручей Вазоронги. Там имаше паднало дърво, което можеше да служи като мост, за да се отива лесно в равнината, където огромни дървета правеха сянка. На няколкостотин метра нагоре по течението Мулика се влива във Вазоронги, но по дългия си път от блатото на Пипа тя беше напълно пресъхнала в горещините. По многобройните следи по пясъчния бряг на реката и гъсто обрасналите с храсти брегове разбрахме, че тук си почиват много животни. На две мили по-надолу Вазоронги се влива в Ройоуеру, която огражда равнината, разстлана далеч зад нея.

Единственият недостатък на това прекрасно във всяко отношение за лагер място беше неговата близост до пътя, който свързваше Леопардовата скала с Кенмейър. Той минаваше на 300 ярда от нас, но аз се надявах, че ще успеем да си осигурим относително спокойствие, ако обърнем палатките си с гръб към него. По-късно със същата цел поставих две табели с надписи: „Експериментален лагер — вход забранен!“ Нашите палатки бяха разположени под сянката на две разкошни тамариндови дървета, но излъсканата кора на дърветата показваше, че ние не бяхме единствените, които използувахме това място. Пипа се покачи по едното дърво и от височината наблюдаваше как й построявахме малко оградено място близо до моята палатка, за да й служи за убежище през нощите, докато свикне с новата обстановка. Когато всичко беше готово, тя скочи от тамаринда и като мина внимателно по поваленото дърво, изчезна в равнината зад реката. Последвахме я и видяхме, че лежи на висок клон на една акация, сложила глава на предните си лапи, и наблюдава няколко антилопи конгони. Слънцето залязваше и аз имах силното желание да я прибера в ограденото място, но когато успях да я накарам да влезе там, тя мигновено се покатери по мрежата и излезе. По-късно през нощта тя се настани близо до леглото ми, но изчезна на разсъмване. Тръгнахме по следите й и я намерихме седнала на един термитник близо до Кенмейър Лодж, откъдето наблюдаваше домашните кози, които бяхме докарали като резервни запаси от месо. Най-възрастната съпруга на Локал ги пасеше.

Отвлякох вниманието на Пипа от козите, като я извиках, и бързо тръгнах в противоположната посока по една пътечка със следи от много диви животни. Пипа много се заинтригува от различните миризми и като душеше, ме следваше бавно, докато пътеката ни изведе до самата река, на мястото, което служеше за водопой на много животни. Преди да стигнем водопоя, пресякохме една варовита скала, която стръмно се спускаше към водата. Пипа изследва мястото и като скачаше грациозно от островче на островче над искрящата вода, достигна до езерната тръстика. Чувствуваше се в стихията си. След това легна до мен под сянката на тамариндовото дърво и замърка доволно. Нейната радост беше заразителна. Известно време седяхме мълчаливо, докато се появи една птица-носорог. Очевидно нашето появяване беше нарушило нейния риболов. Съвършено неподвижна, но леко навела подобната си на чук глава, тя гледаше към малкия вир, после мълниеносно се спусна, измъкна някаква малка рибка, подскочи леко един-два пъти по камъните и повтори същата процедура. В това време долетя една сива чапла и също започна да лови риба. Докато птицата — носорог беше смешна малка птичка, чаплата — голиат със своите сиво-сини пера и елегантна стойка беше най-красивата и най-голямата чапла, която живееше тук. По-късно ято яребици кацнаха близо до реката и дълго пиха вода; към тях се присъединиха няколко гълъба, които бързо се изкъпаха в пясъка, преди да задоволят жаждата си. Пипа наблюдаваше всичко това с полузатворени очи. Беше си легнала много удобно и не мислеше да ловува.

Обикновено се смята, че човекът е единственото същество, което си дава отчет за своите чувства, и в този момент аз действително усещах с особена острота щастие и спокойствие. Чудех се обаче можем ли да сме сигурни, че животните никога не осъзнават своите преживявания? Защо да не допуснем, че и Пипа знаеше, че е щастлива?

По-късно тръгнахме надолу по течението на Ройоуеру. Бях обикнала тази прекрасна река още от времето, когато бяхме живели с Елза по нейните брегове. Както повечето реки в резервата Меру, тя води началото си от възвишенията Джомбени и тече през най-разнообразни местности, като се спуска от гористите хълмове към равнината. На някои места има водопади и тесни клисури; на други тя тече бавно в песъчливото си корито, а на следния завой отново се спуска в бързей. От двете й страни се издигат завеси от лиани и други пълзящи растения. Тъмночервените стволове на палмите рафия, навели лъскавите си листа над пълни с крокодили вирове, гъстите листа на смокиновите дръвчета, контрастиращи с нежните дантелени листа на акациите, в сенките на които през обедния зной дремят слонове — всичко това е част от красивата местност край реката. В късните следобедни часове някога бяхме седели тук заедно с Елза, бяхме наблюдавали стадата биволи, дошли на водопой, внимателното приближаваме на малките антилопи куду или на водните и храстовите козли, но винаги бяхме нащрек за приближаването на лъвове, което нашето появяване често предизвикваше.

Единственият начин да се мине през гъсталака беше да се върви по пътеките, направени от дивите животни. Затова тръгнахме по една от тях, докато достигнахме до устието на нашата река. Тук тя се скрива в тунел от варовик, а след това се влива в един от дълбоките вирове на Ройоуеру. Сред ниските млади палми забелязах много следи и изпражнения на хипопотами и разбрах защо Пипа беше неспокойна и вървеше послушно след мен. Шумоленето на листата на палмите дум над главите ни, прекъсвано от време на време от резкия крясък на птицата — носорог или от плахия глас на малките зеленоглави маймунки, я караха да нервничи още повече. Накрая, когато видях в пясъка следите на питон, дебел колкото ръката ми, аз напуснах реката и се върнах на откритата равнина, където Пипа веднага се успокои.

Върнахме се вкъщи навреме, точно когато директорът кръжеше с малкия си самолет над лагера, и успяхме да видим как ни спусна малък пакет, който заседна във високите клони на тамаринда. Локал се изкачи доста трудно по дървото, за да вземе пакета, но Пипа с няколко скока го задмина и от високите клони като че ли му се надсмиваше, като гледаше непохватните му движения, докато се опитваше да освободи пакета от клоните.

Нашите развлечения за този ден още не бяха свършили. Когато отидохме с Пипа на разходка, натъкахме се на пресни следи от гепард. Отпечатъците бяха много по-големи от нейните, явно бяха стъпки на мъжко животно. Пипа ги душеше развълнувано. Когато се стъмни, ние бързо се отправихме към къщи, но без малко не се сблъскахме с осем слона, които изведнъж изскочиха от храстите и понеже се движеха в нашата посока, ни преградиха пътя за лагера. Не можеше да се направи нищо друго, освен да изтичаме пред тях, за да пресечем реката, преди те да дойдат до нея. На Пипа много се хареса това тичане, затова започна да бяга ту към слоновете, ту към нас. Едва когато успяхме да стигнем до лагера, почувствувахме се в пълна безопасност.

Когато по-късно луната изгря и превърна близките храсти в силуети от сребристосиви тонове, Пипа седна близо до мен, сложи глава на коленете ми и тихо замърка. Отново си помислих колко малко е нужно, за да направиш някого щастлив — да почувствуваш, че има друго същество, с което можеш да споделиш чувствата си. Разбрах колко необходимо ми беше станало обществото на Пипа, когато тя изчезна в тъмнината и ме остави сама с моите мисли в необятната африканска нощ. Дали беше тръгнала по следите на гепарда, който бяхме видели днес следобед?

Видях я отново рано сутринта на другия ден, когато гонеше водни козли. Навярно беше поизгладняла, защото нашите запаси от месо се бяха свършили преди два дена, и аз се зарадвах много, когато привечер Джордж пристигна с един малък козел. За да го убие, той трябвало да пътува с колата си доста далеч. За да научим Пипа сама да се справя с убито животно, ние й дадохме целия труп. Това беше първият път, когато тя трябваше сама да разпори дивеч. Пипа започна със задните части, после захруска ребрата, които обичаше най-много, и накрая изяде черния дроб. После застана близо до останалото месо и се приготви да го пази през нощта, но аз бързо преместих остатъците пред моята палатка, за да не привлечем с тях лъвове и хиени.

Напоследък се бях снабдила с хладилник, който работеше с керосин. Той ми беше много необходим, защото без него в този горещ климат месото за Пипа траеше само два дена, а ние не можехме да си позволим да го хвърляме. На следващата сутрин, след като прибрах месото в хладилника, аз се опитах да склоня Пипа да дойде с мен на разходка, но тя отиде към малката къщичка, изградена от палмови дъски, където беше хладилникът, и продължи да пази месото. Когато й стана скучно, тя намери една стара футболна топка, останала от времето, когато снимахме филма в Наро Мору. Топката не беше употребявана, откакто бяхме дошли тук, и беше спаднала доста, но беше много удобна за Пипа да я държи между зъбите си. Като носеше гордо топката в устата си, тя обикаляше наоколо и явно предлагаше да си поиграем с нея. Тогава Локал, готвачът и аз започнахме да си подхвърляме топката един на друг, а Пипа се опитваше да я хване, докато накрая топката се изтърколи в реката. Пипа се втурна след нея, но понеже не искаше да намокри лапите си, почака течението да довлече топката близо до брега и тогава я улови със зъби. След това я донесе до краката ми и помоли да продължим играта. Бях учудена, като видях Пипа да постъпва като обучено ловно куче, и за да проверя дали ще повтори този номер, хвърлих отново топката във водата. Мигновено тя изтича след нея, по този път внимателно я побутваше с лапата си до това място, от което можеше да я захапе с устата си, а след това побягна и отново я сложи пред краката ми. Тази игра стана нейно любимо развлечение през следващите няколко седмици. В дъждовни сутрини тя довличаше мократа топка до леглото ми и я изтърсваше над мене, за да ме накара да играя с нея. В скоро време тя откри нов, по-лесен начин за изваждане на топката от водата. Оставяше я да плува надолу по течението, докато достигне ниския мост, който бяхме построили близо до кухнята: тук тя лесно я изваждаше от водата. Понякога Пипа така трепереше от вълнение, че захапаната със зъбите й топка също се тресеше. Поразително беше това, че Пипа, „класирана“ от биолозите към котките, проявяваше такъв силен инстинкт да подава предмети, което говори, че тя има родство с кучетата. Когато разказах за това на един приятел в Съединените щати, той ми отговори, че моето учудване беше напълно оправдано: именно тази способност — да донасят хвърлените предмети — се смятала за едно от двете основни качества, които Организацията за помощ на слепите търсела у малките кученца, обучавани за водачи, защото този признак показвал готовността на кучето да служи на хората. В заключение той добави, че именно по тази причина гепардът е единствен от дивите котки, който може да се превърне в домашно животно.

Независимо от това, че Пипа страстно беше обикнала играта с топка, тя прекарваше все повече и повече вън от лагера. Отначало излизаше само денем, но после започна да изчезва и през нощите. Аз знаех, че не отива много надалеко, но се тревожех, защото ядеше твърде малко и изглеждаше неспокойна. Един ден тя даже стана агресивна и като дъвчеше платнището от пода на моята палатка, свирепо изръмжа, когато се приближих. Аз й отвлякох вниманието и я поведох на разходка. Когато се стъмни, тя остана навън и не се върна цялата нощ.

Бях се уговорила с Джордж да го срещна на следната сутрин на половината път към лагера на Елза. По пътя минах покрай Кенмейър Лодж и се отбих да видя нашето малко стадо кози. Щом спрях колата, Пипа се появи отнякъде и като видя козите да пасат в далечината, спусна се като светкавица сред животните. Изтичахме след нея и като се развикахме, успяхме да съберем изплашените блеещи кози и да ги вкараме в заграденото място. В това време Пипа беше подгонила кокошките на ловците от имението. А те, вместо да спасят обезумелите от страх птици, стояха на едно място, заливайки се от смях, и може би изчисляваха какво обезщетение да поискат за всяка убита кокошка. Но Пипа нямаше желание да убива: тя просто искаше да си поиграе и независимо че не бях я хранила от четири дена, тя само за малко подържа в лапите си едно писукащо пиле и после го пусна невредимо, а сама започна игриво да се търкаля в пясъка. Опитах се да я примамя в колата си, но тя скочи на покрива и като се мъчеше да пази равновесие, остана там до средата на пътя до лагера, когато скочи и се скри някъде.

Бях вече много закъсняла и знаех, че Джордж ме чака, затова, като помолих Локал да вземе малко месо от лагера и да подмами Пипа да се върне у дома, продължих нататък. Джордж и аз често посещавахме лагера на Елза след нейната смърт. Много пъти аз имах странното чувство, като че ли Елза беше там, и колкото и потисната да бях, скоро ме обхващаше прекрасно чувство на спокойствие и хармония, така че настроението ми се оправяше отново. Джордж беше разтревожен за бедния Угас, който през последните няколко дена имаше възпаление на едното око. Докато говорехме за болестта на Угас, чухме някакво шумолене недалеко в храсталака. Тръгнахме по шума и без малко щяхме да изненадаме прайд от шест лъва. Пресните следи и измачканата трева показваха, че те набързо са се оттеглили при нашето приближаване. После, като се разхождахме по брега на реката, видяхме двойка ибиси хадада да хранят две малки птиченца в гнездото на дървото. Тези красиви птици се срещат много често тук, но за пръв път ги виждахме в гнездо.

Върнах се в лагера едновременно с Пипа. С рязко движение на главата си тя ме повика за разходка. Докато се разхождахме, Пипа често се заслушваше в звуците, които се разнасяха из храсталака, но нито веднъж не отиде да види точно откъде идеше шумът. Когато се върнахме в лагера, Локал ми каза, че наблизо видял лъв. Знаех колко много се страхуваше Пипа от тях и се учудих, че тя изчезна през нощта. Приех това като още една стъпка към независимост. На свобода тя можеше сама да избегне този враг по естествен начин, а не да разчита на моята помощ. През следващите три дена тя идваше при мен в лагера, за да се нахрани, но независимо колко кратки бяха посещенията й, не пропускаше играта е топката. На мен ми беше жал за бедната Пипа: тя имаше толкова малко радости в сравнение с дивите гепарди и имаше само нас вместо своето семейство и родственици.