Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (8)

Тага

На 23 ноември ми се наложи да отида за няколко дена в Найроби заедно с помощника на Джордж. На връщане спряхме в Меру, където ми разказаха, че калугерите от католическата мисия в Танзания отглеждали малко леопардче. Нашият път минаваше оттам и, разбира се, ние се отбихме в мисията.

Отец Ботта, който се грижеше за леопардчето, беше известен с това, че много обича животните. И сега той правел всичко възможно, за да помага на крехкото създание, но понеже имал много друга работа, не можел постоянно да бъде с малкото, а то се нуждаело от постоянни грижи в тази ранна възраст. Леопардчето, изоставено от майка си на два дена, било намерено преди две седмици на една скала през време на проливен дъжд. Оттогава го хранели с краве мляко, но се развила дизентерия, която отец Ботта не умеел да лекува. Понеже в аптеката на моя лагер имах лекарства против дизентерия, отец Ботта се съгласи да ми даде малкото да се грижа за него, докато се оправи. Беше ми много жал да лиша добрия отец от неговото любимче, но понеже имах повече свободно време и по-големи възможности да му помогна, той ми повери малкото си леопардче. Като ни снабди с достатъчно мляко за из пътя, той обеща да ни посети в най-скоро време и ние потеглихме с леопардчето на коленете ми.

Като минахме през селото, купих одеяло, шише за хранене на бебе с биберон и рибено масло, за да го прибавям към сухото мляко и гликозата, които имах в лагера. Почти през целия път леопардчето сучеше пръстите ми, а аз го галех по меката копринена козина. В тази ранна възраст петната по козината му бяха съвсем гъсто едно до друго и се сливаха така, че тя изглеждаше почти черна, а само на главата и около врата му имаше лек жълт пух. Лапите му бяха много големи и вече снабдени с добре развити остри нокти. Доколкото можех да разбера, то беше женско и аз реших да го нарека Тага — съкратено от Тайгания. Малката Тага беше отворила очите си на десет дена, съвсем скоро, затова те бяха все още премрежени със синкава ципа. Въпреки това Тага имаше много привлекателен израз.

Чудех се как ли щеше да реагира Пипа спрямо това новодошло животно в „нейния“ лагер? Ще се отнесе ли към малкото като майка или ще го третира като съперник? В джунглата гепардите, както и другите диви животни, се страхуват от леопардите повече, отколкото от лъвовете. Поради по-малкото си тегло (около 120–150 фунта) леопардите имат светкавична бързина и способност отлично да се катерят по дърветата. Тези неща, както и нощният им живот им дават много предимства пред останалите хищници. Много ловци смятат, че леопардът е най-опасното животно в Африка. Като разглеждах това прелестно безпомощно същество, което държах в ръцете си, никак не можех да повярвам в създадената лоша репутация за неговия вид и вече чувствувах, че този бъдещ ужас за джунглата беше силно завладял сърцето ми. При все това разбирах, че ще трябва много внимателно да проявявам своята любов и грижи, без да възбудя ревността на Пипа. За щастие тя не беше в лагера, когато пристигнахме, и ние можахме да се заловим спокойно с подреждане дома на Тага. Клетката, в която возехме Пипа, прекрасно подхождаше за спалня на леопардчето, където то можеше да спи през нощта близо до мен. За игрите й през деня направихме волиера, в която Тага щеше свободно да тича, докато Пипа свикне с нея, и след това двете можеха да играят заедно. Локал, готвачът и прислужникът започнаха работата с голям ентусиазъм, защото Тага им се беше харесала още от пръв поглед, независимо че те обикновено се страхуваха от всички опасни животни.

Хранех Тага на всеки два часа, като разтварях една част неподсладено сухо мляко с две части вода и добавях към тях капка поливитамини, три капки рибено масло, малко сол и малко сулфагванидин срещу разстройство. Като гледах как Тага натискаше с лапичките си бутилката, за да й пусне повече мляко, като че ли това беше коремът на майка й, аз реших да закрепя една дъсчица близо до гърлото на шишето, която щеше да бъде по-добър заместител на майчиния корем, отколкото хлъзгавата бутилка.

Пипа не се върна тази вечер и аз седях в мрака близо до къщичката, като държах леопардчето в полата си. Вече се беше почти стъмнило, когато изведнъж видях една кобра да пълзи под масата към краката ми. Както държах Тага в едната си ръка, грабнах пръчката, която винаги се намираше до мен за всеки случай, и убих змията точно преди да се хвърли към нас. Бях доста разтревожена от тази случка, не толкова за себе си, защото аз можех да се защитя, колкото за Тага. Очевидно, докато тя беше в това безпомощно състояние, беше необходимо да я пазя от змии. В десет часа вечерта й дадох последното ядене за деня. Сложих я до леглото си в клетката, която бях постлала с трева, за да привикна Тага към естествените й условия на живот. Клетката покрих с одеяло и заспахме.

В шест часа сутринта се събудих от мъркането на Пипа. В продължение на половин час тя не забеляза покритата клетка, а когато откри Тага, започна да я мирише, като мъркаше. Аз бързо й донесох мляко и си поиграх с нея, докато накрая тя седна спокойно вън от палатката и ме наблюдаваше как храня Тага. Запознанството им изглеждаше доста обещаващо. Почувствувах се още по-обнадеждена, когато Пипа не промени своите навици и след като получи яденето си, изчезна за целия ден.

Прекарах сутринта в кабинета си, като подреждах кореспонденцията и държах Тага на коленете си, за да й бъде топло. Щом спирах да пиша на машината, тя смучеше пръста ми и изразяваше своето удоволствие със звука „уа-уа-уа“, а неудоволствието си с високо пискливо мяукане. След това неуверено започна да лази в кръг и даже се осмели да излезе навън от кабинета, после намери своята спалня — клетката, която бях поставила наблизо, — влезе вътре и заспа. Пипа се върна по времето за чая и започна да души Тага през мрежата, но в отговор на приятелското си мъркане тя получи от леопардчето само едно ръмжене.

За да загладя тази грубост, поведох Пипа на разходка и се опитвах да бъда колкото може по-нежна с нея, по всеки път, когато я докосвах, тя се отдръпваше с ръмжене и накрая изчезна. Допусках, че тя не харесваше миризмата на леопард, която се беше запазила по дрехите ми, и реших да си сменям дрехите всеки път, когато съм с нея, докато свикне с Тага. По пътя към къщи в падащия здрач видяхме Пипа да гони чакал, и почти го достигна, но след това и двамата изчезнаха от погледа ни. После чух повтарящото се лаене на чакал и се чудех дали Пипа не беше убила някое животно. Не разбрах това, защото тя не се върна в продължение на два дена.

В това време малката Тага спечели всички сърца. Дори готвачът, който никога не беше показвал любов към животните, предложи да я пази всеки път, когато ми се налагаше да отсъствувам от лагера, и тихичко дремеше край нея, докато тя изследваше заграденото място и си устрои уютно леговище под гъстите клони на един храст. Тага всякога търсеше потайни места, за да си почива, и понеже се въвираше във всички тъмни ъгли, аз трябваше внимателно да оглеждам кабинета си да няма някъде скорпиони. Малкото леопардче беше чистоплътно по рождение и винаги отиваше настрана, когато трябваше да ходи по малка нужда. Една нощ чух, че Тага хленчеше, опитвайки се да се изкатери по мрежата на клетката си. Като отидох да й помогна, видях, че беше се подмокрила. След това внимателно се вслушах в нейните звуци, които ми подсказваха, че иска да я изведа навън. След като свършеше малката си работа, тя винаги обикаляше в кръг, за да смачка тревата на леглото си, и след това отново заспиваше.

Няколко дена по-късно започнах отново да се тревожа, защото стомахът на Тага беше винаги запечен и се освобождаваше само с разхлабително. Моето масажиране на коремчето й, с надежда да се стимулира перисталтиката, не помагаше. За съжаление научих много по-късно, че трябвало да обърсвам ануса й с влажен парцал, защото всички животни в тази ранна възраст не могат сами да освобождават червата си, ако майка им не ги ближе под опашката.

Всяка сутрин, след като я нахранвах, аз изчиствах Тага от кърлежите й. Беше просто невероятно колко много кърлежи събираше; аз можех да ги изваждам само с пинцети. Иначе тя беше поразително чистоплътна и често се ближеше.

Тага беше голяма хитруша. Винаги ме разсмиваше, когато, след като я нахранех, лягаше по гръб на коленете ми и коремчето й ставаше кръгло като балон. Тя размахваше четирите си крачета, като ме гледаше със сините си очи и явно се усмихваше. Но дори и в тази ранна възраст ноктите й бяха остри като игли и оставяха драскотини, които лесно се възпаляваха. Опитвах се да я уча да ги свива навътре, но това я караше да размахва лапите си още по-силно. Ако сънищата трябва да се смятат като подсъзнателни реакции за освобождаване от потиснати емоции, аз се учудвах какви ли неща можеше да потискат Тага, когато в съня си тя понякога отчаяно размахваше лапи, като че ли се сражава на живот и смърт. В скоро време тя стана толкова подвижна, че едни от нас трябваше постоянно да е при нея, за да се избегне някоя беда.

От всички диви животни, които съм възпитавала, Тага без съмнение беше най-съобразителната в реакциите си и най-бърза в развитието си. След като прекара само един ден в лагера, тя успя да изучи всичко, ориентираше се отлично и нито веднъж не се загуби. Още не можеше да върви, както трябва, а вече се катереше по мрежата на оградата си, когато я приближавах. Когато беше на 20 дена, забелязах, че се появиха горните й резци. Само след два дена се показаха и долните, а след още два прорязаха и кучешките й зъби. На 34-ия ден започнаха да се забелязват долните кътници, а когато Тага стана на 42 дена, всичките й млечни зъби бяха вече пораснали. Когато навърши три седмици, розовият й нос и лапи станаха черни, а жълтият пух на главата и на шията започна да се откроява по-добре. По това време тя вече умееше с невероятна сила да се хваща във всяко нещо, което й харесваше; впиваше малките си, но много остри, зъби и нокти в ръката ми, така че трябваше да отстъпя независимо от това, че носех дълги до лактите брезентови бежови ръкавици. Без съмнение тя знаеше, че има сила да получава всичко, което поиска, но умееше да ни възнагради за драскотините, като ставаше толкова мила и очарователна, че не можехме да продължаваме да й се сърдим.

В началото Пипа се отнасяше към Тага учудващо толерантно и често се опитваше да търка носа си в нейния през мрежата. При животните, както и при хората настроенията се сменят и ако един ден тя беше любезна с малката, на следващия ден дори миризмата на леопардчето я караше да бяга настрана, а понякога биваше ужасно ревнива, макар че изразяваше тази ревност по много благороден начин — никога не изливаше гнева си върху съперницата си, а просто се правеше, че не забелязва моето присъствие. Държах двете животни разделени едно от друго до времето, когато се убедих, че можех да бъда сигурна в поведението на Пипа. За щастие не мина много време и аз вече можех да държа Тага на коленете си, докато Пипа седеше близо до нас, като мъркаше, и аз милвах едновременно и двете.

Животът ни беше чудесен. Всички животни и птици около нашия лагер вече бяха свикнали с нашето присъствие и не бягаха от нас. Можех спокойно да наблюдавам двойка агами как се припичат на слънце върху поваленото дърво, което служеше за мост на Пипа. Ярко тюркоазеният мъжки люлееше нагоре и надолу оранжевата си глава при най-малкия сигнал за тревога, а кафяво петнистата женска, която беше по-малка от него, бързо се скриваше от опасността в кухия дънер на дървото, където живееха. Те много обичаха мравките и малките парченца месо и идваха съвсем наблизо за тези лакомства. Много колоритни бяха една двойка красиви птици — нектарници, които рядко се срещат в тази част на Кения. Те си построиха гнездо от пера и листа с истинска козирка над входа и го спуснаха с помощта на дълъг стрък трева от един храст над самата река. Под този храст беше домът на голям тропичен гущер и аз често го бях чувала как шумоли през нощта в тревата до моята палатка. Макар че тези гущери често се хранят с яйца, ТОЗИ не беше толкова опасен за нектарниците, колкото един червеноглав тъкач. Тази птица се появи в лагера внезапно една сутрин и така яростно нападна нектарниците, че те напуснаха гнездото си и си построиха друго, също над самата река. Очаквах, че тъкачът ще заеме изоставеното гнездо, но той изчезна също тъй неочаквано, както се беше появил. Често бяхме виждали гнезда от цели колонии тъкачи върху храсти, надвиснали над водата, навярно за да ги запазят от такива хищници, като генетите. Колкото и разумно да беше това приспособление, чудно ми беше как малките птиченца не се давеха при първото си излитане от гнездото, когато вероятността да полетят към водата беше голяма. Навярно някои тъкачи също бяха разбрали тази опасност, защото бяха избрали дърветата, под които стояха нашите палатки, като явно разчитаха на нашето покровителство.

През следващия сезон за размножаване пашите красиви нектарници също си построиха гнездо над моята палатка. По това време те бяха единствените птички, които се бяха заселили на голямото тамариндово дърво, и всяка сутрин ме събуждаше тяхното радостно чуруликане до времето, когато женската започна да мъти яйцата. Една сутрин чух тревожен писък: червеноглавият тъкач се беше върнал и отново ги нападаше. Часове наред той яростно се спускаше към женската, но тя смело защищаваше гнездото си. Накрая тъкачът се махна и всичко се успокои, но надеждата ми, че тя беше спечелила битката, беше напразна, защото по-късно червеноглавият тъкач се върна с цял орляк червеноглави тъкачи. В края на краищата цялото тамариндово дърво гъмжеше от тези канареножълти нашественици и всички започнаха да си строят гнезда около обезумелите от мъка нектарници. Моята работна маса беше под дървото, но да пиша на машината беше невъзможно не само поради оглушителния шум, но и поради това, че ми беше много мъчно за това нападение над бедните нектарници. Хвърлях камъни върху тъкачите и целия ден ги държах на разстояние, но на следната сутрин ми се наложи да напусна лагера за малко и когато се върнах, посрещна ме гробна тишина. Нямаше никаква следа нито от тъкачите, нито от нектарниците. Намерих само събореното на земята гнездо на нектарниците и до него счупено яйце. Изглежда, че тъкачите само се преструваха, че ще си строят гнезда, за да изплашат и прогонят нектарниците, защото сега победителите, постигнали своето, бяха изоставили недовършените си гнезда, които висяха като тревисти колела на дървото. Тази война между червеноглавите тъкачи и нектарниците ми беше необяснима. Тъкачите не живееха наблизо, така че не можеха да претендират за своя територия, а нектарниците, които се хранеха с нектар от цветята, с нищо не можеха да пречат на тъкачите, които ядяха семена и насекоми. Откъде тогава беше тази жажда за разрушаване?

Тук трябва да призная, че и аз самата почти всеки ден убивах змия, което без съмнение също беше неоправдано, но в никой друг лагер не бях имала нашествие от кобри, пепелянки и дървесни змии. Вечер винаги държах краката си на столче, за да не се натъкна на някоя змия. И въпреки че знаех, че те обикновено си търсят убежище, не можех да им се доверя, пък и поради Тага се налагаше да бъда особено предпазлива.

Нейният инстинкт да се крие беше станал толкова силен, че често никой от нас не можеше да я намери. Открих скривалището й съвсем случайно, когато излях малко вода близо до един сандък с продукти в резервната палатка. Тогава изведнъж две малки лапички се появиха иззад сандъка, Тага се издигна по гладката му метална повърхност и жадно започна да ближе калта от локвата, която се беше образувала от разляната вода. След това бързо се скри обратно в скривалището си. От Пипа вече знаех, че за гепардите калта беше полезна за здравето им и реших, че е необходима и за леопардите. От този ден правех малки локвички близо до нейното любимо убежище, като си давах вид, че не зная къде е тя. Като уважавах желанието и да се крие, аз я виках от разстояние и беше много трогателна гледка, когато тя тичаше с всичка сила към нас, стига само да се държим далеч от нейното скривалище.

Всякога когато й давах сулфагванидин, стомашното разстройство спираше, но щом прекъснех лекуването, отново се появяваше. На 5 декември, когато нашият стар приятел д-р Тони Харторн, ветеринарният лекар, дойде в лагера ни на път за Джордж, за да види болното око на Угас, което отново се беше влошило, аз му разказах за болестта на Тага. Той предписа диета от оризова вода, мляко и стрепотриадинови таблетки. Минаха два дена в уговаряне и накрая Тага се съгласи да глътне таблетките, които окончателно излекуваха разстройството й. Томи намери причината за нейното безпокойство в това, че й растяха зъби, и ме посъветва да й давам да гризе всичко твърдо, което можеше да намери. Моите пръсти също се оказаха подходящи предмети за острене на зъби, за дъвкане, в допълнение на дървените пръчици, които й давах и които тя превръщаше в каша. По-късно ми изпратиха снимка на леопардче на възрастта на Тага, което растеше в зоопарк. Без съмнение и то имаше нужда да търка венците си в твърди предмети, но не можеше да прави това, защото на врата му бяха сложили специална яка от пластмаса, голяма колкото супена чиния. Ако малкото, съвършено справедливо, въстанеше срещу такова отношение, щяха непременно да му прикачат етикет, че има опасен характер, а вината всъщност беше на тези хора, които му пречеха да прояви природните си инстинкти.

Тага не страдаше от никакво насилие и й беше предоставена всякаква възможност свободно да се развива. Тя много обичаше да се катери по мрежата на ограденото място и ние трябваше през цялото време да я следим да не се прехвърли през нея. Да се катери по столове беше по-трудно, тъй като трябваше да се повдигне до седалката, и когато дърпаше пълното си стомахче нагоре, понякога падаше назад, но не се отказваше от усилията си, докато накрая се настаняваше на стола. Когато успяваше да направи това, Тага ни се усмихваше и произнасяше своето „уа-уа-уа“ в знак на задоволство. Едва когато стана на 34 дена, нейните непохватни движения при ходенето се превърнаха в енергични крачки. Почти по това време тя се научи да скача високо във въздуха и хитро се пазеше да не я уловя. Този трик й стана любима игра, която тя винаги печелеше.

Животните, както и хората понякога реагират на обстановката, с която са свикнали, а не на предмета, който търсят. Например аз винаги хранех Тага на стол близо до кабинета ми. Когато тя искаше храна, а столът не беше на мястото си, тя се изкачваше по направената от палмови дъски стена на кабинета и чакаше. Понеже храната винаги й се даваше на високо място, значи тя трябваше да бъде на високо, когато е гладна. По същия начин, когато премествахме клетката й, тя заспиваше на голата, земя, но на това място, където обикновено стоеше спалнята й. Самата аз често реагирам по същия начин, например като търся някой предмет на мястото, където е бил по-рано, дори когато зная, че аз самата съм го сложила другаде. Както се вижда, автоматичните условни рефлекси не се срещат само у животните, както твърдят много хора.

Кръглата бебешка главичка на Тага напоследък се удължи, а ушите й, разположени по-рано ниско, което придава особено обаяние на младите животни, сега бяха почти до върха на главата й. Кожата зад ушите стана черна, така че Тага се превърна в истински малък леопард. И все пак, макар че растеше бързо и изглеждаше напълно здрава и постоянно се движеше, като изследваше своята територия или се катереше нагоре по мрежата на ограденото място, тя имаше хроничен запек и не можеше да освобождава червата си, без да й дам течен парафин. Когато беше уморена, тя често се сгушваше до Пипа, която лежеше до самата мрежа на заграденото място, така че само мрежата разделяше телата им. Гледах ги как нежно се ближеха една друга, как Пипа мъркаше, а Тага се опитваше да я докосне с малките си лапичка през мрежата и тази взаимност ме трогваше дълбоко.

От времето, когато Елза се прослави по целия свят, моят живот се промени много. За да се съобразявам с тази известност, аз трябваше често нарочно да сдържам своите емоционални реакции. Разбира се, обичах Пипа, но именно появяването на Тага, това малко безпомощно същество, изведнъж беше грабнало сърцето ми. Тя, както и Елза, беше попаднала при мен в тази ранна уязвима възраст и беше събудила моя майчин инстинкт. Бях срещнала Пипа, когато беше преминала вече детската си възраст, така че нашите отношения бяха повече приятелски.

Пипа не се върна в лагера на 7 и 8 декември. Нямаше нищо особено в това, но нейната козина беше изключително лъскава и държането й така отчуждено и сдържано, че започнах да си мисля, че е била с мъжки гепард. Отбелязах си тези дати и като преброих 93 дена — срока за бременност, посочих 9 март като възможен ден за раждането на малките.

Все още водех Пипа на дълги разходки и както преди тя играеше на криеница с мен, захапваше пръстите ми и игриво ме буташе в коленете, но никога не можеше да се предвиди как ще се държи при завръщането ни в лагера. Пипа или минаваше покрай Тага, без да я погледне, или злобно нападателно се хвърляше към нея, макар че някой път любезно я душеше през мрежата или лягаше и се сгушваше колкото може по-близо до нея.

Една вечер отец Ботта дойде да навести Тага заедно с група туристи от парка. Всички останаха възхитени от Пипа, която обърна особено внимание на едно малко четиригодишно момиченце, буташе го с нос или замахваше с лапи към краченцата му, като явно показваше големия си възторг от новото си приятелче. Малкото момиченце също много хареса Пипа: не показа никакъв страх и двете играеха заедно с голямо удоволствие. После всички отидохме в лагера. Тага също хареса малкото момиченце и то започна да играе с нея така доверчиво, както и с Пипа, като не обръщаше внимание на безпокойството на своите родители. Този случай още веднъж показва, че човек няма вроден страх от дивите животни, той се появява само когато на децата се внуши, че дивите животни са опасни. Ако разгледаме внимателно всички нещастни случаи, в които са замесени така наречените опасни животни, много често се оказва, че човек сам е предизвикал животното и то е действувало просто в самозащита. Отец Ботта беше толкова доволен от вида и държането на Тага, че ми предложи да я задържа, докато стане годна за самостоятелен живот, и да я върна към свобода.

Късно вечерта видях един великолепен тъмен гепард и познах, че той беше приятелят на Пипа. Гепардът побягна в същото направление, в което тя беше тръгнала по-рано през деня. Пипа не се върна 48 часа и после, когато дойде, остана само за да се нахрани набързо и отново изчезна за още два дена, а след това само се връщаше, за да се наяде, и пак изчезваше. Когато видях, че следите на втория гепард водеха в същата посока, престанах да се съмнявам, че Пипа си беше намерила другар.

Честите отсъствия на Пипа ми даваха възможност да обръщам повече внимание на Тага. Очите на малкото леопардче се освободиха съвсем от синкавата мъглявина, която имаше като бебе, но все още имаха подчертано изкривяване, което, изглежда, пречеше правилно да вижда във фокус. Като се надявах да поправя този недостатък, направих книжна топка, завързах я здраво с канап и я закачих над нейния сандък. Тага се влюби в тази нова играчка и само след няколко неуспешни опита се научи да хваща движещата се топка, където и да я закачех. Окачих и малка торбичка от зебло, напълнена с хартия, в която тя забиваше ноктите си и след това се люлееше с нея. Мислех, че това беше хубаво упражнение за усилване на сухожилията й. След това тя намери коша за непотребна хартия и с такова увлечение разкъсваше неговото съдържание, че целият ми лагер изглеждаше като засипан със сняг. Да лази по касата с бира и да кара бутилките да звънят също беше забавление. Единственото нещо, което не ми харесваше у Тага, бяха острите й нокти, а никак не можех да я науча да ги свива, когато играехме. Опитах се да ги изпиля с пила за нокти, но те така бързо растяха, че само за един ден израстваха още по-остри. Накрая винаги носех прах от сулфамид със себе си, за да го слагам на многобройните си драскотини. Въпреки това Тага беше завладяваща и аз много обичах да се вглеждам в очите й, които можеха да бъдат засмени и щастливи, когато е доволна, но гледаха с убийствена жестокост, когато се ядосаше.

Исках да я изчистя от кърлежите, които се събираха в огромни количества по козината й. Това ме тревожеше, защото обикновено толкова много кърлежи нападат само болни животни. И все пак освен неразположенията, които имаше с храносмилането и растенето на зъби, Тага изглеждаше напълно здрава. Исках да стимулирам дейността на червата й и скоро разбрах, че тя освобождаваше червата си по-лесно, ако я заведа на мястото, където предишния път се беше изхождала. Това ми напомняше за навиците на антилопите дик-дик и носорозите, които винаги ходят на едно и също място, докато купчината стане прекадено висока.

На 21 декември Тага имаше слаб апетит и през всичкото време си чешеше венците, което аз отдадох на растенето на зъбите й. По-късно дойде помощникът на Джордж и понеже и той беше отглеждал малко леопардче, посъветва ме да започна да й давам мляно месо. Тя изяде месото лакомо и то така й хареса, че вечерта й дадох още една порция. След това тя спа непробудно през цялата нощ, но на следния ден беше отпусната, отказа да яде каквото и да е, а само ближеше много кал. На този ден тя стана на шест седмици и последните й кътни зъби се показваха. Потопих си пръста в гликоза и й го дадох да го смучи, като се надявах, че това ще възбуди жаждата й и ще я накара да приеме да пие мляко. Тага само си отваряше устата, задъхваше се, дишаше тежко, но не искаше да пие. През последните два дена тя беше отслабнала извънредно много, но аз отдавах това на растенето на зъбите й и се опитвах да я утеша, като я милвах и вземах на ръце, когато излизаше от своето скривалище, а през нощта я взех в леглото си. Тя се сгуши във врата ми и се обръщаше с всяко мое движение, като се притискаше до мен, а в това време кърлежите и бълхите започнаха да ме лазят от всички страни. През цялата нощ тя държеше пръстите ми, смучеше ги, нежно докосваше очите и ближеше лицето ми, като издаваше слаби звуци. Тези звуци бяха толкова различни от нейното обикновено „бърборене“, че аз изведнъж разбрах — Тага беше сериозно болна.

Като следях всичките й движения и се страхувах внезапно да не спрат, аз се молех за живота й. Щом се зазори, Пипа се завърна. Тя седна наблизо и не снемаше очи от нас. Когато станах и оставих Тага в мрежата против комари, Пипа ме удари по краката и избяга към реката. Тази сутрин за пръв път Тага имаше меки изпражнения, без да е вземала разхлабително. Помислих си, че това се дължи на месото, което беше яла, и се опитах да й дам още, но това само влоши състоянието й. Тогава реших да я заведа в Меру при ветеринарния лекар, който преди това ми беше помогнал да излекувам Пипа от кърлежовата треска. Знаех, че Тага обичаше готвача и затова го взех с нас, за да я държи на коленете си, защото аз трябваше да шофирам 80 мили по много лоши пътища, но при всеки тласък бедната Тага се опитваше да се откъсне и да дойде при мен. Беше много трудно да се кара колата при тези условия и макар че се стараех да стигнем до ветеринарния лекар колкото може по-скоро, налагаше се да спираме, за да я успокоявам. Най-после пристигнахме в Меру. Беше 11 часа сутринта. Ветеринарният лекар направи кръвна проба: кръвта не се съсирваше, а течеше като вода. Съдейки по анемичното състояние на Тага — венците й бяха станали съвсем бледи, — той постави диагнозата Babesia felis, кърлежова треска, от която Елза беше починала. Той забеляза моето отчаяние и се опита да ме успокои, че ще излекува Тага, тъй като болестта е още в първия стадий. Докато чакахме резултата от анализа на кръвта, аз седнах с Тага на зелената поляна пред лабораторията. Тя беше толкова отмаляла, че не можеше да стои на задните си крака, затова лежеше отпусната на коленете ми, но следеше всички движения на ветеринарния лекар. Той безуспешно се опита да я накара да глътне разтвор от гликоза, като го впръскваше в устата й със спринцовка. Премерих температурата й. Беше почти нормална — 38,9°С. Ветеринарният лекар ме уверяваше, че Тага ще оздравее благодарение на силното лекарство — фенамидин, — и отиде да приготви инжекцията.

Погледнах към Тага и помилвах копринената й козина. Тя силно се вкопчи в пръстите ми. Ветеринарният лекар се върна с инжекцията, която съдържаше един кубик фенамидин, пет процента от общото тегло, като допускаше, че Тага тежи шест фунта. На мен това ми се стори много голяма доза, защото Тага в този момент не тежеше повече от четири фунта, но ветеринарният лекар настояваше на своето. Никога няма да забравя с какви разтревожени очи гледаше Тага ветеринарния лекар, докато й слагаше инжекцията. Като че ли в очите й беше съсредоточен целият й живот. Скоро след това тя заспа дълбоко. Сърцето й биеше много бързо и дишането й също се ускори. Ветеринарният лекар приготви още няколко ампули, за да мога аз да й слагам инжекциите в лагера, а след това затвори лабораторията си за обедна почивка. Видях, че беше невъзможно да взема Тага в това състояние по ужасните пътища, затова реших да почакам два часа и да видя как ще подействува лекарството. В това време дойде и отец Ботта. Като видя Тага и се вслуша в ускореното й дишане, той се почуди, като мене дали сърцето й ще може да издържи. С нетърпение очаквах завръщането на ветеринарния лекар и реших да пренощуваме в Меру, за да може Тага хубаво да си почине.

Отидохме, до къщата на един наш приятел, за да го помоля да пренощуваме у тях, и седнах в прохладния му кабинет с Тага на ръце. Изведнъж тя тихичко простена, изпъна се и се отпусна. Изтичахме при ветеринарния лекар, който й сложи нова инжекция против фенамидина, но беше вече късно да се помогне на Тага. Оставих телцето й при ветеринарния лекар, за да го аутопсира, и тръгнах за вкъщи. Беше 23 — декември. Каква тъжна Коледа ме очакваше…