Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (20)

Третото поколение на Пипа

По-голямата част от следващите десет дена прекарахме в търсене или на Пипа, или на младите гепарди. Макар че никога не бяха на повече от миля и половина далеч едни от други, те винаги оставаха напълно отделени. Когато с колата минавах големи разстояния нагоре-надолу по пътя, аз винаги виках гепардите с определен ред от сигнали; те се научиха да ги познават и незабавно идваха към колата.

Обикновено, не намирахме Пипа, но младите гепарди често чакаха близо до пътя, за да ни поздравят, или по-точно да получат месото, което им носехме. Уайти и Тату бяха станали съвършено диви и само Мбили поддържаше приятелската си връзка с мен. Тя винаги искаше да поиграем заедно и тогава аз трябваше много внимателно да пазя нашите вещи, защото тя незабавно вземаше нещо и го отмъкваше със себе си.

Въпреки моята бдителност веднъж тя грабна тропичната ми шапка и започна да скача от храст на храст, като я тръскаше предизвикателно към мен, а аз се опитвах да я догоня. Беше обед, много горещо време за гонене на гепард, решил да не се разделя с играчката си. Бях съвсем уморена, но успях да счупя един сух клон от дървото. Това стресна Мбили и тя изпусна шапката, която беше много повредена от зъбите й. Два дена по-късно Мбили изчезна.

Когато на следващия ден всички гепарди бяха изчезнали, аз си помислих, че те отново са образували семейство. Но се убедих, че много малко разбирам от загадъчния начин, по който работи мозъкът на гепардите, когато открих, че Пипа беше напуснала тези места. Последният път, когато я бяхме срещнали, беше на около две мили от Леопардовата скала, на път към скалата. Бях се възползувала от случая да й дам петата доза лекарство. Куцането й се беше пооправило, но все още се забелязваше.

На 17 февруари видяхме младите гепарди на около пет мили отвъд Леопардовата скала на откритата равнина. Едва забелязахме над тревата белите краища на опашките им. Като чуха моите сигнали, те пристигнаха в надпревара и едва дочакаха да нарежем месото на равни части, за да се нахвърлят върху него. Както винаги аз държах месото на Мбили отделно, за да може да го гризе спокойно. Когато се оттеглиха всяка на отделно дърво, коремите им бяха като балони. Джордж беше с мен и ни фотографира заедно. После се оказа, че това беше последният път, когато се фотографирах с децата на Пипа.

По пътя към къщи на седем мили от моя лагер се натъкнахме на пресни следи, които без съмнение бяха на Пипа и бяха отпечатани върху нашите следи от сутринта. Не бяхме я виждали от шест дена. Беше съвършено ясно, че тя бе изоставила децата си. И ми беше много чудно колко безболезнено бяха скъсани връзките помежду им. От времето, когато бяхме наблюдавали как Уайти на 14 месеца уби една антилопа дукер, Пипа никога не проявяваше безпокойство, когато младите отсъствуваха за все по-дълго и по-дълго време; тя явно разбираше, че те вече можеха да се грижат за себе си. Именно през време на дългото сафари, на което беше отишла 16-месечната Мбили, Пипа беше потърсила своя съпруг и отново беше забременяла. След това тя беше повела младите гепарди до най-отдалечената част на своята територия, където знаеше, че те винаги ще бъдат в състояние да си намират изобилна храна и вода. Тя беше останала с тях още десет дена, но веднага щом те се запознаха с новото място, тя постепенно беше започнала да се оттегля от тях, а сега търсеше подходящо място за „детска стая“ на бъдещото си поколение. След като Пипа беше изоставила младите, ние ги хранихме още 13 дена. През цялото време те нито един път не направиха опит да потърсят майка си и се държаха така, като че ли се подчиняваха на нейното желание да живеят самостоятелно. Сега те бяха на 18 месеца.

Джордж беше дошъл да обсъдим подробностите относно предстоящото ни пътуване, за да преместим вещите си от Изиоло до нашия нов дом край езерото Наиваша. Трябваше да тръгнем на следващия ден. Беше необходимо да наемем транспорт и работници и трябваше да се направят три пътувания от по 240 мили, но решихме, че не можем да се откажем от всички ангажименти, които бяхме поели, макар че аз много исках да остана, за да наблюдавам още няколко дена поведението на Пипа. Единственото нещо, което можех да направя, беше да оставя доста голямо количество месо в лагера и да помоля директора на резервата да дава кола на Локал за далечните пътувалия, когато отива да търси гепардите. На другия ден Джордж и аз заминахме, за да контролираме преместването на багажа си.

Имахме късмет да се преместим, преди да започнат дъждовете, още повече че през тази година те започнаха три седмици по-рано, отколкото ги очаквахме. Но когато почти бяхме си дошли до къщи, започна проливен дъжд. Последните 18 мили път бяха истински кошмар; с голяма мъка си пробивахме път през виещата буря, газехме през дълбоки до коляно локви и кални коловози, плъзгахме се безпомощно в ровове и капнали от умора едва се добрахме до къщи точно преди да се изсипе нов порой. Локал много се зарадва на моето пристигане, защото през десетте дена на нашето отсъствие той беше срещал младите гепарди само едни път. Тогава ги намерил близо до мястото, където аз бях с тях последния път. Те били страшно изгладнели и веднага нагълтали месото, което той им занесъл, но по неговите думи изглеждали добре. С Пипа имал по-голям шанс, защото два дена по-късно тя сама дошла в лагера и оттогава редовно идвала за порцията си месо. Тази сутрин, когато си тръгнала, тя успешно преминала през реката, но малко след това водата се превърнала в буен порой. След като цяла нощ валя непрестанно, реката бе придошла толкова много, че едва към пет часа Пипа успя да я премине обратно за насам. Чух някакъв плясък и веднага мократа Пипа със силно мъркане започна да се търка в мен. Сега нейната бременност беше много напреднала и след като се наяде до насита, тръгна по пътя за Кенмейър, а ние потеглихме с колата да потърсим младите. Не ги намерихме нито този ден, нито на следващия, а необичайно силните дъждове прекратиха всякакви по-нататъшни търсения.

Като слушах силния дъжд да барабани шумно върху направените от палмови стъбла покриви на къщичките, аз цялата нощ наблюдавах как водата бързо се издигаше в реката. За щастие наводнението ни достигна едва на разсъмване, така че поне можехме да виждаме какво правим. Като газехме до кръста във вода, ние спасявахме своето имущество от къщите, които бяха до две стъпки пълни с вода. Единствените същества в лагера, които се чувствуваха добре, бяха двете малки лястовички, които бяха се излюпили през време на моето отсъствие. Също като Пипа родителите на нашите „картонени птиченца“ не бяха губили време и започваха отново да отглеждат малки. Те се бяха възползували от прясната глина и си бяха построили гнездо вътре в къщичката, която бяхме издигнали на мястото на резервната палатка. Застанала вътре в къщичката до колене във водата, аз наблюдавах птиченцата, които се бяха сгушили така уютно в своето гнезденце, прикрепено за покрива, че дори не можете да си представят колко им завиждах. Изминаха три седмици, преди глинените подове на къщите да изсъхнат и да можем отново да се заселим там; междувременно спях и работех в ландроувъра, който беше единственото сухо място сред заобикалящото ни блато. Пипа беше лишена от сухо местенце и през време на дъждовете за нея беше много трудно да се движи. Накрая тя изчезна. Като връх на всичко и Локал трябваше да излезе в едномесечен отпуск, а това беше точно времето, когато Пипа вероятно щеше да стане особено чувствителна към всякакви промени. Нейните малки трябваше да се родят в края на месеца и аз много се надявах, че Локал ще се върне за това събитие, тъй като Пипа винаги го предпочиташе пред Гуиту, който го заместваше.

Заедно ние газехме из дълбоката кал и търсехме Пипа, Често се чудех дали тя можеше да ловува в тази разкаляна почва и да си намира всичката храна, която й беше необходима през бременността. Затова като че ли камък падна от сърцето ми, когато след пет дена тя се появи в лагера. Беше много гладна и аз се радвах, че имах доста прясно месо, за да й предложа добър обед. След това тя тръгна към пътя, а ние с Гуиту я последвахме. Но като ни видя, че вървим след нея, тя започна безцелно да броди в кръг, да се връща назад, с което искаше да покаже, че няма намерение да позволи на Гуиту да я „шпионира“, затова го изпратих обратно. Едва тогава тя ме поведе към равнината, в която бяхме пуснали малката Импия, и там легна в сянката на един трънлив храст. Наблизо растяха много подобни храсти и аз си помислих, че всеки от тях можеше да стане „детска стая“ за малките й. Изглежда, че и Пипа се съгласяваше с мен, защото не се премести надалече през следващите няколко дена. Всеки път обаче, когато я посещавахме, тя не ни позволяваше да разберем откъде излизаше и всякога неочаквано се появяваше на откритата поляна. Въобще във всичко останало тя беше много приветлива, позволяваше ми да чистя залепналата глина и кал от козината й и дори да докосвам цицките й, набъбнали от мляко.

А дъждът все валеше и валеше, така че да отиваме надалече да търсим младите гепарди беше невъзможно. Оставаше ни само един начин да се движим — пеша — и аз изпращах Гуиту всеки ден, докъдето можеше да отиде, да търси следите на младите, а аз самата се грижех за Пипа. Една сутрин той се върна с добри вести: беше видял следите на бягащ гепард заедно със следите на бягащ воден козел покрай пътя при Мулика близо до пясъчния остров, който Пипа толкова много обичаше. Тръгнахме нататък с надеждата, че може да намерим някое от младите гепардчета, но макар че прегледахме всички възможни места из съседните равнини, не намерихме нито други следи, нито самите гепарди. През следващите дни всеки път, когато времето позволяваше, излизахме до равнините, където за последен път бяхме срещнали младите, и обикаляхме в кръг по всички пътища, където можеше да рискуваме да минем, без да затънем. Цялата равнина гъмжеше от разни видове животни освен гепарди.

Пипа идваше от време на време до лагера, но никога не отиде много надалече. От всички места, които посещаваше, изглежда, че предпочиташе най-много равнината на Импия, макар че във високата трева там имаше гъсти дървовидни храсталаци, а освен това, за да я достигне, тя трябваше да преминава разлялата се Мулика, За щастие обаче нейните води никога не се изкачваха така високо като водите на нашата река и Пипа вероятно се чувствуваше по-малко отрязана от лагера там, отколкото на равнината Гамбо, където тревата беше сравнително ниска.

На 17 март, точно един месец след като бях видяла младите гепарди за последен път, Гуиту срещнал Мбили на осем мили от лагера по пътя за Леопардовата скала. Докато се върне в лагера и научи тази вълнуваща новина и после докато отидем с колата до това място, бяха изминали повече от два часа, така че не се изненадах, че тя беше изчезнала. Повикахме я по име и скоро я видях да тича през тревата от много далече точно в момента, когато се приближиха две коли с посетители на резервата. Мбили мигновено изчезна, но веднага се появи, когато колите си заминаха. Тя тръгна след мен към едно дърво и докато се справяше с месото, аз й приготвих млякото с бебешката храна. Беше малко поотслабнала през последния месец, но прекрасната й лъскава козина и общият й вид показваха, че е в отлично здраве. Тя, изглежда, се радваше, че ме вижда отново, и ми позволи да я погаля и дори да вадя кърлежите й. Но във всичко останало се държеше като диво животно, озърташе се подозрително и потрепваше при най-лекото счупване на някое клонче. Бях толкова щастлива, че съм отново с Мбили, и като не знаех кога пак ще бъда с моята малка палава любимка, опитвах се да удължа времето си с нея колкото може повече. Но като си помислих за нейното бъдеще, накрая оставих малко парче месо, за да отвлека вниманието и, докато заминем. Защото ако тръгнеше след нас към лагера, имаше опасност това да разруши всичко, което беше постигнала досега, за да живее самостоятелно като диво животно. Тихичко отидохме до колата и се опитахме да запалим двигателя, но той не включи. Ръчното запалване също не ни се удаде и прибягнахме към последното средство — да тикаме колата по покрития с дупки път. И това се оказа неуспешно. Нямаше какво друго да се прави, освен да изпратя Стенли до Леопардовата скала и да поискам да ми изпратят механик да поправи ландроувъра. Зарадвах се, че това ще ми даде още време да бъда с Мбили, но когато я потърсих, тя вече си беше отишла. Предположих, че шумът, който вдигнахме, докато се опитвахме да подкараме колата, я беше пропъдил. Седях два часа в пълна тишина и разбрах, че сега Мбили нямаше желание повече да споделя живота си с нас и беше си отишла обратно в своя свободен див свят. Въпреки че ме натъжаваше, това доказваше, че възвръщането й към свободен живот беше успяло. Щом Мбили можеше да живее самостоятелно, нейните много по-силни сестри непременно можеха също, още повече че те винаги ходеха заедно и можеха да си помагат една на друга. Въпреки това продължихме да ги търсим всеки път, когато дъждовете позволяваха.

Бяха изминали още 12 дена, преди да ми кажат, че на половината път между вратата и Леопардовата скала видели гепард. Като отидохме нататък, видяхме лешояди да пазят остатъците от една антилопа, но отпечатъците от техните нокти бяха заличили всички други следи наоколо, така че не можахме да определим какво животно беше убило антилопата. Предположихме, че е гепард, защото лъвовете и хиените не оставят малките кости.

Беше доста рано, затова помолих Гуиту да продължи да търси из равнините, където напоследък беше видял Мбили, докато отида с колата да потърся Пипа. Гуиту намерил следите на един гепард, които водели към Мулика, където ги загубил. Все пак той тръгна покрай реката; на пет мили от лагера без малко щяла да го смачка с краката си една мъжка антилопа, която бягала от някакъв хищник. Няколко секунди по-късно се показала Мбили. Като разбрала, че Гуиту развалил лова й, тя се качила на един термитник и го гледала спокойно, докато я викал, но не се помръднала да го последва, докато накрая той си тръгнал към къщи. Като слушах разказа на Гуиту, аз се раздвоявах между желанието си да видя Мбили и съзнанието, че това може да има лоши последствия. Ако тя тръгнеше след мен в лагера, това можеше да провали плановете на Пипа, тъй като през последните няколко седмици тя беше държала младите гепарди далече от себе си. Щом Пипа беше намерила сили в себе си да остави младите да живеят собствения си живот, и аз трябваше да направя същото, а още повече сега, когато подозирах, че тя вече ще ражда новите малки.

Пипа бе дошла в лагера на 25 март към пет часа следобед, точно преди да се излее внезапно проливен дъжд. Докато я хранех, тя непрекъснато тревожно гледаше към другия бряг на реката и щом се наяде, веднага си тръгна. Вървеше по пътя, но щом забележеше, че я наблюдавам, веднага потъваше във високата трева. Половин час по-късно тръгнах по следите й, които се присъединяваха към следите на друг гепард. Следите и на двата водеха към брода на Мулика. Стъмни се и стана трудно да се върви подир стъпки, а след нощния дъжд всички други следи бяха измити. Следобед на другия ден Пипа се появи от същата посока. Бях приготвила една коза за нея. Мислех си, че това ще бъде последното й ядене, преди да роди, защото смятах, че малките ще дойдат до 48 часа. Това се потвърждаваше и от нейното поведение; беше станала много раздразнителна, каквато биваше и по-рано, преди да роди. Присвила назад уши, тя ръмжеше към мен, удряше ме и ме драскаше всеки, път, когато се приближавах към нея, и дори скъса блузата ми. Но независимо от това тя изяде невероятно голямо количество месо и тръгна към равнините Гамбо. Сядаше на земята и ми даваше, да разбера, че не трябва да я следвам. Бях тръгнала след нея само защото бях сигурна, че тя беше пресякла реката, за да ме заведе в обратната посока на тази, която възнамеряваше да вземе. Не очаквах да я видя няколко дена, но когато измина цяла седмица, а от нея все още нямаше никакъв знак, аз започнах да се тревожа.

Почти всяка нощ валяха проливни дъждове, които правеха търсенето още по-трудно. Винаги тръгвах сама, понеже се страхувах, че Пипа ще бъде недоволна, ако Гуиту дойде близо до малките й, които смятах, че се бяха родили на 28 март. Една нощ валя особено много и това усили моята тревога за Пипа. Тревата вече бе станала много висока за нея и тя не можеше да вижда, дори и като се повдигаше.

Поради неотдавнашното разместване на инспектори в резервата тревата не беше изгорена преди дъждовния сезон; старата трева задържаше водата и равнината беше подгизнала. В резултат на това растителността така буйно беше започнала да расте, че от пасище беше се превърнала в мочурище. Като; насочих търсенията си главно в равнината на Импия, аз поглеждах във всеки подозрителен храст и виках Пипа с мегафон, за да запазя гласа си, но от нея нямаше никакви следи. Бях обаче уверена, че тя беше някъде наблизо.

Когато се върнах от едно такова безполезно търсене, на обед Пипа изведнъж се появи. Тя бе загубила много от теглото си след раждането и беше ужасно гладна, а също и много бързаше, така че след като нагълта месото, побягна в тръс към пътя; Гуиту и аз я последвахме. За нещастие не можех да не го взема със себе си, понеже същата сутрин без малко не налетях върху бивол и не можех да рискувам да вървя без защита. Пипа имаше недоволен вид и по разни начини се опитваше да се отдели от нас. Безцелно вървеше нагоре по реката откъм нашата страна и дори се вмъкна в два бодливи храста, като се преструваше, че търси малките си. Накрая разбра, че ще трябва да се примири с нашето присъствие, подуши вятъра, скочи на другата страна на реката и тръгна към един двоен храсталак на около 60 ярда от брега. Прегазих реката и като оставих Гуиту назад, тръгнах след нея. Намерих я да лежи под храста вдясно, а от храста вляво се носеха някакви слаби пискливи звуци. Пипа ме погледна твърдо и не се помръдна. Аз разбрах намека, върнах се при Гуиту и го изпратих у дома. Тя внимателно следеше отдалечаването му и се прехвърли при децата си едва когато той се скри от погледа й.

Беше ми необходимо малко време, докато видя, че в полумрака на гъстите листа имаше четири малки. Те обърнаха към мен своите невиждащи очички и не преставаха да фучат, докато Пипа не легна между тях и мен и се приготви да им даде да сучат. Малките не можеха дори да пълзят и доста трудно достигнаха цицките й. По техните размери и движения реших, че вероятно бяха на осем дена. Независимо от това, че от раждането им досега времето беше много лошо, те бяха в чудесно състояние. Пипа лежеше с гръб към мен и нито веднъж не се обърна да ме погледне, затова аз тихичко се отдръпнах и се отправих към къщи. Нейното скривалище беше на половин миля от лагера и имаше признаци, че доста време беше живяла там. Покрай този двоен храсталак аз бях минала два пъти през последните 24 часа. Защо Пипа не беше отговорила на моето повикване? Всъщност тя ме беше завела да видя предишните й малки, когато те бяха с три дена по-малки от тези.