Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (5)

Новият лагер

На следващия ден пак нямаше нито следа от Пипа и аз реших да се посъветвам с Джозеф. Гъсталакът край реката беше пълен с бабуини и лагерът ни беше много близо до пътя, което щеше да ни попречи да приучим Пипа да живее свободно, затова решихме да потърсим по-удобно място. Най-близкото място с открита вода беше едно блато на около пет мили разстояние. Отидохме там. В блатото се вливаше малката река Мулика. Само няколко палми дум и единични храсталаци растяха по бреговете й, така че всяко животно би могло при водопой да забележи приближаването на опасни хищници. Приблизително на една миля разстояние реката излизаше от блатото и течеше успоредно с възвишение, което водеше към откритите равнини. Там видяхме стада от газели на Грант, антилопи еланд и орикс, а също зебри и слонове. Тази местност беше създадена за гепарди и Джозеф каза, че напоследък виждал двойка гепарди и един мъжки недалеко от това място, което ние избрахме да направим новия си лагер. Понеже бяхме само на един час път от стария си лагер, решихме да доведем Пипа на разходка, за да се запознае с околността, преди да се преместим тук.

Искахме веднага да започнем да я запознаваме с новото място, но Пипа, изглежда, имаше други намерения. Тя не се върна в лагера цели три дена. Нашето търсене излезе безрезултатно. След това един ловец съобщи, че рано сутринта видял Пипа да играе с чакали на аеродрумната площадка до Леопардовата скала. Когато пристигнахме там, тя ме посрещна много дружелюбно, но след това побягна из равнината и гонеше газели на Грант, докато стана много горещо. Тогава успях да я примамя при нас в колата с месото, което й бях донесла, и я заведох обратно в лагера. Следобед остана, но привечер отиде в храсталака и не се завърна. През следните няколко дена имахме много работа и големи вълнения, като се опитвахме да намерим следите й.

Внимателно разгледахме местността наоколо в радиус от пет мили и отлично я изучихме. Имаше една голяма скала, която очевидно беше много популярна сред лъвовете и леопардите, защото там забелязахме много техни следи. От върха на скалата се откриваше прекрасна гледка към равнините, близката река и околните храсталаци. Срещнахме носорози, биволи и слонове освен другите по-малки животни.

На петия ден, когато наблюдавах един слон с бинокъла си, забелязах гепард, седнал на пъна на някакво дърво на около 400 ярда от нас. Не смеейки да вярвам на щастието си, извиках „Пипа“, при което гепардът обърна глава и погледна към нас. Забързахме към това място, като се стараехме да заобиколим слона, и най-после дойдохме достатъчно близо, за да разпознаем гепарда, който беше наблюдавал всяко наше движение. Но преди да успея да погледна през бинокъла си, той изчезна. Разбира се, не бях уверена, че това беше Пипа, но все пак един див гепард би ли ни допуснал да дойдем толкова близо до него? От друга страна, ако това беше Пипа, защо трябваше да избяга? Тръгнахме по следите към реката и без малко върху нас не връхлетяха пет водни козела, които навели глави, изскочиха из храсталака по посока към нас, но после, като ни забелязаха, свиха на другата страна. Изглежда, те бягаха от гепарда. Това ни насърчи и продължихме да търсим. През всичкото време виках Пипа, но ми отговориха само няколко малки зеленоглави маймунки. Ако гепардът беше Пипа, тя сама щеше да се върне в лагера. Решихме да се върнем у дома, но и там я чакахме напразно.

Рано на следващата сутрин се отправих към мястото, където бяхме видели гепарда, и се крих в продължение на няколко часа близо до едно неголямо заливче, което, както личеше по многобройните следи, служеше за водопой. Беше много тихо; само палмата дум, в сянката на която седях, шумолеше с листата си. Опитвах се да си представя какво би могла да прави Пипа в това чудесно място, което ми се струваше истински рай за гепардите. Ако тя вече се беше научила да убива дивеч и не се нуждаеше повече от моята зашита, защо да се завръща в лагера, където нощем аз я затварях в заграденото с мрежа място, а през деня й додяваха посетители? Трябваше да си призная, че се бях привързала силно към нея, но защо трябваше тя да ме обича? Аз бях влязла в нейния живот сравнително късно и тя беше попаднала при мен не по своя воля и колкото и да се бях старала да я възнаградя за самотата й и неприятностите в Наро Мору, аз можех да й предложа много малко в сравнение със свободния живот в гъсталаците, който сега се откриваше пред нея. Но въпросът, който ме тревожеше сега, беше готова ли е Пипа за самостоятелен живот? Страхувах се, че тя можеше да премине реката и да излезе от пределите на резервата.

След като прекарах целия ден близо до залива, трябваше да се върна сама у дома. На сутринта обаче намерихме на това място следи от ноктите на гепард, който се беше изкачвал по дървото близо до скалата, а малко по-нататък открихме други следи, които водеха през реката, където животното си беше почивало в гъстите палми близо до водата. Отново седях в засада целия ден, но видях само пет слона, които се опитваха да свалят орехите от върха на палмата дум, а по-късно два водни козела, които минаха близо до моето скривалище, очевидно като че ли бягаха, за да се спасят от някаква опасност нагоре по реката. Тръгнах да изследвам мястото, откъдето те бяха дотичали, и намерих пресни следи от гепард, но Пипа я нямаше никъде.

Минаха още три дена в безполезно търсене, но късно следобед дойде човек, който ни съобщи, че Пипа се била върнала при Леопардовата скала. Пристигнах там, когато почти се стъмваше, и я намерих близо до гаража, заобиколена от тълпа африканци. Като ме видя, тя зачурулика като птичка и скочи в колата. Беше ужасно изгладняла и изяде всичкото месо, което бях донесла. Много се изплаших, като видях колко беше отслабнала. Изглеждаше смалена, а носът й беше мокър и студен, верен признак за заболяване. Когато се върнахме в лагера, тя продължи да яде и яде през всичкото време, докато аз й махах кърлежите. Тогава забелязах, че задните й крака бяха вдървени, а венците — съвсем бледи.

На другата сутрин изпратих съобщение до ветеринарния лекар в Меру, като го помолих да донесе портативния си микроскоп; междувременно държах Пипа на спокойствие, като й давах колкото месо и мляко искаше и я подкрепях, а тя нежно отговаряше на моите ласки.

Когато разгледа следите на Пипа, Локал намери, че те бяха същите като следите, които бяхме видели при залива. Това показа, че все пак ние сме следили самата Пипа. Странно беше, че макар и толкова изгладняла, не се върнала в нашия лагер, а отишла в противоположната, посока към Леопардовата скала. Когато по-късно през деня тя подгони някакви птички и се покатери на дървото само за удоволствие, аз се почувствувах по-спокойна, но все пак се зарадвах, когато ветеринарният лекар дойде. Той взе кръвна проба и като премери температурата на Пипа (тя беше 38,4°С), постави диагнозата Babesia canis, кърлежова треска, от която боледуват кучетата. Това беше много интересно, защото беше още едно доказателство за родството на гепардите с кучетата. Елза беше умряла от Babesia felis, която засяга само семейството на котките. Ветеринарният лекар беше донесъл лекарството фенамидин изетионате (phenamidin isethionate) срещу заболяването, но понеже болестта на Пипа протичаше леко, той ме посъветва да почакам няколко дена с надеждата, че тя ще си изработи естествен имунитет. Междувременно трябваше да я държим в заграденото място и да наблюдаваме внимателно температурата й и другите симптоми. Мерех температурата й сутрин и вечер в продължение на пет дена. Тя се колебаеше между 37,8 и 38,2°С — нормална температура за гепардите.

Пипа имаше вълчи апетит; за пръв път забелязах колко много обичаше жълто-оранжевата мазнина от зебра и обикновената кал. Бях поразена, когато я видях как яде кал от всяка локвичка. Попитах Джордж дали това не беше нещо необикновено, но той ми каза, че гепардите ядат кал или за да си попълнят липсата на минерални соли, или за да подобрят храносмилането си. Пипа се отнасяше към мен много по-нежно, отколкото по-рано и ме следваше навсякъде, но ръмжеше срещу помощника ми и африканците. С оздравяването си тя ставаше все по-неспокойна и след няколко дена нейното затворничество стана еднакво непоносимо и зя нея, и за мен. Водех я на къси разходки, вързана с нашийника, но да я върна обратно в лагера беше много трудно, защото, когато се разхождахме, срещахме животни, които събуждаха нейния интерес. Като виждаше, че е възпрепятствувана да гони животните, тя отново започна да ни удря с острите си нокти, както правеше в Наро Мору. Там аз можех да почакам да се стъмни и тя да пожелае да се върне, но тук не можех да поема риска и трябваше да я връщам вкъщи по светло. Друга трудност бяха слоновете, които пасяха около лагера по това време. Пипа винаги ги гледаше с напрежение и аз можех да си представя каква дразнеща миризма достигаше до нея при всяко размахване на големите им уши.

След шестия ден от „домашния режим“ Пипа беше в отлична форма и аз й дадох богато пиршество с месо от зебра. След това я пуснах на свобода. Тя веднага намери някакви щрауси и ги подгони, а после прекара целия ден край реката. Вечерта тръгна с нас към лагера и изяде остатъка от месото; в пет часа сутринта дойде до моето легло, като мъркаше силно, а после изчезна.

През следващите три дена се опитвахме да открием къде се намира и тогава няколко ловци ни съобщиха, че били видели два гепарда седнали под едно дърво близо до Леопардовата скала. Ловците били в камион; когато спрели, по-малкият гепард отначало тръгнал към тях, но после побягнал след по-големия, който тичал с всичката си сила. Ние отидохме на това място и започнахме да го претърсваме, като се движехме успоредно на късо разстояние един от друг. Изведнъж моят помощник почти настъпи два гепарда, които веднага побягнаха. Той обаче имал време да забележи, че единият гепард бил с много по-тъмен цвят от Пипа. Да ги проследим по каменистата почва беше невъзможно, а и високата трева ни пречеше, затова се върнахме в лагера.

Дълго време след като се беше стъмнило, чух мъркането на Пипа. Преди да успея да стана, тя влезе в палатката ми и започна нежно да ме ближе. Забелязах, че коремът й беше пълен и че под опашката й имаше няколко капки кръв, а козината на задните й крака беше мокра от близане. Въобще цялата й козина беше станала необичайно лъскава. Понеже нямах месо, предложих й мляко и три яйца. Обикновено тя обичаше тези неща, но сега не се докосна до тях и не след дълго излезе.

Аз я последвах и бях много учудена, че тя спираше да ме чака, дори се криеше и всеки път, когато я настигнех, мъркаше и ме ближеше. Накрая, след като се покатери на едно дърво и внимателно погледна наоколо, тя избяга. Като се вслушах в тишината, аз се замислих дали Пипа не беше изминала тези четири мили от Леопардовата скала до лагера само за да ни покаже, че днес ни е видяла, като я търсехме, но понеже си е намерила приятел, който е много подозрителен, не може да остане дълго при нас, а само иска да зная, че е много щастлива. По пътя за вкъщи аз си спомних, че Елза в подобни случаи се беше държала точно така.

На разсъмване тръгнахме по следите на Пипа и я намерихме по средата на склона да гони един доста голям щраус. После я отвлякоха токачки и като ги гонеше, тя налетя на три слона; но когато великаните се отдалечиха, Пипа също изчезна и не я видяхме няколко дена.

Бяха ме поканили от директорския съвет в Меру да им покажа филма, който Джордж и аз бяхме заснели за Елза, и да им изнеса беседа за връщането на животните към естествен начин на живот и за други методи по опазване на дивите животни. Отидохме с кола дотам и Джозеф ме представи на аудиторията. Тя се състоеше от около 400 души, които се бяха събрали в новопостроената зала на съвета. Всички се развълнуваха, когато разбраха, че Елза беше живяла в резервата Меру, и всички бяха пълни с ентусиазъм и желание да помагат в нашата работа.

Интересувах се особено много от развитието на този резерват, защото именно тук и в съседната Северна гранична провинция Джордж беше работил 25 години като инспектор по опазването на дивите животни. Той беше посещавал това място много по-често от другите участъци от подведомствената му огромна територия, защото тук бракониерството беше в най-силна форма. Познавахме отлично тази част на страната и винаги бяхме мечтали един ден тя да стане резерват за диви животни. Съчетаването на екологичните условия на това място с разнообразния дивеч можеше да го превърне в истински рай. В нито един от източноафриканските паркове за запазване на диви животни няма толкова много непресъхващи реки и блата, такова голямо разнообразие на растителност и пейзаж и толкова различни височини (от 1000 до 4500 стъпки). Затова не се налага дивите животни да излизат вън от границите му по време, на миграция или дори през време на голяма суша. Имаше още едно предимство — в това място силно се развъжда мухата цеце, която е сравнително безопасна за дивите животни, но е истинска смърт за домашните. Това означава, че мястото не може да се използува за пасище на домашни животни. Тук можеше да се засява само ориз.

Когато през 1956 г. Съветът на директорите взе решение да обяви тази местност от 400 квадратни мили за територия на резервата Меру, Джордж и аз бяхме много щастливи, защото тук бяхме пуснали Елза на свобода и бяхме живели около две години заедно с нея и лъвчетата. По-късно парите, получени от книгата за Елза и нейното семейство, донесоха нови средства за благоустройството на резервата, но независимо от тях и големите усилия на много хора тук все още имаше много да се прави. Затова Джозеф и аз бяхме много щастливи поради вниманието, което Управителният съвет прояви към нашия резерват.

На следващата сутрин намерихме следите на Пипа близо до блатото, което Джозеф и аз бяхме избрали за неин нов дом. Върнахме се в лагера за месо и решихме да прекараме целия ден на това място. Изведнъж Пипа излезе сънлива изпод група дървета наблизо. Като се вземе предвид фактът, че тя цели шест дена не беше получавала храна от мен, състоянието й не беше лошо, но месото, което й бяхме донесли, тя изяде за няколко минути, докато ние се разполагахме под дървото да обядваме на открито.

Колко хубаво стана, че Пипа сама беше открила това място, което ние бяхме избрали за нея. Помислих си, че може би щеше да е по-добре да не местим лагера, а просто да идваме тук, за да я посещаваме. Стори ми се, че тя беше на същото мнение, защото, когато запалих мотора на колата, Пипа съвсем ясно показа, че иска да остане близо до блатото.

Рано на другата сутрин ние се върнахме и я намерихме на същото място. Тя много се зарадва, като ни видя, и тръгна с нас на разходка. Изкачваше се на всички термитници и дървета, за да търси франколини, кацнали така предизвикателно върху камъните в този ранен час. Когато настъпи горещината, аз седнах в сянката на дърветата и сложих рисувателните си принадлежности на ниското походно легло. В това време Пипа изяде месото, което бях донесла за нея. По-късно дойде и Джозеф; той беше много привързан към Пипа, а и тя го харесваше и даже му позволяваше да играе с нея. Решихме засега да не местим лагера и ако Пипа заживее близо до блатото, постепенно да разреждаме посещенията си с месото, което й носехме, докато тя започне да минава без нашата помощ.

Пипа не можеше да намери по-хубаво място от тази горичка, от която се откриваше голямо пространство. През следващите дни я посещавахме редовно и си изработвахме определен ред на действие. Веднага щом я срещнехме, отивахме на разходка с нея. Понякога тръгвахме надолу по течението на Мулика, която криволичеше сред скали и блатисти места и течеше на няколкостотин ярда от горичката. Друг път отивахме на отсрещния бряг и се разхождахме по пясъчните равнини, които бяха така различни от покритите с храсталаци хълмове и стръмни каменисти склонове близо до нашия лагер. Навсякъде, където ходехме, имаше термитници и дървета за Пипа да се катери, за да търси газели на Грант, зебри, антилопи орикс и вечно присъствуващите франколини.

През горещите часове на деня си почивахме в горичката, където рисувах Пипа как закусва, а мъжете отиваха за риба в дълбоките вирове на Мулика, където хващаха вкусната котешка риба. Пипа с интерес душеше студената риба, но нея я привличаше повече необикновеният вид на този лов, а не миризмата. Щом станеше по-хладно, тръгвахме отново на разходка, а когато слънцето се спускаше ниско, оставяхме Пипа да яде вечерята си и се връщахме с колата към лагера. Понеже тя много добре знаеше пътя към къщи, а никога не тръгваше след нас, ние решихме да прекратим посещенията си и да видим какво ще направи тя.