Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (12)

Второто поколение

Когато се върнахме от Найроби, на следващия ден привечер Гуиту ми разказа, че Пипа дошла в лагера наскоро след, нашето заминаване, изяла почти цялата коза и си тръгнала. Той се опитал да я последва, но тя седнала в краката му и той я оставил спокойно да се върне при малките си. Сутринта отново тръгнал по следите й, които го извели зад горичката, но не я видял; следобедното търсене също се оказало безрезултатно. На другия ден към пет часа Пипа се появи отново. Заболя ме сърцето, като я видях колко беше отслабнала, но мен ме учуди и това, че въпреки моето подканване тя яде много малко. Скоро след това се върна обратно към храсталаците. Тръгнах след нея, а Гуиту ме следваше с моя фотоапарат. Пипа като че ли беше очаквала това — поведе ни в права линия на почти около две мили до мястото, където я бяхме търсили, преди да заминем за Найроби. Внимателно се приближи до един бодлив храст, вслуша се, спря, след това обиколи храста и след като на няколко пъти внимателно се огледа на всички страни, пропълзя вътре в гъстите листа.

Тогава видях четирите малки. Те бяха съвсем мънички; очичките им бяха още затворени и по неуверения начин, по който пропълзяха към Пипа да сучат, разбрах, че бяха едва на пет дена. Едно от тях беше особено малко и неустойчиво. То едва се движеше и спа през всичкото време, докато другите сучеха. Аз бях на около девет стъпки от семейството (3 метра). Пипа ме гледаше щастлива и доволна от себе си. Както беше отслабнала, сигурно поради глистите, аз не вярвах, че тя ще може да изхрани четирите малки. Най-многото, което можех да направя, за да й помогна, беше да й нося месо всеки ден, за да я избавя от дългия път от около четири мили отиване и връщане до лагера в горещината, а освен това да й дам възможност да не оставя малките си сами, а да ги пази от хищници.

Не можех да се откъсна от семейството на Пипа, докато падащият мрак не ни прогони към къщи; в лагера си налях нещо за пиене и седнах в тъмнината, като гледах звездите, които ставаха все по-големи и по-ярки. Когато Пипа ме беше завела при първите си малки, които бяха на десет дена, аз бях силно поразена, а сега, когато беше ми показала своето ново семейство, докато очичките им бяха още затворени, доверието, което ми беше засвидетелствувала, ме трогна много дълбоко. Това беше събитие с огромно значение; известно е, че всяко животно в първите дни, седмици или месеци след раждането (според вида) съвсем не проявява интелект, а само яде, смила храната и спи. Всеки, който завладее малките същества в тази безпомощна възраст, особено когато се отварят очите им, естествено бива приет като едни от техните родители^[1]. Именно по тази причина новородените животни са лесни за опитомяване. Фактът, че тази сдържана майка ми беше доверила малките си, докато бяха още слепи, ме накара да укрепя своето решение да се боря за техния живот на свобода.

Любовта и доверието, които и Елза, и Пипа ми бяха засвидетелствували, откриха пред мен нов свят, недостъпен за повечето хора. И колкото по-дълго живеех в този свят, по-ясно ми ставаше колко опасно беше нашето отделяне от живота на дивата природа, която ни заобикаля, и колко много хора днес, изглежда, забравят, че ние сме само малка частица от един свят, много по-необятен от този, който се опитваме да контролираме и управляваме. Странно е да се помисли, че човек се опитва да обуздава вечните закони на природата, вместо да се приспособи към тях. Човекът е интелектуално най-развитото и най-напредналото същество от всички живи организми на Земята и при все това той е единственият, който безмилостно нарушава равновесието в природата, като насочва постиженията си главно към собственото си благополучие. Макар че научните изследвания ясно показват, че целият живот на Земята е екологично свързан и че съществува тясна взаимна връзка между всички живи организми, ние разрушаваме всичко, което ни се струва, че пречи на нашето собствено удобство. Като правим това, ние вероятно ще унищожим и самите себе си. Но как да разрешим този въпрос, който става все по-належащ? През цялото време трябва да помним, че много видове животни са живели на Земята много по-дълго, отколкото ще живеем ние, ако упорито продължаваме да се отричаме от родството си с другите живи същества. Трябва да се опитаме да се поучим от начина, по който дивите животни се справят по-успешно от нас досега с някои въпроси, да споменем само два от многото, като определяне на територии и контролиране на раждаемостта. Колкото и странно да изглежда, но може би самото съществуване на човека зависи от това, колко бързо ще съумеем отново да се приспособим към живота на дивата природа около нас, за да намерим непреходните ценности и дълбоките корени на нашето битие. Елза и Пипа ми помогнаха да намалим нашето неведение относно истинския характер на дивите животни, както и на техните привички.

За да облекчим живота на Пипа, Гуиту и аз тръгнахме от лагера на следващата сутрин, натоварени с кошница с месо, бидон с вода и купа за пиене на вода; аз взех фотоапарат, кинокамера и бинокъл. Една миля изминахме с колата, а после тръгнахме през храстите направо към мястото, където предишния ден бяхме оставили Пипа. На 300 ярда оттам спряхме и аз огледах внимателно околността с бинокъл да не би бащата да е някъде наблизо. Не исках да смущавам неговото посещение на семейството му. После извиках Пипа. Нямаше отговор. Отидох по-наблизо и пак извиках — пълно мълчание.

Оставих Гуиту с провизиите на около 50 ярда по-назад, приближих се тихо към храсталака и видях Пипа да кърми малките си. Зарадва ме това, че и малкото беше заловило една цицка и сучеше така жадно, както и другите. Около половин час те тикаха топлите си носленца в мекия корем на майка си, после едно по едно се отпускаха и заспиваха, а Пипа се обърна на другата си страна. Тогава аз й показах месото и тя доста неохотно излезе от храсталака, като на два пъти се спира и поглежда към малките. Тя беше повече жадна, отколкото гладна, но отказа да измине петдесетте ярда до мястото, където бях оставила водата, затова я занесох по-близо до храста. След като се напи, тя започна да яде, а аз й държах месото нависоко, за да не остави миризма по земята и да привлече хищници. Поради същата причина окачих кошницата с месо на клона на едно дърво и след като Пипа се нахрани, внимателно, събрах и най-малките парченца, които бяха паднали, сложих ги в кошницата и я върнах вкъщи. Тази процедура спазвах всеки път, когато й носех храна.

Направих няколко снимки. Щом попаднах пред очите на още непрогледналите малки, три от тях повдигнаха главичките си и започнаха да плюят срещу мен; само хилавичкото, продължи да спи. Невероятно беше как тези малки пухкави топчици безсъзнателен живот, още слепи, едва появили се на света, вече усещаха приближаването на опасността, която не можеха да видят и която още не познаваха. Това, че те вече можеха да различават миризмата на чуждото животно от миризмата на гепарда, показваше, че обонянието се развива у тях преди зрението. Обонянието безусловно беше доминиращото сетиво на хищниците. Малките продължиха да фучат срещу мен, докато Пипа легна до тях и им предложи цицките си и като мъркаше нежно, започна да ги ближе. Тя ги успокои, а ние тихичко си тръгнахме.

Привечер се върнахме с още месо — сутринта Пипа беше яла съвсем малко. Тя остави малките и пи вода, но отказа да яде. През последните осем дена тя беше изяла само трите четвърти от една коза. След това само гризеше останалата част. Дали не беше болна? Аз размахвах и държах месото високо пред нея, за да я изкуся, но нищо не помогна. Тя се върна при малките си мълчаливо и легна, за да могат да сучат. Макар че бяха много малки, те се бореха енергично кое от тях да захапе най-добрата цицка. Пипа не се помести от това положение, докато съвсем се стъмни, и ние трябваше да се прибираме вкъщи. Единственото нещо, което оставаше за мое успокоение, беше да се надявам, че нейният другар я храни и че това е обяснението за лошия й апетит.

На другата сутрин Гуиту отиде напред, за да разгледа дали наблизо има следи от мъжкия гепард, а аз тръгнах след него с колата. Това сега стана правило за нас, защото не искахме да безпокоим семейството, ако намерим пресни следи от бащата, които водят към храста. Тъй като не намерихме пресни следи, продължихме пеша към храста. Джордж беше изпратил месо от зебра и понеже знаех колко много го обичаше Пипа, надявах се, че ще си хапне хубаво. Но тя едва се докосна до него, дори и вода не пи, вместо това прекара целия час, докато стояхме там, като ближеше малките си. Сега те по-уверено пълзяха, с изключение на най-малкото, което не сука никак, докато ние ги наблюдавахме. Върнахме се привечер. Пипа пак кърмеше малките си и едва когато те се отпуснаха от цицките, тя дойде при нас и дълго, без прекъсване, пи вода. Най-после се наяде добре и започна да се разхожда, около храста, като внимателно се оглеждаше на всички страни. Аз тръгнах да се разхождам до нея и бях дълбоко трогната, когато тя на няколко пъти близна ръката ми, като че ли искаше да покаже, че е благодарна за нашата помощ. За разходка обаче тя си позволи само десетина минути и отново се върна при семейството си.

На следващата сутрин Гуиту забеляза пресни следи на гепард по пътя и решихме да не безпокоим Пипа до обед. Когато отидохме, намерихме само малките; те кротичко спяха. Пипа се появи около десет минути по-късно откъм Ройоуеру, която се намираше на около миля и половина и където беше най-близкото място за водопой. Като предполагах, че сигурно е ходила да пие вода, твърде много се учудих на голямата жажда, с която тя изпи всичката вода, която й бяхме донесли. Дали ни беше чула, че идваме, и се беше върнала? Малките се движеха малко по-уверено, но все още не можеха да се държат изправени на четирите си крачета. Макар че ние с Гуиту само шепнехме, те любопитно надигаха главите си. От този момент аз извиквах отдалеко, за да предупредя за нашето идване, а след това винаги мълчахме през време на посещението си при семейството.

На другия ден видях следи от гепард, които водеха към реката в посока, обратна на мястото, където се намираха малките. Гуиту трябваше да върви напред и да търси следите, но понеже не го намерих на мястото, където завивахме, за да отидем при Пипа, аз тръгнах по стъпките му, които водеха към Кенмейър Лодж, където го намерих да бъбри весело с жените на ловците. Гуиту беше красив и девойките много го харесваха, но в този момент аз не споделях техните чувства.

Сега в пълно мълчание ние тръгнахме към леговището на Пипа; намерихме я да кърми малките си. Като се наядоха, тя на свой ред се нахрани и се напи добре, а после започна да се разхожда в кръг около храста, за да се поразтъпче. В това време аз наблюдавах малките как се търкаляха едно върху друго, а понякога успяваха да се изправят на четирите си крака. Щом майка им се върна, те започнаха да търкат в нея носленцата си и като заставаха на едва държащите ги задни крака, милваха и ближеха лицето й. Те бяха на девет дена.

Върнахме се към пет часа следобед и видяхме, че Пипа беше пренесла малките си в храст, който беше на около 30 ярда от първия и който почти не даваше сянка, така че те се задъхваха от жега. След като пи дълго вода, Пипа започна да разглежда околността, за да намери по-подходящо място за „детска стая“, след това се спря в сянката на един трънлив храст. Приех това за намек и реших да помогна с пренасянето; взех две от малките и ги пренесох при нея. В същия момент тя грабна едното от тях по кучешки маниер за кожата на врата и го занесе обратно до храста с редките клони. Аз бързо я последвах с другото малко, но тя веднага започна старателно да го ближе по цялото тяло, като че ли искаше да го очисти от моята миризма. След това легна на едната си страна и започна да кърми малките. Междувременно аз с тревога се вслушах в недалечното ръмжене на два лъва — тяхната близост ме накара да се обезпокоя за сигурността на семейството. След известно време предложих на Пипа месо. Тя стана, за да го изяде, но после промени решението си и се върна при малките си, като че ли искаше да ми покаже, че няма намерение да ги оставя сами в мое присъствие. За да ми даде да разбера още по-ясно, че бях прекалила с това да се меся в грижите й за малките, тя легна между мен и тях и започна да гледа на друга страна, като не ми обръщаше никакво внимание. Малко след това аз си тръгнах.

Цялата вечер се тревожех от появяването на лъвовете и от това, че бях наранила доверието на Пипа. Трябваше да зная, че не трябва да пипам малките, докато са още слепи и безпомощни. Като прибавка към моето безпокойство шест слона прекараха по-голямата част от нощта в своя любим храсталак от другата страна на реката, на около 50 ярда от мен. Когато ги осветявах с фенера си, те преставаха да ядат, но щом се върнех в леглото си, отново започваха. Тази игра между мен и слоновете продължи до разсъмване.

Рано сутринта открихме, че Пипа беше преместила малките си в един още по-рядък храст, където всяка граблива птица можеше да ги забележи; тя изглеждаше спокойна и след като се напи и се наяде хубаво, позволи ми да изчистя кърлежите й.

Когато се върнахме следобед, видяхме, че Пипа отново беше преместила малките, за трети път, сега на много подходящо място. Тя беше много дружелюбно настроена. Наистина аз много добре разбирах, че това ежедневно носене на храна и вода и то по два пъти на ден, беше нож с две остриета; от една страна, нашите посещения можеха да развалят отношенията й с мъжкия гепард, а, от друга, да я направят още по-зависима от нашата помощ, отколкото беше добре за нейното семейство. За момента обаче на мен ми се струваше, че това беше единственият изход.

Когато се върнахме в лагера, там намерих директора на резервата и ветеринарния лекар д-р Джон Кинг и реших да се посъветвам с тях по въпроса за храненето. Д-р Кинг често идваше в резервата, за да следи аклиматизацията на шестте бели носорога, и беше известен като забележителен познавач на дивите животни. Той много решително ме посъветва да продължа да храня Пипа и в никакъв случай да не й давам лекарство срещу глистите, преди да е престанала да кърми малките си. Кога щеше да стане това, никой от нас нямаше представа.

Нашето посещение на следния ден се оказа съществено: малките бяха отворили очите си. Сега те бяха на единадесет дена и макар че очите им все още бяха покрити с тънка синкава ципа, те гледаха право в мен със сериозно и изпитателно изражение. Много чудно беше как внезапно бяха изменили своите невинни бебешки лица и сега напомняха малки стари мъже. Това се подсилваше от тъмните резки, които водеха от вътрешната страна на очите им към края на устата, а понеже самите тъмни очи бяха широко отворени, лицата им изглеждаха като набръчканите лица на възрастни хора. Ушите на малките все още бяха на равнището, на очите и плътно прилепнали към главата, което им придаваше още по-голяма прилика с хората и увеличаваше техния чар. Те бяха зашеметени от всички неща, които сега се откриваха пред тях. Но движенията им бяха станали много по-точни и когато си удряха шамарчета, съвсем точно насочваха своите меки лапички. Сега те бяха така подвижни, че Пипа трудно успяваше да ги ближе под опашките им. Стана ми ясно защо беше местила малките под различни храсти — защото жилището им трябваше да бъде чисто. Тя беше започнала тези премествания, когато те бяха навършили девет дена и бяха достатъчно силни, за да могат да понасят преместването.

Навярно усилието да откриват новия видим свят беше уморило малките, защото, когато ги посетихме на следващия ден, те бяха неустойчиви и сънливи. Пипа не се отдели от тях през целите два часа, докато бяхме там. Само един път отиде да пие от водата, която бяхме донесли, напи се бързо, но месото трябваше да й го занеса близо до малките и чак тогава хапна малко. Напоследък тя се беше доста пооправила и аз реших да я посещаваме само сутрин, за да дадем възможност на другаря и по-често да бъде със семейството си.

Когато дойдохме след 24 часа, изпаднах в ужас, като намерих малките на самия край на храста, където бяха изложени на погледа на всеки хищник. Нямаше никаква следа от Пипа, Възползувах се от случая да сложа пръста си в устата на малките, за да видя имат ли зъби, но челюстите им бяха съвсем гладки. Мъхестите им коремчета ми пречеха да определя от какъв пол бяха.

Двадесет минути по-късно се появи Пипа с окървавено лице и врат. От поведението й разбрах, че не беше ранена, а че беше убила някакво животно. Тя дълго пи вода, а след това ни поведе на около 300 ярда към едно малко дърво, на което бяха накацали лешояди. Тя бързо се спусна сред лешоядите, които бяха на земята, и ги прогони по близките дървета. Така на земята се показа трупът на антилопа дукер, на която тя беше разпрала корема. Сега Пипа започна да къса вътрешностите и от време на време поглеждаше към мен, като че ли искаше да ми каже колко се гордее с жертвата си. Когато не можеше да яде повече, тя спря да си почине, дишайки задъхано, и гледаше лешоядите, които със стотици кръжаха над главите ни и чакаха своя дял. Досвидя ми да им оставя убитото от Пипа животно, затова събрах всички парченца до последното. Тя ме наблюдаваше спокойно и не се намесваше, когато Гуиту отнесе месото с нашата кошница; но когато първите лешояди тежко кацнаха на земята, тя ги разгони. Понеже лешоядите бяха много упорити и все нови и нови пристигаха от различни страни, аз си помислих, че сега на всичките хищници от околността беше разгласено за убитото от Пипа животно. Затова помолих Гуиту да следи за безопасността на малките, докато отнеса месото в лагера, като се надявах, че по този начин ще се отървем от лешоядите. Когато по-късно се завърнах, видях Гуиту седнал на високо дърво да разглежда внимателно околността с моя бинокъл. Той не беше забелязал пито един хищник, но в същото време Пипа беше преместила малките си под нов храст.

Седнах и започнах да разглеждам малките. Едно от тях беше много любознателно и се приближаваше дебнешком към всичко, в това число и към мен. Ръката ми лежеше на земята; малкото внимателно я душеше, после сложи главичката си в дланта ми и започна да ближе пръстите ми с мекото си езиче, като през всичкото време ме гледаше с големите си очи. Аз не посмях да го помилвам от страх да не би да го привикна към опитомяване. Пипа ни гледаше, мъркаше и също ме близна.

През тези дни видях огромни ята от квелии. Те са най-малките токачки, но образуват най-големите птичи колонии. Като скакалците те унищожават растителността. Заснех на кинолента няколко от техните подобни на облаци ята; едно ято летя покрай мен в продължение на три минути, преди да кацне на едно дърво, а скоро след като напусна дървото, то беше напълно оголено. За щастие, тези птички не се появиха непосредствено до леговището на гепардите и Пипа все още успяваше да намира сенчести храсти за нови „жилища“ на малките, където тя ги местеше почти ежедневно. Два пъти ми се удаде да заснема на кинолента едно такова преместване, но трябваше да бързам много, защото Пипа се движеше светкавично. Тя винаги носеше малкото за кожата на врата, а понякога го оставяше на земята, за да може да го хване по-удобно. По този начин изминаваше тичешком разстояния от около 200 ярда. За да направя фото и кино снимки, трябваше да бягам далеч пред нея и едва имах време да насоча апарата си. Докато малките направиха три седмици, тя ги беше премествала девет пъти по този начин; след това те вече се научиха сами да ходят по-стабилно. Когато станаха на шест седмици, семейството беше сменило двадесет и една „квартири“.

Малките растяха много бързо и навярно затова почти през всичкото време спяха. Те бяха в прекрасно състояние, но необходимо беше да храним Пипа, защото тя трябваше да изхранва четирите малки. Когато бяха на три седмици, за пръв път ги чух да издават висок чуруликаш звук, който бих взела за птиче чуруликане, ако не бях видяла, че го издаваха те. Гепардчетата викаха Пипа и тя се появи след десет минути; тогава малките започнаха да се премятат от всички страни по нея и като се изправяха на задните си крачета, прегръщаха и ближеха главата й. Едно от тях беше особено нежно и накрая се сгуши уютно под брадата й между гърдите и предните й крака. То много смешно защищаваше своето място, като фучеше срещу другите малки, когато те се приближаваха към него. На следната сутрин видяхме съпруга на Пипа да върви към леговището им, а след това четири дена подред виждахме следите му край пътя. Понякога, когато идвахме, не намирахме Пипа при малките. Два пъти видяхме, че тя внимателно се ослушваше, докато ядеше, а после отиваше към равнината, може би за да се присъедини към него, но очевидно той не я хранеше, защото тя всякога беше гладна.

По това време семейството се беше преместило в един много бодлив храст на около 600 ярда от последното си леговище и аз си мислех, че тук малките ще бъдат в пълна безопасност дори и в отсъствието на Пипа. Когато тя беше при тях, те весело играеха около нея, но когато ги намирахме сами, седяха неподвижно на едно място. За да пречим по-малко на посещенията на мъжкия, ние започнахме да идваме по обед, когато нито един гепард не би тръгнал да се разхожда в най-голямата горещина на деня.

Когато малките навършиха четири седмици, забелязах, че се показват белите връхчета на пробиващите кучешки зъби. Два дена по-късно зъбките им бяха станали толкова остри, че бедната Пипа сигурно много се измъчваше, когато ги кърмеше.

По това време малките имаха силни рамене, дълги крака и движенията им бяха много грациозни. Те имаха смелост да тичат сами на известни разстояния, прескачаха туфи трева и играеха на криеница, бореха се и се шляпаха едно — друго с предните си лапи. Накрая те се затичваха към Пипа, скачаха върху лицето и, дразнеха я и успяваха да избягнат нейните удари, като бързо се катереха нагоре по клоните на техния храст. Едва тогава успях да определя пола им: само едно беше мъжко. Много странно наистина, но то беше най-малкото, най-нежното и през всичкото време се гушеше в Пипа.

Един ден тя много ме зачуди, когато изведнъж отказа да държа пред нея месото и дори доста силно захапа ръката ми. Но аз разбрах причината, когато на връщане забелязах мъжкия гепард на върха на бял термитник близо до Кенмейър. При това варовито термитно хълмче се намираше естествено солище, което привличаше много животни. На другия ден не заварихме Пипа, но наблизо намерихме следите на мъжкия гепард. В очакване на майка си малките стояха абсолютно тихо и бяха прекрасно замаскирани със своите сивкави гриви, така че беше много трудно да се открият, ако не знаехме къде се намираха. Към залез-слънце започнах да се безпокоя, защото не ми се искаше да оставим малките в тъмнината, когато всички хищници излизат на лов. Помолих Гуиту да постои при тях, докато аз се върна в лагера да видя дали Пипа не беше там. Върнах се без нея, но с два джобни фенера и започнахме да я чакаме. Дълго след като се беше стъмнило, тя се върна откъм реката; не беше жадна, но беше много гладна. Понеже не исках да оставяме месото на земята, трябваше да почакаме, докато се нахрани. През това време стана тъмно като в рог и аз никак не се чувствувах спокойна, докато изминем разстоянието от една миля през гъстите храсти и докато дойдем до мястото, където бях оставила колата. Особено много се страхувах от слонове, защото те се движат съвършено безшумно. Оказа се обаче, че е трябвало повече да се страхувам от лъвове, защото те изскочиха на пътя ни няколко минути след като бяхме седнали в колата.

Цялата нощ се тревожих за живота на семейството гепарди и рано сутринта на другия ден тръгнахме да ги търсим, но не намерихме нито следа от тях. Цели три часа обикаляхме, а след това стана непоносимо горещо. По пътя към къщи минахме през неголяма поляна близо до лагера и там видяхме Пипа да дебне една газела на Грант. Отидох близо до нея и й предложих месото, но понеже коремът й беше пълен, тя не погледна към храната, а вместо това игриво докосна с уста ръката ми. Тревожех се за малките, затова тръгнахме след Пипа. Тя вървеше към леговището си съвсем полека и си почиваше почти под всяко дърво; явно беше, че искаше да я оставим на спокойствие. Когато разбра, че няма да може да се отърве от нас по този начин, тя започна да души всеки храст и се преструваше, че търси малките, въпреки че прекрасно знаеше, че те са далеч оттук. Беше станало ужасно горещо и ние бяхме жадни и уморени, но аз настоявах да я следваме и продължихме да се влачим след нея, докато извървяхме целия кръг и се върнахме обратно до трънливия храст, където вчера бяхме оставили семейството и където така старателно ги бяхме търсили сутринта. Тук аз едва не настъпих малките; те така умело се сливаха с тревата, че беше съвсем невъзможно да ги видя, ако те самите не бяха скочили и изтичали към Пипа.

Бях взела малко парче месо, за да проверя дали ще го харесат, тъй като в последно време те с интерес душеха месото, което Пипа ядеше. Малките обаче започнаха да фучат към мен, сбръчкаха нослетата си с възмущение и избягаха настрана. Аз сложих месото на земята и се отдалечих на малко разстояние, за да им дам време да го разгледат. Когато се върнах след десет минути, намерих месото недокоснато, а семейството безследно изчезнало. Ние пак дълго ги търсихме, но не намерихме никакви следи. Това внезапно изчезване на пет животни беше просто невероятно, но безспорно Пипа беше спечелила играта този път. Следобед отново започнахме да търсим и най-после намерихме семейството под малък храст. Малките отново започнаха да фучат срещу нас; но скоро се успокоиха; при все това продължаваха с отвращение да се мръщят на месото, което явно не им харесваше.

На другия ден намерихме всичките гепарди на откритата поляна да се греят на слънцето. Малко по-късно Пипа дойде при нас, за да пие вода, а след това бързо се хвърли след малките, които, като че ли изчезнаха някъде. Няколко секунди по-късно ги видяхме да тичат по тревата, като скачаха едно през друго, боричкаха се, докато паднеха на земята, събрани на кълбо, а после отново скачаха и започваха нова гоненица. На Пипа не й беше лесно да ги овладее. Тя ги викаше с едно остро „пър-пър“, съвсем различно от обикновеното й мъркане, което напомняше звука от счупена дрънкалка. Малките невинаги я слушаха, така че трябваше да прилага друга остроумна хитрост — започваше да тича в кръг около тях, като че ли ги канеше да поиграят, а когато те започваха да тичат след нея, тя постепенно ги повеждаше, накъдето искаше. Когато се наиграха, дадох донесеното парче месо на Пипа. Докато тя ядеше, малките го душеха, а после, след няколко предпазливи близвания, се нахвърлиха върху него, започнаха да го късат и да се удрят, като се бореха за всяко късче. Понеже предишния ден те се бяха отнесли с такова отвращение към месото, сега бях много изненадана, като гледах с какво настървение го поглъщаха. Малко след това Пипа ги разгони; може би се страхуваше да не би малките да изядат голямо количество твърда храна при първото си ядене. Те бяха станали вече на пет седмици.

Понеже отсега нататък трябваше да носим по-тежък товар, аз почнах да вземам с нас и Стенли, общия работник. Освен дето ни помагаше да носим месото, той оставаше да го пази под някое сенчесто дърво, което улесняваше Гуиту и мен да търсим гепардите. Макар че Стенли имаше много тънка фигура, той беше як и трудолюбив и често носеше невероятно тежки товари дърва за горене. Прекрасно умееше да намира следите на животните и беше много безстрашен. Въпреки това аз се стараех да го оставям на такова място, където в случай на нужда да може да се покачи на някое дърво. Когато той дойде с нас за пръв път, аз оставих и двамата мъже на около 200 ярда разстояние от семейството и тръгнах сама, да не би да разтревожим животните с появяването на Стенли. Но гепардите вече ни бяха видели. Те се държаха съвсем недоверчиво и бягаха дори и от мен. Затова оставих месото на земята и едва когато се отдалечих, Пипа го взе и го занесе на малките, които се криеха в храста. Наблюдавах ги през бинокъла и тръгнах към тях, когато се нахраниха. Този път те не протестираха срещу моето присъствие освен малкото мъжко гепардче, което не престана да фучи срещу мен, за да защищава семейството си. Това ми хареса много и го нарекох Дюм, което на езика суахили означава „мъж“. Още не бях мислила за имена на другите малки освен за едното, което беше много светло на цвят и което вече наричахме „Уайти“ (Бялка); другите две женски гепардчета трудно се различаваха едно от друго. Понеже малките не искаха да дойдат близо до нас, а и Пипа се държеше нащрек, ние скоро си отидохме.

На сутринта, намерихме следите на другаря на Пипа, които се отдалечаваха от мястото, където беше семейството, и реших, че може би Пипа не от недоверие към Стенли, а поради близостта на своя другар се беше държала така недоверчиво по време на предишното ни посещение. Този път оставихме Стенли още по-далече, а Гуиту и аз търсихме Пипа и семейството й чак до здрач, но не ги намерихме. За пръв път, откакто се бяха родили, аз не видях малките през целия ден. Много се вълнувах от това и когато Джордж и директорът на резервата дойдоха в лагера, посъветвах се с тях. До това време семейството беше на две мили от лагера и гепардите живееха като свободни животни, като се изключи това, че аз ги хранех. Сега, когато малките започнаха да ядат месо, освен млякото на Пипа им беше необходима и вода. Трябваше да ги науча да пият от дълбока паница, иначе се налагаше да изминават дълги преходи до реката, където можеха да срещнат други хищници. Макар че бяха много жизнени, те растяха много бързо и нямаха никакви тлъстини, затова с изминаването на всяка седмица щеше да им е необходима все повече и повече храна. Храненето на животните означаваше намесване в техния живот на диви животни, но като ги хранех, аз бях сигурна, че ще ги поддържам в добра форма, докато съберат сили за самостоятелно съществуване. Как трябваше да постъпя? Джордж беше на мнение да държа малките през това време в лагера, но директорът на резервата и аз решихме, че ще бъде по-добре да рискуваме и да пренебрегнем опасностите, но да предоставим на малките гепарди възможността да се развиват при естествени условия. Аз, разбира се, можех да им помагам в живота сред природата, като от време на време им нося храна.

На другия ден взехме трупа на цяла коза и го дадохме на малките; за пръв път им предстоеше да се справят с цял труп, както при истински лов. Те не се нахвърлиха върху него, докато Пипа не го отвори. Тогава лакомо изядоха черния дроб, сърцето и бъбреците, после започнаха да гризат хрущялите от ребрата, докато през това време Пипа хрускаше ребрата и гръбначните прешлени. Всички ядоха доста големи парчета от кожата, като я дърпаха отстрани на тялото. В това време закопах купата с вода наравно със земята, за да не я излеят, и чаках да видя как ще реагират малките. Отначало те недоверчиво фучаха към нея, после се опитаха да сложат лапите си вътре и отскачаха ужасени от раздвижената вода. Тогава Пипа дойде и им показа как трябва да пият; когато разбраха, че това странно подвижно нещо не само че не е опасно, но е дори приятно, те започнаха така жадно да лочат, че не можеха да се наситят. Накрая и четирите напъхаха главите и лапите си в купата, бореха се, шляпаха, докато съвсем се измокриха.

Тъй като Пипа всеки ден водеше семейството си все по-далече от лагера, на нас ни ставаше все по-трудно да носим тежките товари с припаси. Ако бяхме започнали да даваме по-малко храна на Пипа, тя сигурно щеше да се премести по-близо до лагера, но не ми се искаше семейството й да живее близо до хората и гепардчетата да се опитомят.

Възхищавах се от готовността, с която Стенли носеше безропотно по-голямата част от нашите тежки товари, като същевременно все повече и повече се привързваше към гепардите. Малките наистина бяха много привлекателни. Само очите им все още бяха много големи и лапите им огромни, иначе те вече бяха много съразмерно оформени. Винаги изглеждаха много грациозни, когато тичаха с голяма бързина из равнината или когато се катереха по дърветата, като забиваха ноктите си в набраздената кора, или когато си играеха с изпражнения от слонове. Пипа се оказа превъзходна майка. Само понякога по отношение на храната проявяваше егоизъм. Аз например не можех да разбера как ги научи да стоят настрана и да чакат, докато тя се нахрани. Те бяха учудващо послушни и независимо колко гладни или жадни бяха и колко изкусително близо до тях поставях храната, те никога не се осмеляваха да се мръднат от местата си, докато Пипа не им дадеше сигнал с едно „пър-пър“.

Веднъж рано през октомври чух Пипа да издава нов звук. Тя беше сама и аз й дадох храната, а после тръгнах да търся малките. След като се наяде, тя започна да мърка с нейното „пър-пър“, да обикаля в кръг и да души. Явно беше, че не знае къде са малките и се безпокои. Накрая тя започна да ги вика със съвсем тих повтарящ се звук, който едва се чуваше — „и-хн, и-хн, и-хн“. На този звук малките отговориха и се появиха от едно място, покрай което бях минала четири пъти, докато ги търсех. Те се спуснаха към купата с вода, паднаха в нея, ядоха ненаситно, а после започнаха весело да се гонят в кръг близо до мен и дори докосваха с уста краката ми. Изглежда, че тяхното поведение към мен изцяло зависеше от настроенията на Пипа. Ако тя беше спокойна, те се отнасяха с мен като с приятелка, ако ли не — фучаха и плюеха към мен.

Малките изразяваха своите настроения с различни звуци. Когато се чувствуваха добре, те мъркаха, когато отговаряха на Пипа, издаваха висок звук, подобен на чуруликане, а когато биваха изплашени, гласовете им звучаха пронизително като свирене на птичка. Когато се бореха за храна, те издаваха дълъг вибриращ гърлен звук или прибрали назад уши, сумтяха заплашително.

Без помощта на Пипа ние никога нямаше да успяваме да намираме малките, а тя не всякога се съгласяваше да ни помага. Веднъж ги търсихме цели два часа, преди да намерим семейството да спи под един храст, въпреки че няколко пъти бяхме минали покрай тях и Пипа сигурно ме беше чула, че я викам, но не беше сметнала за нужно да се покаже. Друг път тя отдалече излезе да ни посрещне и понеже беше много жадна, напи се с вода, а после седна и отказа да ни заведе при малките. Следващия път, когато това се повтори, ние не й дадохме месото, а тръгнахме в посоката, от която беше дошла. Като тикаше нос в кошницата с месо, тя ни следваше от храст на храст, като се преструваше, че и тя търси малките. Чак когато разбра, че нищо няма да получи от нас, докато не видим малките, тя ни поведе към тях.

На 6 октомври не видяхме гепардите. Аз се безпокоях, понеже на другия ден трябваше да отида със самолет до Найроби на едно събрание. Накрая Гуиту обеща да направи всичко възможно, за да ги намери, и нахрани, и аз заминах. Когато се върнах, него го нямаше в лагера и Стенли ми каза, че сутринта Гуиту не намерил гепардите, а към пет часа отново тръгнал да ги търси. Когато се стъмни, аз пък отидох да търся него, но понеже бях сама и без пушка, безсмислено беше да отивам надалеко. Тогава тръгнах с колата към Кенмейър, като се надявах, че ще го намеря там; никой не го беше виждал. Беше вече станало съвсем тъмно, за да организираме търсене, затова се върнах вкъщи; не спах през цялата нощ, като си мислех, че се беше случило някакво нещастие.

Рано на следващата сутрин отидох с колата си до Кенмейър, за да организирам група за търсене, но там беше останал само един ловец, а другите бяха отишли още предишния ден в Меру за покупки. Ловецът се опита да ме успокои и ми каза да не се тревожа за Гуиту, тъй като той познавал храсталаците най-добре от всеки друг и понеже имал оръжие, бил в пълна безопасност. Въпреки това аз настоях ловецът да дойде със Стенли и мен, за да търсим Гуиту. Не намерихме никакви следи от него. След това отидох към Леопардовата скала, за да съобщя в главната дирекция за неговото изчезване и да поискам помощ. Там ми казаха, че той се присъединил към групата, която тръгнала за покупки и която трябвало да се върне предишната вечер, но още не си била дошла.

Когато се върнахме в лагера, Гуиту ни посрещна с окървавена превръзка на главата си. Той ни разказа, че докато търсел гепардите, в челото му се забил трън, който той не могъл да извади и затова отишъл с камиона на ловците при лекар. Той даже ми представи медицинска бележка — парче от непотребен картон без всякакъв печат. От стила и правописа разбрах, че е фалшификация, затова помолих Гуиту да свали превръзката си. Той се мръщеше, докато я сваляше, като си даваше вид, че страшно го боли, но аз не намерих абсолютно никакво нараняване. Да го изоблича в лъжа нямаше да помогне на Пипа, затова на другата сутрин тръгнахме както обикновено да я търсим. Единственото нещо, което намерихме, бяха следите й, които водеха към реката, но нямаше никакви следи от малките гепарди. Какво ли бяха пили през тези дни?

Това вече беше четвъртият ден, откакто ги бях хранила за последен път, и затова много се тревожех. На следващата сутрин отново търсихме, но напразно и едва на шестия ден намерихме следите на два гепарда, които водеха към лагера. Нашето пристигане там съвпадна с пристигането на Пипа, която беше много гладна и се натъпка с месо от зебра, а след това ни поведе на около три мили от лагера, където под едно голямо дърво изскочиха малките като оловни пружинени човечета, затворени в кутийка. Много се зарадвах, че ги намерих здрави, и видях, че през последните няколко дена бяха много пораснали. Сега те бяха на седем седмици и половина и сивата грива беше останала само по раменете им. Като съдех по черния цвят на изпражненията им, разбрах, че те бяха яли някакво животно, което навярно Пипа беше убила. Или пък може би бащата, най-после беше започнал да храни семейството си?

Само най-плахата, Уайти, идваше винаги последна при месото, докато другите отдавна се бореха за него. Независимо че бяха малки, те защитаваха храната си дори от майка си и се вкопчваха в месото, ако тя се опитваше да го дръпне настрана.

Обикновено аз стоях далече, докато те се хранеха, и постепенно започвах да се приближавам. Когато се отпускаха да дремят, те нямаха нищо против да седна при тях и дори ми позволяваха да извадя някой и друг кърлеж от кожата им, разбира се, ако Пипа също беше там.

Шест дена семейството остана под това голямо дърво, където лесно можехме да ги намираме. Малките много го бяха обикнали, поради което моите спътници започнаха да го наричат „Хотела“. Малкият Дюм беше пазачът на семейството и най-жив от всички. Когато другите се уморяваха от игра, той продължаваше да тича в кръг, като дърпаше опашките на сестрите си или като скачаше високо във въздуха просто от изблик на сила. Той винаги беше нащрек да не би да помилвам майка му и ако аз я погалех, той се хвърляше върху мен, бързо и често ме удряше едновременно с двете си предни лапи — много ефикасен начин за защита, като се вземат под внимание острите му нокти. Постепенно нападението се превръщаше в игра, при която той ме удряше по ръката с едната си лапа, без да използува ноктите си, а после дори оставяше лапата си в ръката ми и ми позволяваше да я милвам. Уайти беше най-любопитната от четирите. Тя винаги се разхождаше наоколо в кръг, като проявяваше голяма смелост и изследваше всичко. Тя ръмжеше към мен, но въпреки това идваше наблизо и чакаше да я докосна, като че ли искаше да узнае какво правех на Пипа, като я докосвах. Тя ядеше най-малко от всички, но въпреки това изглеждаше много добре. В последно време цицките на Пипа бяха намалели, бяха приели почти нормалните си размери и като че ли бяха пресъхнали. Макар че малките гепарди вече бяха на осем седмици, доста големи, за да сучат, те все още се бореха за най-добрата цицка и сигурно са причинявали с това болки на майка си.

Една сутрин видяхме следите на мъжкия гепард да водят към Пипа. При пристигането си на другия ден забелязахме много лешояди да кръжат на около половин миля от „Хотела“. След като, нахранихме семейството, отидохме към това място и намерихме почти цял скелет от трупа на газела на Грант. Ясно беше, че газелата е била убита от гепард, защото наоколо имаше много гепардови следи. Освен това, ако тя беше убита от лъв, от нея нямаше да остане нито една кост. Аз не се съмнявах, че газелата беше убита от бащата на малките, но вълчият апетит на семейството показваше, че той не беше поканил никой да раздели трапезата му.