Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (22)

Петнистият сфинкс

На сутринта реката все още беше придошла и затова аз много се учудих, когато Пипа изведнъж се появи близо до моята къщичка. Тя беше съвършено мокра, след като беше преминала буйния поток. Беше и много гладна, но не остана дълго време да яде и скоро тръгна към пътя. Като видя, че Локал и аз тръгнахме след нея, тя се поспря нерешително, после изведнъж забърза и прегази брода на Мулика, където водата идваше до корема й, след което продължи да върви уверено. Малко по-късно тя спря, втренчено загледа реката, тръгна, към нея, но като се обърна назад към Локал, промени посоката си и тръгна на противоположната страна към равнината на Импия. Когато дойде съвсем близо до местата, където бяха предишните й леговища, тя изгледа Локал с такова убийствено изражение, че аз го помолих да се оттегли и да стои колкото може по-далече, само да не ни губи от погледа си. Аз сама тръгнах близо след Пипа, но колкото и ловко да се криеше Локал, тя усещаше, че той е след нас, и се опитваше да ни мами с лъжливи извивания. На три пъти се опитва да пресече Мулика, но после се отказа, изплашена от буйните й води. Тя явно се интересуваше от равнините зад реката и понеже не можеше да се добере до тях, изкачи се високо на една акация и оттам наблюдаваше един храст на отсрещния бряг. Дълго чакахме да видим какво ще направи след това, но когато накрая слезе на по-удобен клон и легна увесила лапи от двете му страни и задряма, ние си тръгнахме към къщи. Никак не можех да разбера нейното поведение. Все още пазех искрица надежда, че малките са живи. Реших да не се меся в намеренията на Пипа и затова не отидох да я видя през втората половина на деня. През нощта пак валя проливен дъжд. На другия ден Пипа не се появи.

Беше неделя, Великден. Въпреки лошото време една снимачна група прекарваше почивката си в парка на лагер между входната врата и Леопардовата скала. Като буксуваха смело с колите си по хлъзгавия път, кинооператорите дойдоха да ми донесат новини, че видели два гепарда, които се появили рано сутринта на около стотина ярда от техния лагер и очевидно без да се смущават, наблюдавали хората, които се движели близо до тях. Единият гепард бил по-плашлив от другия и се отдръпнал, когато фотографът докарал колата си близо до тях, за да ги заснеме. Другият не се помръднал от мястото си дори когато ландроувърът го отделил от първия гепард. Накрая той тръгнал след колата и повървял малко, преди да изчезне. Тези гепарди най-вероятно бяха Уайти и Тату, защото те винаги вървяха заедно, докато Мбили и двата пъти, когато я бяхме срещнали, беше самичка, и то далече от това място. Като сравнихме ландроувъра на фотографа с моя, оказа се, че те си приличаха и по форма, и по цвят. По едно странно съвпадение съпругата на фотографа приличаше до известна степен на мен и отдалече можеше да ни сбъркат. Гепардите очевидно са се надявали тя да ги нахрани и не получили нищо от нея, те са си тръгнали. Съобщението, че и двата гепарда били в отлично състояние, след като бяха живели почти два месеца самостоятелен живот, много ме зарадва. Отидохме да ги търсим и макар че не намерихме дори следите им, тази новина ми направи празника още по-приятен.

Един друг неочакван подарък за мен през този ден беше черупка от лястовиче яйце. То показваше появяването на третото поколение тънкоопашати лястовички, които се излюпваха в нашия лагер. Родителите отново бяха използували гнездото на покрива на палмовата къщичка и, изглежда, смятаха, че тя беше построена заради тях. Нарекох малките Шанти (мир) и Санди (неделя) с надежда, че тези имена ще им донесат щастие.

След още една нощ проливен дъжд Пипа отново се появи в лагера. Тя дойде по пътя от Леопардовата скала и намина само за едно бързо ядене. Докато я хранех, забелязах, че цицките й бяха сухи и почти в нормални размери. Тя беше много раздразнителна и веднага щом се нахрани, бързо тръгна по пътя към Кенмейър. В продължение на една миля вървеше така бързо, че едва успявах да я следвам. На няколко пъти тя се обръща, за да се увери, че вървя след нея самичка. Когато стигнахме до дървото на Дюм, тя се позабави, подуши земята в кръг около терминалията и се спусна към равнините. Започнах да газя в блатистата почва след нея, затова тя изръмжа и ясно показа, че иска да я оставя на спокойствие. Една седмица по-късно намерихме следите й през Сухата равнина, където едва преди три месеца и половина тя беше срещнала бащата на последните си деца. Дали не беше намислила да има ново семейство?^[1]

През следващите няколко седмици Пипа се появяваше в лагера само когато не можеше сама да си убие някое животно, иначе стоеше далече от нас. Сигурно се чувствуваше много самотна, след като беше живяла в продължение на 18 месеца с Уайти, Мбили и Тату, но макар че знаеше къде можеше да намери младите гепарди, тя нито един път не отиде в тяхната територия, нито те нарушиха нейната, която тя напоследък беше ограничила на не повече от две мили в кръг близо до нашия лагер. Силните дъждове бяха направили пътищата непроходими и аз не можех да отида сама до Леопардовата скала, за да се опитам да видя младите гепарди; но на 16 май ми се представи случай да мина натам заедно с Джордж, който трябваше да убие един бивол вън от пределите на резервата. Както карахме колите една зад друга, изведнъж забелязах Уайти и Тату много близо до мястото, където ги бяхме видели преди три месеца. И двете изглеждаха великолепно и както преди много светлата козина на Уайти контрастираше с лъскавата тъмна козина на Тату. Както вървяха по пътя, те бяха чудесна двойка, мускулите им като че ли се преливаха под гладката им козина. Джордж отиде да търси бивола, а аз останах да го чакам, като се надявах, че той ще се върне с месо. Часът беше пет и младите гепарди явно очакваха да си хапнат. Те седяха близо до колата в продължение на два часа и половина и изчезнаха, когато се стъмни. Това беше добре, защото, когато Джордж дойде, не носеше никакво месо. Беше застрелял бивола много късно и не можеше да докара колата близо до трупа, затова възнамеряваше да го вземе рано на другия ден. Уговорихме се той да тръгне още при зазоряване, а аз да го последвам два часа по-късно и да чакам на пътя завръщането му.

На следващата сутрин намерих младите гепарди и им предложих кондензирано мляко. Те се приближиха внимателно към съда, който държах в ръката си. Уайти първа рискува да разбере дали още съм достойна за нейното доверие: тя жадно залока млякото. Едва тогава Тату събра кураж и се присъедини към нея, след което без всякакви церемонии изблъска главата на Уайти. И двете очакваха, че след млякото ще последва месо, и като легнаха недалеко под един храст, чакаха цели два часа, докато дойде Джордж. Той вече беше им приготвил три големи порции биволско месо, аз им дадох по едно парче и те веднага бързо го отнесоха в гъсталака. Там ги оставихме да се наслаждават на своето пиршество. Бяха изминали точно три месеца от времето, когато за последен път бях видяла трите млади гепарда заедно, и сега, като видях два от тях във великолепна форма, аз се зарадвах много. Попитах Джордж защо беше приготвил три парчета месо и той ми каза, че видял Мбили рано сутринта на около половин миля от Леопардовата скала, но понеже бързал за вкъщи, запазил месото, в случай че аз я намеря.

Тръгнахме нататък, като викахме Мбили, и скоро я видяхме, че се промъква през тревата и накрая се скри в един храст. Това беше необичайно за нея и когато дойдох наблизо, видях, че тя бе ослепяла с едното си око. Дясното й око се беше надуло колкото топка за пинг-понг, покрито с месоподобна кървава тъкан. На челото й имаше полузараснал белег, който ми се стори, че е от два-три дена. Нахраних я с месото, което тя яде от ръката ми, и после си легна под сенчестия храст с пълен стомах. Страхувах се, че има опасност нараненото око да бъде загубено и дори да повлияе и на здравото, ако не се вземат веднага мерки, затова се обадих по радиото на семейство Харторн. За нещастие не можахме да се свържем веднага и трябваше да чакаме до следващата сутрин да предадем съобщението. Следобед отидох при Джордж да взема още месо, а после поправих волиерата в моя лагер, в случай че се наложи да настаним Мбили там.

На другата сутрин намерихме Мбили на същото място, където я бяхме оставили. Окото беше в още по-лошо състояние и долният клепач бе червен от скъсани кръвоносни съдове. Дадох й голямо парче месо и сложих сулфатиацол на раната на челото. След това оставих Локал да я пази и отидох до Леопардовата скала, където ми казаха, че семейство Харторн ще пристигнат със самолет в четири часа. Когато се върнах, Мбили се беше преместила на около няколкостотин ярда в равнината, но Локал бе близо до нея. Щом ме видя, тя се скри. Локал и аз започнахме да я търсим и едва се спасихме от един носорог, който изскочи от гъстия храсталак, когато се опитвах да погледна дали Мбили не беше се скрила там. Търсихме я упорито и настойчиво до времето, когато семейство Харторн щяха да дойдат. Най-после към четири часа следобед забелязах две уши над тревата, които мигновено се скриха. Мбили се беше преместила на около една миля и се беше скрила в един гъсталак, откъдето можеше да се виждат блатистата равнина и долният край на летищната площадка до самия край на планинската верига Мулика. Оставих Локал да я наглежда, а аз бързо отидох до дома на директора, където се срещнах със семейство Харторн. Те бяха готови да оперират Мбили дори през нощта, защото на другия ден в два часа следобед трябваше да се върна обратно.

Нямаше време за губене. Впръскаха 100 милиграма сернилан в едно парче месо. Дозата беше изчислена за телесно тегло 100 фунта. Упойката бе същата, каквато бяхме използували, когато обездвижихме Уайти. След това тръгнахме да намерим Мбили. Щом ни видя, тя побягна и макар че Локал и аз я търсихме до тъмно, този ден повече не се показа. Обхвана ме панически страх да не би семейство Харторн да отлетят, преди да сме я намерили. Сега тя ясно беше разбрала, че ние я търсим.

Щом се развидели, тръгнахме отново да я търсим и имахме късмет, че я намерихме в осем часа сутринта на самата площадка за кацане на самолети, когато наблюдаваше осем короновани жерава. Тя като че ли се усъмни в месото, което съдържаше сернилан, но отново имах късмет, защото успях да го тикна в устата й, преди да си отиде. Това беше в осем и тридесет и аз изпратих Локал да доведе лекарите, които бяха нощували в дома на директора. В продължение на три часа наблюдавахме Мбили, която ставаше все по-сънлива и често се прозяваше. Тя лежеше на площадката на открито, докато стана много горещо, а след това бавно се премести близо до едно дърво. Тони Харторн и аз я последвахме, като чакахме удобен момент, за да й сложим още упойка, понеже първата доза явно се оказа недостатъчна. Докато аз се опитвах да отвлека вниманието й с мляко, Тони заби спринцовката и Мбили подскочи, като почувствува убождането на иглата. След това почакахме още един час и тогава се убедихме, че тя имаше нужда от още упойка, преди да може да се оперира. Тони успя да й сложи още една инжекция, като цялата доза стана толкова, колкото е необходима за тяло с тегло 150 фунта. (Разбира се, до това време действието на първата доза бе вече отслабнало.) За да осигури пълна неподвижност на Мбили през време на операцията на окото, лекарят впръска във вената и бързодействуваща упойка. Междувременно изпратихме за мрежа от играта бадминтон, която директорът сам донесе. После той и аз здраво държахме Мбили, отпусната на мрежата, докато лекарите се опитваха да видят окото й. Клепките се бяха така много надули, че не можеха да се разделят при тези импровизирани условия. Наложи се да закараме Мбили с колата до къщата на директора, където той беше приготвил операционна маса.

Тук семейство Харторн й сложи нова инжекция с конбиотичен кортизон, след това поставиха адреналин с лед от хладилника, за да намалят отока на окото, а също и кокаин, за да намалят болката. Щом тези лекарства подействуваха, лекарите отвориха клепачите и отстраниха подутата мигателна ципа на окото. Със специална лампа погледнаха дълбоко във възпалената тъкан и успяха да разберат, че зрението й не беше повредено. За щастие нараняването беше само повърхностно, много вероятно от силен удар с копито. Семейство Харторн смятаха, че за един-два дена отокът ще спадне, и ми оставиха мехлем от теракотрил, като ми казаха да мажа с него колкото може по-често възпалените клепачи. Те очакваха Мбили да се събуди рано на другата сутрин и ме посъветваха в никой случай да не я затварям във волиерата в моя лагер, защото, когато се събуди и се намери зад решетка, тя можеше да изпадне в ярост и да си навреди, опитвайки се да излезе. Възможно бе и Пипа да не търпи нейното присъствие в своята територия и да я нападне. Затова решихме да оставим Мбили да се събуди на мястото, където я бяхме намерили. Като се събуди на същото място, тя ще може да продължи живота си от минутата, в която той беше спрял миналата сутрин.

През това време самолетът за семейство Харторн беше пристигнал, но те самите искаха да видят как ще се чувствува Мбили и отложиха заминаването си за по-късно. Заедно с тях ние занесохме Мбили до блатистата равнина близо до летището и я сложихме под едно сенчесто дърво на постелка от трева. Наблюдавахме я в продължение на два часа, докато тя си отвори очите и повдигна глава. Като я видяха, че се съвзема от упойката, семейство Харторн си заминаха успокоени. Аз им бях много признателна за всичко, което бяха направили, още повече че бяха пожертвували неделната си почивка. В това време Мбили отново заспа дълбок сън. Исках малко да я утеша, затова започнах да я галя леко, но тя лежеше неподвижно и нито, веднъж не се помръдна. Когато се стъмни, покрих я с трева, за да я защитя от сутрешния хлад и за да я пазя от хищници, легнах в моята кола, която бях докарала наблизо. Скоро съвсем наблизо чух рев на лъв. Мбили все още беше безчувствена, затова я вдигнах бързо на ръце, сложих я в колата и тръгнах към директора. Той отново ме посъветва да не я вземам в лагера, а да я оставя да се събуди в собствената си територия. За да я запазим от хищници, той даде на мое разположение двама патрули и една палатка, за да спят в нея, след това ми помогна да намерим подходящо място на самата писта, на половин миля от неговата канцелария, и като сложихме отново Мбили на постилка от трева между палатката на мъжете и моята кола, той си тръгна. Тялото на Мбили беше по-студено от обикновено, затова го покрих не само с трева, но и с едно одеяло. Цялата нощ я пазех от колата, която бях оставила само на един ярд от нея. Към три часа след полунощ патрулите и аз чухме предсмъртния рев на бивол, придружен от ръмжене на лъв. Сутринта забелязах, че много лешояди кръжаха в тази посока, и бях радостна, че Мбили беше в безопасност.

Дори сега тя едва можеше да си повдигне главата и сънливо да погледне наоколо. Подутината на болното око бе вече достатъчно спаднала, за да видя през тесния отвор разширената й зеница. Успях да я накарам да изпие малко топло мляко и към десет часа тя вече можеше да си държи главата: изправена достатъчно дълго време, за да й дам да изяде малко месо, което държах пред нея. Оказа се, че нищо по-вредно не можех да направя, но за нещастие, научих това много късно. Като напълних стомаха й преди лекарството да бъде изхвърлено от организма й, аз забавих оздравяването й. В това време слънцето започна да пече силно и аз направих сянка, като закачих палатката за моята кола. Под този навес Мбили и аз прекарахме сутринта. Към един часа на обед тя се надигна с усилия, отмести се няколко ярда настрана и изхвърли катраненочерни воднисти изпражнения. Понеже от обедното слънце беше станало непоносимо горещо дори и под платнения навес, Мбили се помъкна към едно дърво на около няколкостотин ярда; тя се клатеше като пияна и на няколко пъти пада, преди да се добере изтощена под сянката му. Аз поставих месото и водата до нея, преместих колата съвсем наблизо и прекарах така целия ден, като я наблюдавах как постепенно става все по-добре. Към пет часа при нас дойде директорът на резервата, който се съгласи, че Локал и аз ще трябва да прекараме още една нощ да я пазим. Но за съжаление Локал така силно тракаше със своите готварски съдове за вечеря, че Мбили стана подозрителна и след като и двамата се бяхме оттеглили — той в палатката си, а аз в колата — тя изведнъж стана и тръгна нанякъде. Видяхме я да върви с неуверени крачки, но непоколебима, после излезе вън от лъчите на фаровете и потъна в тъмнината. Ако бяхме тръгнали след нея с колата, щяхме да я накараме да отиде още по-далече, а да вървим пеша в тъмното нямаше смисъл. Не можехме да направим нищо повече, освен да се надяваме, че тя няма да изпадне в беда до сутринта. Почти цялата нощ слушах сумтенето на два лъва и това не намали моята тревога, въпреки че се утешавах, че те още не бяха огладнели след вчерашния си лов.

Щом първите трели на птичките известиха сипването на зората, Локал и аз потърсихме Мбили и я намерихме в един ров на 200 ярда от мястото, където бяхме нощували. Изпратих Локал за козата, която бях оставила за този случай в канцеларията при Леопардовата скала, а междувременно й дадох млякото. Тя жадно го изпи, но беше много раздразнена и се зъбеше срещу мен. В това нямаше нищо чудно, като си помислих колко неща трябваше да понесе през последните няколко дена: серниланът имаше само обездвижващ ефект, а през всичкото време, освен когато беше под упойката, тя е била в пълно съзнание. Сега, когато отново можеше да се движи естествено, тя се опитваше да отиде по-далеч от мен. Движеше се нормално, ако не се смята неголямата скованост на горната част от задните й крака, където бяхме инжектирвали лекарствата. След като известно време гледа няколко зебри и бабуини, Мбили изтича към площадката, увеличавайки бързината си, и като скочи върху един стоящ наблизо валяк, изхвърли още черни воднисти изпражнения.

Щом забеляза на другия край на площадката за излитане на самолети Локал с трупа на козата, тя побягна в тръс към блатистата равнина толкова бързо, че аз не можех да я последвам. Докато се върна и прибера Локал и месото, от нея нямаше ни следа. Страхувах се да не отиде много далече, ако започнем да я преследваме, и реших да се върна с козата към пет часа. През това време тя можеше да си почине и да събере сили. Но следобед не я видяхме, а само срещнахме един лъв точно до мястото, където преди четири дена бяхме намерили Мбили болна. Понеже много се разтревожихме, Локал и аз пак прекарахме нощта близо до площадката. Към девет часа вечерта чухме съвсем близо късия, но много страшен рев на лъв. По-късно ме изплаши крясъкът на чакал точно пред колата ми. Включих фаровете и видях лъв съвсем близо, на по-малко от 50 ярда от мен. Той беше много по-голям от този, който бяхме срещнали следобед, и коремът му беше подут. Започнах да включвам и да изключвам фаровете и накрая той си тръгна, макар че до сутринта чувахме сумтенето му. Изтръпнах, като си помислих какво щеше да стане, ако този лъв беше дошъл предишната нощ, когато Мбили лежеше на 200 ярда от колата безсилна да избяга.

Три дена поред Локал и аз внимателно преглеждахме всички храсти и гъсталаци, разглеждахме безброй много разкаляни локви, преминахме с колата всички пътища, които Мбили можеше да пресече, и прекосихме всички равнини, през които мислехме, че можеше да мине, през всичкото време я викахме по име, но не намерихме никаква следа от нея. Когато преминахме покрай работници на пет мили от лагера, там където Гуиту два месеца по-рано беше видял Мбили, трактористът ни каза, че рано сутринта там имало гепард, който наблюдавал работниците по пътя, като че ли отдавна бил привикнал с шума и многото хора. Претърсихме наоколо, но нищо не намерихме. Понеже това място беше на границата между владенията на Пипа и Мбили, гепардът можеше да е бил или едната, или другата. Да си губим времето да търсим Пипа нямаше смисъл и затова си тръгнахме към къщи. Там действително намерихме Пипа и тя беше стояла в лагера от сутринта. Нахранихме я, взехме малко месо и пак се върнахме да търсим Мбили.

Оставихме Стенли в колата да пази месото, а Локал и аз внимателно прегледахме равнината между хребета и река Мулика, където видяхме Мбили, но чухме да ни отговарят само зеленоглавите маймунки. Все пак скоро забелязах Мбили да се крие в тревата. Изпратих Локал да донесе месото, като се надявах да задържа Мбили на мястото с помощта на една кутия сушено мляко. Сипах го в съда, който държах, и тя го изблиза. Сега много добре видях, че окото й гледаше нормално и имаше само една съвсем слабо забележима подутина на долния клепач. Белегът на челото също беше зараснал, освен едно малко влажно петно, но аз му сложих сулфатиацол, за да не кацат мухите по него. Седнахме близо една до друга, като чакахме мъжете. Не се решавах да пипна Мбили, нито да й заговоря, понеже се страхувах, че може да избяга, но тя, изглежда, беше си възвърнала предишното доверие и съвсем спокойно дочака пристигането на месото. След това го завлече малко настрана и го изяде до последното парченце, като през всичкото време нервно се оглеждаше наоколо, както правят всички животни по време на ядене.

Вече се беше съвсем стъмнило и трябваше да бързаме за вкъщи. Мбили спокойно можеше да тръгне след нас към лагера, който се намираше на час и половина път и местата там й бяха добре познати, но когато на сутринта от нея нямаше ни следа, аз разбрах, че независимо колко болна или гладна можеше да бъде, сега тя стриктно се придържаше към закона за териториалните права. Когато се върнахме на мястото, където я бяхме оставили вечерта, цели два часа я търсихме, докато я намерим на около 200 ярда от нас. Сигурно ме беше чула, когато я виках, но не разбирах защо не се беше показала. Тя се беше скрила под едно малко дърво, откъдето хубаво можеше да вижда блатистата поляна с повалените стволове на палми дум, по които много месеци назад беше играла великолепни игри със сестрите си. Днес тя имаше за компания само един слон, който се търкаше в стволовете на дърветата, а после започна да пляска из калната локва, за да се покрие от главата до петите с хладката кал. Вятърът духаше към нашата страна и той не можа да ни забележи, така че докато давахме на Мбили голям обед, трябваше да се примиряваме с неговото присъствие. Тя нямаше нищо против аз да държа месото, докато ядеше, но стискаше зъби и ръмжеше всеки път, когато спираше да яде и ме гледаше в очите. Струваше ми се, че аз разбирах нейните противоречия: като вземаше храна от ръката ми, тя машинално се връщаше към старите си навици, но в същото време се намираше изправена лице срещу лице с едно същество, против което нейните диви инстинкти негодуваха. Единственият начин да преодолее тези противоречия беше да я оставим на спокойствие. Независимо с каква болка щях да понеса аз тази раздяла, бях длъжна да й дам възможност да живее живота на див гепард, в който повече нямаше място за мен. Тя като че ли прочете мислите ми и за да облекчи раздялата, отиде под едно малко дърво, откъдето ме гледаше как си отивам, а тя оставаше в своя свят.

Колко много се зарадвах, когато се върнах в лагера и намерих Пипа там. Тя беше необичайно нежна. Докато си играех с нея, забелязах, че цицките й отново бяха пълни с мляко. Като милвах нежно меката кожа на издутия й корем със зараждащия се нов живот в него, аз се почувствувах много по-близка с Пипа откогато и да било.

След една седмица дойде Джордж да ми каже, че видял близо до своя лагер два гепарда, единият много светъл и приветлив, другият тъмен и доста плах. Той бил уверен, че това са Уайти и Тату. Не ми се вярваше, че те ще се осмелят да отидат до самия хълм Мугуонго, където нито един път не бяха ходили с Пипа и което беше на около 12 мили в права линия от мястото, където ги бяхме видели последния път. Тръгнах с Джордж, като взех месо и мляко, и след като повиках малко, появи се Уайти. Можеше ли да се сметне за просто съвпадение, че тя дойде именно от това място, където няколко дена по-рано бях видяла един мъжки гепард? Скоро се показа и Тату, но по стар навик тя стоеше на известно разстояние и се присъедини към Уайти само когато пуснах месото. И двете изглеждаха чудесно, но бяха диви и недоверчиви и всеки път, когато се приближавах, за да ги фотографирам, те ръмжаха много странно, обаче не възразиха, когато приклекнах до тях със съда с млякото, което жадно излокаха, като почти чукаха главите си в моята.

Беше 2 юни, а младите гепарди живееха самостоятелно от 17 февруари. За да се доберат до тези места, те трябваше да са изследвали нова територия, както и да са пресекли реката Ройоуеру: чудех се защо бяха направили това — дали търсеха да се срещнат с мъжки гепард или искаха да разширят своите владения, без да накърняват владенията на Мбили и Пипа? Пет дена по-късно и двете били забелязани недалеко от това място, а на 21 юни Джордж намерил по-големите кости на теленце конгони, а около тях пресните следи от гепарди; наскоро след това той видял остатъци от млад щраус пак в същата местност. По същото време на 10 юни директорът на резервата видял Мбили на две мили от Леопардовата скала, а на 5 юли аз намерих моята палавка на самата площадка за самолети. Прилепнала към земята, тя ме остави да се приближа на 5 ярда от нея, а после бързо избяга. Коремът й беше много подут и аз помислих, че е бременна. Много бях заинтригувана да узная дали действително тя вече можеше да има малки, затова се върнах в лагера за месо, като смятах, че ако се откаже от него, коремът й е надут от преяждане. Но през този ден ние не я видяхме отново и трябваше да чакаме до следващата сутрин, когато я намерихме на половин миля настрана. Коремът й беше отново добил нормалните си размери и по начина, по който изгълта месото, трудно можеше да се повярва, че едва предишния ден е била изяла такова огромно ядене. Докато се разправяше с месото и лочеше млякото, което държах с ръце, тя ми позволи да седна на три стъпки от нея, но ако се осмелях да се надигна или да се помръдна, тя яростно ръмжеше и дори се хвърляше срещу мен. Сега беше живяла самостоятелно вече 4 месеца и 20 дена. Макар че все още старите навици вземаха връх, когато държах познатия съд с мляко и седях спокойно, тя беше много подивяла и веднага негодуваше, ако станех или се приближах до нея. Уайти и Тату бяха реагирали по същия начин. Един месец по-късно Джордж отново беше видял един от младите гепарди на около 4 мили по равнината Мугуонго, също в чудесно състояние. Докато търсел своите лъвове, гепардът се приближил до колата му. Понеже бил донесъл месо и вода за лъвовете си, сега ги дал на гепарда, който започнал да яде на около 10 ярда от колата. На другия ден отидохме да потърсим гепарда, но не го видяхме; по-късно от фотографията, която Джордж направил този ден, разбрахме, че това е била Уайти. По всичко се виждаше, че младите гепарди разширяваха своята територия и макар че често разглеждах внимателно равнините с бинокъла си с надежда да видя белите върхове на опашките им, аз знаех, че ако отново срещна моите гепарди, то ще бъде въпрос на късмет. Забележително беше това, че четирите гепарда строго пазеха границите на ловните си територии, което, изглежда, показваше, че женските гепарди държат на своята територия с по-голямо постоянство от мъжките, които явно обикалят навсякъде. Как Пипа беше успяла да разпредели отделни територии на дъщерите си, за да не пречат на новото й семейство, беше една от тайните, който тя запази за себе си.

Наскоро по нейното поведение разбрах, че за следващото си поколение тя беше избрала „детска стая“ на мястото, където бяха родени предишните й малки. Тя ми подсказа това, като нарочно прекарваше там по-голямата част от времето си, но до последната минута ме мамеше, като се криеше в най-гъстите храсти с такъв вид, като че ли симптомите за раждане бяха настъпили.

Когато след девет дена отсъствие се появи отново в лагера, тя беше страшно гладна, хапна набързо и се върна по собствените си следи към Леопардовата скала. Тя позволи на Локал и на мен да я последваме и след две мили се върна към равнината, където преди една година бях я намерило заедно с Уайти, Мбили и Тату върху убития щраус. Като се оглеждаше тревожно, тя ни поведе към един бодлив храст, под който бяха скрити четири малки гепардчета. На две от тях очичките бяха вече отворени и понеже бяха много по-големи от другите, реших, че са мъжки. По-късно видях, че действително три от гепардчетата бяха мъжки, но едното беше по-малко дори от женското. На всички предишни деца на Пипа очите се отваряха, когато ставаха на 10–11 дена, така че по мое предположение малките бяха родени на 15 юли. Като пресметнах периода за бременност към 90 или 93 дена, излизаше, че Пипа се беше съешила отново една седмица, след като бяха умрели предишните й малки.

Тези мънички гепардчета запълзяха на несигурните си краченца, достигнаха до майка спи започнаха да сучат, докато тя нежно ги ближеше. Като гледах тази спокойна картина, аз си мислех какво ли крие бъдещето. Дали Пипа отново ще ми позволи да споделям нейните радости и скърби до времето, когато тези малки ще започнат да живеят свободно и независимо както Уайти, Мбили и Тату, които скоро може би щяха да имат свои семейства? Дали Пипа щеше да познае своите деца и внуци, ако нейното семейство тръгне нормално, или когато малките се научат да живеят самостоятелен живот, раздялата е окончателна?

Надявах се да науча обяснението на тези и на много други още по-загадъчни навици на гепардите, ако Пипа се съгласеше да вземем участие в по-нататъшната част от живота й. Но аз знаех, че каквото и да се случи, аз никога нямаше да бъда в състояние напълно да разбера характера на моята мила, но неприкосновена приятелка, която за мен щеше винаги да остане една загадка — петнистият сфинкс.