Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (15)

Спасяването на Уайти

Същата вечер в моя лагер дойде една група от Швейцария. Сред туристите беше и д-р де Уатвил, много известен гинеколог и голям любител на животни. Започнахме да говорим за трудностите при размножаването на гепардите, когато са в зоопаркове, и той изказа предположението, че една от причините може да е тази, че половата дейност на женските гепарди се влияе от обкръжаващата ги обстановка. Гепардите се чувствуват добре само в големи пространства, когато безпрепятствено могат да тичат на свобода. Освен това те имат характерна инстинктивна потребност да се крият, така че изкуствените условия могат да влияят много неблагоприятно на женските гепарди.

Колкото по-дълго живеех сред семейството на Пипа, толкова повече ме учудваха прецизните отношения, които те имаха един към друг и към всичко, което ги заобикаляше. Бях съвършено изненадана, когато установих, че техните визуални реакции зависят повече от цвета, отколкото от физическите признаци на предметите. Малките всеки път побягваха, когато ме виждаха със зеления дъждобран или в друга зеленикава дреха вместо с обичайното кремаво палто. Хората също реагират емоционално на цветовете, но могат да се разпознават едни други по-лесно по чертите на лицето и характерните си движения. Разбира се, моите сведения са основани само върху наблюдения на лъвове и гепарди, които никога не можеха да ни познаят, когато бяхме облечени в непознати дрехи. Напоследък бях прочела няколко противоречиви статии относно това, че райетата, точките и другите отличителни белези върху кожата на животните служат на останалите членове на стадото да разпознават индивида, затова нарисувах с въглен черни райета върху кремавото си палто. На моите сътрудници тази маскировка напрани силно впечатление, но гепардите не обърнаха никакво внимание на райетата и дори не забелязаха характерната шарка на дрехата ми.

Навикът да бягат при среща с непознати, от друга страна, зависи от това, доколко животното е приучено към посещения. Това се прояви особено нагледно, когато дойдоха кинооператорите да заснемат нашата работа по възвръщането на животните към природосъобразен живот. Напоследък Джордж беше позволявал на много посетители да влизат в контакт с неговите лъвове, дори им беше разрешавал да се движат сред животните, затова неговият прайд от лъвове прие снимачната група със спокойствие. Аз обаче не бях допускала при гепардите чужди хора и сега поставих условие, че ще снима само един оператор, и то само ако се окаже, че неговото присъствие няма да обезпокои гепардите. Макар че употребихме голям такт и търпение, Пипа и малките избягаха на втория ден и не се показаха цяла седмица. Когато най-после ги открихме една вечер, само Пипа дойде с нас на около половин миля до лагера и там седна на земята. Докато донеса яденето, стана вече почти тъмно и лаят на бабуините показваше, че малките бяха наблизо. Те не бяха получили месо от мен цялата седмица и въпреки това не излязоха от прикритието си. След като ги чаках два часа, аз си тръгнах към къщи. Целия следващ ден прекарахме в търсене. Когато се стъмни, Пипа отново се появи сама, като остави малките скрити. Много по-късно тя им разреши със своето „пър-пър“ да дойдат и всички отлично се нахраниха.

На връщане към лагера срещнахме пет зебри на Греви с едно малко, което куцаше на три крака, а единият му преден крак безпомощно се клатеше. През последните три седмици често бяхме срещали тази група; те се придържаха към едно място, като явно ограничаваха движенията си, докато се поправи болното. Помислих си за това, колко хубаво зебрата защищаваше малкото сукалче, което имаше много по-сериозно изкълчване от Дюм, и разбрах, че по никой начин не трябваше да отделям Дюм от Пипа. Зададох си въпроса, имаме ли ние право да се намесваме в живота на другите видове живи същества? Нима всеки вид не е приспособен да живее според собствените си инстинкти и да споделя отговорността за своето съществуване само със своите сродници? Нямахме ли вече достатъчно доказателства, за да разберем към какви опасни последствия води нашата намеса в природното равновесие? И все пак, бях ли съвсем сигурна, че няма отново да се намеся, ако нещо се случеше с моите гепарди? На тези въпроси не можех да си отговоря.

На следващия ден видяхме, че гепардите се бяха преместили още по-далече по посока на гъстата гора в равнината, която наричахме „Биволския гъсталак“, защото там винаги земята беше плътно покрита със следи от биволи. От лагера дотам беше около един час път и това място се намираше на половината път между потока и Ройоуеру. Малките бяха увлечени в скачане нагоре-надолу по едно повалено дърво. Изведнъж забелязах, че едно от предните крачета на Мбили сега беше леко извърнато навън. Малко по-късно тя седна настрана, разтърсвана от конвулсии като тези, които имаше Дюм в началото на заболяването си. Бях ужасена. Откъде се бяха взели тези признаци на рахит, след като малките така великолепно се бяха развивали в продължение на четири месеца? Това, което можех да направя, беше да й давам двойна дажба от бебешката храна, която тя обичаше, обаче трябваше да употребявам цялата си изобретателност, за да я накарам да взема поливитамини и костено брашно. Едва впоследствие научих, че в периода на бурния си растеж животните от семейство Котки се нуждаят от голямо количество минерални соли и се стараят да си ги набавят, като ядат глина и лижат пясъка, полепнал по гърбовете на другите. Няколко дена гепардите прекараха на това място, като не обръщаха никакво внимание на биволите наоколо. Мбили се държеше спокойно и аз с радост забелязах, че лапата й се беше подобрила. За щастие тя така обичаше кондензираното мляко, че всеки път се спущаше към мен с все сила и успяваше да се нахрани, преди сестрите й да дойдат и се борят за това, което беше останало в купата, като разливат цялото съдържание една върху друга.

Нашият мирен живот свърши, когато започна нашествие от лъвове, дошли тук, водени от ловния си инстинкт. Като отивахме при Пипа, срещнахме пет лъвици, а по-късно почти се сблъскахме с два слона в „Биволския гъсталак“, така че не се изненадах, като видях, че гепардите бяха изчезнали. През време на едно от нашите търсения разбудихме един задрямал лъв; изведнъж тъмногривата му глава се показа над тревата на не повече от 20 ярда от нас. Той ни изгледа продължително, а след това се отдалечи, като бягаше в тръс. Друг път видяхме две лъвици да пият вода в Ройоуеру от местата, където Пипа особено обичаше да ходи на водопой. Малко след това забелязахме гепард, който изскочи от гъсталака и се понесе право към лъвиците. Може би това беше другарят на Пипа, защото той беше доста тъмен, а недалеко от неговите следи, на около 400 ярда, намерихме следите на Пипа и на малките. През нощта лъвовете минаха покрай нашия лагер и отидоха по пътя към Кенмейър. Това беше противоположната страна на тази, в която намерихме гепардите едва на деветия ден. След мъчително търсене се връщахме към къщи, когато забелязахме лешояди да кръжат във въздуха недалеко от нас. Водени от тях, намерихме Пипа, която яростно бранеше остатъка от млад воден козел. Малките си почиваха настрана с надути коремчета, като взаимно облизваха кръвта от козината си. Понеже бяха много жадни, те веднага се спуснаха към познатата купа с вода и дълго лочиха. Пазех ги внимателно да не разлеят скъпоценната течност, която бяхме носили целия следобед. Така бях погълната от тях, че не забелязах как от гъсталака излязоха три слона: видях ги едва когато бяха съвсем близо до нас. Захвърлихме всичко и избягахме.

На другата сутрин, когато се върнахме да вземем съда за вода, цялото семейство беше безследно изчезнало; намерихме само остатъци от токачки, вероятно убити от Пипа. Цяла седмица тя прекара под акацията, която растеше доста отделена от края на „Биволския гъсталак“; ние я нарекохме „Ъгловата акация“. Това дърво беше типична чадъреста акация; правото й стъбло без всякакви странични клони завършваше с плоска корона. Разбира се, за малките беше непреодолимо изкушение да се изкачват до върха на високото около двадесет стъпки стъбло, което те сега можеха да правят почти така добре, както и Пипа. Като забиваха нокти в кората на дървото, те се издигаха нагоре по стъблото сантиметър по сантиметър, което не беше толкова трудно. По-сложно беше спускането, при което те се прилепваха към кората, после скачаха и се приземяваха с прави крака. Човек трябва да е запознат със структурата на техните крака, за да прецени тази акробатика, и аз всякога се учудвах как тънките кости на краката им издържаха такова скачане, без да се счупят.

На разстояние от около десет минути под огромно тамариндово дърво, в сянката на което беше разположен един термитник, гепардите имаха идеално място за почивка и оглеждане на околността. Дървото беше израснало там, където равнината Гамбо започва леко да се спуска към Ройоуеру, която тече на разстояние половин миля. Леговището беше скрито от ниските клони на дървото и гепардите можеха да виждат не само крайбрежния гъсталак, но и цялата равнина към тази страна, където беше нашият лагер, намиращ се на не повече от двадесет минути път оттук. Макар че няколко пъти намирахме следите на гепардите по тясната пътечка на дивите животни, която водеше от тамариндовото дърво до нашия лагер, Пипа пито веднъж не беше позволила на децата си да дойдат до лагера по-близо от 400 ярда. Сега малките бяха навършили пет месеца и половина и на мен ми беше много интересно да разгледам площта, която бяха изминали от деня на раждането си досега, защото тя показваше, че Пипа ги беше водила в кръг около лагера с диаметър около 5 мили.

Дъждовете бяха спрели, затова слоновете се върнаха и тук-там пресичаха равнината на малки стада. Те се движеха съвсем безшумно и ние веднъж едва се спасихме, когато застанахме почти лице срещу лице с един слон, който се спотайваше в гъсталака. Сега всяка нощ, когато идваха до любимото си дърво на отсрещния бряг на реката, можех да ги наблюдавам, както си лежах в леглото, защото бях го преместила така, че да мога да ги осветявам с прожектора си, без да вдигам дори и главата си. Въпреки това трябваше да седя будна и да се вслушвам внимателно, като завиждах на пълното равнодушие на гепардите към слоновете (а също и към всички дебелокожи животни).

На 16 февруари намерихме семейството под малък храст недалеко от „Ъгловата акация“. Сложих месото на земята и всички се спуснаха към него освен Уайти, Когато най-после тя се появи, аз бях ужасена, защото я видях, че куцаше, а лявата й предна лапа се клатеше безжизнено. Като ме поглеждаше подозрително, тя се приближи до майка си и през всичкото време оставяше Пипа между мен и себе, си. Уайти винаги беше много приветлива, но сега яростно фучеше, дори ако я погледнех, и съвсем се вбеси, когато се опитах да дойда близо до нея. Какво трябваше да направя? Тя не можеше да стъпи на крачето си, което, изглежда, беше счупено. Реших да я оставя при майка й. По-късно се свързах с доктор Харторн по радиото и той намери, че това е най-доброто решение, но предложи да ми изпрати упойка, в случай че състоянието на Уайти се влоши, за да мога да я взема в лагера.

Върнах се от тази експедиция тъкмо навреме, за да прогоня един слон, който се насочваше към кухнята; после той налетя върху дърво на не повече от 20 ярда от палатката на работниците и след това избяга тромаво. Наскоро след като се стъмни, от всички страни започнаха да ръмжат лъвове и съвсем наблизо се чу отчаяният лай на зебра. Почти през цялата нощ слушах вой на хиена и джавкане на чакал, които бяха дошли при плячката. На сутринта много внимателно приближихме мястото, което беше на около няколкостотин ярда нагоре по реката; лесно беше да го открием, защото околните дървета бяха отрупани с лешояди. Не можахме да се приближим повече, защото лъвовете още ядяха, но на мястото, където беше станала борбата и откъдето лъвовете бяха завлекли трупа в гъсталака, намерихме предното краче от малката зебра на Греви, на което ясно си личеше предишното счупване. Нямаше съмнение, че това беше горкото малко жребче, което бяхме срещали през последните седем седмици и което най-после беше станало жертва поради нараняването си. Случайно ли беше това съвпадение? Или тази трагедия беше станала така близко до лагера, за да мога да разбера, че и най-смелата майка не може да защити своето наранено дете? Не беше ли това едно предупреждение относно Уайти? Тръгнахме към „Ъгловата акация“; положението на Уайти не беше се влошило и тя можеше да тича доста бързо на трите си крачета и дори отвръщаше на ударите на сестрите си, ако те играеха по-грубо с нея, обаче не можеше да брани храната си от тях. Очаквах това и като се надявах, че ще мога да я храня от ръка, специално бях донесла брезентовите ръкавици, които слагах, когато хранех Тага. Необходимо беше голямо търпение, за да убедя Уайти в моите дружески намерения, но бях твърдо решила, че тя не трябва да намалява теглото си и че колкото по-рано започне да приема от мен храна, толкова по-добре. Постепенно, като се стараеше да не се отделя от семейството си, тя започна да се сприятелява с мен. Междувременно Пипа се беше изкатерила на върха на дървото и като пазеше равновесие по най-тънките клонки, започна да издава предизвикателно своето „пър-пър“, като че ли искаше да каже „Погледнете какво мога да правя!“

Не можех да разбера защо подстрекаваше малките да се впускат в такива опасни игри: може би тя се боеше, че след нещастието с Уайти те ще започнат да се страхуват от катеренето по дървета, а това умение щеше да им трябва в борбата за живот. Напълно е възможно гепардите да са развили навиците си за катерене по дървета от времето, когато хората са ги прогонили от откритите равнини в гористите местности и макар че те бяха овладели техниката на изкачване по дървета, природата все пак не ги беше снабдила със скриващи се нокти или лепкави възглавнички на лапите и ниско поставени крака, каквито притежават катерещите се по дървета животни.

Може би високата смъртност сред младите гепарди се дължи на повредите в краката, които те получават в усилията си да придобият умение, което не е свойствено на тяхната природа.

Сутринта видяхме, че Пипа беше преместила малките на половин миля по-далече, явно за да избегне лешоядите, които през последните два дена стояха на зловеща стража до „Ъгловата акация“. Тази дълга разходка беше влошила състоянието на Уайти, тя стъпваше много предпазливо и така се плашеше, че на мен ми беше много трудно да я храня от ръка и да осигуря допълнителната й порция. Уайти беше необикновено красиво животно и бе най-силна от останалите, затова още по-тъжно ми ставаше да я гледам с изкълченото краче. Вечерта, докато се къпех, чух много силен рев на лъв и за пръв път се изплаших от звук, който обичам. Като изскочих от банята, видях лъва да се насочва към остатъка от убитата зебра на Греви; гръмоподобният му рев продължи, докато дойде до месото; след това стихна. И тревогата за Уайти ме обхвана отново.

На другата сутрин видяхме, че Пипа беше завела малките още по-далече до едно обгоряло дърво, което беше паднало на земята. Малките с наслада се търкаляха из пепелта и приличаха на петнисти коминочистачи. Трябва да беше много мъчно на Уайти, че не можеше да участвува в забавлението. Тя прекара почти цялата сутрин, като сучеше от майка си. На този ден малките навършваха шест месеца. Пипа беше много нежна с Уайти и стоеше спокойно всякога, когато тя отиваше при нея за утеха. Разкъсвана от различни мисли как да помогна на гепардчето, аз заедно с другите си тръгнах към къщи. Веднага се натъкнахме на лъвица, а в това време и други се обаждаха от далечината.

Това ме накара да реша да взема Уайти в лагера. Затова отидох с колата си до Леопардовата скала и помолих директора на резервата да отиде със самолета си до Найроби, за да вземе упойката. Той се съгласи. На сутринта напразно търсихме семейството. Междувременно упойката беше пристигнала с инструкции да дам по един милиграм на фунт тегло. Като сметнах, че Уайти тежи около 25 фунта, аз приготвих необходимата доза. Трябваше доста дълго да обикаляме, докато намерим семейството в един пояс от храсталаци на около миля и половина от мястото, където бяха предния ден. Уайти беше много гладна и бързо изяде малкото парче месо, в което бях сложила упойката. Трябваше да й подействува след 30 минути. Изминаха два часа, а тя все още беше будна и дойде да пие вода. Слънцето вече клонеше към залез и понеже се страхувах да не загубя Уайти в тъмнината, почаках, докато наведе главата си в съда за вода, и я улових. В миг тя ме ухапа по ръката и бедрото и обляна в кръв, аз трябваше да я пусна. Това сложи край на всичките ни опити да я уловим, но не можех да я оставя през нощта сама под въздействието на упойката и склоних Гуиту и Стенли да почакат заедно с мен, докато лекарството подействува. За щастие луната светеше доста силно и в продължение на три часа наблюдавахме гепардите. После Уайти ми се стори сънлива и аз внимателно малко по малко се приближих към нея, но щом дойдех на разстояние да мога да я докосна, тя побягваше. Като слушахме виене на хиени и рев на лъвове, ние чакахме Уайти да стане по-сънлива. Мбили и Тату обаче бдително я пазеха и вдигаха тревога всеки път, когато се помествах. Пипа беше единствената, която още ми се доверяваше, и аз дочаках, докато Уайти се сгуши в майка си. Тогава, като се преструвах, че си играя с Пипа, аз дойдох достатъчно близко, сложих кърпа за лице върху главата на Уайти и я улових. Преди да разбера какво става, тя се хвърли към близкото дърво и с големи усилия се изкачи по него. Като видя, че отивам към нея, тя скочи от 8 фута височина и изчезна в тъмнината. Вече бяха минали пет часа и половина от вземането на упойката и нейното въздействие бе свършило. Положението беше безнадеждно, защото сега, когато тя беше напълно будна и в състояние да избяга, ние рискувахме да разделим семейството един от друг, ако продължаваме да я гоним в тъмнината.

Ръката ме заболя силно и двата ми пръста се бяха вдървили, затова се върнах в лагера; взех колата и се отправих към Леопардовата скала за инжекция с пеницилин. Все още си мислех за Уайти, карах в облак прах и без малко щях да ударя шест слона. Забелязах ги, когато чух тяхното възмутено тръбене, след като вече ги бях отминала. При Леопардовата скала пристигнах дълго след полунощ и там всички спяха. Беше ми много неудобно да събудя директора на резервата, но той любезно ми предложи да се изкъпя и да вечерям, докато извика фелдшера африканец да ми сложи инжекция и да ме превърже. Накрая един шофьор ме придружи до вкъщи, да не би да срещнем други слонове.

След една безсънна нощ тръгнахме на път при развиделяване. Зарадвах се, като видях, че всичките гепарди бяха здрави и не бяха напуснали мястото, където ги оставихме предишния ден. Уайти беше все още умърлушена и толкова жадна, че трябваше да я оставя да се напие с вода, преди да й дам двойната доза упойка. Тя скоро подействува и Уайти, като ръмжеше често, тръгна след Пипа към баланитовото дърво на около 500 ярда в съвсем откритото поле. Пипа винаги предпочиташе тези дървета, защото нямаха остри бодли като акацията, чиито бодли така болезнено се забиваха в лапите на животните. Днес обаче аз не бях съвсем сигурна дали поради тази причина беше избрала това място или поради присъствието на един слон, който пасеше в храсталака на не повече от 100 ярда. Дори и когато той обърна гърба си към нас, ние не го изпускахме от очите си, като едновременно с това се опитвахме да уловим Уайти. Мигателната й ципа се показваше вече на очите й, а главата й непрекъснато се отпускаше надолу и въпреки това тя беше нащрек и се дърпаше, когато приближавах. Тази игра продължи повече от два часа и аз си спомних съвета на семейство Харторн, че в такъв случай трябва да се прекрати гоненето, защото действието на упойката започва да отслабва. Не се решавах да дам на Уайти повече от 50 милиграма ларгактил, така че в края на деня й предложихме месо, каквото не беше яла от 48 часа. Тя започна да яде ненаситно. Докато Уайти си играеше с майка си и ядеше, аз за последен път се опитах да я уловя. Сложих кърпа върху главата й и я грабнах от земята. Тя яростно се съпротивяваше, хапеше и дращеше и в този момент дойде на помощ и Пипа, която така свирепо налетя на мен, че аз изпуснах Уайти като нагорещена тухла. И всички гепарди побягнаха направо към слона. Те се спряха под едно дърво толкова близко до него, че ние не се решихме да ги последваме, и от това безопасно място Пипа наблюдаваше всичките ни движения, а Мбили и Тату започнаха да си играят. След като ги наблюдавахме един час и Уайти не проявяваше никакви признаци за заспиване, аз оставих Гуиту на пост и тръгнах с колата си към Леопардовата скала, за да извикам семейство Харторн по радиото.

Понеже беше станало ясно, че няма да успеем да уловим Уайти с упоително лекарство, те се съгласиха да дойдат след три дена и да опитат друг начин. Тони беше световноизвестен със своя нов метод да „обездвижва“ временно животните, но аз се страхувах да не би Уайти да получи по-голяма доза упойка, отколкото трябваше, понеже ние можехме да определим теглото й само приблизително, като я гледахме отдалече. Тони ме уверяваше, че няма опасност от предозиране и че въобще гепардчето няма да пострада. Понеже Пипа ежедневно преместваше рожбите си на големи разстояния, аз се убедих, че Уайти няма възможност да се оправи, ако не я взема при себе си в лагера. Всички мои опити досега да й помогна се бяха оказали безуспешни и дори по-лошо, аз почувствувах, че моите прекрасни отношения с гепардите този ден се бяха рязко влошили. Как щях да доведа семейство Харторн при гепардите, щом и Пипа вече не вярваше в мен?

На следващата сутрин за мое учудване гепардите бяха много дружелюбно настроени и дори Уайти дойде при мен да вземе месо. На другия ден намерихме, че Пипа отново беше преместила рожбите си на около 700 ярда, а кракът на Уайти беше силно подут. Тя през всичкото време стоя настрана и почти не яде нищо. На третия ден намерихме Пипа, Мбили и Тату отново при обгорялото дърво, но от Уайти нямаше нито следа. Започнах да я търся и най-после я намерих да се крие под един храст. Когато се приближих, тя излезе неохотно и се отправи към семейството си, но те я изблъскаха настрана. Независимо колко ловко се опитвах да й предложа месо, все не успявах, понеже другите го изтръгваха от нея. Горката наплашена Уайти тръгна към един гъст храсталак, където не можех да я последвам. Ако оставех месото близо до нейното убежище, другите щяха да й го вземат, затова се опитах да й натикам едно парче с помощта на прът, но по него се полепиха толкова много мравки, че Уайти не можеше да го яде. Тя изобщо не излезе от скривалището си и всичките ми опити да я нахраня пропаднаха, въпреки че почти целия ден се опитвахме да я храним. Много ми беше жал за бедното гепардче, но знаех, че на гладен стомах лекарството, което Харторнови щяха да донесат, щеше да подействува по-бързо.

Рано на другата сутрин те пристигнаха на Леопардовата скала и аз ги докарах в нашия лагер. Джордж също дойде да помага. Докато закусвахме набързо, обсъждахме как да уловим Уайти. Главното беше да не изплашим гепардите, затова решихме да вървим заедно само до половината път от мястото, където бях оставила семейството предишния следобед. Там Тони ще впръска дозата сернилан в едно малко парче месо, което Гуиту и аз ще занесем заедно с другата храна. Ако успеех да дам на Уайти месото, Гуиту ще се върне да доведе Тони при мен, а неговата съпруга и Джордж ще останат още да чакат там, в случай че имаме нужда от помощ. Понеже лекарството трябваше да подействува след 30 минути, значи Тони щеше да има време да дойде при нас и да помогне на Уайти, ако дозата се окаже много висока. И ние тръгнахме на път.

Едва след час и половина намерихме гепардите в една гъста горичка от дървета комифора. Разбира се, Уайти беше в по-голяма безопасност тук, отколкото на полето. Когато дойдохме, тя се криеше, но като ме видя, че хвърлих месото, не можа да се въздържи, излезе и бързо го изяде. Гладувала два дена, тя, разбира се, искаше още, но аз не й дадох повече нито парченце и се почувствувах жестока, като я видях как се отдръпна, куцайки, с поглед към сестрите си, които още ядяха. След като се нахраниха до насита, гепардите се оттеглиха на около 50 ярда. Скоро и Уайти отиде при тях, но все още не проявяваше никакви признаци за сън, макар че беше изминал цял час, откакто беше взела лекарството. Пипа дълго и нежно я близа, а после заедно с Мбили и Тату излезе от трънливата гора и се запъти към равнината, като нито един път не се спря да види дали Уайти вървеше след тях. В това време аз изпратих да извикат Тони. Когато той пристигна, помолих го да се пази от Пипа, но това не беше необходимо, защото, изглежда, тя съвсем беше изоставила Уайти.

Тони и аз седнахме на около 20 ярда от Уайти и наблюдавахме с бинокъл: постепенно тя започна да клати главата си, да я отпуска все по-надолу и по-надолу и най-после легна на едната си страна. Бяхме определили теглото й на около 40 фунта, но упойката не беше й подействувала така бързо, както Тони беше изчислил. Добре поне, че резултатът беше положителен. Очаквахме, че Уайти ще се съпротивява, затова се приближихме към нея съвсем внимателно, но тя беше съвършено неподвижна и макар че очите й бяха широко отворени, не се помръдна, когато я поставихме в една лека пътническа чанта. Денят бе много горещ и ни беше трудно да я носим през целия път до лагера. Двама от нас носеха чантата, а третият поддържаше главата на Уайти да не се задуши. Бяхме много радостни, когато най-после към пет часа следобед стигнахме лагера.

Тони й даде още малко ларгактил, за да не се пробуди през време на прегледа. Аз стоях със затаен дъх, докато той разглеждаше наранения крак и постави диагноза парализа на радиалния нерв. Това означаваше, че за Уайти не беше необходимо да отива в Найроби за лекуване. Можех да я държа в лагера, докато премине парализата на нерва и докато се възстанови дейността на мускулите. Сама по себе си повредата не беше голяма, но тя можеше да се окаже опасна, ако нечувствителната част на крака се подгъне навътре и тогава от най-малката тежест можеше да се счупи. Докторът и съпругата му сложиха гипсова превръзка на крака и като се възползуваха от неподвижността на Уайти, разгледаха зъбите й. Този ден тя беше на шест месеца и една седмица и това, което видяхме, беше неочаквано и много интересно, защото два от постоянните й кътници бяха вече прорязали венеца. Смята се, че малките гепарди до две години се хранят от това, което майките им убият, както е при лъвчетата, у които трайните зъби се появяват, когато станат на 12 месеца. Понеже Уайти вече беше сменила всичките си зъби, това означаваше, че тя ще бъде способна да си намира храна много по-рано. Сега, ако успея да поддържам контакт със семейството на гепардите, аз ще мога точно да узная кога младите гепарди започват самостоятелно да си намират храна и стават напълно независими от майките си.

Сложихме на Уайти инжекция с комплекс от витамини и аз я пренесох в клетката на Тага вътре в моята палатка, за да бъда близо до нея, когато се събуди след упойката. Семейство Харторн ме посъветва да й давам като успокоително по половин таблетка ларгактил на ден в продължение на десет дена, но да намаля дозата, ако тя свикне с новата обстановка. След това те си тръгнаха. Надявам се, че Сю и Тони знаеха колко им бях признателна за помощта, която ми бяха оказали.

След като ги изпратих, почувствувах, че всичко се върти пред очите ми, повръщаше ми се и си легнах, за да си отдъхна от напрежението, което имах през последните няколко часа. Много хубаво стана, че Пипа не беше се върнала, когато взехме Уайти, но аз се страхувах от това, че през последните няколко дена тя пречеше на Уайти да се храни, а днес я беше изоставила. Дори ако успеех да спася Уайти в кратък срок, какво щеше да стане с нея? Щях ли да успея да я върна в семейството й или тя щеше да стане домашно животно?

Уайти се събуди от упойката към пет часа сутринта и за да я предпазя от вълнение, дадох й половин таблетка ларгактил с малко гликоза. След като се успокои, преместих я в малката волиера, която бяхме приготвили за Дюм. Сега към нея бяхме направили още по-просторна волиера, свързана с врата, където Уайти щеше да се разхожда по-нашироко, когато, се оправеше. И двете волиери бяха оградени с плътна мрежа под сянката на едно малко дърво и се намираха вътре в голямото заградено място.

Към десет часа сутринта чух някакво пращене и преди да успея да я спра, Уайти разкъса гипсовата си превръзка. После се оказа, че така стана по-добре, защото аз нямаше да мога да й сваля гипса без упойка. Сега най-после можех да й дам хубаво да се нахрани — за пръв път от три дена насам. В месото скрих още половин таблетка ларгактил.

Наскоро след това се появи Арун. Той се беше съгласил да стои при Уайти през следващите дни, в часовете, когато отивах при другите гепарди.

Тръгнахме да търсим семейството и минахме покрай мястото, където 12 дена по-рано за пръв път забелязахме, че Уайти е болна. Там имаше следи от гепарди, каквито намерихме и на другите места, където гепардите бяха прекарали последните няколко дена. Накрая намерихме Пипа, която душеше мястото, откъдето бяхме взели Уайти. Като не ни обърна никакво внимание, тя продължи да вика и да търси Уайти. През това време Мбили и Тату изядоха месото, което бяхме донесли. Беше изминало доста време, докато най-сетне Пипа дойде при нас, лизна ръката ми, седна до мен и беше необичайно спокойна. По-късно заедно с двете си дъщери тя ни изпрати до „Ъгловата акация“, където всички останаха.

Когато се върнахме в лагера, Уайти спеше, но към залез-слънце стана по-оживена. Започна да се разхожда покрай мрежата, като оглеждаше сънливо наоколо, след това изведнъж повиши гласа си и започна да издава звуци, които късаха сърцето ми. Това бяха къси резки викове, при които цялото й тяло се тресеше. След известно време успях да я успокоя и ние седнахме кротко една до друга, но скоро на отсрещния бряг на реката се появи слон и започна своето нощно хрупане. Бедната Уайти се разтрепери от вълнение; на нея очевидно й се струваше, че е попаднала в примка. Тя се разтрепери още по-силно, когато чу далечния рев на лъв, затова аз внесох леглото си във волиерата и прекарах нощта близо до нея. Още 10 дена трябваше да я държа леко упоена, от което тя получи запек и повиши температурата си. Семейство Харторн ме бяха предупредили за това и бяха ме посъветвали за облекчение да я пръскам с вода през най-горещите часове на деня. Това много й харесваше, Уайти се хранеше добре и изразяваше своето задоволство, докато дъвчеше, с нов, очарователен звук — „ниам-ниам-ниам“, но никога не я чух да мърка.

За нещастие Уайти не хареса Арун и щом го видеше, яростно се хвърляше към мрежата. Но аз нямах никой друг, на когото можех да доверя прогонването на бабуините. Те така плашеха малката, че тя, без да иска, изхвърляше изпражненията си в момента, в който чуваше тяхното джавкане. Арун стоеше скрит през времето, когато я пазеше. През по-голямата част на деня Уайти непоносимо скучаеше и колкото по-ограничавана се чувствуваше, толкова по-непримирима ставаше с нас. Скоро тя започна да фучи и ръмжи и срещу мен и за да я успокоя, аз и давах мляко с бебешка храна. Тя така обичаше тази смес, че дори й стана навик да облизва съда. А докато правеше това, аз я милвах и се опитвах да се сприятеля с нея. Уайти се отличаваше от другите полунощни животни по това, че към залез-слънце се успокояваше. Тогава аз можех да седна близо до нея и да слушам новините по радиото. Учудваше ме това, че тя не реагираше на необичайния за нея шум от транзистора, когато свиреше или говореше тихо, обаче гръмотевиците и светкавиците я караха да изпада в панически страх.

Като прибавка към останалите неприятности и зъбите й растяха болезнено и аз не можех да смогна да я снабдявам с парчета от дърво, които тя сдъвкваше на каша. Накрая тя стана съвсем трудна за контролиране, дори блъскаше съда с млякото и разливаше съдържанието му върху мен; тогава реших да не й давам повече ларгактил, защото бяха ми казвали, че и хората понякога ставали агресивни, след като дълго са употребявали успокоителни лекарства. Състоянието й се подобри малко, когато отворих вратата към допълнителната волиера и тя имаше повече място за движение, но с всеки изминат ден ставаше все по-свирепа. От една страна, това ме радваше, защото не исках да развалям инстинктите й на диво животно, но как да се справям с нея, след като се опитваше да удари ръката ми или да се скрие в най-отдалечения ъгъл, когато й носех ядене? Очите на Уайти винаги бяха изумително красиви, с мек поглед, а сега тя ме гледаше с нескривана ненавист, с жестоки, убийствени очи. Впрочем, защо трябваше да ме обича сега след всичко, което се беше случило? По-рано тя ме търпеше като приятелка на Пипа и затова, че й носех храна от петия ден след раждането й. Наистина и сега още продължавах да я храня, но аз й бях отнела семейството и свободата.

Няколко дена по-късно кракът й се поправи и я пуснах в по-голямата волиера. Когато отворих вратата, Уайти не направи опит да излезе от вътрешната волиера и едва след няколко часа се осмели да хвърли бегъл поглед на новото си жилище. След това бързо се върна на познатото място и не излезе оттам до следващия ден, макар че вратата остана отворена. Уайти се държеше както всички диви животни, които не искат да се разделят с първата клетка, в която са ги поставили след улавянето им, и не искат да излязат в по-обширните, но непознати волиери в зоопарковете. Тази типична реакция е напълно разбираема и често се тълкува неправилно от търговците на диви животни, които за да оправдаят своите действия, уверяват, че животните харесват малките клетки.

Горката Уайти! Как можех да очаквам, че отношението й към мен ще се подобри в по-широката волиера, когато и там също имаше мрежа, която я отделяше от семейството и свободата и. Единственото нещо, което сега можеше да прави, беше възможността да бяга от мен още по-далеко, защото тя единствено мен смяташе причина за всичко, което се беше случило с нея.

Междувременно Пипа постепенно беше довела малките по-близо до лагера и отново се настани на термитник близо до тамариндовото дърво. Мбили и Тату прекарваха времето си прекрасно, като играеха по ниските клони, но самата Пипа никога не участвуваше в техните игри и беше винаги унила.

В деня, в който пуснах Уайти в по-голямата волиера, Пипа дойде към лагера на разстояние една миля, много по-близо от всякога напоследък. Стори ми се, че това е добра възможност да я накарам да дойде при Уайти, за да могат да се утешат една друга, докато дойде времето отново да бъдат заедно. Отначало всичко започна добре: гепардите бяха много гладни и енергично тръгнаха след кошницата с месо, но скоро започнаха да стават подозрителни и сядаха на земята на всеки няколко ярда. След два часа, след като се измъчихме, аз ги доведох на разстояние 150 ярда от лагера и там те окончателно седнаха. Нищо не можеше да ги накара да се помръднат. Дадох на Пипа да помирише моите шорти, по които имаше миризма от Уайти, като се надявах, че ще я подмамя да дойде по-близо. Високо произнесох името на Уайти и й сочех към мястото, където беше тя; отидох към волиерата, надявайки се, че и Уайти също ще започне да вика Пипа, но единственото нещо, което постигнах, беше, че Пипа скочи на едно дърво и оттам огледа близката околност, без да направи нито една крачка по-нататък. Накрая прибягнах към последния начин да ги задържа: сложих месото на земята и те всички се нахвърлиха на него, но след като бързо го изгълтаха, веднага се върнаха на предишното си място. Отчаяна, аз се върнах при Уайти. Тя стоеше долепена за решетката и не снемаше очи от равнината. Като се надявах да отвлека вниманието й, донесох й мляко, но тя го плисна в лицето ми. Напълних отново съда и я чаках да дойде при своето любимо питие. Един час по-късно търпението ми се изчерпа и си тръгнах; тя веднага излока всичкото мляко без остатък.

За да направя обстановката поносима за Уайти, не ми оставаше никакъв друг изход, освен да й давам ежедневно по четвърт таблетка ларгактил. Лекарството скоро оказа своето въздействие: тя започна да ми позволява да й нося храната и вземаше парчетата месо от ръката ми. Понеже не бях успяла да накарам Пипа да дойде близо до Уайти, като я подмамвах с месото, сега трябваше да намеря ново средство, за да съединя членовете на семейството отново. Нямаше смисъл пак да упояваме Уайти, защото не бяхме сигурни дали Пипа ще остане при нея до момента, когато тя ще дойде на себе си. Тя можеше дори съвсем да я изостави, като я види в упоеното й състояние, приемайки я за мъртва. Наредих да донесат магнетофон и се надявах, че като запиша зова на Уайти на магнетофонна лента и го пусна на Пипа, тя ще дойде да вземе дъщеря си. Ако и това не помогне, не ми оставаше нищо друго, освен да опитомя бедната Уайти. За да се приготвя за тази възможност, поръчах да ми направят нашийник, за да мога да я науча да ходи на разходка с каишка, да ми донесат футболна топка и няколко балона, за да си играе. През това време аз самата направих книжна топка и я закачих на въженце, за да може да я бута с лапата си. Размахвах един парцал и търкалях неголяма гума пред нея, за да я гони. Тя направи няколко опита да играе с тях, но тези безжизнени играчки скоро й дотегнаха. Картонени кутии и картони за яйца бяха малко по-успешна залъгалка и тя прекарваше дълго време да ги къса на малки парченца, но и те скоро й станаха скучни. Стоеше с часове вперила поглед към равнината, викаше Пипа или тичаше назад-напред край решетката. Особено много се оживяваше, когато се готвехме да отиваме при семейството й. Те се бяха върнали отново на мястото, където беше уловена Уайти, но след като бяхме чули през нощта ръмженето на лъв в тази посока, те изчезнаха и не можахме да ги намерим цели три дена.

За по-голяма безопасност на Уайти трябваше да я затварям в малката волиера през нощта: тя страшно мразеше това. Беше жестока насмешка да се опитам да опитомявам това диво животно с надеждата един ден отново да го върна към свобода. Най-главното нещо за нея беше да не загуби връзка със семейството си и ние се надявахме, че гепардите ще я приемат обратно. Нашите последни обиколки обаче не ни дадоха никакво указание за мястото, където бяха отишли те.

Вечерта на 14 март аз по никакъв начин не можах да накарам Уайти да влезе във волиерата, където спеше; тя дори ми разреши да я галя, но само да не спускам преградата на клетката. Легнах си да спя, а тя все още стоеше там. По-късно, когато два лъва започнаха да реват, тя не издаде никакъв звук, а рано сутринта я чух да тича из волиерата. Уайти беше пълна с неизразходвана енергия. Помолих Гуиту да отиде да види дали Пипа не беше се върнала при термитника до тамариндовото дърво; докато той търсеше Пипа, аз нахраних Уайти и почистих волиерата й. Тя беше много приветлива и игриво се намесваше в почистването. Изведнъж чух, че Гуиту се връщаше. Той вървеше и пееше една малка песничка, която бях съчинила доста отдавна, когато виках семейството: „Пипа, Пипа, Пипалунка, Пипа, Пипа, Пипала, хайде идвай, хайде идвай“, и наистина след него се показаха Пипа, Мбили и Тату, които тичаха в лек галоп в такт с песента и преди да успея да съобразя какво става, Пипа се втурна по дървото, което служеше за мост през реката, и се устреми направо към волиерата на Уайти.

Една минута и двете стояха озадачени, а после започнаха да се ближат през решетката и мъркаха. После сестрите на Уайти също минаха по моста на реката и като извиваха вратовете си, започнаха да викат Уайти, а тя им отвръщаше с цвъртене. Отворих вратата, но отначало Уайти беше толкова развълнувана, че не забеляза това, а като протягаше врат, гледаше как Пипа се мъчи да се провре през решетката. Уайти няколко пъти мина покрай вратата, докато накрая успях да я насоча към нея и тя като стрела изхвърча навън от клетката. Ако някога е имало щастлив малък гепард, това беше Уайти. Със засмени очи тя скочи върху Пипа, ближеше я и я прегръщаше извън себе си от радост, а после, като се притискаше към майка си, тя тръгна с нея към хладилника. Имах само някакъв остатък от вмирисано козе месо и никак не се учудих, че Пипа отказа да го яде. В това време и другите две гепардчета също влязоха в лагера и с безкрайна радост от срещата си с Уайти започнаха да се премятат и да се търкалят през нея до пълно изнемощяване. Разтревожих се, като видях колко слаби изглеждаха Мбили и Тату в сравнение с Уайти. Когато им дадох вмирисаното месо, те го нагълтаха без остатък. Докато ядяха, отидох да приготвя сместа от мляко и бебешка храна. Като се върнах, видях, че Пипа вече се канеше да си тръгва. Малките, като се страхуваха да не я загубят, бързо излочиха млякото и тръгнаха след нея.

През следващите няколко часа забелязахме следите на гепардите, да се пресичат и да водят в различни посоки. После стана много горещо, за да вървим по следите им. На мен почти не ми се вярваше, че бяхме успели да излекуваме Уайти, без да я опитомим, и че Пипа я беше приела в семейството си така естествено.

Към пет часа продължихме търсенето и по здрач намерихме нашето семейство на около една миля разстояние. Уайти куцаше със задния си крак и често се спираше да си почива. Поради това тя беше изостанала от другите, когато те се нахвърлиха върху трупа на козата. Когато не след дълго и тя дойде, за да получи своя дял, аз изстинах от учудване, като видях собствената й майка да я гони, да я удря и да дърпа месото от устата й, когато всъщност Пипа вече се беше наяла достатъчно.

Какво се бе случило? Сутринта Уайти беше съвършено здрава и всичките гепарди бяха вън от себе си от радост, защо тогава Пипа сега се държеше така особено? Занесох храна на Уайти, но тя хапна само малко черен дроб. Опипах краката й и не намерих никаква повреда, само на единия й заден крак имаше някакво разхлабване. Дали я бях пуснала много рано и дали дългият път не беше се оказал много за нея? Ние пазихме гепардите с фенерите си, докато се нахранят до насита и с радост забелязахме, че Мбили се приближи до Уайти и се опитваше да я утеши. Надявах се, че куцането на Уайти се дължи само на умора. В девет часа вечерта си тръгнахме към къщи.

През следващите три дена търсихме семейството от изгрев до залез, но не намерихме нито следа от тях. Когато слънцето залезе, изтощена от уморителното търсене, аз току-що бях помолила Гуиту да изпразни бидона с вода, когато изведнъж забелязах близо до пътеката, на около половината път към Кенмейър, над тревата четири гепардови глави. Доколкото можех да видя, Уайти беше здрава и всички бяха в добро настроение, но явно много гладни. Оставих Гуиту на пост, а аз се върнах в лагера да взема месо и вода с колата. Вече беше станало тъмно като в рог, но Гуиту беше успял да насочи гепардите по пътя и дори бяха изминали част от разстоянието до лагера. Понеже не исках да рискувам някоя кола да мине и да попречи на яденето им, заведох ги малко по-настрана, и то тъкмо навреме, защото скоро след това край нас профучаха няколко камиона. Гепардите бяха много неспокойни, като се хранеха в тъмното, и тревожно се оглеждаха наоколо, макар че аз непрекъснато святках с джобното си фенерче да открия дали не се приближава някой хищник. Те ядоха бързо и скоро си тръгнаха. На разсъмване отново дойдоха в лагера, но понеже нямахме месо, тръгнаха в посока към Леопардовата скала. Като знаех с каква скорост се движеха камионите, аз се опитвах с всички сили да отклоня гепардите от пътя, но те непрекъснато се връщаха, като подскачаха край него или се спотайваха отстрани. В продължение на една миля ние се опитвахме да се надхитряваме едни други. Накрая взех една коза от Кенмейър и поведох семейството към реката в познати за тях места, където нямаше опасност от коли.

Пипа остана на другия бряг на реката и постепенно се премести в едно прекрасно място, където сред високи акации имаше много термитници. Там малките гепарди можеха да играят. Уайти започна да се държи доста дружелюбно с мен, макар че гледаше винаги да се крие зад Пипа. Интересно беше, че сега тя мъркаше; когато беше в лагера, никога не правеше това, а само издаваше звука „ниам-ниам-ниам“, с който, изразяваше удоволствието си; сега този звук вече не го чувахме. Очите й отново станаха нежни и топли и тя беше в отлична форма. Сега ме тревожеше Мбили. Тя винаги беше слаба, но понеже нейното тяло беше най-дълго от всички и тя винаги се хранеше добре, сметнах, че след време ще напълнее. Сега нейните тазови кости бяха така щръкнали, че не на шега започнах да се тревожа дали няма глисти. Успях да взема проби от изпражненията й и ги изпратих на ветеринарния лекар да ги анализира. Резултатът от изследването беше отрицателен и не бяха открити никакви други паразити, които можеха да доведат Мбили до това изтощено състояние. Понеже не можех да взема кръвна проба от ухото й, оставаше ми само да я храня по-добре и да се надявам, че ще се оправи. Мбили много бързо разбра, че сега тя имаше предимство пред другите, и започна да тича към мен преди тях, за да получава вкусни парченца, преди те да са се намесили. Тя също беше извънредно съобразителна и избираше най-удобното време, когато останалите бяха заети с други неща, да получи храната си, без да се бори за нея. Странно беше, че тя не протестираше, когато махах кърлежите от нея или я милвах, докато яде, но ако се осмелях да я докосна в друго време, тя фучеше и бягаше настрана. Уайти през всичкото време се притискаше у Пипа, но Мбили дружеше с всички нас и понякога дори предизвикваше ревност у майка си. Тату оставаше винаги плашлива, но когато въпросът идваше до яденето, тя ставаше кавгаджийка и държеше на своето.

Внезапно получих болки в кръста, които станаха така непоносими, че трябваше да отида на лекар в Найроби. Той намери, че имам херпес зостер и че се налага дълго лекуване. Понеже не ми се искаше да се разделям с гепардите за продължително време, аз прекарах в болницата само три лена, след което се върнах в лагера, където в продължение на няколко седмици продължих лекуването си с кодеин.