Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (21)

Малките изчезват

През нощта валя, без да престане, и на следващата сутрин не бях изненадана, когато намерих малките да лежат в кал, мокри от стичащата се по листата вода. Почти веднага се появи Пипа и като се огледа внимателно наоколо, нерешително тръгна към едно по-отдалечено дърво, под което стоеше Гуиту с месото. Тя хапна много малко и побърза да се върне назад, за да затопли малките. На две от тях забелязах по три кожни образувания, големи колкото лещено зърно, на мястото на половите им органи и те много ме озадачиха. Не можеше да са кърлежи, тъй като бяха разположени на едно и също триъгълно място и у двете малки и никак не се мърдаха, макар че Пипа често ги лижеше. Предположих, че тези малки са мъжки, защото в сравнение с другите две техните глави бяха по-големи. Пипа беше трогателно погълната от децата си и през всичкото време, докато ги кърмеше, ги ближеше, за да им махне калта и изпражненията. Скоро след това отново започна да вали и ние си тръгнахме към къщи. Целия ден валя ситен дъжд и когато се върнахме след пет часа, видяхме, че леговището беше много мокро. Нарязахме трева и почакахме Пипа да се отдели от малките, за да отиде да яде на около 20 ядра настрана. Докато тя ядеше, аз покрих с трева разкаляната почва около малките, без да ги докосвам. Разбира се, те фучаха към мен. Знаех, че Пипа може да не одобри моята помощ, но вярвах, че това ще бъде по-малко опасно за малките, отколкото да ги оставя да лежат в това мочурище. За моя радост Пипа преспокойно се настани на тревната постелка и по начина, по който играеше с рожбите си, аз разбрах, че нямаше нищо против моята намеса. Едно от тях през всичкото време се опитваше да се улови за опашката й, но Пипа рязко я дръпваше от лапите му. Сега малките вече можеха да лазят доста добре, но много скоро се уморяваха и тогава задрямваха, а тежките им главички увисваха назад в най-неудобни положения.

През тази нощ не валя. На сутринта Пипа беше отместила гъстите листа от входа на леговището, така че слънчевите лъчи падаха направо върху малките. Те изглеждаха много щастливи и аз можах да им направя няколко снимки, докато сучеха. Като разглеждах малките, открих, че петната на задните им крака и на долната част на гърба в тази ранна възраст бяха разположени в ясни успоредни линии, докато по-късно изглеждаха разпръснати доста безредно. Линиите, които водеха от очите по слепоочията до врата, представляваха добре очертана непрекъсната ивица, която по-късно се разпада на петна. Такива бяха и петната в основата на опашките им. Тези особености ме насочиха към мисълта, дали гепардите в тази ранна възраст не напомнят изчезналия от лицето на Земята кралски гепард, който по шарките си е бил почти като котката сервал.

Козинката на коремчетата на малките беше все още тъмнопурпурна; като ги ближеше, Пипа ги поддържаше съвършено чисти, независимо от заобикалящата ги кал по земята. Отново се възползувах, докато тя се хранеше на известно разстояние, да покрия калта с трева, което направи „детската стая“ отново приветлива. След това седнах при Пипа, като държах месото. Преди да отидем отново при малките, събрах от земята всички остатъци до най-малките парченца. Много странно наистина, но този път Пипа, изглежда, не одобри тревната настилка и като хвана малките за кожата на врата им, премести ги в най-далечния ъгъл на леговището върху мократа земя, а после въобще ги изнесе от храсталака и ги скри под клоните на едно растение с големи листа. Останаха там, докато си тръгнах.

Следобед открихме, че семейството се беше преместило на около 70 ярда, в един по-гъст храсталак, където беше по-сухо. Клоните му така се преплитаха, че можех само от време на време да виждам как малките с мъка се изкачваха по гърба на Пипа и се плъзгаха отново. От нея не се виждаше нищо освен очите, но тя ги отклони настрана, когато размахах парче месо пред храста. Почаках половин час, но понеже тя не се помръдна и продължаваше да гледа на другата страна, аз си тръгнах към къщи. Тя беше яла съвсем малко през последните два дена, но като прегледах записките си за времето, когато беше родила първите си малки, спомних си, че и тогава след раждането беше яла съвсем малко. Без съмнение това й бе необходимо, за да поддържа правилното функциониране на храносмилането си, докато почти не се движеше. И тогава тя също беше пренесла за пръв път в друго леговище малките си, когато те бяха на десет дена и все още слепи, макар че времето тогава беше хубаво и нямаше никаква кал.

На другата сутрин малките гепарди бяха отворили очичките си. Запознаването със заобикалящия ги свят, изглежда, ги уморяваше, защото бяха много сънливи, освен едно от тях, което дълго време галеше лицето на Пипа; това, изглежда, й беше приятно, защото тя приемаше тази ласка с полузатворени очи. Макар че не беше валяло много, земята под храста не беше изсъхнала, защото листата бяха много гъсти и не позволяваха на слънчевите лъчи да проникнат там и да изсушат калта. Храстът беше с много гъсти клони и аз не можех да се вмъкна вътре и да покрия леговището с трева. Когато Пипа излезе да се поразходи, видях съсирена кръв около влагалището й, което, изглежда, затрудняваше изхвърлянето на изпражненията. Тя пак яде много малко и отново се върна към задълженията си. Като видях, че малките са много уморени, реших следобед да не ги тревожим. Това се оказа точно навреме, защото при завръщането си в лагера заварих там Джордж, донесъл малко биволче, което търсело майка си, но от нея нямало никакви следи. Джордж също я търсил цялата сутрин, но накрая решил, че тя е била убита от лъв.

На другия ден дойдохме до храста и започнахме да викаме Пипа. Внезапно тя се появи отнякъде, най-малко на около 500 ярда от гъстия храст. По начина, по който се нахвърли върху месото и го нагълта, аз помислих, че бърза да се върне при малките си, затова много се учудих, когато започна да си играе и половин час остана при нас. Понеже се безпокоях за децата й, тръгнах настрана, като се надявах, че ще я накарам да ни заведе при тях. Тя неохотно ни последва и накрая седна близо до трънливия гъсталак, като че ли пазеше входа на своето леговище. Изпратих Гуиту вкъщи, след което Пипа веднага се премести в едно заградено място между храста и трънака и като мъркаше, легна на земята. Докато си играех с нея, забелязах две малки кървави драскотини на предните й крака, дълги около един инч. Дали от тези драскотини не беше петното кръв недалеко от леговището й? Страхувах се, че лъвовете така я бяха изплашили, че днес дори и на мен нямаше доверие да покаже малките си. Тръгнахме си към къщи, за да й дам възможност да накърми гладните си деца.

По обратния път отново разгледах леговището, където последния ден бяхме видели цялото семейство. Погълната от това да разбера на какво се дължеше кръвта, аз едвам не се блъснах в главата на Пипа, която ме беше последвала и старателно душеше земята. След това тя се изкачи на дървото и започна да разглежда в кръг околността, после скочи и направи голям кръг. Накрая седна под друго дърво на около 100 ярда настрана. Часът беше един на обед и аз си тръгнах към къщи за храна, като се надявах, че Пипа ще се върне да накърми децата си, които сигурно вече бяха много гладни. В лагера за голяма моя радост ме посрещна старият и добър Локал. Много се надявах на неговите способности да открива следи и следобед го взех със себе си, за да разберем действията на Пипа. Започнахме с двойния храст и за малко щяхме да връхлетим на бивол, който си почиваше на постелката от трева. Заобиколихме го и разгледахме второто леговище на Пипа. Понеже то беше в същия си вид, Локал каза, че петното кръв сигурно се дължи на одраскванията на Пипа, защото дори ако питон или орел бяха взели малките, щеше да има следи от борба. Ние продължихме да търсим Пипа и я намерихме дълбоко заспала точно на мястото, където я бях оставила. Тя се прозина, протегна се и посрещна Локал много дружелюбно, после се хвърли между нас готова за игра. Локал разгледа драскотините и беше убеден, че те по-скоро са причинени от остри съчки, отколкото от зъби. По-късно Пипа ни поведе по същия кръг, който бяхме направили сутринта. По пътя тя се изкачва на няколко дървета или си почиваше под сянката им. Когато дойдохме до трънливия гъсталак, тя изведнъж се спусна напред, пропълзя вътре и дълго души около центъра му. След това започна да се разхожда с такъв безразличен вид, че сърцето ми се късаше. Беше вече станало пет часа и тя все още не даваше вид, че иска да си ходи, затова ние се върнахме вкъщи, като си мислехме, че ще се върне при малките, преди да се стъмни.

Пипа беше удивително предана майка и аз не можех да повярвам, че беше способна да остави гладни малките си само за да ги скрие от мен. Като добавка към моето безпокойство цялата нощ и през цялата сутрин на другия ден валя проливен дъжд. Мокри до кости, ние претърсихме всеки храст в радиус от две мили от леговището на Пипа. Внимателно разгледахме всички откъснати листа, викахме я по име, но освен шума от отцеждащите се дъждовни капки отговори ни само мъртвата тишина. Бяхме уверени, че Пипа не можеше да пренесе малките си на голямо разстояние, като отива и се връща четири пъти. На следващия ден претърсихме пространството и от другата страна на Мулика, макар че ни се струваше малко вероятно да е прескачала придошлата река четири пъти с гепардче, стиснато между зъбите й. Внимателно разгледахме всяко местенце, където можеше да е скрила малките си. Газехме из дълбоката кал, измъчени умствено и физически, и се прибрахме вкъщи, когато се стъмваше. През тази нощ дъждът се разрази с още по-голяма сила. Гледах как реката излизаше от бреговете си и се опитах да се поставя на мястото на Пипа. Понеже малките се бяха родили преди две седмици, тя сигурно беше прекарала по-голямата част от времето си мокра до кости да гледа как земята наоколо й се превръща в мочурливо тресавище. Как можеше да запази здравето си в такава обстановка, ако трябваше да бъде прикована към малките си, за да ги пази постоянно? Спомних си, че и първото поколение на Пипа беше изчезнало при подобни атмосферни условия и допуснах възможността, че следвайки инстинкта си за самосъхранение, тя може би беше убила малките си. Но понеже бях свидетелка на голямата преданост на Пипа към семейството й дори и при най-тежките изпитания, аз отхвърлих това предположение и бях по-склонна да мисля, че малките са станали жертва на хиена. Бях сигурна, че Пипа знаеше тяхната участ, защото не ги търсеше, нито проявяваше загрижеността, която показа, когато бяхме взели Дюм и Уайти. Тъжно беше, че от единадесетте малки, които беше родила в последните две години, само три бяха останали живи и от тях може би и Уайти щеше да е загинала, ако не беше оздравяла лапата й. Често малки, които повреждат краката си, стават жертва на хищници, а като прибавим и капризите на времето и другите природни бедствия, всичко това обяснява високата естествена смъртност сред гепардите. Но и хората също помагат за безмилостното им избиване, за да задоволят суетни желания да притежават гепардови кожи или да превърнат тези красиви животни в домашни любимци. Затова не е чудно, че гепардите постепенно изчезват от лицето на Земята.