Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (16)

Наводнението

Когато се върнах, узнах, че семейството се беше преместило още по-нагоре по течението на реката близо до едни хребет, който извиваше на дължина няколко мили и водеше към Леопардовата скала. Постепенно той се разширяваше в плато и макар че не се издигаше на повече от 200 стъпки над околната местност, от него се откриваше великолепна гледка към равнините; тези равнини се опираха наляво в нашата рекичка, а надясно — в Мулика; и двете течаха успоредно в продължение на една миля от хребета. Това място беше идеално за гепарди, макар че за нас не беше лесно да носим тежките товари на разстояние пет мили от лагера. В началото на хребета имаше няколко пресъхнали блата, дъната на които бяха покрити с тънка солена кора, която ако се съди по следите, привличаше много животни. Над тези солища се спускаха сенките от палмите дум, където се беше настанило стадо бабуини. До този момент Пипа беше успяла да запази своите малки от тези опасни същества, но една сутрин се обезпокоих много, когато само Пипа и Мбили ни срещнаха на това място, а останалите не се показаха. Пипа изглеждаше спокойна и започна да яде месото, което бяхме донесли, но малката Мбили обикаляше тревожно наоколо, викаше сестрите си и безпокойно поглеждаше към страната, откъдето идваха виковете на бабуините. Тръгнахме по посока на крясъците и видяхме тези мъхнати клоуни натрупани по палмите около солищата. Когато се приближихме, те изпопадаха на земята като узрели ябълки и побягнаха към по-отдалечени дървета, откъдето ни гледаха как търсим гепардите. Необходими ни бяха два часа, докато намерим Уайти и Тату, скрити в гъстите храсти, сковани от страх. Опитах се да ги успокоя, докато Гуиту отиде да донесе месото, но те дълго не се решаваха да излязат на открито място и да ядат, макар че бяха гладни. Искаше ми се да подмамя Пипа обратно към нейните дъщери; затова тръгнах след нея и я намерих да гони малко стадо от газели на Грант, които избягаха в противоположна посока на тази, където бяха младите гепарди. Като капак на всичко започна да вали силен дъжд и ни измокри до кости. Аз обаче бях взела твърдо решение да събера цялото семейство, затова газех из калта, докато успях да подкарам и трите гепарда към майка им. За да задържа семейството заедно, аз им дадох останалото месо, а Пипа се хвърли към него така лакомо, че взе ръката ми за част от месото и здраво я захапа.

Бяхме на около два часа разстояние от лагера и докато се добера до колата и отида до Леопардовата скала да ме инжектират с пеницилин, лимфните ми жлези отекоха и станаха болезнени. Три дена трябваше да ги лекувам и да вземам още кодеин за херпеса си, така че не се чувствувах много добре, когато трябваше да вървя по шест-седем часа на ден в търсене на гепардите.

Една сутрин след дълго търсене чухме оживеното кудкудякане на токачки към върха на хребета и намерихме семейството, заобиколено от цяло ято птици. Беше много смешно да се гледа как пъстрите токачки къткаха и кудкудякаха под носовете на гепардите, за да ги изкарат от търпение. Накрая Уайти лениво се спусна към пернатите животни, но скоро седна и се прозина. Това ме учуди, понеже гепардите изглеждаха гладни и веднага се оживиха, като видяха кошницата с месо — очевидно месото на токачките не ги привличаше.

Дойде април и кратките, но силни дъждове започнаха пак да се леят над нас. След един такъв проливен нощен дъжд едва не се натъкнахме на заспал бивол на път към гепардите забелязахме върховете на рогата му, когато бяхме почти върху него. Преди да успеем да отстъпим, той с олюляване се изправи на краката си; кал се свличаше от гърба му. Беше забавно зрелище — той ни гледаше, а парчета мокра кал падаха от него. Понеже никой от нас не можеше да побегне по хлъзгавата пръст, положението ни стана много напрегнато, докато накрая силното животно тръгна тромаво, като смешно се плъзгаше и политаше, отдалечавайки се през блатото. Преди да намерим семейството на около две мили по-нататък, ние и двамата често сядахме на земята по много смешен начин. Гепардите си бяха избрали пясъчна площадка, която свързваше хребета с Мулика и която беше единственото сухо място в тази подгизнала местност. Когато ги видяхме, те гонеха един медоед. Щом Пипа забеляза кошницата с месото, прекъсна преследването, но младите гепарди продължиха да гонят свирепото животно, докато то се пъхна в един гъсталак, където не можеха да го последват. Напоследък бях забелязала следи от тения в изпражненията на малките, затова дадох на цялото семейство йомезан, по една и половина таблетки за всяко от младите и три таблетки за Пипа. Приеха лесно лекарството, понеже бях скрила таблетките в месото. После те си поиграха хубаво, като дърпаха парчета кожа от коза и силно се удряха една друга по краката.

През нощта валя непрекъснато. Искаше ми се да разбера как гепардите бяха понесли лекарството, но трябваше да се чака до следобед, за да поизсъхне малко земята. Намерихме семейството да ни чака на песъчливото място, всичките гладни, но в добро състояние. Само Мбили ми се видя страшно слаба, което вероятно се дължеше на това, че тя беше най-нервната от гепардчетата и затова не можеше да напълнее като своите по-спокойни сестри. Оставаше ми само да се надявам, че като се отърве от паразитите, ще подобри общото си състояние. През целия ден небето беше забулено и едва привечер слънцето разкъса облаците и ни постопли. Колко красиви бяха гепардите, залени от златистото сияние на залязващото слънце, поглъщащи лакомо месото. Тръгнахме си спокойни, че гепардите ни няма да умрат от глад, дори и ако дъждовете ни попречат да им носим месо в течение на няколко дена.

През следващите 48 часа дъждът се изливаше непрекъснато, поради което ставаше невъзможно да се върви през блатистата местност. Когато най-после успяхме да стигнем до върха и тръгнахме по хребета, видяхме се заобиколени от подскачащи риби, дълги около 6–8 инча. Те изскачаха от плиткия ручей, който се беше образувал от дъжда, извиваше надолу по блатистата местност и на около 20 ярда по-надолу изчезваше. Гуиту зашляпа из водата да ги лови, като ме уверяваше, че били чудесни за ядене, и за няколко минути улови 15 риби. Учудвах се как тези водни животни бяха дошли до върха на хребета. Доколкото знаех, никъде наблизо нямаше поток, от който дъждовните води можеха да ги пренесат тук. Не можеха да ги донесат нито птици или бракониери, защото бяха извънредно много.

Докато Гуиту се занимаваше с риболова, аз разглеждах околността с моя бинокъл и бързо разпознах нашите гепарди далеко долу в равнината. Като избягваха старателно локвите и постоянно тръскаха краката си, за да се освободят от калта, те дойдоха, колкото можеха да бързат. Бяха много гладни. Съжалявах, че можехме да им предложим много малко храна; за да я направя повече, аз раздробих и костите в нея и малките просто я изтръгваха от ръцете ми. Когато Пипа разбра, че беше загубила своя дял, тя се отдалечи настрана с достойнство. Опитах се да я върна, като й дадох няколко вкусни парченца, но беше необходимо да мине доста време, преди да ми позволи да я помилвам.

За щастие през нощта не валя дъжд, така че на утрото успяхме да занесем цял труп от коза. Докато гепардите ядяха ненаситно, ние отидохме да фотографираме рибите, но понеже не беше валяло, ручеят беше пресъхнал. Всичките риби бяха измрели и лежаха на купчинки по десетина в засъхващата кал. Учуди ме това, че нито една не беше докосната нито от птици, нито от хищници, макар че лесно можеха да се видят. Направих няколко снимки на Гуиту, както държи умрелите риби, след това събрах няколко от тях и след като ги осолих добре, ги изпратих в Найроби в Министерството на риболова. Те отговориха, че това били Labeo gregorii, които се срещат в реката Тана и нейните притоци. Понеже не могат да живеят вън от водата, никой не можеше да обясни по какъв начин бяха дошли до върха на гребена, тъй като най-близкият приток на реката Тана беше на повече от една миля разстояние и на 150 стъпки по-ниско от мястото, където ги бяхме намерили.

Сега гепардите бяха навършили осем месеца и вече им падаха последните млечни зъби. На 20 април паднаха и кучешките им зъби и това много им пречеше, понеже не можеха да задържат месото, нито да го късат на големи парчета. Единствените зъби, които им оставаха сега, бяха кътниците. Вероятно те бяха добре развити — бяхме ги видели да прорязват венците два месеца по-рано, когато Уайти беше упоена в лагера. Малките бяха много жалки, когато дъвчеха бавно дребните парченца месо, които им приготвях, и мляскаха и смучеха през празните места на липсващите зъби, Пипа се възползува от временното им неизгодно положение и ако аз не запазвах дела на малките, те щяха да умрат от глад. Независимо колко умело се мъчех да скривам месото, Пипа често изпадаше в ревност и като се възползуваше от своята майчина власт, тръгваше настрана и викаше децата след себе си. Неохотно те се подчиняваха, но се спираха често и гледаха назад с жадни очи, докато аз носех парчетата месо след тях. Когато можеха, те бързо налапваха месото, преди Пипа да е успяла да се намеси. Мбили специално много се нуждаеше от моята помощ и хитрини, за да й давам допълнителни дажби месо, и това ни сближаваше всеки ден. За мен беше трудно да се въздържа да не я разглезвам, защото тя беше привлекателна и въпреки лъскавата си козина все още беше много слаба. На 25-и забелязах, че на Мбили и Уайти бяха покарали долните резци и от този момент храненето започна да става по-лесно.

Междувременно дъждовете се бяха усилили и земята стана така невъзможно блатиста, че на нас ни бяха необходими 3–4 часа, докато стигнем до гепардите, които сега бяха съвсем отрязани от света на своя пясъчен остров. На това открито място ни беше лесно да ги намираме, но и лешоядите също можеха да ги забележат и понеже знаеха, че им носим храна, те започнаха неотстъпно да се вият над тях и дори се спускаха към нас и към кошницата с месото. Една сутрин намерихме мястото разорано от биволи и превърнато в тресавище. Семейството беше изчезнало. Необходими ни бяха три дена, докато ги открием: те се бяха скрили под увисналите клони на акацията близо до гребена, откъдето можеха да виждат пясъчния остров, без да бъдат лесно забелязани. Докато ги хранех, Гуиту и Стенли се разположиха на известно разстояние от нас, за да ни пазят от опасности. Изведнъж видях Уайти да си извива врата и като проследих погледа й, забелязах бивол, който уверено се приближаваше между пазачите ни и нас. И четирите гепарда седнаха изправени като кегли и наблюдаваха огромния бивол, който продължаваше да пасе и да се приближава все по-близо и по-близо до нашите мъже. Те явно не подозираха присъствието му, затова аз трябваше да извикам. Никога не бях виждала човек така бързо да реагира, както Гуиту. Той грабна един камък, хвърли го към главата на бивола и после продължи да го замерва с камъни, докато животното се отклони, изкачи се към върха на хълма и изчезна, колкото можеше по-бързо. Не можех да си поема дъх от смях и съжалявах, че нямах време да фотографирам четирите гепарда, вперили поглед в бивола, защото именно на тях трябваше да благодарят за живота си задрямалите ловци.

Дъждът продължи да вали и през следващите дни и за нас ставаше все по-трудно да носим неудобните си товари на такова голямо разстояние. Бях много признателна на Гуиту и Стенли за това, че се справяха с тези трудности, още повече че за своите усилия те получаваха малко благодарност от страна на гепардите, които едва се въздържаха, докато им сложеха месото на земята, и ако някой от двамата се осмеляваше да се приближи на по-близко разстояние, ръмжаха, фучаха и понякога се нахвърляха върху тях.

Една от тези нощи ми се стори, че е най-тъмната нощ, която бях виждала в Африка, и честите светкавици предвещаваха буря. Изведнъж започна страшен дъжд, като че ли някъде се беше повредил кран на чешма, и рукнаха такива силни потоци вода, че аз се изплаших. Часове наред дъждът не престана, все по-често се святкаше и гърмеше и бързо надигащата се вода в реката силно бучеше. Обикновено тя течеше на 16 стъпки под лагера, но сега се изкачи наравно с нашето място и като носеше разни отломки, заля къщите ни на височина две стъпки. Като газехме в ледената вода, измокрени от дъжда, ние бързо пренесохме сандъците с ценни принадлежности в склада, който стоеше на по-високо място. В това време нашите палатки паднаха под главите ни и всичко, което не беше закрепено, беше отнесено от водата. Усилията ни да спасим имуществото си бяха цяло мъчение, защото всички бяхме загубили обувките си и газехме до колене в лепкавата кал без светлина. Удряха ни плаващи дървета и всякакви други отломки, докато се опитвахме да задържим товарите си над главите. Накрая не можехме повече да се движим, паднахме върху купчина измокрени от водата вещи и чакахме да се съмне.

Просто непоносимо ми беше да треперя в тъмнината, седнала върху масата с подвити крака, за да бъдат над водата, затова запалих лампата с керосин и започнах да чета книга, на която трябваше да напиша рецензия като реклама. Книгата ме грабна, аз проследих Евелин Еймс в нейното пътешествие из резерватите в Източна Африка, които тя по много подходящ начин наричаше „Един поглед в рая“. Нейните прекрасни описания бяха в голям контраст с моето сегашно положение, защото тя познаваше само слънчевата Африка; все пак книгата отвлече вниманието ми от несгодите ни. На разсъмване водата се оттегли и ние можахме да разстелим вещите си, за да ги изсушим, и да се заловим с възстановяване на лагера. Вкочанясала от студ, аз никога не бях изпитвала такова удоволствие от чаша горещ чай, каквато ми предложи готвачът. Как беше успял да запали огън в тази киша, не можех да си представя. Но независимо колко лошо беше нашето състояние, аз се страхувах, че положението на гепардите беше още по-лошо, затова щом земята поизсъхна, колкото да можем да се движим, ние тръгнахме през калта да им помогнем.

Колко бяха изгладнели, разбрах, когато видях мократа козина около цицките на Пипа, която показваше, че гладните деца се бяха опитвали отново да сучат. По пътя не видяхме нито едно от малките животни, които те можеха да убият, и аз се запитах как ли оцеляват дивите хищници в такива блатисти места. Веднага щом се върнахме в лагера, Гуиту поиска отпуска. Разбрах, че му беше омръзнало лошото време, но бях изненадана, че той настояваше за отпуска именно сега, когато знаеше, че неговата помощ ми е по-нужна от всеки друг път. Всъщност, всяко зло за добро, защото за щастие нашият приятел Локал беше свободен и дойде при нас на другия ден. Славният стар хитрец се появи тъкмо навреме, за да сподели с нас един от най-тежките ни периоди. Макар че палехме огньове и денем, и нощем, минаха две денонощия, докато подът на къщите ни изсъхна, но много скоро пак беше залят от следващото наводнение. Отново трябваше да местим всички ценни вещи. В скоро време станахме големи специалисти в тези премествания, защото през следващата седмица още два пъти трябваше да го правим. От 30 години насам в провинцията Меру не са валели такива страшни дъждове, като тези.

Джордж беше ходил в Найроби и през време на неговото отсъствие младият Арун беше вкарал ландроувъра в един ров и беше счупил оста на колата, така че сега Джордж нямаше с какво да пътува. Когато се върна късно следобед, той спря за кратко в моя лагер, но бързаше да се прибере, преди да започне нов дъжд и да направи пътя непроходим. Наскоро след като той излезе, започна отново да вали безкраен дъжд. Като се стъмни, седнах във влажното работно помещение и слушах радиото, докато барабаненето на дъжда заглушаваше всичко освен трясъка на гръмотевиците. Това беше такава нощ, в която не бихте пожелали и на най-лошия си враг да бъде на път. Изведнъж вратата се отвори и се появи Джордж; мокър до кости, с лице изпънато от изтощение, той падна на един стол. По пътя към къщи той трябваше да мине по единствения съществуващ мост на Ройоуеру. Този мост беше дървен и напоследък бе доста порутен; когато преминавах по него, всичките му дъски тракаха, като че ли свирех на огромен ксилофон. Сега този мост не беше издържал и Джордж беше пропаднал. Като по чудо ландроувърът му увиснал малко по-високо от бушуващия порой в ъгъла на счупения мост. Джордж беше успял да се измъкне през прозореца и да се изкатери по брега; радостен, че беше останал жив, той изоставил колата. След това извървял 12 мили до моя лагер без фенер, без оръжие в бушуващата буря, като се ориентирал само при светкавиците, а грохотът на гръмотевиците се сливал с ръмженето на лъвовете. Часът беше десет вечерта, а дъждът валеше все по-силно и по-силно. Ако искахме да спасим колата, нямахме нито минутка за губене. Джордж бързо се преоблече в мои сухи дрехи, хапна топло ядене и след това потеглихме към Леопардовата скала за помощ. Като се плъзгахме от корени в ровове, взехме разстоянието от 10 мили за два часа. Там с помощта на директора организирахме спасителна команда от два камиона, два ландроувъра и един трактор заедно с всички хора, които бяха там. Запасихме се с лебедки, крикове, кабели, въжета и лопати и потеглихме по прогизналия път. На пет мили от моя лагер аз се отделих от групата, в случай че стане необходимо да се предприеме нещо друго. Имах късмет да се прибера вкъщи, без да затъвам някъде. Останалите нямали късмет: почти цялата нощ те се теглили един друг и накрая трябвало да извървят пеша последните няколко мили натоварени с брадви, кабели и крикове, необходими, за да издърпат колата от опасното й положение. Тази операция продължи през целия ден и беше завършена точно навреме преди следващото наводнение, което отвлече останките от моста. Лагерът на Джордж сега беше напълно откъснат от Леопардовата скала и от моя лагер, защото единствената бетонена дига на Ройоуеру беше скрита под дълбоката вода, а самолети не можеха да се приземяват на разкиснатия чернозем близо до лагера му. Непрекъснатата тревога, какво ще прави той в случай на някакво нещастие, се прибави към другите ми грижи.

Кенмейър Лодж се намира на брега на Ройоуеру и също като нас беше застрашен от наводнението. Една нощ бомата^[1], където нощно време затваряхме козите и която отчасти беше залята от водата, беше нападната от пет хиени. Трябва да им е било лесно да издърпат прогнилата ограда от размекнатата почва; бяха убили 13 кози. Това означаваше не само материална загуба от 40 лири, но и край на нашите запаси от месо, с което хранехме гепардите, тъй като Джордж не можеше да стигне до нас с някой убит дивеч. Като се надявахме да нахраним добре за последен път гепардите, взехме със себе си най-малко пострадалия труп на коза, докато месото беше още прясно. След като бяхме изминали няколко мили, забелязах четири кръгли уши да стърчат над тревата на около 50 ярда от нас. Това бяха лъвове. Посочих на мъжете да тръгнат в обратната посока и като не свалях бинокъла от лъвовете, пуснах Стенли с месото да върви пред нас, а ние с Локал останахме с пушката отзад за охрана. Привлечени от миризмата на месото, двата лъва ни последваха пълзешком с кореми ниско до земята. В скоро време към тях се присъедини и трети лъв. За щастие това неприятно положение се прекрати, когато изведнъж изскочиха от прикритието си голямо стадо биволи и лъвовете се спуснаха след тях. Продължихме спокойно да вървим, докато стигнахме гепардите близо до пясъчния остров. Сигурно ги беше валяло повече дъжд, отколкото нас в лагера, защото имаха ужасно жалък вид, когато се спуснаха, за да уталожат глада си. Пипа и Тату с отвращение подушиха трупа и не се докоснаха до него: само Уайти и Мбили се нахраниха до насита. Локал през всичкото време стоеше на пост за лъвовете. И наистина те отново се появиха — сега се показаха шест уши. Хвърляхме камъни към тях, докато малките се нахраниха; когато видяхме лъвовете да изчезват нагоре по хребета, събрахме остатъка от месото и си тръгнахме към къщи. Понеже лъвовете бяха избрали да вървят по нашия път нагоре по хребета, ние тръгнахме по друг, който пресичаше Мулика. Когато газехме и внимателно налучквахме дъното на реката, за да стъпим по-здраво, един малък крокодил изскочи изпод краката ни. Горкият Локал така се изплаши, че падна във водата и удари ребрата си. Мокър и накуцващ, той добродушно забеляза, че за този ден развлеченията му бяха предостатъчни с което ние всички се съгласихме.

Нашите изпитания не бяха още свършили. През нощта, отегчена и уморена, аз наблюдавах как водата в реката се издигаше и трябваше да преместим всичко на по-високо място — местенето ставаше за пети път. Доведен до отчаяние от тези безкрайни премествания, готвачът обяви стачка и като каза, че е болен, остана в леглото, докато ние, мокри и изнемощели, пренасяхме вещите от къщите, които стояха като острови вън водата. Сега не бях сигурна кое от двете е по-лошо — пожар или наводнение. И двете бедствия бяха страшни. Цялата сутрин работихме усилено, за да изсушим вещите си, преди отново да се отправим към гепардите. Понеже не исках да пропадне остатъкът от месото, взехме трупа на козата със себе си до пясъчния остров, но не намерихме там гепардите. След известно време разбрахме причината за тяхното отсъствие — на върха на хълма видяхме ръмжащ лъв, без съмнение един от трите, които бяхме срещнали предишния ден. Обезсърчени си тръгнахме към къщи заедно с нашия вмирисан товар, но по пътя на около две мили от лагера видяхме пресни следи от гепарди. Преди да разбера какво става, Пипа ме удари по краката, а след нея малките се нахвърлиха върху кошницата с месо. Гепардчетата бяха толкова гладни, че нагълтаха вмирисаното месо, но Пипа остана настрана, макар че не беше яла от три дена. Всичките ми усилия да я накарам да яде завършваха с това, че всеки път, когато се приближавах до нея, тя се обръщаше настрана, докато накрая си тръгна в тъмнината и поведе малките.

Тази вечер беше щастлива и за мъжете, и за мен, защото изглеждаше, че нашите дълги уморителни разходки бяха свършили. Каквато и съобразителност да беше проявила Пипа да си устрои леговището на пясъчния остров през време на тези ужасни дъждове, за нас беше съвсем невъзможно да вървим по 12 мили и ние благодаряхме на тройката лъвове, задето ни бяха помогнали да накараме семейството гепарди да се пренесе по-близо до лагера, след като беше преживяло 40 дена на хълма. Сега най-важното беше да вземем още кози, защото от нападението на хиените беше оцеляла само една. Наех кола от Леопардовата скала, снабдих готвача с достатъчно пари и го изпратих да купи още десет кози. Очаквах го да се зърне след два дена. Междувременно убихме последната коза, като се надянахме, че тя ще задържи гепардите близо до лагера. Но на утрото те бяха изчезнали: През следващите четири дена трябваше да правим такива уморителни преходи, каквито никога не бяхме правили, откакто бяха започнали дъждовете. До това време Пипа беше усвоила територия от около 20 квадратни мили и при хубаво време не ни беше много трудно да обикаляме тези места, но при сегашните условия беше същинско мъчение да се влачим с кални крака, покрити със синини и рани, като на хора, стояли дълго време във влажни окопи.

Като връх на всичко една привечер нагазихме в блато и аз си спомням много малко случаи, когато съм изпитвала такъв ужас. На пет мили от лагера изведнъж забелязахме, че с всяка измината крачка потъваме все по-дълбоко и по-дълбоко. Уловени за ръка, Локал и аз се поддържахме един друг, за да се измъкваме от дълбоката до колене кал, и се улавяхме за всеки храст, до който можехме да се доберем, за да се повдигнем с една стъпка по-нагоре. Загубихме платнените си обувки й поглъщащата всичко кал, тръни се забиваха в стъпалата ни и не можехме да ги извадим от слоя тиня, който покриваше краката ни. Когато се измъкнахме от този мокър кален ад, беше вече съвсем тъмно и благодарение на това, че познавахме местността, ние не загубихме посоката към къщи в черната като смола тъмнина.

На другия ден Пипа премина дървото — мост и остави малките си на отсрещния бряг. Когато се приближих до тях, намерих ги всички в отлично състояние и съвсем сити, без съмнение поради убитата газела на Грант, остатъците от която намерихме под една голяма акация. „Ловната акация“ скоро им стана любимо място за хранене, понеже ниските й клони бяха удобни за катерене. Оттам те можеха да виждат цялата равнина, без да бъдат забелязани от лешояди. Много се зарадвах, че семейството беше толкова близо до лагера, но ме ядосваше мисълта, че те са били толкова близо до нас, докато ние се изморявахме да ги търсим навсякъде, само не и тук. Много по-късно разбрах как бяха успели да минат на отсрещната страна; намерих естествен преход на около две мили нагоре по течението на реката, където дъждовете бяха съборили едно дърво през водата. Пипа се радваше, че е отново у дома, и отговаряше много нежно на моето милване. Но привечер не можах да намеря семейството, въпреки че виках и ги търсих, докато се стъмни. Малко след това Пипа се яви и започна да търка главата си в мен, като мъркаше, а после ни поведе немного наблизо в една малка горичка, където се криеха малките.

Те останаха на това място седмица, макар че една нощ чухме наблизо лъвски рев. Обикновено хранехме гепардите под „Ловната акация“, която се виждаше от лагера. Можехме да ги забележим как стояха в клоните и чакаха яденето си. Бяха им необходими по-малко от два часа, за да се справят с цял труп на коза, а Уайти беше станала специалистка в отварянето на трупа при задните крака. Всичките гепардчета вече се бяха научили да ядат дебелото черво и останалите черва, които смучеха като макарони, като по този начин изстискваха навън съдържанието им. Пипа беше най-ненаситната и понякога се опитваше да вземе месото от устата на собствените си деца, но те устояваха насреща й и макар че „тегленето“ продължаваше доста дълго, те никога не си оставяха дела, нито проявяваха смирено отношение към майка си. Единствена Мбили понякога си тръгваше, когато дърпането ставаше много свирепо, и изпускаше храната си. Затова аз увеличих нейната допълнителна дажба и се надявах, че скоро ще стане достатъчно силна, за да може да защищава храната си. Физически тя беше най-слабата и все пак винаги успяваше да надхитри сестрите си, когато трябваше да се измъкне кожата на козата от тайно място, намиращо се на върха на някое дърво. Много ми харесваше забавният начин, по който привличаше вниманието към себе си, и нашата привързаност стана още по-силна, защото тя без съмнение разбираше привилегированото си положение и макар че не обичаше да я докосвам, често лягаше близо до мен и ме гледаше. Веднъж взех скицника си, но се оказа, че всичките гепарди, както и Елза, не обичаха да ги рисуват. Като че ли те различаваха кога ги гледах като модел и кога ги гледах от личен интерес. Единственото, което можах да нарисувам върху листа, бяха само заспали гепарди, обърнали гърбовете си към мен.

Най-после силните дъждове преминаха, с изключение на някои кратки валежи, които не пречеха на плановете ни. В сравнение с последната седмица нашият живот стана много по-лек, докато гепардите отново изчезнаха и ни накараха здраво да се раздвижим, за да ги търсим в продължение на три дена. Веднъж при едно от нашите търсения към залез-слънце дойдохме близо до Ройоуеру. Аз много обичам тази красива река, особено в часа, когато животните идват на водопой и крайбрежните храсти се заливат със златиста светлина. Бях се вслушала в тихото ромолене на водата, когато чух странен шум от пращене и изведнъж видях бодлите на две бодливи свинчета да стърчат от храстите. Локал и аз затаихме дъх. Наблюдавахме как животните пълзяха към реката и се хранеха, вървейки, като мляскаха силно и пъхаха носовете си в листата и тревите. Дойдоха към нас на шест стъпки, когато едното ни забеляза. Изплашено, то се обърна, всичките му бодли затракаха и мина между мен и Локал толкова наблизо, че можехме да го докоснем с ръка. Озадачено от поведението на своя приятел, другото бодливо свинче дойде на около три стъпки, но понеже стояхме неподвижно, не ни усети. То ни гледаше продължително с малките си очи, после три пъти се завъртя на едно място и бързо се присъедини към другарчето си. Аз знаех много малко за бодливите свинчета, но помнех, че дори и лъвовете намират иглите им опасни. Понеже тези иначе безвредни животни водят нощен живот, учуди ме слабото им обоняние.

Единствената среща, която бях имала с тези забавни същества, беше преди няколко години, докато живеехме в Изиоло в граничната Северна провинция. Недалеко от нашия дом имаше дупка, обитавана от бодливи свинчета. Някои от тях имаха обикновените черно-бели игли, а други имаха черни и тухленочервени игли. Бодливи свинчета с такова необикновено оцветяване бяха забелязани за пръв път и предизвикаха голям интерес сред зоолозите. След известни трудности успяхме да изпратим една двойка от тези животни в Лондонския зоопарк и там широко ги рекламираха, но след известно време червеникавата пигментация от бодлите им изчезнала и те се превърнали в обикновени бели. Посъветвали се с няколко специалисти и след това започнали да хранят бодливите свинчета с растения, които съдържат каротин, докато те възстановили необикновеното си оцветяване. Макар че е възможно пигментацията на бодлите да се влияе от храната, загадката с нашите бодливи свинчета в Изиоло остана неразгадана, защото живееха в същия ров и ядяха същата храна, както другите, но въпреки това у тях се появи различното оцветяване.

През последните няколко дена не намерихме никакви следи от нашите гепарди. Но след пет дена семейството се появи при „Ловната акация“ и ние се учудихме, когато намерихме следите им обратно по направление на равнините към Кенмейър; не можахме да разберем защо трябваше да търсят лов в тези джунгли, когато стомасите им бяха пълни. Още по-странно беше това, че на следващата сутрин те отново се отправиха нататък. Ние ги настигнахме, когато пресичаха реката на две мили надолу по течението. На мен ми се искаше да ги задържа в сухата равнина близо до лагера, затова размахах къс месо към тях. Със силен скок Пипа веднага премина на нашия бряг. Младите с тревога я гледаха, но самите те не можаха да прескочат и паднаха във водата. Само Мбили потърси по-тясно място и скочи, без дори да намокри лапите си. За пръв път наблюдавах как младите гепарди прескачат реката; вместо да рискуват да паднат във водата, те предпочитаха да я прегазят в брод, защото там беше достатъчно плитко, за да се забележат и крокодилите. Никога не видях семейството на Пипа да си играе във водата — съвсем различно от Елза и лъвчетата, които обичаха да се плискат и да плуват в много по-дълбоки води и често прекарваха часове наред за разхлаждане на плитки места. Единственият път, когато Пипа плува в океана, беше по времето, когато снимахме филма „Родена свободна“ и тя се реши да влезе в морето, за да ме последва, но по своя инициатива тя никога не би влязла във водата.

Ако гепардите се различават от лъвовете в това отношение, то по своята привързаност едни към други, поне дотогава, докато малките остават при майките си, те си приличат. Децата на Пипа бяха добре уравновесена и щастлива група: Уайти — най-умната, Тату — най-дивата и най-независимата, а Мбили — най-дружелюбната, най-големият разузнавач и най-комичният фокусник. Ние постоянно трябваше да бъдем нащрек, особено когато се отнасяше до Мбили, която смяташе, че чантата на фотокамерата, бидонът за мляко, кошницата за месо, шапката или бинокълът, които висят на дървото, са сложени там, само за нея, за да си играе с тях. Тя хитро чакаше, докато ние отвлечем вниманието си, тогава вземаше някоя вещ и започваше да я клати пред носовете на сестрите си, дразнеше ги и накрая всички се спускаха из равнината, като разпръскваха вещите ни из високата трева. Ние ги гонехме, като се стараехме да спасим нещата си, преди те да са ги разкъсали. Ловът все още беше проблем за тях, понеже сега тревата беше станала много висока и гепардите трудно можеха да забелязват жертвите си. Само главите на водния козел и щрауса се виждаха над тревата, но тези животни бяха много големи, за да могат гепардите да се справят с тях. Ако не носехме месо, Мбили веднага отслабваше. Гладните лешояди сега следваха гепардите навсякъде, като по този начин предупреждаваха всички животни наоколо за присъствието на хищниците. Това се прибавяше към трудностите на гепардите и усложняваше обстановката. Дори и лъвовете, изглежда, трудно успяваха да убият нещо, затова рядко се появяваха насам. Но една нощ аз бях много изненадана, когато се събудих от глухо ръмжене и светнах фенера си точно навреме, за да спра един лъв, който вече пресичаше дървото — мост, за да влезе в моята палатка. Още на другия ден семейството на Пипа избяга. Два дена по-късно намерихме следите им по пътя, който минаваше край лагера. Когато ги настигнахме, те бяха страшно гладни; по техния апетит можах да разбера колко твърдо Пипа беше решила да държи младите гепардчета далече от лагера, макар да знаеше, че там аз имам месо. След една седмица тя доведе гладните млади гепарди в тесен кръг около лагера, но не се обади, за да й дадем месо. Видяхме ги отново късно следобед. Те тръгнаха след нас, за да ги нахраним, но останаха на около 500 ярда от лагера. Макар че се беше съвсем стъмнило, трябваше да им занесем месото там, защото Пипа явно ни даде да разберем, че няма да доведе младите нито на една крачка по-близо. Единственият път, когато ги доведе в лагера, беше, когато Уайти беше затворена там, и дори тогава те останаха в лагера само една минута. Тя позволяваше само на Стенли, на Локал и на мен да се приближаваме до младите. Това беше радостно, тъй като показваше, че предишните девет месеца и нашите дълги изморителни странствувания из гъсталаците, за да търсим семейството по избраните от тях територии, не бяха отишли напразно и сега даваха резултати — младите гепарди оставаха диви, тъй както се надявах.

На 19 юни те отпразнуваха десетмесечния си рожден ден, като подгониха еднорога антилопа орикс. Аз ги наблюдавах с възхищение, защото от тези големи антилопи с дълги и остри рога се страхуват почти всички хищници, тъй като убождането с рогата може да се окаже съдбовно за неприятелите им. Тази антилопа орикс с един счупен рог приличаше на легендарния еднорог. Тя, изглежда, разбираше, че младите гепарди искат само да си поиграят, и не се разтревожи много, когато и трите се спуснаха след нея. По-късно Пипа се заинтересува от няколко щрауса, които се появиха на противоположния бряг на реката. Докато тя седеше на термитника и съсредоточено наблюдаваше птиците, Мбили се опитваше да се добере до бидона с вода, който бях закачила високо на едно дърво. Като извиваше и тласкаше тънкото си тяло и скачаше непрекъснато, тя накрая успя да свали бидона на земята и, разбира се, веднага беше обляна от водата. Изненадана, тя погледна към нас, но когато видя, че ние се смеем, започна да танцува в кръг около сваления бидон, като го удряше с лапите си. Като гледах как щастливо се развличаше семейството, аз си спомних деня, когато Пипа навърши десет месеца на брега на океана и когато тя живееше като разглезено домашно животно, чието единствено развлечение беше да тича по пясъка, вързана на дълго въже. Колко щастлива бях сега, като я гледах как се радва на свободата си заедно със своите малки.

Късно следобед тръгнах да се поразходя по пътя и дойдох на около 300 ярда от щрауса, който Пипа беше забелязала сутринта. Аз бях срещала това семейство няколко пъти — родители и осем подрастващи малки. Макар че младите все още запазваха еднаквото си кафеникаво оцветяване, те лесно можеха да се разпознаят, защото едно от пилетата беше по-дребно от останалите. След като ги бях наблюдавала известно време през бинокъла, те изведнъж вирнаха опашките си и като разрошиха пухкавите пера на края на шиите си, забързаха в посока към мен. Огледах околността и видях Пипа с малките да пълзят в тревата зад мен, с кореми, опрени в земята. Като пресякоха пътя, те започнаха да дебнат щраусите. След няколко ярда младите спряха и извивайки вратовете си, гледаха как Пипа предпазливо се промъкваше към птиците. Като трепереха от вълнение, младите гепарди стояха абсолютно неподвижни, както ми се стори цяла вечност, и изведнъж видях, че щраусите се разделиха на две групи, като едната побягна надясно, другата наляво, освен малкото, което започна да се върти на едно място, докато накрая се блъсна в тревата. Реших, че Пипа го убиваше, почаках десет минути и тогава бавно тръгнах нататък, а младите все още не се помръдваха от местата си. Това трябваше да ми подскаже, че Пипа още не беше приключила с умъртвяването, иначе тя щеше да извика младите със своето „пър-пър“ или да им подаде някой друг сигнал. Когато дойдох близо до мястото, където малкото щраусче беше паднало, то внезапно скочи вдървено, разпери като ветрило перата на крилете си и бавно тръгна настрана, като показа зинала рана на задната страна на десния си крак. Пипа я нямаше никъде.

Ухапаното щраусче влезе в акациевата горичка, където се появиха няколко от пръснатите щрауси и всички заедно се скриха в гората. Светлината бързо изчезваше и дори с бинокъла не можех да видя какво става, затова затичах след птиците, но когато стана съвсем тъмно, отказах, се. Обикновено, когато Пипа не успееше да убие някое животно, тя се връщаше при гепардчетата, защото, докато тя дебнеше, те винаги оставаха назад, като че ли изпълняваха заповед. Когато чух малките да издават резки чуруликащи звуци, предположих, че тя все още преследва щрауса.

До този момент никога не бях виждала как Пипа убива жертвата си. Винаги я бях намирала над животно, което вече беше мъртво, но знаех, че тя задушава жертвите си. Този е начинът, който хищниците предпочитат, понеже осигурява най-бързата смърт за жертвата без всякакъв риск от нараняване с рогата й. Ако не успеят да се доберат до гърлото, те обхващат муцуната на животното с устата си или ако това е невъзможно, нападат на някое друго уязвимо място. Ако Пипа хванеше щрауса за шията, рискуваше да изложи корема си да бъде разкъсан с един удар от силните му крака. Пипа очевидно беше гонила малкото в кръг, като удряше краката му, докато го повали, и вероятно беше седнала върху него и го беше нападнала в задната част, където птицата не можеше да се брани с клюна си. Моето появяване беше попречило на убиването и аз се надявах, че сега Пипа ще успее да довърши птицата, за да я избави от болките. На следващата сутрин, щом се съмна, тръгнахме по следите на жертвата, но не намерихме нещо. А когато два часа по-късно Пипа и младите гепарди се появиха от акациевия гъсталак, те бяха с празни стомаси, от което разбрах, че малкият щраус беше избягал.