Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (3)

Първи стъпки

Към края на ноември Джордж и аз отидохме да посетим нашия дом в Изиоло и взехме Пипа с нас. Преминахме с кола 60 мили, при което се спуснахме от 6500 стъпки височина до 3000 и скоро се намерихме в покритата с оскъдна растителност полупустинна провинция до Северната граница. Веднага щом пристигнахме, Пипа се почувствува като у дома си и с радост се търкаляше в червеникавия пясък. След това се изкачи на акациевите дървета, които растяха близо до къщата, а после отиде да проучи близката река. Аз се страхувах да не се загуби, затова я извиках и й сложих нашийника с найлоновото въже. Но тя така настойчиво ме гледаше, като че ли ме молеше да я оставя свободна, и аз скоро я освободих, решавайки да се доверя на инстинкта й да й помогне да си намери пътя към къщи в непознатата местност. След това тръгнахме заедно с нея покрай реката да се поразходим, което на Пипа се стори истински рай. Като се мушкаше в храстите под палмите и смокиновите дървета, тя намери няколко жълтошийки, но за нейно нещастие те прелетяха на другия бряг на реката. Макар че, реката беше тясна, бяхме виждали крокодили в дълбоките й вирове и затова не насърчихме Пипа да я премине. Вниманието й беше привлечено от няколко токачки, но когато се спусна към тях, птиците излетяха. Джордж стреля и улучи една. Като пляскаше с крилата си, тя падна почти върху самата Пипа. За наше учудване тя не прояви никакъв интерес към нея, направи гримаса на недоволство, и отмина. Малко по-късно забеляза няколко антилопи. Тези грациозни животни живеят само в горещите сухи места; в местността Уаджир, където Пипа се беше родила, те се срещат често. Може би инстинктът й подсказваше, че те са нейната естествена плячка, защото тя решително подгони стройните мъжки антилопи и за дълго изчезна от погледа ни. Аз се страхувах да не се заблуди в гъстите акациеви дървета и заоблените скали от изстинала лава. Когато тя се върна запъхтяна, но щастлива, ние бяхме доволни, че можем да се доверим на нейния инстинкт и след това, когато се стъмни, аз я прибрах в стаята си. Трябваше да правим това, защото често чувахме рев на лъвове, а беше рисковано да я оставяме незащитена на нейната възраст.

Джордж и аз обичахме Северната провинция и нашия дом на нейната южна граница. Като виждахме колко щастлива се чувствуваше Пипа тук, ние се надявахме, че някой ден ще ни се отдаде възможност да я пуснем на свобода именно на това място, тъй като нямаше стада от домашни животни и екологичните условия бяха идеални за нея. Сегашният ни дом беше на осем мили от къщата, която заемахме, когато Елза живееше с нас. След като Джордж се пенсионира като инспектор по охрана на дивите животни, отстъпихме къщата на неговия заместник и тогава наехме това жилище. То принадлежеше на Управлението на националните паркове и се издигаше настрана, единственото човешко жилище, което се виждаше в обширната равнина. Тук се намирахме на 1000 стъпки по-високо, отколкото в Изиоло. Нашият дом беше в подножието на стръмен склон, водещ към планината Кения, чиито ярко блестящи снежни върхове се виждаха на юг; на север погледът се плъзгаше по безкрайна равнина чак до планините на Северната гранична област, която се простираше до хоризонта, а наблизо се виждаха хълмовете, където беше играла Елза. Ние имахме някои удобства на цивилизацията, като например телефон, изобилна вода от реката, генератор за произвеждане на електрическа енергия, хубава библиотека и пиано, но в същото време можехме да се наслаждаваме на живот близо до природата. Денем имахме възможност да наблюдаваме дивите животни направо от нашата веранда, а нощем се събуждахме от хъркането на антилопи или при шума от хрупането на слоновете в нашата градина.

Няколко дена по-късно дъждовете започнаха и заляха околността. Почвата около планината Кения е богат чернозем, който се превръща в лепкава кал още след първия проливен дъжд. Скоро пътищата станаха почти непроходими и да се хлъзгаме по лепкавата кал, за да заведем Пипа в равнината, не беше приятна работа. Дресировчиците на лъвовете също търпеливо се хлъзгаха из калта със своите питомци, когато ги разхождаха — те нямаха друг избор, а аз потърсих ново място за игра, където Пипа можеше да тича на свобода и което можеше да се достигне пеша. На около една миля от моята палатка открих равнина, която беше разчистена от собственика й. Той рядко пасеше стадото си там и ми разреши да пускам Пипа да си играе, при условие че няма да гони добитъка, когато пасе там.

Единствената трудност, която ми остана, беше как да я накарам да минава покрай волиерите, в които живееха двете лъвици, а пътят минаваше точно оттам. Пипа изпадна в паника, когато при първата ни разходка минахме оттам и двете лъвици с рев скочиха към мрежата. Пипа се втурна с такава невероятна сила, че почти откъсна ръката ми от рамото, докато се опитвах да я задържа за каишката и докато се провирах из гъстите храсталаци на съседната ферма. След като я успокоих, ние направихме голям кръг, за да се върнем в моята палатка, която, както волиерите на Пипа и на лъвиците, беше близо до общата ограда. През следните няколко дена ние минавахме по по-дългия път, но после Пипа вече не се плашеше толкова и се съгласи да минем покрай лъвиците, при условие че аз ще вървя между нея и тях. Все пак имаше моменти, когато тя се спираше като парализирана, не снемаше поглед от лъвиците, после без всякакво предупреждение рязко дръпваше ръката ми и ние потегляхме.

Беше ми много интересно да наблюдавам какви постоянни привички имаше Пипа: тя винаги се търкаше в едни и същи храсти, винаги се чешеше по-продължително в едни и същи скали; винаги почиваше под своите любими дървета, които според мен с нищо не се различаваха от другите. Дали тези нейни навици не бяха белези на инстинктивен стремеж да си установи своя територия?

Щом стигнехме до равнината, аз я пусках свободно и тя побягваше в далечината. Беше прекрасно да я гледам как без всякакви усилия се понасяше като стрела в полето. Скоро тя се сприятели с два короновани жерава и една птица — секретар, която предизвикателно я дразнеше. Величествената дългокрака птица като че ли изпитваше удоволствие да стои неподвижно, докато Пипа я дебне, и в последния момент, когато Пипа се спуснеше към нея, тя бързо излиташе нагоре, дразнеше я от въздуха и я караше да скача напразно, за да я улови. Ден след ден те играеха заедно, но един ден птицата — секретар не се появи. Аз знаех на кое дърво беше гнездото й и я потърсих там, но напразно — вече никога не я видяхме.

Пипа обичаше да играе и с едно семейство африкански глигани, в което имаше пет малки глиганчета. Тя винаги ги чакаше да излязат от прикритието си. Щом родителите, следвани от малките си, с вирнати опашки излизаха в равнината, тя се спускаше към тях и внасяше безпорядък в техните стройни редици. Веднъж Пипа се приближи много близо до едно от малките, но веднага напусна полесражението, когато я подгони бащата със застрашителните си зъби.

Един следобед недалеко от нас се приземи малък самолет. Пипа веднага се спусна към него, за да се запознае с тази странна птица. Когато пилотът я видя да се върти около него, започна да се забавлява с нея, като обръщаше самолета успоредно на животното. Пипа изпадна във възторг и продължи да обикаля заедно със самолета, докато не я улових за каишката. Изглежда, че тя не се страхуваше от непознати неща и дори смело се спускаше към товарния влак, който с шум пъхтеше по близката жп линия; това предизвика у мене нови страхове.

Пипа се беше вече научила отлично да се катери по дърветата и след като ги разглеждаше наоколо, за да намери кое дърво е най-подходящо, с груба кора, бързо се изкачваше до най-горните му клони. Възхищавах се на увереността, с която тя стъпваше и се обръщаше по тънките клони. Само веднъж й се случи малка беда — изкълчи стъпалото си, когато скочи от доста голяма височина. Тогава реших да я оставя за известно време в ограденото място. Тя никак не беше доволна от това и всеки път, когато се приближавах към нея, се опитваше да се покатери по мрежата, с което още повече повреждаше болния си крак. Като разбрах, че за нея няма да има почивка, аз започнах да я извеждам на къси разходки, защото движението, храната и сънят бяха най-големите потребности за оздравяването й.

Още от детството си Пипа беше свикнала да бъде водена с нашийник, но в Наро Мору толкова много беше тичала на свобода, че сега просто не можеше да го търпи дори и за къси разстояния. Освен това с нашийника тя беше принудена да върви близо до мен, а това не й даваше възможност да ме закача. Из полето тя често се скриваше от погледа ми, но когато я повиквах, винаги изтичваше бегом към мен и като ме виждаше, че я чакам, спираше, започваше да души наоколо си, проявявайки явно безразличие. Тръгвах да вървя, като също си придавах безразличен вид. Знаех обаче, че тя ще тръгне след мен. Когато се обърнех, тя веднага спираше на едно място, гледаше настрана и чакаше да продължа да вървя напред. Тази игра много добре показваше характера на Пипа и нейния инстинктивен стремеж да скрива намеренията си. Тя беше много сърдечна и като всички живи същества отговаряше на сърдечните чувства, но не обичаше да показва своите, освен когато мъркаше или леко захапваше ръката или ушите ми. Понякога тя ме прегръщаше с предните си лапи, но ако аз започнех да се дърпам, тя се оттегляше и гледаше през мене, като че ли не съществувах.

Пипа обичаше всякакви игри; например вземаше някакъв парцал и го разтърсваше пред мен, докато аз започна да се опитвам да й го отнема. Гонех я из целия двор, а тя бързо се изкатерваше до своята площадка на дървото, където лягаше, и като придържаше парцала с лапите си, явно очакваше да се опитам да й го отнема. Ако успеех да го взема, тя моментално скачаше на земята и започваше да обикаля в кръг около мен, като посягаше да вземе парцала, който аз криех зад гърба си, докато тя спечелваше играта. (Тази игра обикновено завършваше с победата на Пипа.) У нас имаше, една стара автомобилна гума, която висеше на въже. На Пипа й беше необходимо известно време, за да свикне с тази плъзгава играчка, но постепенно откри, че може да се справи с гумата, като я задържа с предните си лапи и ходи в кръг на задните си крака, а понякога и като се прехвърля през нея от другата й страна. Слагах плътни гумени топки с различни размери вътре в гумата, за да ги събаря и гони; но тя предпочиташе игри, в които и аз взимах участие, например да хванем тояга от двете страни и да видим кой ще бъде по-силен, за да я издърпа.

За да й дам възможност да се движи повече, поръчах да направят стояща стълба, по тя отказа да се изкачва по нея. Навярно се страхуваше от празните пространства между, пръчките, макар че обикновено не проявяваше никакъв страх, когато стъпваше от клон на клон. Почти през всичките горещи часове на деня тя спеше на своята площадка, откъдето можеше да наблюдава какво става в лагера Симба, където бяха лъвовете.

Времето за нейното хранене беше вечер, след като се връщахме от разходка. Знаех, че за да бъдат в добра форма, гепардите се нуждаят от меню, което включва птици. Към него прибавях ежедневно три или четири фунта месо, мляко и няколко полски мишки, които живееха на групи близо до нашата палатка; Пипа не хареса мишките, а птиците, които й слагах, въобще не докосваше. Тя продължаваше гладната си стачка и тогава аз отстъпих и започнах да я храня с месо без тлъстини, като добавях поливитамини вместо дребния пясък и пера, които щеше да поглъща, ако живееше на свобода.

Хигиенните привички на Пипа бяха особени. Тя никога не спеше вътре в удобния сандък, а всяка нощ мокреше одеялата, които бяхме постлали, и когато аз ги махнах, продължи да използува сандъка за тоалетна. Тя оставяше изпражненията си върху дървените скамейки или понякога на площадката на дървото^[1]. Тези неща бяха странни, защото иначе тя беше толкова чиста, колкото една котка. Обичаше да я четкам и това ни стана ритуал. Винаги когато се разлудяваше, аз само я докосвах с четката и тя веднага се отпускаше и замъркваше.

Времето вече се развали окончателно и проливните дъждове направиха филмирането трудно. Затова ние започнахме да очакваме новогодишното прекъсване и заслужената почивка.

Джордж и аз имахме намерение да прекараме празниците заедно с Пипа в лагера на Елза, обаче пътищата се оказаха непроходими, така че вместо да отидем там, ние се отправихме с колата за Изиоло. Докато украсявах новогодишната елха, аз си спомних, че предишната година бях на околосветско турне, за да чета лекции, и точно по това време бях на остров Фиджи.

Колко различна беше тази Коледа от предишната! Решихме да отидем на хълма, където така често се разхождахме с Елза. Нито веднъж не бях ходила там, откакто бяхме напуснали Изиоло. Беше чудесна слънчева сутрин. Пипа се страхуваше да не я оставим, затова бързо скочи в ландроувъра и седна между мен и Джордж на предната седалка, като с това развълнува одреманите жители на Изиоло, които на тълпи се събираха около колата, когато минавахме покрай тях, за да видят по-добре гепарда. Оставихме колата пред нашия предишен дом, на три мили от града, и тръгнахме пеша към хълмовете, които като подкова заграждаха къщата. След дъждовете земята беше потънала в ярка зеленина и цветя, всички дървета бяха отрупани с цвят. Хиляди насекоми бръмчаха около тях. Ярко оперени птици летяха из градините, за да събират нектар от цъфналите корони на дърветата, които приличаха на големи яркочервени свещници върху скалите.

Нямах обаче много време за спомени, защото Пипа беше вън от себе си от радост. Тя тичаше напред и назад по пресъхналите, издълбани от ерозията вади и между гранитни блокове и аз едва успявах да се предпазя от нейните внезапни засади и удари. Тя веднага разбра, че топчестите изпражнения на слоновете са много по-забавни от гумените топки; търкаляше ги с лапи, лудо се премяташе между тях, подхвърляше тези приятно миришещи играчки, докато се разсипеха. Освен това имаше земни катерички, които можеха да се гонят, макар че бяха много ловки и винаги успяваха да се скрият в дупките си, преди тя да ги достигне. Имаше също много дървета за катерене и много мравуняци за изследване; с една дума, утрото за нея беше пълно с много работа. Като играехме на криеница с Пипа и я гледах така доволна, имах чувството, че и Елза споделяше нашата радост.

Изкачихме се на хълма, който беше любимият наблюдателен пункт на Елза. Когато застанахме на върха, пред нас се откри изумруденозелена равнината, с по-тъмни петна на местата, където растяха групи акациеви дървета, а червеникавокафявите нишки, прорязали земята, бяха пресъхналите корита на потоци. На север се простираха планини, някои от които бяха с пресечени форми, други — плоски като сандъци, а трети приличаха на пирамиди. Далечните равнини бяха така гладки, че приличаха на море, а планините напомняха кораби, пуснали котва и леко люлеещи се в спокойната вода. На запад хоризонтът беше заграден с платото Лороги, което е част от Големия Каньон. На югозапад се издигаше като кула в небето планината Кения, а източният хоризонт се ограждаше от вулканичната верига Джомбени, от другата страна на която лежат равнините, където Елза прекара последните години от живота си.

Докато Пипа напрягаше очите си да види какво става в храстите долу, ние гледахме с бинокъл стада от слонове и жирафи, които си почиваха на сянка в обедната горещина. И на нас ни беше горещо, затова седнахме да обядваме под сянката на скалите. Пипа също намери хладно местенце, откъдето наблюдаваше двойка орли, които се извисяваха в небето. След това се изтегна и като сложи глава на предните си лапи, замърка доволно. Всичко наоколо ни беше величествено и красиво и освен чуруликането на птичките и мъркането на Пипа нито един звук не нарушаваше тишината. Като гледах Пипа и Джордж, аз си мислех за Елза и бях много щастлива. Именно Тук беше истинският ми дом.

Когато се връщахме от хребета на хълмовете, Пипа подплаши няколко жълтошийки, Джордж стреля и свали една птица и след като й изви врата, държеше я настрани от Пипа; но тя скочи, издърпа птицата от ръката му и за наше голямо учудване я изяде цялата до последната костичка. Че обича жълтошийки беше ясно, тъй както беше ясно и това, че мрази токачки. По-късно следобед Джордж свали една токачка. Пипа се развълнува много и започна да души около храстите, където падна птицата, но не обърна внимание на самата птица, а само разучаваше мястото. Разбрахме, че там бяха лежали три лъва. Като че ли току-що бяха напуснали леговището си, защото тревата още беше топла от телата им. Може би изстрелът на Джордж ги беше изплашил. Интересно беше да се наблюдава, че когато е свободна, Пипа се чувствува господарка на положението и не се страхува да изследва мястото, където бяха лежали страшните животни, докато в Наро Мору лъвовете я изпълваха с ужас.

На другия ден заведохме Пипа в неотдавна уредения резерват за диви животни в Изиоло. Беше великолепна сутрин и мократа от дъжда равнина блестеше на слънцето. Тук пясъчната почва поглъща бързо водата, като оставя само няколко малки локви, а климатът е толкова топъл, че дори дъждовният сезон никога не носи мрачни настроения, както на по-високите места. Колата минаваше през равнина, а после край блато и потоци, които течаха под сенките на палми дум. Пипа протягаше врата си и подскачаше развълнувано из колата, за да види стадата зебри на Греви (най-красивите между зебрите), орикси, импала и други антилопи — всички тези животни бяха нови за нея и слюнките течаха от устата й. В това време, понеже горещината се засили и тя се беше поуспокоила, ние започнахме да търсим някое дърво около Уазо Ниеро. На един завой на реката растеше голяма самотна акация и нейната сянка ни се стори идеално място за почивка с прекрасна гледка и в двете посоки. През зеленината надзъртаха стадо малки зеленоглави маймунки, които се изплашиха много, когато Пипа излезе от колата. Тези южноафрикански маймуни ми са най-приятните от всички маймуни в Кения. Мога безкрайно дълго да се любувам на грациозните им движения и черните им лица в контраст със светлите им козини, като че ли носят маски на лицата си.

Пипа едва ги удостои с един поглед и се настани да спи под дървото. Маймуните обаче бяха много учудени да видят гепард в компания с хора и макар че по природа тези малки маймунки са много боязливи, сега любопитството им надделя. Те започнаха смело да се приближават все по-близо и по-близо до Пипа и вдигнаха такъв шум, че накрая тя се възмути, стана и легна по-далече под сянката на един храст, скрита от погледа на маймуните. Понеже не се решаваха да напуснат сигурността на своето убежище — дървото, те пренесоха вниманието си върху нас. Маймуните бяха извънредно много и около нас непрекъснато падаха изпражнения от тях. Аз търпях, докато едно падна точно на шапката ми. Това вече беше прекалено много за мен и тогава им казах с доста суров глас какво мислех за тях, при което Джордж ме помоли да не ги нервирам. При тези обстоятелства аз оставих Джордж в обществото на неговите шумни приятели и се присъединих към Пипа.

Но ние не можахме да си починем, защото веднага се появи стадо слонове. Като усетиха нашата миризма, те се върнаха с пронизителни крясъци и прегазиха реката по-надолу по течението й. Беше чудесна гледка, как слоновете, вдигнали хоботите си, газеха плитката вода един зад друг. Малките слончета, пазени от майките си, достигнаха отсрещния бряг, където се почувствуваха в безопасност, и започнаха спокойно да газят из водата, да се обливат с нея, да се борят и да са пързалят по брега като с шейни. А когато се наиграха, изчезнаха в гъсталака. През всичкото време, докато слоновете се забавляваха, Пипа ги следеше с вълнение; тя никога не беше виждала слон и аз се чудех дали не свързваше тези великани с топките от техните изпражнения, с които обичаше да играе. Изобщо това беше един толкова щастлив ден, че бях готова да започна да мъркам от удоволствие заедно с Пипа.

На следващата сутрин трябваше да се втурнем в Наро Мору. По посока към планината Кения всичко беше обгърнато в тъмни дъждовни облаци. На Пипа никак не й се искаше да се върне към света на студ и кал, изпълнен с оживлението от човешки дейности; всъщност ние доста трудно успяхме да я примамим в колата.

Когато пристигнахме в Наро Мору, получих съобщение, че веднага трябва да отлетя за Лондон. Договорих се с един млад дресьор на лъвове, който беше ангажиран от филмовата компания и който преди това беше проявил интерес към Пипа, да се позанимава с нея през време на моето отсъствие. Той трябваше да спи в моята палатка, за да бъде близо до нея през нощта, и да я води на разходка, като той и Джордж се съгласиха да се редуват по споразумение.

Върнах се след три седмици и пристигнах точно когато Джордж се прибираше с колата, след като беше водил Пипа на разходка. Тя ми устрои бурно посрещане, скачаше около мен и леко захапваше ръцете и ушите ми. Джордж ми разказа, че след моето заминаване тя изчезнала за цели два дена. Макар че голяма група хора я търсили цялата нощ, тя била намерена едва на сутринта близо до едно шосе, по което имало голямо движение. Понеже много обичаше да се вози в автомобил, можеше да й дойде наум да се затича срещу някоя кола. Затова реших никога вече да не я водя в тази посока.

През време на разходката ни на другия ден Пипа така силно ме дърпаше, че едва успявах да вървя след нея. Щом стигнахме в полето, подновихме предишните си игри и тя се държеше с мен също тъй дружелюбно, както преди моето заминаване за Лондон. Когато слънцето залязваше, различни животни започваха да излизат из гъсталака и Пипа веднага се спускаше да ги дебне. Когато доста се стъмни, аз започнах да я викам, но тя не ми обърна внимание и независимо колко ловко се опитвах да я приближа, за да й сложа нашийника, тя веднага отскачаше настрана и отново се спускаше да гони животните. Това продължи, докато стана съвсем тъмно, и аз изпаднах в отчаяние. За мое щастие покрай нас мина стопанинът на фермата по пътя си за лагера Симба и аз го помолих да каже на Джордж да дойде да ни вземе с колата си. Докато чакахме, успях да закача нашийника й, но тя упорито седна на земята и аз не можех с нищо да я накарам да стане от мястото си. Когато Джордж пристигна, той се опита да я подмами с парче прясно месо в ръката си, но тя и на него не обърна внимание и не показваше никакво намерение да влезе в колата, като следеше движенията ни с недружелюбни студени очи. Когато се опитвахме да се приближим до нея, тя ни отблъскваше, драскаше ни с нокти и се опитваше да ни удари с крака си. Накрая Джордж хвърли едно одеяло върху нея и я занесе на ръце в колата.

Аз бях потресена. Какво беше станало с Пипа? Никога преди не бях я виждала така упорита и свирепа, с такова убийствено изражение в очите. Тогава Джордж ми каза, че докато аз отсъствувах, на тях често им е било трудно да я прибират от равнините, обаче той не обърнал внимание на това, защото смятал, че тя не била свикнала с него и с дресьора така, както с мен. Когато на следния ден Пипа постъпи по същия начин, аз разбрах, че с нея се беше случило нещо лошо и непоправимо — че тя беше загубила доверие в хората. Как да завоювам нейното доверие отново? Как можех да възвърна доверието й в хората? Най-добрият начин беше да използувам една стара хитрост. На следния ден взех Мугуру с нас и ние чудесно се забавлявахме тримата, докато наближи време за връщане. Усетила, че искам да й сложа нашийника, Пипа започна ловко да ме избягва. Все пак аз я надхитрих, като се скрих в един храсталак, и когато тя дойде да ме търси, аз я грабнах бързо. Тя разбра, че беше загубила играта, затова, като я поведох, постъпи по кучешки маниер — всеки път, когато дръпвах нашийника, тя забиваше предните си крака в земята. Тогава дадох въжето на Мугуру и тръгнах напред. Бях изминала доста голямо разстояние, когато чук как Пипа тичаше след мен, като влачеше след себе си задъханото момче, което се опитваше да бърза с нея. За да му дам време да си отдъхне, аз отново тръгнах напред, и процедурата се повтори много пъти, докато стигнахме у дома.

Този начин прилагахме няколко дена, след което Пипа показа, че повече няма да се остави да я лъжат. Щом предадях въжето на Мугуру, тя се хвърляше върху него и го удряше с краката си, така че бедното момче политаше настрана, а после Пипа сядаше и отказваше да се помести. Аз се опитвах да я привлека в колата, но безуспешно. Тя започваше да рита, щом се приближавахме към нея. Единственото нещо, което ми оставаше, беше да опитам да се справя с нея сама, тъй като очевидно присъствието на други я озлобяваше.

Няколко седмици ми прилошаваше до изнемогване да стоя в падащия здрач и ледения вятър или под ситния дъжд, чакайки я да се помести, като й говорех тихо и я галех, докато тя се поддадеше и с леко тичане се отправяше към къщи. У дома я чакаше голямо парче месо, което тя понякога ми позволяваше да държа, докато си късаше парченца от него. След вечерята й сядахме заедно върху купчина слама, докато Пипа задрямваше.

Често се говори, че гепардите никога не могат да се приучат да пазят чистота вкъщи, може би поради това, че когато живеят свободно, те никога нямат леговища, защото ако имаха, биха ги поддържали чисти, както правят лъвовете. Макар че Пипа беше много чистоплътна и нямаше никаква миризма, тя все си оставяше изпражненията, където й попадне, и често мокреше площадката си на дървото или дървените скамейки. Понеже дори и през време на дъждовния сезон тя не използуваше сандъка за спане, а предпочиташе да спи на слама, аз й направих дървена къщичка, така че сламата да остава суха и Пипа да може да се прибира на завет в ледените нощи. Но тя използуваше къщичката само като наблюдателна кула, от покрива на която оглеждаше околността.

Всеки ден Пипа ставаше все по-неспокойна. Тя имаше навика да се катери по мрежата, висока дванадесет стъпки, с която беше заграден нейният двор, и веднъж аз я видях на самия връх, фактически увиснала на него. Макар че съчувствувах на нейния стремеж към свобода, веднага наредих да се направи козирка, за да се спре катеренето й по мрежата.

По това време група оператори от американската телевизия дойдоха да правят снимки на нашите животни за програмата „Днес“. На разсъмване заедно с Пипа отидохме в равнината, за да могат да уловят изгряващото зад планината Кения слънце. Искаха да фотографират Пипа на този прекрасен фон. Тревата още блестеше с изобилната роса, докато стояхме и треперехме в утринния хлад, а Пипа тичаше в кръг, пълна с неизчерпаема енергия. Помолиха ме и аз да поиграя с нея. Макар и да разбирах, че ще представлявам пълен контраст в сравнение с грациозните леки движения на Пипа, аз все пак започнах да скачам и да се търкалям по мократа трева, като се надявах, че сцената ще допринесе за илюстриране на удивителната елегантност и истинската красота на движенията на гепарда, заснети сред безкрайните равнини и на фона на силуета на планината Кения, очертан на огряното от слънцето небе. За мен това беше символ на свободата, на тази свобода, която аз исках да дам на всички животни, и особено на онези, които снимахме във филма. През последните десет месеца ние бяхме събрали 21 лъва и след няколко дена очаквахме една от лъвиците да се освободи от бременност. Какво щеше да стане с всички тези животни, когато филмът завърши? И ние, и Вирджиния, и Бил Траверс смятахме, че има само едно разрешение: всички лъвове да бъдат върнати към свободен живот като диви животни, както бяхме успели да направим за Елза и за нейните деца.

Очаквахме, че филмовата компания ще позволи на лъвовете, които участвуваха във филма „Родена свободна“, да се върнат към естествения си живот, и бяхме потресени, когато узнахме, че всички лъвове, принадлежащи на компанията, ще бъдат разпратени по различни зоопаркове, а останалите, притежание на отделни лица, ще бъдат върнати на собствениците им, с изключение на Бой и Гърл. Те били талисмани на Втори батальон от шотландската гвардия и с благоволението на сержант Рон Рийвз и полковия командир майор Кямпбел Грахам бяха предадени на Джордж, за да ги подготви да останат да живеят при естествените за тях условия.

Докато се борехме отчаяно да спасим колкото може повече лъвове, международната преса подхвана нашата кауза и по целия свят започнаха да се появяват заглавия като „Полемика около лъвовете на «Родена свободна»“. Възникналата кореспонденция показа, че много хора смесваха понятията „да бъдат пуснати на свобода“ и „да бъдат пуснати на свобода, като бъдат приучени да живеят свободни“; някои смятаха, че ние проявяваме жестокост, когато искаме да оставим всред трудностите на дивия живот свободни лъвове, разглезени от грижите на своите приемни родители, и че те няма да останат живи. Обвиняваха ни също, че подлагаме на опасност живота на хората, като пускаме на свобода лъвове, които са загубили всякакъв страх от хората. Тази критика е справедлива за случаите, когато животните просто се пускат в резерватите, без да се взема под внимание това, дали могат, или не могат сами да се грижат за себе си. Но ние искахме да върнем лъвовете към свобода, след като ги научим да се грижат за себе си. Това е дълъг процес, който изисква много тесен контакт с животните, докато не стане ясно, че те са се научили самостоятелно да си намират храна, да установяват свои териториални права в борба с местните лъвове и да придобиват имунитет към местните болести. В първите месеци ние знаехме, че ще трябва от време на време да им даваме храна, да ги защищаваме от лъвовете и да ги лекуваме в случай на инфекции. Дивите лъвове обикновено не напускат прайда^[2] и не се научават да ловуват самостоятелно, преди да станат на две години. Затова ние бяхме запланували да останем близо до нашите лъвове дотогава, докогато техните ловни инстинкти се развият напълно.

Още от времето, когато успяхме да върнем Елза и нейните лъвчета към свободен живот, аз бях мечтала да ми се представи нова възможност да повторя този опит, който да ми послужи като основа за разработването на нови начини за опазването на животинския свят. Сега, когато дивите животни изчезват със страшна бързина, в зоопарковете новородените лъвчета често се унищожават, защото нямало къде да се продадат. Това в действителност се дължи на факта, че в зоопарковете лъвиците раждат на всеки три и половина месеца просто от скука, а когато е свободна, лъвицата е ангажирана с възпитанието на своите малки и не общува с лъв в продължение, на две години, докато малките не станат самостоятелни. Когато придобием по-голяма опитност да връщаме лъвовете към естествения им живот, този проклет кръг ще бъде нарушен, като африканският буш от храсти и ниска растителност ще бъде населен с новородени в зоопарковете лъвчета, и то във възраст, когато все още ще могат да бъдат привиквани към нов живот. Гепардите още повече се нуждаят от помощ, понеже те не само че изчезват застрашително, когато живеят в естествени условия, но и когато са в зоопаркове не се размножават, с изключение на зоопарковете в Уипснийд и Крефелд и частната зоологическа градина на доктор Спинели в Рим. Доколкото ми е известно, досега никой не се е опитвал да върне на свобода опитомен гепард. Това беше един призив и освен това на нас ни беше интересно да разберем дали гепард, отгледан от хора, ще се възвърне към нормалните си навици за размножаване, когато е свободен.

След сърцераздирателна безуспешна борба да осигурим свобода за Угас, един прекрасен лъв, и за Хенриета и Мара, изключителни лъвици, които бяха играли ролята на Елза в много сцени, ние трябваше да се примирим с това, че от всички животни, които бяха участвували във филма, само Бой и Гърл щяха да напуснат лагера и да се върнат към свободен живот^[3]. Следващата ни стъпка беше да намерим за тях подходящо място. Много от националните паркове ни отговориха с отказ, но директорът на резервата за диви животни в Меру отговори с ентусиазъм на нашата молба.

По това време беше останало да се заснемат само няколко епизода. Един от тях беше любовната сцена между Угас и Хенриета. Докато кинооператорите подреждаха снимачната площадка, Джордж и още един дресьор заведоха животните в равнината, за да потичат и изразходват излишната си енергия, и да бъдат спокойни за филмовата сцена. След това, като затворихме всеки от тях в отделна клетка в ландроувърите, потеглихме към мястото, където кинооператорите ни чакаха, затворени на сигурно място в колите си.

Според сценария Угас трябваше да си почива под дърветата, а Хенриета да се приближи към него и да започне любовната сцена. Угас беше огромен лъв и който не го познаваше добре, не можеше да играе с него. Джордж, който беше „приятел“ на Угас, получи голям дял от неговите бурни ласки, защото щом го пуснаха от клетката, той застана на задните си крака и като облегна своите 400 фунта на раменете на Джордж, без малко не одра кожата на лицето му с грапавия си стържещ език. Докато понасяше този изблик на чувства, Джордж постепенно го поведе към дърветата, където лъвът най-после легна на тревата.

Хенриета наблюдаваше тази сцена от своята клетка в другия ландроувър; още докато беше в клетката, нейното безпокойство се увеличи и щом я пуснаха, тя се хвърли върху Угас и недвусмислено му показа, че няма намерение да дели любовта му с Джордж. Тя прогони бедния Угас от уютното му местенце и не го остави на мира. Хвърляше се срещу него и за секунди му нанасяше мълниеносни удари, после се притискаше ниско до земята, ръмжеше и му показваше зъбите си, като се готвеше за нова свирепа атака. Угас понасяше атаките като кавалер, обаче Хенриета се държеше като разярената Ксантипа, а не като влюбена партньорка. Какво искаше да прави тя? Защо го хапеше и дращеше? Джордж ме уверяваше, че това било проява на любов, а на мен ми се струваше, че тя е много сърдита, и аз започнах да се страхувам за нещастния Угас. Помислих си, че ако при лъвовете маниерът на ухажване е такъв, всъщност това беше много груба проява на чувства, и, изглежда, Угас се съгласи с мен. Когато Хенриета се спускаше срещу него за нов удар, той спря атаката й във въздуха и като я удари с мощната си лапа, преобърна я и я повали на гръб. Това ни най-малко не я огорчи, а напротив, като падна на гърба си, тя започна леко да го гали и изглеждаше доволна и щастлива като всяка влюбена съпруга, която беше поставена на място от своя повелител и господар. Угас почти не беше се движил, докато Хенриета го ухажваше, и само учуденото му изражение показваше неговата изненада и недоумение. Накрая той я погледна отгоре със замислен и вдълбочен поглед, с който искаше да каже: „Ти, мила глупачке, защо толкова много се преструваше, когато още отначало знаеше колко много ме обичаш!“

Тази сцена не само ни забавляваше, но тя откриваше някои особености от характера на Хенриета. Тя обожаваше Джордж, когото може би приемаше като любимец от семейната група, и му позволяваше такива волности, каквито обикновено би позволила само на лъв, но тази сутрин той неволно беше станал неин съперник. Фактът, че тя не му обърна никакво внимание, а се съсредоточи само върху Угас, показваше много ясно, че тя разбираше разликата между своите роднини и приятеля си — човек, който за нея не представляваше никакъв интерес в любовната игра.

Когато филмът свърши, Джордж и аз бяхме едни от последните, останали с животните в лагера. До последната минута ние се надявахме да спасим от зоопарка още няколко лъва, но вместо това трябваше да наблюдаваме как се разбиваха семейните групи, без да се взема предвид привързаността на животните помежду им и зависимостта им едно от друго. Когато се опитах да обясня колко мъчителна ще бъде раздялата за животните, запитаха ме какво всъщност зная аз за чувствата на лъва. Разказах им, че синовете на Елза — Джеспа и Гоупа — загубиха гривите си след нейната смърт, както котки линеят от силно напрежение. Напомних им също, че сестрите на Елза, които бяха живели с нас на свобода пет месеца, много дълго не можаха да се приспособят към живота в зоопарка и независимо от това, че и те, и партньорите им бяха с отлично здраве, през цялото време раждаха само мъртви или уродливи лъвчета. Напомних на моите противници колко неукротима беше Мара в началото, когато пристигна при нас, и колко бързо се промени, след като Джордж прояви към нея любов и внимание, които й бяха липсвали дотогава, и как хубавото му отношение към нея беше помогнало да се прояви приятният й характер. Обясних им, че когато бяхме на крайбрежието, Гърл така страдаше от раздялата с брат си, че беше станала негодна за снимки, докато не доведоха и него. Всички мои аргументи обаче бяха заглушени от чукането на дърводелците, които бързаха да направят клетките за пренасянето на лъвовете.

Една сутрин видях два сандъка във волиерата, където държаха малки лъвчета. Сгушени в най-отдалечените ъгли на волиерата, явно ужасени, те се притискаха треперещи едно до друго, като във всеки ъгъл бяха събрани лъвчетата от едно и също котило. Близостта на братя и сестри беше единствената им поддръжка, когато наоколо хората се суетяха и им предлагаха парчета месо, за да ги накарат да влязат в клетките. Късно следобед лъвчетата все още не бяха се поместили от местата си, но с голям страх гледаха пристигането на един камион. Той беше дошъл, за да ги пренесе до летището в Найроби. Четири лъвчета бяха избрани за зоопарка и изнесени независимо от съпротивата им. Останалите бяха оставени да се почудят още малко, докато по-късно и те бяха разделени и изпратени в други зоопаркове.

Не мога да разбера как е възможно човек, след като е прекарал десет месеца сред тези интелигентни и чувствителни животни, да се отнася с тях, като че ли нямат никакви чувства, и да ги сортира, като че ли са пакети чай в бакалски магазин, готови да бъдат продадени на различни купувачи. Тъжно си мислех, че когато тези нещастни лъвчета видят, че са лишени от любов и от познатата обстановка, към което ще се прибави и шокът от трудното пътуване, и дългият престой в карантина, те ще загубят доверие, в хората и ще станат подозрителни и недружелюбни. Тогава хората ще ги нарекат коварни и опасни зверове, но никакъв упрек няма да бъде отправен към тези, които са превърнали ласкавите лъвове в свирепи животни.

Сърцето ми се пръскаше, когато взеха моята любимка Хенриета, Нея я обичаха всички, защото беше добродушна и имаше силно развито чувство за хумор. На Хенриета винаги можеше да се разчита да изиграе трудните сцени, с които другите лъвици не бяха успели да се справят. Понеже беше родена комедиантка, тя ни беше разсмивала всички безкрайно много със своите клоунски хрумвания. Пред гостите често играеше следния трик: замотаваше се във въжетата, завързани за стара автомобилна гума, която премяташе през рамо като раница, и започваше важно да се разхожда пред превиващите се от смях зрители. Ние всички така се бяхме привързали към Хенриета, че ни беше съвършено непоносимо да си помислим за нейното предстоящо заключване във фермата за животни в Ентебе. За нейната свобода се бяхме борили повече, отколкото за когото и да е друг. Ето защо беше голям удар за мен, когато един ден се приближих до заграденото място, където живееше тя, и видях кола с клетка, поставена до вратата, за да я отнесе. Тя радостно скочи в ландроувъра, като очевидно смяташе, че ще отиде на разходка из равнината. През пръчките на решетката тя близна за последен път ръката ми. Гледах как колата напускаше лагера Симба и отнасяше Хенриета към мястото на нейния доживотен затвор и ми се струваше, че присъствувам на изпълнението на смъртна присъда.

Най-ужасната сцена беше, когато една от лъвиците трябваше да се раздели с лъвчетата си, родени три седмици по-рано. Малките даже не можеха да пълзят добре, постоянно губеха равновесие и мяукаха за помощ, докато майка им не започваше да ги ближе нежно. Да разделят майката от малките й по чисто търговски съображения беше истинска жестокост. Цитирам писателката Сали Каригар^[4]:

Хари Ф. Харлоу заедно с Маргарет К. Харлоу от Уисконсинския университет разработват обширен проект за изучаване на човекоподобните маймуни, по-специално за влиянието на любовта и привързаността в техния живот. Харлоу прави нещо не съвсем обикновено за биолог, като твърди откровено, че се надява резултатите от неговата работа да осветлят някои страни от поведението на човека.

За да бъде създадена многобройна колония от опитни животни, преди десет години 55 току-що родени маймунки били отлъчени от майките си и поставени в ясли, където имало идеални условия за тяхното хранене, здравеопазване и наблюдаване. Човек би пожелал много деца да имаха такива благоприятни условия на гледане още от раждането си. Единственото нещо, което им липсвало, било общуването с възрастни маймуни. В определени часове животните можели свободно да си играят едно с друго и това дало възможност да се направят интересни наблюдения, как се изменят формите на игра заедно с подрастването на маймунките. До известно време те изглеждали напълно нормални.

Междувременно друга група от 90 новородени маймунки по същия начин били отлъчени от майките си, ала в яслите им били поставени изкуствени майки — големи кукли, облечени в мъхест плат. Тези кукли били изкуствено затопляни, а бибероните, от които малките се хранели, дори имали зърна и били сложени в „гърдите“ на манекените. Малките маймунчета се привързали силно към майките — заместителки. Били направени ценни наблюдения относно значението на меките и топли тела на родителите за малките.

Изглеждало, че тези „оранжерийни“ маймуни се развиват отлично и че много повече от тях биха могли да доживеят до възрастно състояние, отколкото ако бяха расли при естествени условия. Този факт обнадеждил експериментаторите, тъй като те се надявали да създадат размножаваща се колония, която да ги снабдява с малки за провеждане на по-нататъшни опити. За немалко учудване и разочарование на учените всичките 55 маймуни, израсли без майки, не могли да достигнат състояние, при което у тях да възникне желание за полово общуване. Нито една от мъжките маймуни не проявила интерес към полова близост, а от женските само една била готова за полова връзка. Във втората група от 90 маймуни, отгледани с помощта на манекените — майки, положението било малко по-добро: от всичките животни четири станали родители, но нито една от женските, които родили, не се отнасяла добре с малкото си. Те или напълно пренебрегвали малките, или така ги тормозели, че маймунчетата трябвало да бъдат отделяни от тях.

Когато експерименталните маймуни пораснали, у тях се проявили и други изненадващи и огорчителни за изследователите качества. Всички показали признаци на невропатия и дори на психоза. Много от тях прекарвали повечето от времето си седнали на едно място, като гледали с безразличие в пространството. Те не проявявали интерес към нищо, дори и към останалите маймуни. Някои от тях с напрежение се извивали и заставали в мъчителни пози, а други ги хапели до кръв. Хароу казва, че това са симптоми на психически тежко болни хора, каквито могат да се видят в психиатричните заведения.

Получените резултати били абсолютно неочаквани и дори сега е трудно да се обясни защо ранното и близко общуване с майката е толкова важно за децата. Нормално това общуване не трае много дълго — при маймуните резус то продължава само няколко месеца. После малките започват „да действуват на нервите на майката“. Тъкмо това е времето, когато нетърпението на майката наложително довежда до начало на обучаване на малките. Раздразнителността й не оказва вредно влияние върху подрастващите маймунки. Това е естествен период в развитието на животните и той продължава до физическата и половата им зрелост и до формирането на техните нормални сексуални отношения.

Естествено, в дивата природа новороденото животно едва ли би оцеляло без грижите на майка си. Досега не е известно какво става с малки, които са годни за живот, но грижите за тях от страна на майката са били недостатъчни или краткотрайни. Може би като възрастни те стават „единаци“, известни при много животински видове. Хората, които добре познават животните — траперите, ловците, естествениците, — отдавна предполагат, че самотността на възрастното животно се дължи на липсата на майчина грижа в известен период от неговото детство.

В описаните експерименти с маймуни, извършени от семейство Хароу, трудно може да се обясни кое е по-важно — дали липсата на физическо общуване с живата майка или отсъствието на майчината емоционална поддръжка. Ако топлота на чувствата изобщо съществува у тези животни като възрастни, как биха могли да я проявят, когато никога не са били обучавани на начините за нейното предаване на околните индивиди? Социалното общуване предхожда половото и ако няма нормално общуване между малкото и неговата майка, социалният инстинкт не би могъл да се прояви. В резултатите от експериментите на Х. Харлоу някои психолози намират подобие на стотици известни ситуации, възникващи при децата, които са били лишени в най-ранна възраст от майчина ласка или са я имали в недостатъчна степен. Те не са в състояние да развият у себе си правилни социални форми на поведение. Ако тези деца не умрат в ранна възраст, те, подобно на опитните животни на Харлоу, стават саможиви, а понякога дори антисоциални и често, когато пораснат, не са способни да си създадат собствено семейство. Може да се предположи, че всяко недостатъчно общуване между майка и дете действително означава, че не се осъществява процесът „импринтинг“^[5].