Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (11)

Пипа отново има другар

Беше много задушно и аз загрижено гледах тъмните облаци, които издигаха заплашителна стена на хоризонта. Надявах се, че времето няма да попречи на плановете ми. Беше наредено местен самолет да дойде да ме вземе на следващата сутрин и да ме заведе в Найроби, а оттам трябваше да взема друг самолет, който да ме откара до Лондон, откъдето щях да отлетя за САЩ. Но още рано вечерта се изля такъв силен дъжд, че сутринта всичките ми надежди да стигна до Найроби бяха отнесени заедно с потоците вода. Приготвени за кални пътища, помощникът и аз тръгнахме с моя ландроувър и след доста возене из калта достигнахме площадката при Леопардовата скала. Мястото представляваше езеро. Обадихме се по радиото в Найроби и помолихме да ми запазят място за по-късен самолет за Лондон. Отговориха ми, че летището в Найроби е потънало във вода и всички международни полети са отложени.

Отново потеглихме с нашия издръжлив ландроувър да си проправяме път, като буксувахме и се плъзгахме из калта. Едва късно вечерта се добрахме до Найроби и като се измих набързо, едва успях да хвана нощния самолет за Лондон. Но тук имах късмет; съвсем бях забравила, че в този ден зимното разписание преминаваше в лятно и допълнителният час разлика ми даде възможност да взема връзката със самолета за Вашингтон.

Следващите няколко седмици минаха в постоянно пътуване, интервюта, приеми, коктейли, изказвания по радиото и телевизията и бяха в контраст със света, в който беше останала Пипа.

Моята загриженост за нея и нейните малки беше намалена от честите писма, които получавах от помощника; той ми пишеше, че всичко върви добре и че не трябва да съкращавам пътуването си, а в случай на нужда той ще ми изпрати телеграма. И понеже новините от него продължаваха да бъдат успокоителни, останах още цял месец, през което време пресякох от изток до запад Съединените щати и по пътя си за Кения минах през Австрия, Западна Германия и Швейцария. (Всичко това беше свързано с рекламната кампания на филма „Родена свободна“.)

При пристигането ми в лагера на 4 май бях посрещната с униние. Никой не беше виждал малките от известно време насам. Само Пипа се беше появила близо до Леопардовата скала, откъдето я завели с кола до лагера; тя останала в околността на лагера до преди три дена. Оттогава не беше се появила никъде. Веднага се отправих да я търся, но понеже изчезнала още преди три дена, търсенето ми беше напразно.

По-късно отидох с колата при Джордж, но там ме чакаше още едно огорчение, защото намерих бедния Угас само с едно око. Лекуването на двете язви на роговицата му било успешно и окото му се било почти очистило, когато връхлетял върху трън, който пробил ретината. Угас почти обезумял от страшната болка, но нашите приятели, семейство Харторн, пристигнали със самолет и извадили безнадеждно повреденото око. Операцията била направена само преди няколко дена и шевовете още дразнеха Угас. Преди два дена в стремежа си да намери нещо твърдо, за да чеше дразнещото го око, той беше съборил временната си ограда и излязъл навън. Необходимо беше колкото може по-скоро да го приберем, защото можеше да си нанесе още някоя повреда. Помогнахме на Джордж да поправи оградата и с парче месо, подмамихме Угас да влезе вътре.

Когато към залез-слънце се върнах в моя лагер, намерих един от ловците, който ми съобщи, че били видели Пипа близо до Кенмейър Лодж. Това беше най-неподходящото за нея място и аз веднага тръгнах с колата си нататък, като купих по пътя едно пиле, с което смятах да я примамя в ландроувъра.

Не трябваше да я викам дълго. Пипа излезе от храсталаците и в здрача ми се стори много дребна и смутена; като се обръщаше неспокойно назад, тя, изглежда, не знаеше, какво да прави. Аз се чудех какво ли беше станало с малките й?

Внезапно Пипа започна да мърка, близна ръката ми и скочи в колата, обаче на пилето не обърна никакво внимание, а тревожно се взираше в храсталака и накрая скочи от прозореца и избяга нататък. Вече се беше почти стъмнило и аз сложих пилето в тревата; като видя това, Пипа се върна назад и бързо го отнесе в храстите. Не можех да видя повече нищо, но се надявах, че тя ще занесе пилето на малките си. Взех една коза от нашето стадо в Кенмейър и тръгнах към къщи, като се надявах, че сутринта Пипа ще се върне в лагера.

Тя се появи на разсъмване, преди мъжете да имат време да убият козата, но самата Пипа я повали на земята и много умело се справи с нея — захапа муцуната й с челюстите си и я задуши. След като беше изяла почти цялата коза, разгледах цицките й — всичките бяха сухи и в тях нямаше мляко. На този ден малките ставаха на седем седмици — можеха ли да живеят без мляко?

Цялата сутрин Пипа прекара в лагера, като ме ближеше и мъркаше; обикновено тези прояви на любов ме радваха, но този път ме тревожеха. Защо тя не се връщаше при малките си? По-късно тръгна надолу по реката и ние с Локал я последвахме, но тя съвсем ясно показа, че идването на Локал й беше неприятно. За съжаление той трябваше да върви с мен и да ме придружава, защото понякога, макар и рядко, изстрелите му във въздуха можеха да предотвратят сериозна опасност. Например, ако изненадаме някое заспало животно или майка с малките и, те, в стремежа си да се защитят, можеше да ни нападнат. Затова Локал все пак тръгна след нас, като вървеше на известно разстояние и се криеше в крайбрежните храсти. Пипа седна и аз започнах да си играя с нея, после тя отиде да пие вода от реката и тогава откри Локал. Друг път тя би изтичала към него за приятелско боричкане, но днес започна да ръмжи, явно недоволна, че той беше толкова наблизо. После пресече реката и изчезна на отсрещния бряг. Чудех се на нейното поведение. Ако малките бяха наблизо, тя в никой случай нямаше да ги остави сами за толкова време; а, от друга страна, ако ги беше загубила, защо така се страхуваше от Локал? Бях доста обезпокоена и от държането на помощника: преди това ние много добре се разбирахме, но след моето завръщане забелязах особена промяна в поведението му, която не можех да си обясня.

Бях го помолила да остане в моя лагер и да ми покаже местата, в които Пипа беше крила малките си, но макар че ние я водехме на дълги разходки по местата, където той смяташе, че можеше да бъде нейното семейство, тя винаги се връщаше след нас у дома. На три места намерихме следи от малко гепардче заедно със следи на възрастен гепард, които увеличиха надеждите ми, че това може би беше нейният другар с единственото й оцеляло гепардче, но със своето поведение Пипа показваше, че тя окончателно е изоставила семейството си и трябваше да се помиря с тъжния факт, че бедните малки бяха загинали.

През следващите няколко дена Пипа ме следваше навсякъде и беше много по-нежна с мен, отколкото обикновено. Изглеждаше, че тя се страхува да не би да изгуби и мен. Точно по това време помощникът поиска отпуск за два дена, за да отиде в Найроби, но изобщо не се върна вече. После той напусна страната. Заместихме го с малкия индус Арун Шарма. Пипа и Арун се познаваха отдавна и даже се отнасяха дружелюбно един към друг и всеки път, когато идваше в нашия лагер, той не пропускаше случая да укрепи тази дружба.

Наскоро след това отново видяхме следи от мъжки гепард на равнините наблизо до Кенмейър и съдейки по честите отсъствия на Пипа, аз реших, че това е нейният другар. Естествено, ние се опитвахме да проследим действията й и макар че рядко попадахме на самата нея, намирахме следите й успоредно със следите на мъжкия гепард. Когато се връщаше след такива разходки, тя невинаги се интересуваше от месото, което й предлагах, но, изглежда, се отбиваше при нас просто да ни каже „Здравейте!“ Отново ли се беше влюбила? Най-хубаво за нея щеше да бъде да си роди нови деца. И наистина, скоро стана ясно, че тя беше отново бременна.

При една разходка ние се натъкнахме на южноафриканска усойница, убита от рател (южноафриканско животно, подобно на язовец, което се храни с мед). По следите наоколо личеше, че дори и това енергично и безстрашно животно трябва доста да се е борило, преди да убие отровната змия. Животното беше захапало усойницата за врата, точно зад главата, беше я разпрало и след като изяло вътрешностите й, всичко друго беше оставило непокътнато. Това беше един от редките случаи, когато видях бозайник да яде влечуго, и при това усойница. След мамбата аз смятам усойницата за най-опасната от африканските змии. Бих искала да добавя обаче, че всеобщият ужас пред змиите е силно преувеличен, защото статистиката показва, че от всички ухапани от змии хора в Източна Африка са умрели само един процент. През всичките 30 години, които живея в Кения (и при това повечето време съм прекарала в сафари, където сме вървели пеша и аз съм била обута в сандали), само веднъж имахме смъртен случаи поради ухапване от змия и това беше едно муле. Не обичам змиите и се старая да ги държа настрана от себе си или да ги убивам, ако е необходимо, но смятам, че ние, хората, много навреме предупреждаваме змиите за своето приближаване с нашата миризма и шумни движения и че повечето змии се опитват да бягат от пътя ни. Само ленивата усойница е много инертна, за да се опита да избяга, и ако случайно човек има нещастието да попадне близо до нея, скрита в гъстата трева, тя поразява като мълния. Пипа имаше ясна представа за змиите и сигурно често ги подушваше по някакъв неизвестен за мен начин, защото никога не попадна в беда, макар че през всичкото време държеше носа си близо до земята.

По това време бях поканена на едно събрание в правителствения зоопарк заедно със съветници от резервата в Меру, чиновници от Отдела по опазване на дивите животни и от Управлението на националните паркове, членове от Комитета за Елза и директора на зоопарка, за да обсъдим бъдещето на резервата в Меру. Дотогава управлението правеше всичко възможно за неговото развитие, но поради липса на средства и опитност все още се смяташе, че резерватът е на последно място в страната. Надявахме се, че положението ще се поправи, ако членовете на управителното тяло се съгласят да предадат резервата на Управлението на националните паркове. Председател на събранието беше неотдавна избраният директор на националните паркове Перец Олиндо, когото бях срещала преди няколко години през време на моите лекции в САЩ, а той следваше в университета в Мичиган. Още тогава на мен ми направи силно впечатление неговата искреност. Перец принадлежи към племето мараголи и неговото весело разположение и съобразителност много допринесоха да убедим управлението в ползата и предимствата от промяната. Макар че имаше да се разрешават няколко доста заплетени въпроса, събранието завърши с успех. Разбира се, за уреждането на всички юридически формалности бяха необходими няколко месеца, но в момента бяхме доволни. А аз се чувствувах особено щастлива. Фондът „Елза“ за подпомагане на диви животни беше оказвал помощ на този резерват през последните три години. На това събрание се уговорихме да продължим да помагаме още две години, защото сега бяхме убедени, че това прекрасно място в скоро време не само ще може да се сравнява с другите национални паркове, но благодарение на изобилните си водни резерви и екологично разнообразие ще стане най-голямата туристическа атракция в Кения.

Моята радост се увеличи и от това, че Пипа се появи при Леопардовата скала. Тя не беше се появявала десет дена (ако не се смята кратката й визита в лагера преди шест дена); сега, макар че беше гладна, тя изглеждаше отлично и несъмнено беше хранена от другаря си или пък вече сама се беше научила да си намира храна. Тя с готовност скочи в колата ми и ние потеглихме към къщи. Там, след като се наобядва добре, тя помириса всички познати места и, изглежда, се чувствуваше вън от себе си от радост, че е отново при нас, защото през всичкото време ближеше ръката ми и мъркаше най-нежно. Междувременно един от ловците съобщи, че току-що видял голям тъмен гепард близо до Кенмейър. Щом се стъмни. Пипа изчезна изведнъж.

Вече беше станало 1 юни и аз се чудех кога ли можехме да очакваме новите малки. Пипа често отиваше при своя другар, така че да се определи времето на зачеването беше доста трудно, но аз предполагах, че към средата на август тя трябваше да роди. Затова много се наскърбих, когато директорът на резервата ми каза, че ще вземе Локал за няколко месеца да изпълни някаква особена задача, а в това време ще го замества Гуиту. Много ми се искаше Локал да бъде с нас, когато се родят малките на Пипа, но не можеше да се направи нищо, освен да се надявам, че неговият заместник също ще обикне Пипа и че тя ще го приеме като приятел.

Гуиту беше красив мъж от племето тарака. Това племе живее на границата на резервата и се слави с бракониерство. Макар че Гуиту ме уверяваше, че сега много рядко яде пилешко месо, през целия си живот, с изключение на годините, които беше прекарал на война в Индия, той е бил бракониер. Гуиту ми разказа за своите пътувания и дори за времето, когато преди няколко години внимателно наблюдавал Джордж и мен, когато сме живеели в лагера с Елза, и се стараел да ни избягва да не би Джордж да го изпрати в затвора за бракониерство. Той каза, че сега напълно се е отказал от забранения лов, оженил се и станал достоен ловец. За мен беше изгодно неговото тъмно минало, защото той се оказа почти такъв добър следотърсач, колкото беше и Локал.

През първите три дена след пристигането на Гуиту в лагера Пипа идваше само за кратко време, за да се нахрани, и любопитно го миришеше. След четири дена тя привикна с него и на разходката му позволи за пръв път да я докосне. След това тя ни поведе в гората при Кенмейър, седна там и любезно започна да играе с нас, като дори лижеше краката на Гуиту. Наблизо имаше малък каменист наклон, по който растяха високи дървета; под едно от тях няколко пъти бяхме виждали следите на другаря на Пипа. Когато се опитахме да отидем към това дърво, Пипа ни загради пътя, седна на земята и се загледа на обратната страна. Разбрахме, че тя не ни иска, и си тръгнахме към къщи. Четири дена тя не се появи; като проследихме стъпките й, видяхме, че беше излязла от гората, където я бяхме оставили последния път. През следващите няколко дена тя ядеше, колкото можеше да изяде. Обикновено оставаше в лагера само докато се нахрани, но постоянно стоеше наблизо в околността. Понякога се появяваше за вечерната разходка, но повечето пъти отивахме на разходка без нея. Сега тя беше съвсем привикнала с Гуиту и аз бях уверена, че не беше той причината за нейните увеличаващи се отсъствия от лагера.

Недалеко от нас надолу по реката до варовиковия праг се заселиха три млади питона, дълги по осем стъпки. Те бяха красиво оцветени и лежаха неподвижно в плитката вода, но като мълнии изчезваха в тръстиките, щом се приближавахме. Пипа се държеше на разстояние от тях. Ако трябваше да преминем през реката, тя правеше големи скокове от камък на камък, като внимателно се пазеше да не намокри лапите си. Питоните привикнаха с нашите посещения и оставаха на местата си, докато дойдоха дъждовете; когато реката излезе, от коритото си, те изчезнаха някъде.

Една вечер наш приятел пристигна точно когато тръгвахме на разходка. Поканих го да дойде с нас, но като резултат от това Пипа просто изчезна някъде. Така че в бъдеще въведох правило да не допускам никакви гости в лагера, когато Пипа беше наблизо, независимо колко скучно ми беше сама.

Преди известно време бях обещала на двама приятели от Англия да им покажа няколко резервата в Източна Африка. Внимателно бях изчислила времето на тяхното посещение, за да се върна навреме за дните, когато Пипа очакваше второто си поколение. Младият Арун се съгласи да се грижи за Пипа и за лагера през време на моето отсъствие. Пипа обичаше да си играе с него, когато идваше в лагера, и аз се надявах, че всичко ще бъде добре. Договорихме се, че ако се случи нещо тревожно, те ще ми съобщят по радиото. Понеже не получих никакъв сигнал през време на нашето пътуване, останах вън от лагера цели три седмици. Това беше първата почивка, която си позволявах от няколко години насам, макар че моят отпуск беше, както казват, автобусна почивка, защото задачата ми беше да видя как се бяха развили резерватите от времето на последното ми посещение в тях. Моите приятели никога не бяха идвали в Източна Африка и от техния интерес разбирах какво силно впечатление им правеха красивите местности и дивите животни на свобода. Все повече и повече започнах да осъзнавам трудностите, които ни очакваха с непрекъснато растящия брой на посетителите — туристи.

Разбира се, ние се радваме, че все повече хора идват да гледат дивите животни, като с това носят и необходимите доходи на различните държави (а доходите от туризма бяха много нужни за местните страни), но как да запазим непокътната тази атмосфера на Африка, заради която всъщност се стремяха насам всичките тези хора? Това, което имам предвид, е тази особена, пълна с живот тишина на храсталаците, рядко нарушавана само от гласовете или шума на дивите животни. Но в момента, в който някое животно е забелязано от хората в някой автомобил, веднага се натрупват и много други автомобили. Животното впрочем вече е свикнало с тях и ги смята за безвредни чудовища на четири колела, част от обкръжаващия го пейзаж. Как може да се насърчава този непрекъснато растящ поток от туристи, а в същото време да не им се позволява да превръщат резерватите в огромни поляни, осеяни с боклуци? В момента положението може да се овладее, защото в нито един от съществуващите удобни хотели не могат да се обслужват напълно и да се снабдят с легла повече от стотина гости; по-евтино пътуващите посетители, които трябва да си носят свои провизии, не са толкова много и къмпингите, чиито посетители трябва да се грижат сами за себе си, са съвсем малко.

Колко ли време ще мине, се чудех аз, дотогава, когато туристите ще наводнят резерватите и те ще се превърнат в зоопаркове без решетки? Единственият начин да се предотврати това е да се организират още резервати за диви животни.

Националните паркове в Кения в този момент могат да гарантират опазването на 50% от съществуващите там видове и само поради тази причина съвършено необходимо е да се увеличи техният брой. Твърдо реших средствата от фонда „Елза“ да отидат главно за създаването на тези нови паркове. Всеки път, когато се връщам в моя лагер, все повече и повече се радвам на непокътнатата природа наоколо. Виждам колко съм щастлива, че живея (именно заради Пипа) в резервата Меру, който и досега е девствена земя.

Наскоро след моето завръщане в лагера се появи и Пипа. Тя силно мъркаше, докато я решех с четката, нежно ближеше ръката ми, а после налапа четката и започна да си играе с нея. Цицките й се бяха силно увеличили, а също и коремът й; всъщност коремът й беше много наедрял и аз предположих, че ще роди не по-късно от три седмици.

Тръгнахме на разходка, но скоро тя изостана и после изчезна. Арун ме увери, че сега това й било станало навик. Макар че идваше в лагера почти всеки ден, тя никога не се задържаше по-дълго, отколкото й беше необходимо да се справи със своята голяма порция месо. Тя без съмнение беше в отлично състояние и аз бях горещо благодарна на младия Арун за това, че той така добре се беше грижил за нея. Тогава той ми разказа всичко, което се беше случило. Докато ме нямало, той веднъж срещнал Пипа и нейния другар, проследил ги на известно разстояние и видял как един път тя подгонила бивол, а друг път — чакал. Той често намирал нейните следи заедно със следите на мъжкия гепард близо до рекичката Мулика; на два пъти тези следи го довели до дървото, под което първия път беше родила малките си, но в последно време той ги беше забелязал близо до гората между Кенмейър Лодж и лагера, където и следите на мъжкия гепард се срещали често.

Два дена Пипа не се появи. Нейното завръщане съвпада с времето, когато Гуиту беше намерил следите от лапите на нейния другар близо до Кенмейър. След като се нахрани добре, тя тръгна надолу по реката направо срещу два слона като че ли нарочно, разчитайки, че слоновете ще спрат да вървят след нея. Когато по-късно през същия следобед отидох нататък, намерих я пак на същото място. Тя охотно тръгна на разходка с мен и ме поведе към малката горичка близо до Кенмейър, където бързо изчезна, защото цялата земя беше покрита с пресни следи от стъпките на мъжки гепард; забавляваше ме нейното криене във високата трева, където тя се снишаваше толкова ниско, че коремът й почти достигаше до земята, а после мигновено се скриваше, когато забележеше, че мога да я видя.

През следващите седмици стана ясно, че тя се примиряваше, с нашето присъствие само защото я хранехме и все повече, и повече се сърдеше, когато я докоснех. Понякога сутрин се криеше и ни гледаше, докато я търсехме, а после бързо изтичваше до лагера и се нахранваше преди нашето завръщане. Движенията й започнаха да стават трудни и никога не отиваше далече от лагера, а веднъж, когато се появи един лъв, тя остана няколко дена при нас. Забелязах в изпражненията й глисти и с това можеше да се обясни огромният й апетит. Не ми се искаше да я чистя от глисти така близо до нейното освобождаване от бременност, тъй като това можеше да бъде вредно за нея, и писах писмо на ветеринарния лекар да ми препоръча лекарство против глисти за животни, когато са майки — кърмачки. Междувременно аз я хранех, колкото можеше да поеме. После тя пак изчезна за два дена и ако се съди по следите й, беше отишла в равнините отвъд горичката. Там беше станало любимото й място и аз мислех, че тя го намираше достатъчно безопасно, за да отгледа малките си в него.

На 17 август Пипа се появи в лагера в седем часа сутринта и след като се наяде добре, тръгна през пътя към равнината. Малко по-късно я видяхме в съвършено противоположната посока надолу по реката на дънера на едно дърво. Към пет часа следобед тя беше дошла близо до лагера и остана седнала върху един термитник, като ни гледаше как се приближаваме. Когато дойдохме наблизо, побягна, но понеже беше гладна, върна се и тръгна успоредно с нас на известно разстояние към лагера, за да си получи вечерята. Беше силно раздразнена и когато се опитах да й заговоря, отговори ми с ръмжене. Затова решихме да я оставим на спокойствие.

През нощта много близо до моята палатка дойде един слон; насочих фенера си към него и той изчезна съвсем безшумно. На сутринта намерих жалки остатъци от табелката с надписа „Експериментален лагер — вход забранен“: С това като че ли искаха да ми напомнят кой беше този, който контролираше и се разпореждаше с влизането и излизането тук.

Тръгнахме по следите на Пипа и нейния другар; те водеха към горичката. Почвата там беше много камениста и това затрудняваше търсенето на следи, затова се върнахме назад. Минаха още два дена и понеже все още не можехме да намерим следите й, аз започнах да се безпокоя и отидох с колата си при Джордж, за да го помоля да ни помогне да намерим Пипа. Той ми напомни, че когато Пипа роди първия път, тя не беше се появила цели осем дена, а сега бяха минали само четири.

След това ми показа телеграма от Лондон, с която ни молеха да отидем до Найроби, за да се срещнем с председателя на Комитета „Елза“ и да обсъдим важен договор. Трябваше да съобщим по телефона нашето решение най-късно до 23-ти, а днес беше 21-ви. Понеже моето присъствие в Найроби беше съвсем необходимо, решихме Джордж да ме вземе рано на следващата сутрин и се надявахме, ако имаме късмет, да се върнем в лагера още същия ден, след като караме колата 14 часа непрекъснато на отиване и връщане.

За да успокоя съвестта си, тръгнах заедно с Гуиту на разсъмване да търсим Пипа. Не бяхме отишли много далече, когато срещнахме камион от групата на ловците, който идваше от Кенмейър. Шофьорът ни каза, че видели Пипа да идва към нашия лагер. Оставих Гуиту да я посрещне, а аз бързо взех колата, отидох да намеря месо и се върнах, когато тя се появи. Видя ми се съвсем слаба и малка. Помилвах я и се надявах, че малките й са добре. Тя съвсем ясно показа, че е гладна и че няма настроение за нежности; за нещастие месото не беше прясно и тя отказа да го яде. Отказа да се качи и в колата, за да я заведа в лагера, където можех да й дам купичка мляко. Тръгнах с колата, като се надявах да й приготвя нещо за ядене, докато тя и Гуиту дойдат пеша в лагера. Но след като съм заминала, Пипа отишла към реката, за да пие вода, и после се върнала към горичката по следите си.

Докато Гуиту ми разказваше това, Джордж пристигна; решихме да отложим, пътуването до Найроби за няколко часа и да тръгнем след Пипа. Джордж е отличен следотърсач, така че той, Гуиту и аз гледахме всяко камъче, всяко прясно счупено клонче, внимателно разглеждахме местността сантиметър по сантиметър, където смятахме, че се беше скрила Пипа. Аз я виках по име, докато пресипнах, но напразно. Понеже не намерихме следите й, прекратихме търсенето.