Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (19)

Мбили, Уайти и Тату започват самостоятелен живот

Макар че за мен беше огромно облекчение да зная, че Пипа и нейните деца могат да живеят самостоятелно, аз все пак продължих да ги търся, за да разбера кога младите ще започнат да добиват храната си сами. И още много неща исках да науча, например докъде ще разширят територията си и как ще протече раздялата им с Пипа.

На 5 октомври намерихме пресни следи от нашите гепарди близо до река Мурера, на половината път между лагера и Леопардовата скала. Никога досега не бях срещала семейството в тези места. Помислих си, че близостта на реката ги беше накарала да разширят територията си над земя, която още димеше. Следите им водеха до едно гнездо, в което лежаха 21 щраусови яйца, обгорени от пламъците. От времето, когато за последен път бяхме хранили гепардите, бяха изминали 25 дена, като не се смята порцията мляко с бебешка храна, която им бяхме дали преди две седмици. Ако бяха гладни, те щяха да счупят няколко от тези яйца — Пипа много обичаше жълтък, — но всичките яйца бяха здрави. Може би гепардите не бяха докоснали яйцата, защото бяха обгорени? Исках да узная дали пожарът беше нарушил мътенето на яйцата и реших да се върна след две седмици и да видя дали ще се излюпят малки щрауси.

Към залез-слънце аз се разхождах недалеко от лагера, когато видях Мбили, Уайти и Тату да прибягват през пътя и да се отдалечават към реката. Помислих си, че от дългия път трябва да са изгладнели, и отидох с колата, до Кенмейър да взема една коза за тях, но когато се върнах, те си бяха отишли. Щом се развидели, Локал тръгна да ги търси и както по-късно разбрах, той е бил близо до тях, но те не са му се показали, докато не дойдох аз. Дори и тогава дойде само Мбили, като извиваше врат и искаше хубавите късчета. Останалите не бързаха да ни последват дори до едно сенчесто дърво, за да изядат донесената коза.

Прекарах една щастлива сутрин с гепардите, които изглеждаха прекрасно. Пипа беше дружелюбна както винаги, независимо от 25-дневната раздяла, ближеше лицето ми и леко захапваше ръцете ми. Младите обаче бяха станали много по-диви и се бяха отчуждили. Уайти ме заплашваше с резки удари с лапата си всеки път, когато се осмелявах да извадя някой кърлеж от нея. Затова бях много изненадана, когато през следващите пет дена Пипа на два пъти доведе младите гепарди в лагера, за да ги нахраним. След като беше положила толкова много усилия да ги държи далече от лагера, защо беше променила тактиката си сега, когато младите изглеждаха напълно готови да живеят естествения си самостоятелен живот? Но ако тя беше решила да наруши правилата, аз продължавах да се придържам към тях и като се надявах, че ще прекъсна други посещения в лагера, през следващите три седмици занесох три кози и много месо от зебра при „Ловната акация“, за да задоволявам ненаситния им апетит.

На 11 октомври бях събудена от тропота на някакво животно, което бягаше зад къщата, в която спях. В този момент готвачът ми донесе сутрешния чай и ми каза, че това било Пипа, която гонела антилопа. Излязох и видях три гепарда, седнали на пътя. Помислих, че това са младите гепарди, но бях сгрешила. Оказа се, че Уайти гонеше антилопата, а Пипа беше седнала на пътя с другите два гепарда. Тогава Пипа дойде при хладилника и ми даде да разбера, че все още беше гладна независимо от големите количества месо, което бяха погълнали през последните няколко дена. Имах само няколко парчета месо, които й предложих; тя ги раздели с Мбили и Тату.

Междувременно тръгнах по следите на Уайти, а те ме заведоха в гъсталака край реката. Намерих я при убита мъжка антилопа дукер. Тя беше задушила антилопата и я беше разтворила при задните крака. Аз се възхитих от Уайти, но тя ме погледна така, като че ли нищо не се беше случило, и дори изостави жертвата си, за да се присъедини към останалите, които в този момент се показаха на другия бряг на реката. Вдигнах антилопата, размахах я и Пипа мигновено прескочи реката; аз трябваше да пазя месото, докато дойдат младите, за да получат своя дял. Бях много учудена да видя с какво спокойствие Уайти гледаше как другите се нахвърлиха на убитото от нея животно, като едва я допуснаха при месото; тя си тръгна най-рано от всички, а Пипа се отдели от яденето последна и догони децата си, когато те се скриваха оттатък реката. След това измерих разстоянието, което Уайти беше пробягала, докато е гонила антилопата, и се оказа, че е 360 ярда. Тя ловко се беше справила с едрото животно, което показваше, че това не можеше да бъде първият й лов, въпреки че още не беше навършила 14 месеца.

Този ден беше празник за мен, защото вече знаех, че децата на Пипа в случай на необходимост могат да намират сами храна за себе си, и бях щастлива, че нашето подхранване не беше попречило на естественото им развитие. В сравнение с Пипа те бяха много по-напреднали, защото, когато беше на 20 месеца, тя не знаеше как да постъпи с една птица или с една коза. Бях успяла да установя времето, когато младите гепарди започват да отиват на лов сами, защото досега се смяташе, че те зависят от майките си, докато навършат две пълни години. През този период бях направила много филми за гепардите като картинна документация за тяхното развитие. Наскоро ме бяха помолили да прибавя още няколко сцени, които да покажат животните и мен, тъй като нашите отношения биха били интересни за евентуална телевизионна програма по-късно. Беше предложено филмът да бъде направен от професионален кинооператор. Бях научила много нови неща за поведението на гепардите и тяхното развитие, но все още не можех да разбера техния загадъчен характер. Това установих на другия ден, когато видях Мбили да се опитва да суче, легнала до Пипа.

Независимо от това възвръщане към детството младите, по мое мнение, скоро трябваше да се разделят с майка си и да започнат самостоятелен живот. Затова, ако искахме да направим някакъв филм на семейството, трябваше да побързаме, докато то не се беше разпаднало. Изгорената трева също ни беше от полза, защото ни даваше възможност да виждаме гепардите отдалече, което беше важно, в случай че те не одобряваха присъствието на кинооператора. Накрая решихме Джордж да направи филма. Надявахме се, че гепардите по-лесно ще приемат него, отколкото един непознат. Прекарахме много часове натоварени с тежките кинокамери в търсене на гепардите, преди да ги намерим в слоновата гора. Пипа внимателно душеше Джордж, а младите стояха на разстояние, докато не хвърлихме месото, което бяхме донесли. След това, като забравиха и Джордж, и статива, и камерата, и шума от снимането, те се заловиха с яденето и той успя да заснеме как държа месо за младите да ядат, как размахвам една кожа от коза, около която те скачат, и накрая как Пипа си почива до мен. След тези сполучливи снимки изминаха няколко дена, преди гепардите да се появят отново в лагера рано една сутрин.

Докато работниците отидат до Кенмейър, за да донесат овца, Тату подгони антилопа дукер, но не успя да я настигне. Може би това й развали настроението, защото тя реагира много свирепо, когато донесохме трупа на една овца при „Ловната акация“. Като пълзеше по земята разтреперана, тя ръмжеше заплашително и следеше всяко мое движение с пълни с ненавист очи. Тя ме държа в напрежение няколко минути, докато Пипа не ми дойде на помощ, и като мина между нас, спря я да не се хвърли върху мен. Може би Тату си мислеше, че аз бях виновна тя да изпусне антилопата, или смяташе, че трупът на овцата беше убитото от нея животно? Никога не бях я виждала в такова свирепо настроение и след това никой не можеше да ме убеди, че гепардите са безопасни животни: аз бях получила добър урок.

От този ден семейството започна да стои все по-далече и по-далече от лагера. Докато ги търсехме, един ден се натъкнахме отново на обгорелите от пожара щраусови яйца, които бях намерила преди две седмици. От яйцата бяха останали само черупки, но не намерих никакви следи от жълтък, залепен по вътрешността им, както би станало, ако яйцата бяха счупени преди излюпването на малките. Затова разбрах, че инкубацията беше протекла нормално и че дебелата черупка на щраусовото яйце запазва зародиша от пожар.

Наближаваха ноемврийските дъждове и предвестник за тях беше внезапното разцъфтяване на всички акациеви храсти. Те не само изпълниха тягостната атмосфера със свежия си аромат, но техните белоснежни цветчета изглеждаха прекрасни на фона на изгорелите храсти. Това внезапно разцъфтяване преди дъждовете беше реакция към повишената влажност на въздуха. Това даде време на насекомите да опрашат тичинките, преди силните дъждове да разрушат това великолепие. Сега разбрах защо, когато бягат бързо, жирафите навиват високо на гърба опашките си. Наблюдавах едно стадо да бяга през пояс от разцъфтели акации, които ясно се очертаваха сред тъмната околност. Забелязах, че опашките им са наравно с горния край на храстите; да ги държат навити и притиснати до гърбовете си беше сигурният начин да запазят дългите им пискюли от заплитане в бодливите клони.

Когато след десет дена семейството се появи, всички бяха в много добър вид освен Пипа, която беше покрита с кърлежи и разкървавени драскотини. Не можех да разбера защо младите не бяха нападнати от кърлежи, а само Пипа, която трябваше да има най-голям имунитет. Тя се търкулна до мен в удобно положение, за да изчистя кърлежите й, и търпеливо понасяше процедурата. Щом я изчистих, тя скочи и си тръгна, така че аз подозирах, че тя беше дошла само за да се възползува от моите услуги.

Първите проливни дъждове настъпиха и ние можехме да наблюдаваме как тревата расте почти с часове; за няколко дена черните равнини се превърнаха в огромни пространства от разлюляна трева с островчета от жълти, червени, бели и сини цветя. Особено небесносините цветове на пентанезиите служеха като великолепен фон на златистите гепарди, които за кратко време останаха близо до лагера.

За да направим още филми с „участието на хора“ в тази живописна местност, аз помолих Джордж да дойде и отново да си опитаме късмета. Не бяхме извървели повече от няколкостотин ярда, когато видяхме един гепард да се носи покрай нас с голяма скорост след една мъжка антилопа; и двете животни изчезнаха в гъсталака, откъдето след малко се разнесе отчаяно блеене. Докато стигнем до мястото на сражението, блеенето малко по малко затихна и ние намерихме Пипа да диша тежко, захапала гърлото на една антилопа дукер. Макар че животното беше вече неподвижно, тя не го отпусна няколко минути, а после го възседна с краката си и го повлече на открито място. Тогава извика младите. Те бяха застанали неподвижно на около 150 ярда настрана и наблюдаваха лова. Сега се спуснаха с все сила. Пипа нарочно изчака тяхното пристигане, преди да разкъса жертвата. Младите се нахвърлиха върху трупа така ненаситно, че за един час от антилопата не остана нищо освен малките рогчета. Не си заслужаваше те да се заравят и Пипа си тръгна с младите, само Мбили остана малко назад, за да си поиграе с рогата, а после се затича да догони останалите. На мен за пръв път ми се удаваше да видя как Пипа убива жертвата си и имахме късмет, че успяхме да заснемем това с кинокамера и фотоапарат. Направихме снимки, в които Пипа ми беше позволила да държа убитото от нея животно, докато всички гепарди ядяха.

Тревата беше станала много висока и гепардите не можеха да дебнат животни, затова бяха много гладни. За да не се измъчват да идват в лагера за месо, те отиваха направо в Кенмейър за своята дажба коза. Не исках това да им стане навик и реших, че единственият начин да предотвратя бъдещи посещения в Кенмейър Лодж беше да имам добри запаси от месо в лагера. Това скоро стана известно на два чакала, които се въртяха наблизо и станаха така нахални, че стояха на около 20 ярда от гепардите дори посред бял ден. Чакалите са гальовни и умни и биха станали прекрасни домашни животни, ако природата ги беше предпазила от участта да бъдат опасни носители на вируса на беса.

Тревата ставаше все по-висока и по-висока и накрая Пипа се премести до Леопардовата скала, където растителността не беше така изобилна. Там тя можеше да гледа животните, които играеха сутрин на площадката на летището. Една вечер заварихме цялото семейство там; макар че те много се зарадваха, като ни видяха, не направиха никакъв опит да ни последват и останаха на това място дели девет дена. Следващият път, когато ги видяхме, беше на една миля нагоре по реката, на отсрещния бряг. Докато вземем месо и преминем през реката, гепардите изчезнаха, а по дърветата наоколо останаха много лешояди. Два часа търсихме убитото животно и нашето семейство, но не намерихме нито една следа и от двете, докато се стъмни. Едва тогава забелязах четири глави на гепарди на няколкостотин ярда от нас; те ни наблюдаваха, докато хвърлихме месото пред тях, и тогава, макар че стомасите им бяха пълни, се нахвърлиха на него и го погълнаха изключително бързо. Уайти и Тату вече бяха много пораснали и бяха по-едри от Пипа, дори Мбили сега беше доста закръглена. Тя беше единствената, която още се държеше дружелюбно с нас; когато се приближи, забелязах разкървавена драскотина на единия й заден крак, но съдейки по игривото й скачане, раната не й причиняваше голяма болка. На другата сутрин на около половин миля от мястото, на което бяхме видели лешоядите, намерихме крака на неголяма антилопа. Тревата наоколо беше отъпкана, а имаше и други признаци на борба. Спомних си раната на крака на Мбили и се запитах дали тя не беше убила антилопата?

През следващите няколко месеца гепардите идваха при нас много рядко, а веднъж отсъствуваха цели 15 дена. Ние намерихме остатъци от животните, които бяха убили, заедно със следи от техните стъпки, а веднъж пристигнахме при тях в момента, когато дебнеха шест газели на Грант. Наредени ветрилообразно, те пълзяха в кръг, с кореми, прилепени до земята, докато дойдоха съвсем близко до пасящите животни, но, изглежда, те доловиха нещо и веднага побягнаха.

Понеже гепардите убиваха главно антилопи дик-дик и дукер или токачки, които не бяха достатъчни за четири големи празни стомаха, аз продължавах от време на време да им нося месо. Докато правех това, скоро забелязах, че между Пипа и децата й имаше нови отношения. По-рано, каквото и да правеха, тя винаги вземаше инициативата, а сега почти винаги ме наблюдаваше отстрани, докато хранех младите, и се присъединяваше само след като те се нахранеха. Никога не проявяваше ревност, когато показвах предпочитание към Мбили. Тату, от друга страна, беше станала грубиянка и на няколко пъти връхлиташе към мен без всякаква причина.

На 6 декември, когато гепардите станаха на 16 и половина месеца, ние ги хранехме на няколкостотин ярда от лагера. Надявахме се да направим няколко снимки и се върнахме на това място в пет часа следобед, но там намерихме само Пипа, която се беше качила на едно дърво и тревожно викаше децата си със своето „и-хн, и-хн“. Ясно бе, че ги беше загубила. Тя душеше земята и ни поведе на около половин миля през гъста трева, където за нас беше невъзможно да намерим следи. Когато излязохме на открито място, забелязахме отпечатъци от лапите им. Тук Пипа седна, започна да мърка, изтегна се на земята и ме покани да махам кърлежите й. Ние си поиграхме почти докато се стъмни и аз започнах да се безпокоя за младите. Пипа не мръдна от мястото, си, когато станах да си тръгвам и започнах да викам младите по име. Намерих ги само на 300 ярда как поглеждаха зад едно дърво. Разбира се, Мбили беше тази, която стана и тръгна след мен. Когато се върнах при Пипа, тя като че ли през цялото време знаеше, че те са наблизо. Ласкаво се облизваха една друга и почакаха Уайти, а после полека изчезнаха в тъмнината, последвани от Тату, която вървеше на известно разстояние и не се приближи до майка си, докато аз бях там.

От този ден младите отсъствуваха все по-дълго и по-дълго, докато на 20 декември Мбили изчезна. Това стана по времето, когато бях на лекар в Найроби за няколко дена. Докато отсъствувах, Локал срещнал семейството надолу край реката по пътя за Кенмейър, където по-късно следобед видял Пипа. На другата сутрин забелязал Мбили да се крие под едно дърво терминалия недалеко от Кенмейър Лодж. Това дърво наричахме „Мъжкото дърво“, защото другарят на Пипа винаги минаваше под него, когато беше по тези места. Мбили била гладна и допуснала Локал да дойде много близо, като очаквала, че той ще я нахрани. Понеже нямал какво да й даде, той отишъл до лагера да вземе храна, но като се върнал, не намерил следа нито от Мбили, нито от другите гепарди. През нощта няколко лъва със своя рев не оставили ловците в Кенмейър Лодж да спят. Моето завръщане от Найроби към пет часа съвпадна с идването на Пипа при нас. Тя отказа да дойде в лагера, но остана на пътя и чакаше, докато й занесох месо. Още по-странно ми се видя това, че тя дори не докосна месото, а побягна в тръс надолу по пътя за Кенмейър. Помислих, че иска да ни заведе при младите, затова помолих Локал да я последва, докато аз отида да взема още месо. Когато догоних Локал близо до „Мъжкото дърво“, той все още не можеше да си поеме дъх, уморен от тичането си след Пипа; каза ми, че тя продължила да бяга в тръс по пътя до дървото и след това се спуснала към равнините с такава скорост, че за него било невъзможно да тича след нея. След като я изгубил, дошъл на пътя да ме посрещне.

Тръгнахме по следите й, но стана много късно и продължихме сутринта. Когато се върнахме към обед, разбрахме, че Пипа е идвала в лагера, нахранила се е добре и е тръгнала по пътя към Леопардовата скала. Това беше обратната посока на тази, по която тя ни беше повела предишния ден. Изглеждаше, че е искала да избегне срещата си с лъва, който чухме да реве предишната нощ от другия бряг на реката. Не намерихме нейните следи, но на другия ден срещнахме Уайти и Тату до „Калното дърво“ на две мили от лагера. И двете бяха много плахи, но не можаха да устоят на месото, което им предложихме. Повлякоха го в трънливите храсти и ние ги оставихме, като тръгнахме да търсим останалите гепарди. Изминаха още два часа, преди да намерим Пипа, макар че тя беше само на половин миля по-далече. Махнах кърлежите от тялото й и я нахраних, после тя бавно тръгна след нас към своите дъщери и дори не ги лизна както друг път, а легна на известно разстояние от тях. Чудех се къде беше Мбили.

Тя не беше се появила цели четири дена. Спомних си как Пипа се беше развълнувала, когато й бяхме отнели малкия Дюм и Уайти и ми се искаше да й помогна да намери Мбили. Затова започнах да я викам, но Пипа никак не реагира на това и скоро задряма. И макар че ние прекарахме останалата част от деня в търсене на Мбили, не можахме да я намерим. На другия ден намерихме само Пипа с Уайти и Тату при „Калното дърво“. Беше 24 декември и бяхме решили да им дадем хубав празничен обед.

Последните три години Коледа беше тъжно време за нас. Този път празникът се помрачаваше не само от тревогата ми за Мбили, но и от ужасната новина за смъртта на Арун Шарма, който се беше удавил в морето през време на отпуската си. Очаквахме го да дойде при нас за празника и новината за неговата смърт ни разтърси дълбоко. На Коледа намерихме само Уайти и Тату при „Калното дърво“. Следите на Пипа водеха далеко към равнината, където беше родила малките, и оттам още на три мили — най-далечното разстояние, на което беше ходила досега. Земята тук беше суха, с открити храсти и по червеникавия пясък лесно можехме да различим следите на антилопи дукер и дик-дик. През следващата седмица на два пъти намирахме там следите на гепард, а един път видяхме двойни следи. Локал смяташе, че по-малките са на Пипа, тъй като Мбили беше станала по-едра от майка си, но не знаехме точно на кого бяха по-големите стъпки, дали на Мбили или на другаря на Пипа.

Семейството гепарди върху термитник

Пипа дава три урока по катерене

Една сутрин на пясъчната площадка

На „Ловната акация“

Следобедна почивка — сиеста

Семейството върху термитно хълмче

Трите сестри

Мбили и каната за вода

Малките играят с кожа

Тату и Уайти

Мбили все още суче

Схватка

Пипа с убитата от нея антилопа дукер

Гепардите се доверяват на Джой да държи „тяхната“ плячка

Мбили забелязва една кожа

Окото на Мбили оздравя

Наводненият лагер

Джой с един бял носорог

Пипа с третото си поколение на 9 дена

Четвъртото поколение на възраст 14 дена

Петнистият сфинкс

През това време Уайти и Тату стояха все при „Калното дърво“ и се държаха така, като че ли им беше наредено да стоят там. С всеки изминат ден те ставаха все по-диви и съвсем не скриваха, че ни търпяха само защото им носехме месо. Ако се осмелявах да дойда по-наблизо до тях, те посягаха да ме ударят. Опитвах се да не се тревожа за Мбили, като се надявах на това, че е с майка си. Но на Нова година Пипа се появи в лагера сама. Тя дойде доста рано, душеше земята и повтаряше своето тревожно „и-хн, и-хн“. Допуснах, че Мбили се спотайва някъде наблизо. За да я накарам да излезе от скривалището си, дадох на Пипа месо, но нито Мбили се показа, нито Пипа се докосна до месото. Тя тръгна към тази страна, където бяхме виждали Уайти и Тату през последната седмица. Измина двете мили разстояние много бързо, като че ли знаеше, че младите гепарди са при „Калното дърво“. Именно там те се срещнаха и държането им ме изненада. Те просто се заловиха с яденето. Поведението на Пипа беше много странно. Изглеждаше, че тя беше оставила младите под моя закрила през тези осем дена, докато я нямаше; ако не беше така, как можеше да се обясни това, че дойде в лагера, а после започна да ги вика и се отказа да яде, докато не се съберат заедно? Тя така уверено вървеше към „Калното дърво“, като че ли не се съмняваше, че младите бяха здрави и читави. Можех ли да смятам нейното пълно безразличие към отсъствието на Мбили също за добър знак? Мбили отсъствуваше вече 12 дена.

Продължихме търсенето, докато съвсем загубихме сили, но не успяхме да намерим нищо. Един ловец ни съобщи, че късно един следобед бил видял близо до Кенмейър Лодж два седнали гепарда, които, както изглеждало, не се страхували от хора; друго не знаехме. Търсехме от сутрин до вечер, дори и в най-горещите обедни часове, докато Пипа продължаваше обичайните си посещения в лагера, абсолютно равнодушна към това, че Мбили отсъствува вече 17 дена.

Една сутрин дадох на гепардите при „Ловната акация“ почти целия труп на една коза, преди да тръгна да търся Мбили. Когато се връщах привечер, намерих гепардите наблизо много сънливи след големия обед. Сложих главата си на рамото на Пипа и се опитах да се отпусна, доколкото можех, но тревогата ми не ме напускаше. Фактът, че изчезването на Мбили съвпадаше с нашествието на лъва, ме караше да мисля най-страшното. Започнах пак да викам Мбили. Пипа се вслуша и повдигна глава. Вече се беше стъмнило съвсем и Локал дойде да ме вземе. Трогнах се от неговата загриженост и тръгнахме към къщи, но на половината път изведнъж видях една глава на гепард да надзърта през тревата. Това беше Мбили с нейното познато дяволито изражение, когато очакваше вкусни парченца. Нямах нищо, което да й дам, освен главата на козела. Помолих Локал да я донесе и да разчупи костите, за да може Мбили да се нахрани с това оскъдно ядене. Междувременно й дадох млякото, което сестрите й не бяха изпили. Тя го излока и облиза съда. Козината й, макар че беше пълна с бодли, имаше прекрасен блясък и тя самата изглеждаше великолепно.

Подмамих Мбили да ме последва в посоката, където беше нейното семейство. Преди да пристигнем, Локал ни настигна с месото, което тя набързо изгълта до последното парченце, и то съвсем навреме, за да го спаси от Уайти, която видяхме да извива врата си над тревата. Миг след това тя се спусна към Мбили и започна да я ближе. По-късно към тях се присъедини и Тату и трите весело се търкаляха по земята, а след това радостно скочиха над Пипа. Без да се помръдне от мястото си, тя приветствува Мбили с високо мъркане. Младото гепардче я прегърна нежно и започна да търка главата си в нея. Никога досега не бях я виждала така бурно да проявява любовта си. Просто не можех да повярвам, че Мбили, тази малка слабачка, първа показа на по-силните си сестри, че може успешно да живее самостоятелно, и то за толкова дълго време. Ако съдех от поведението на Пипа, която беше на 16 месеца и половина, когато се случваше да отсъствува и за по-дълго време в компания на мъжки гепард, беше напълно естествено, че една от нейните дъщери вече проявяваше интерес към другия пол. Те още не бяха дораснали за съешаване, но въпреки това аз реших, че ловецът бе видял Мбили с нейния приятел при Кенмейър.

Завръщането на Мбили ми достави голяма радост и ми се стори, че и тя споделяше моите чувства. Мбили беше много весела и случайно плисна млякото в лицето ми. Докато бършех очите си, тя грабна парче козя кожа й започна да се върти наоколо, като че ли искаше да ми се извини за своето нехайство. Накрая се хвърли до краката ми и започна да мърка с всичка сила.

Няколко дена по-късно Пипа дойде в лагера, куцайки силно с десния преден крак. Опипах крака от рамото до пръстите, но не намерих никаква повреда, пък и самата Пипа не показа, че изпитва болка. Въпреки това през следващата седмица куцането се влоши и тя се движеше трудно. Бях много изненадана, че въпреки всичко тя всеки ден водеше младите гепарди на големи разстояния до подножието на хребета Мулика, където спираха до малка горичка. Тук те останаха няколко дена. Пипа лежеше под сянката на голямото дърво терминалия, докато малките се забавляваха, като се катереха по едно паднало дърво. Това беше идеално място за почивка и възстановяване, при условие че не трябваше да уморява болния си крак в търсене на храна. Затова аз поех грижата за храната.

Интересно беше да наблюдавам как Уайти и особено Тату сега признаваха превъзходството на Мбили. Беше ми жал за Тату, когато от безопасно разстояние тя следеше нашите игри с козята кожа и макар че понякога се осмеляваше да се присъедини към нас, никога не си позволяваше да ми се довери, както правеше Мбили. Поведението на Пипа също се беше променило. Сега тя беше изключително нежна и когато захапваше ръката ми, като че ли искаше да ми изкаже благодарността си за помощта, която им оказвах. Никак не можех да разбера какво беше станало на крака й; тя внимаваше много, когато стъпваше на болната си лапа, и вървеше бавно, но понякога играеше с малките и тичаше в кръг, като че ли нищо не я болеше.

Три дена ние загубихме следите на семейството. След това при мен дойде група посетители и ми казаха, че сутринта близо до пътя видели четири гепарда, а един от тях бил толкова доверчив, че позирал за снимка. Когато чуха, че не мога да намеря Пипа и младите гепарди, те предложиха техният готвач да дойде с нас и да ни покаже мястото, където бяха срещнали семейството гепарди. Взехме месо и мляко с бебешка храна, пропътувахме 16 мили, минахме покрай Леопардовата скала и още по-нататък към първия лагер на Пипа и наистина ги намерихме и четирите близо до „Вилата на бързащия лъв“. Пипа все още куцаше и не ми позволяваше да я докосвам по корема; забелязах, че и цицките й бяха набъбнали от мляко. Тогава се сетих, че следите, които бяхме видели преди шест седмици в Сухите равнини, са били следите на Пипа и нейния съпруг, чиито рожби тя носеше сега. Как беше разбрала, че тогава той се намира на шест мили от нея, можеше да се обясни само с нейната телепатия. Интересно беше, че тя бе забременяла отново веднага щом Мбили, Тату и Уайти се научиха да убиват жертвите си и да водят независим живот.

А какво щеше да стане, ако новото й семейство се появеше докато предишните й деца не бяха се още отделили от майка си? Знаех, че една майка — гепард в Националния парк в Найроби се оказала в същото положение. Тя решила задачата с това, че се измъкнала през оградата от пределите на чарка и там, далеко от своите вече независими деца, родила малките. Когато след няколко седмици директорът на парка я подмамил да се върне заедно с малките си, тя свирепо гонела предишните си деца. Но как щеше Пипа да изгони дъщерите си, когато беше възпрепятствувана от болния си крак и се нуждаеше от моята помощ, а това щеше да накара младите гепарди да останат при нея? Откакто беше започнала да куца преди 20 дена, тя беше изминала 18 мили, а това едва ли щеше да помогне за по-бързото й оздравяване.

На следващата сутрин намерихме семейството още половин миля по-нататък, когато си почиваха върху голяма купчина земя, каквито имаше много начесто покрай новостроящия се път. Пътят беше широк, с три платна, прав като стрела и свързваше всички малки пътища. Понеже по него все още нямаше движение, той служеше на животните за пясъчни бани и за игри, а на хищниците — за наблюдателна площадка. Пипа го използуваше напълно. Тя не можеше да намери по добра тренировъчна площадка за младите гепарди, понеже съседната равнина никога не се превръщаше в блато, дори и през дъждовните периоди, и гъмжеше от стада газели на Грант, водни козли, зебри, антилопи конгони и орикс. От върховете на купчинките гепардите можеха да оглеждат пътя на дълги разстояния, а в храстите отстрани можеха да намерят прекрасно прикритие, когато дебнеха жертвите си. Гепардите напълно използуваха възможностите, които обстановката им предлагаше, и този път ги заварихме, като дебнеха два африкански глигана. Гепардите ловко се промъкваха към тях, но после трябва да са видели внушителните им бивни зъби, затова решиха да не ги гонят и внезапно прекратиха преследването. През следващите няколко дена наблюдавахме как семейството се придвижваше надолу по пътя близо до входа на резервата: това беше мястото, което най-малко исках да посещават.

Веднъж в моя лагер дойдоха двама ветеринарни лекари и понеже бяха чули за заболяването на Пипа, предложиха своята помощ. Един от тях беше д-р Сейър, приятел на семейство Харторн: той бил на работа във ветеринарната лаборатория в Найроби. Описах симптомите на заболяването на Пипа, но това не беше достатъчно, за да поставят диагноза, затова решихме да отидем при нея. Като наблюдават през бинокъла отдалече как движа крака на Пипа, ветеринарните лекари щяха да се опитат да определят причината за куцането й.

Докато намерим гепардите, стана обед и те всички сънливо си почиваха под един храст. Оставих лекарите в ландроувъра и отидох при Пипа. Като се преструвах, че си играя с нея, аз движех десния й крак в различни положения. Това убеди ветеринарните лекари, че нямаше разместване на рамото или скъсване на някое сухожилие, обаче те заявиха, че за да поставят точна диагноза, необходимо е един от тях сам да движи крака. Не знаех дали Пипа ще позволи на непознат човек да я докосва, затова д-р Сейър и аз се приближихме много внимателно. Младите гепарди веднага побягнаха, но Пипа се държа така, като че ли сме дошли да й помогнем. Тя позволи на ветеринарния лекар да опипа крака й и той намери, че малките костички в лапата бяха навехнати. Ако се осигури спокойствие на крака, костичките ще се върнат в нормалното си състояние, но в противен случай възпалението може да премине в болезнен хроничен артрит. В сегашния стадий това може да се предотврати, като й се дава бутацолидин. Като обещаха да изпратят от Найроби лекарството, което трябваше да давам на Пипа по две таблетки дневно в продължение на седем дена, ветеринарните лекари си заминаха. Аз им бях много задължена за помощта.

Междувременно семейството отиде още по-далече по пътя. Те вече излязоха извън пределите, в които обикновено се осмеляваха да се движат. Пипа отново беше разширила своите владения, но аз се надявах, че няма да излезе от границите на резервата. Да се намеся беше трудно, затова възложих всичките си надежди на шестте бели носорога, които, откакто бяха внесени от Южна Африка преди две години, живееха в една ограничена зона близо до входа. В тази част на парка имаше най-малко мухи цеце и затова тя беше избрана, за да получат носорозите естествен имунитет срещу трипанозомоза. Ежеседмичните анализи на кръвта бяха потвърдили, че имунитетът срещу трипанозомозата беше вече придобит и бе решено носорозите да бъдат преместени в центъра на резервата. За да ги приготвят за дългия път, през деня ги пускаха вън от оградата и беше обикновена гледка да се видят тези огромни животни, карани от пазачите си като стада говеда. Надявах се, че шумът, който придружаваше изкарването на носорозите, може да се окаже неприятен за нашите гепарди и да ги накара да се върнат към равнината.

По отношение на Пипа това се оказа вярно, но една сутрин намерихме младите гепарди почти срещу лагера на носорозите. Бяхме вървели по следите им в продължение на три часа от Мулика, която тук тече недалеко от лявата страна на пътя, а отдясно успоредно с нея тече Мурера. Младите гепарди бяха много гладни, но често прекъсваха яденето си и поглеждаха по посока на Мурера, а понякога дори правеха няколко крачки в това направление. Като предполагахме, че там се крие Пипа, ние я търсихме почти целия ден. Младите за мое учудване не се отделяха от мястото, където ги бяхме намерили. На следващата сутрин намерихме Пипа и семейството й почти на една миля от вратата и група туристи ги фотографираха. Пипа така ясно изразяваше подозрението си към всичко, което ставаше наоколо й, че помолих туристите да оставят гепардите на мира; едва тогава тя се успокои. Докато я хранех, сложих първата порция от лекарството бутацолидин в месото. Това стана точно навреме, защото веднага след това тя тръгна към вратата, без дори да се обърне назад за младите. Те я гледаха как изчезва, но не се опитаха да я догонят, а започнаха да се забавляват с парче козя кожа и като се наиграха, оттеглиха се към един храст, за да подремнат явно доволни, че бяха сами.

Младите гепарди бяха вече на 17 месеца и половина. Не знаех, че в този момент бях свидетелка на окончателното разделяне на Пипа с децата й.

От времето, когато бяхме срещнали гепардите преди десет дена близо до стария лагер на Пипа, те бяха изследвали нови места за лов; тук те щяха винаги да намират много животни и вода, защото и двете реки — Мулика и Мурера — не бяха далече и това беше идеално място за гепарди, около седем мили дълго и две широко. Пипа постепенно беше запознала децата си с територия от 63 квадратни мили и беше направила това на четири етапа, като всеки път беше разширявала границите. Сега те знаеха всичко, което им беше нужно да знаят, за да могат да живеят самостоятелно. Бях много учудена, като гледах колко равнодушно приемаха младите отсъствието на майка си, макар че не бяха се преместили от мястото, където бе станала раздялата им предишния ден. Те никак не я търсеха, нито изглеждаше, че им липсва, когато ги хранехме, а след това започнаха игра до самозабрава, като тичаха в кръг около купчина пръст.

Намерихме следите на Пипа на около половин миля от това място близо до остатъка от скоро убита антилопа дукер. Но въпреки това, когато я срещнахме на другия ден, тя беше много гладна и с голям апетит погълна втората порция бутацолидин. Бях го скрила в малко парче месо, което и дадох преди основното ядене. Тя беше много раздразнителна и ръмжеше всеки път, когато се опитвах да я докосна. Веднага щом се наяде до насита, тръгна през равнината към Леопардовата скала. Всеки път, когато срещахме младите, те изглеждаха щастливи, че са сами, почти през всичкото време играеха и едва докосваха месото, което им носехме. По едно време се заинтересуваха от появяването на стадо зебри, което и на мен ми се стори интересно, защото в средата на 25 обикновени имаше една зебра албинос с такива бледи ивици, че изглеждаше почти бяла. Тя като че ли съзнаваше своята странност, защото никога не напускаше добре защитеното си централно положение. Когато и по-късно пак срещнахме това стадо, бялата зебра винаги беше в центъра.