Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (4)

Решавам да върна на Пипа свободата

В тези седмици на изпитание Пипа беше моята утеха; чудесно беше да я гледам как бързо развива инстинктите си, въпреки че от ден на ден ставаше все по-трудно и по-трудно да се справям с нея. Изглеждаше, че тя живее само за онези часове, когато я извеждах в равнината, където можеше да лудува и да се весели; радостно беше да я гледам как се наслаждава на свободата си и радостта ми намаляваше, когато се опитвах да я върна към затвора й. За да й дам по-голяма възможност да се движи из къщи, аз разширих ограденото място, в което живееше, а между две дървета опънах стоманена тел, на която закачих нашийника й с една халка, за да може да се движи по нея. Няколко дена Пипа с удоволствие тичаше по дължината на телта, но скоро тази ограничена свобода й омръзна. Като я гледах как се хвърляше по мрежата или как безумно тичаше назад и напред в заграденото място, аз се убедих, че продължителният затвор ще развали характера й. И макар че Пипа беше само на петнадесет месеца, твърде млада, за да може да живее сама, аз реших колкото може по-скоро да я заведа в резервата Меру и да остана с нея там, докато тя окончателно се върне към естествения живот на гепардите.

Във връзка с моя план аз се посъветвах с двама приятели, които по-рано бяха отглеждали гепарди; и двамата ме уверяваха, че Пипа винаги ще остане зависима от мен, защото ако гепардът някога е установил близък контакт с човек, ако е приемал храна от ръката му и е държал ръката му в устата си, той никога окончателно не напуска своя приятел, макар и да изчезва за по няколко дена. Независимо от тези обезсърчителни думи аз реших да дам на Пипа поне възможност да опита сама да живее своя естествен живот. За да я подготвя за това, аз я инжектирах срещу кучешка чума и писах писмо до семейство Данки за тяхното съгласие да пусна Пипа на свобода. Почувствувах голямо облекчение, когато получих отговора им:

„Да, ние и двамата ще се радваме да чуем, че Пипа се е върнала да живее отново на свобода. Именно това е, което й е нужно; тогава ние всички ще смятаме, че сме могли да спасим действително живота й и че сме и дали свободата, в която тя трябва да живее. Надяваме се, че вие няма да бъдете много тъжна, когато тя си отиде. Лично на мен — пишеше съпругата на Данки — тя още ми липсва и аз зная, че и с вас ще бъде същото. Много се радвам, че сте успели да освободите два от лъвовете (Бой и Гърл) и да ги върнете към техния естествен свободен живот; на мен винаги ми е било тъжно да ги гледам затворени в клетки. Аз дори не мога да водя децата си тук в зоопарка, защото винаги се разстройвам, като гледам бедните животни в студените и влажни клетки, а и децата се вълнуват, като ги гледат в това състояние, и не обичат да ходят там.“

Отидохме в Изиоло да си вземем принадлежностите за лагеруване. Наехме двама пазачи да се грижат за къщата и мебелите ни, а ние се върнахме в Наро Мору; там наехме част от една къща и складирахме вещите си в нея, докато сме на лагер във връзка с работата ни по връщане свободата на нашите животни.

Дъждът се лееше непрекъснато и това правеше много трудно уреждането на лагерите ни в резервата Меру. А понеже гепарди и лъвове не могат да живеят добре заедно, беше, ни невъзможно да ги държим в един и същ лагер. Решихме да направим два лагера на разстояние 16 мили един от друг; по този начин животните щяха да бъдат разделени, а на нас нямаше да ни бъде трудно да поддържаме тясна връзка с тях. Джордж и аз наехме двама млади помощници, по един за всеки от нас. Във връзка с необходимите приготовления те трябваше да изминават повече от 180 мили по калните пътища между Наро Мору и резервата Меру. Накрая всичко беше готово за пренасянето ни. Джордж замина пръв със своя ландроувър, в който беше клетката на лъвовете Бой и Гърл, а аз с Пипа го последвах след няколко дена. Калните и хлъзгави пътища ме забавиха много, а освен това попаднах на пътна полицейска проверка и за мое учудване се оказа, че нямам заверено разрешително да карам кола. Докато обясня, че всичките документи, свързани с колата ми, се намират у моя довереник — счетоводител в Найроби, и докато напиша писмо до неговата канцелария с молба да се занимае с това дело, изминаха няколко часа и затова пристигнахме на мястото късно следобед.

Там ни посрещна заместник-директорът на резервата, Джозеф Мбуругу, който щедро обеща да направи за нас всичко, което е по силите му. Той принадлежеше към племето именти-меру и заместваше директора през време на отпуската му. Аз незабавно се възползувах от неговата любезност и поисках да ми изпрати работници, за да разчистим ново пространство за лагер, защото мястото, което моят помощник беше приготвил, беше много далече от реката, откъдето трябваше да носим вода, и много близо до пътя, за да бъде изолирано. Джозеф обеща да ми изпрати хора на следната сутрин и си тръгна, а ние започнахме да се приготвяме за нощуване. Макар че бяхме много уморени, спахме малко и слушахме непрекъснато ръмженето на някакъв лъв, който обикаляше лагера до разсъмване.

Работниците пристигнаха рано и започна един пълен с усилия работен ден. Вързах Пипа с каишка и всички тръгнахме да избираме място за новия лагер. Като се промъквахме с мъка през тревата, която достигаше до раменете ни, аз забелязах, че Пипа започна да нервничи, особено когато се приближавахме до реката. Отначало тя се притискаше плътно до мен, а после се спираше и отказваше да върви по-нататък, затова я заведох наблизо, под сянката на едно голямо дърво. За лагер избрахме хубаво местенце под голяма акация.

Скоро това място се изпълни с шумни африканци, които разчистваха площадката и издигаха палатките. Пипа не беше доволна, че я лишаваме от такова развлечение, и започна да издава своя протест, като „чуруликаше“ сред големия шум от кирки и викове, докато най-после я пуснах на свобода. Страхът ми, че може да избяга, не се оправда; за моя изненада тя спокойно се разхождаше между работещите хора, без да им обръща внимание.

Новият ни лагер беше разположен в подножието на полегат склон, скрит от пътя, който водеше до Леопардовата скала, където на четири мили от нас се помещаваше дирекцията на резервата. Разстоянието от лагера до реката беше около 150 ярда^[1]. За да си осигурим снабдяване с вода, в случай че слонове или други диви животни заемат пътя към реката, Джозеф ни достави достатъчно тръби, за да можем чрез помпене да изкачваме водата направо в лагера. Това беше разкош, какъвто никога досега не бях имала в своите пътешествия от 28 години сафари и лагеруване. Джозеф ми предостави и един мъж от ловния полк, за да ни придружава в нашите разходки с Пипа.

Човекът, който щеше да ни придружава в разходките, се оказа наш стар приятел, добър, предан мъж от племето игембе-меру, който искрено обичаше животните. Освен това той беше един от най-добрите ловци, които познават отлично следите на дивеча; по-добър не бяхме срещали. По професия беше дърводелец, но дълго време беше работил с Джордж във връзка със събирането на информация за Отдела по опазване на дивите животни. По-късно той се грижеше за хранителните припаси на Елза до самата й смърт през 1961 г. Сърцето му беше толкова любвеобилно, колкото и безспирният поток от думи. Той непрекъснато имаше грижи или с нови съпруги, или с такива, които го напускаха. И сега, когато го попитах за семейството му, той се усмихна и ми призна с намигване, че му трябвали съвсем малко пари, за да заплати сватбената цена за новата си жена. Аз не говоря добре диалекта суахили, въпреки че цели 28 години съм успявала да се разбирам с африканците. Но сега, като слушах нашия стар приятел да говори бързо и увлечено, на мен ми беше необходимо и малко досещане, за да разбера, че думата, която ми звучеше като „локал“, всъщност означава Леопардовата скала, където той искаше да се запозная с неговата невеста. Понеже името му Тойтангуру за мен беше толкова трудно, колкото за него английските думи, аз започнах да го наричам Локал^[2].

Поставихме палатките за обслужващия персонал недалеко от моята палатка, а палатката за моя помощник — близо до кухненския навес, склада и ограденото място за Пипа. Най-после цялото място беше заградено с мрежа, за да ни пази от неканени гости.

Директорът на парка избра това място за моя лагер, защото беше близо до Леопардовата скала и защото равнините, които го заобикаляха, представляваха идеално място за гепарди. Те бяха покрити с редки групи дървета и храсти, които даваха възможност хубаво да се вижда във всички посоки. Пипа особено я привличаха многобройните термитни хълмове, които се открояваха като червеникави островърхи кулички всред пищната ярка зеленина.

Същия следобед по време на нашата първа разходка из полето Пипа бързо разбра, че термитните хълмчета са прекрасни възвишения за наблюдение. Тя скачаше по тях и наблюдаваше газелите на Грант, водните козли, антилопите еланд, конгони, орикс и бабуините. Не пропусна нито едно дърво с груба кора да не се изкачи по него, а ние през всичкото време внимателно я следяхме да не изчезне в гъстите листа. От високите дървета тя разглеждаше околността и ни караше да я чакаме, а после скачаше на земята и подгонваше ято токачки, принуждавайки ги да политат във въздуха. После вниманието й се привличаше от някой козел и преди да успеем да я спрем, тя се спускаше след него и двамата се скриваха във високата трева. Когато се връщаше, тя търкаше главата си в коляното ми и мъркаше, но бързо спираше щом някоя птичка се мернеше, и тогава започваше нова гонитба. Никога не бях виждала Пипа толкова игрива и пълна с енергия. Нейната радост заразяваше всички ни. При залез-слънце, когато се връщахме към лагера, тя поигра на гоненица с две антилопи конгони и чак тогава реши да ни последва и да пристъпи към вечерята си. За да я оставя на пълна свобода, аз свалих нашийника от врата й. Само нощем я затварях в ограденото за нея място, за да я запазя от хищниците, докато не се научеше да се защищава сама. За да има нещо познато в новия лагер, аз бях взела старата й дървена къщичка, която сглобихме вътре в заграденото място. Това се оказа много сполучливо, защото от този ден нататък всяка сутрин, щом се развиделееше, чувах Пипа да скача върху покрива на къщичката и да стои там, докато я поведем на сутрешната й разходка.

Гепардите и лъвовете всякога се възползуват от предимствата, които високите места им предлагат, било то някой хълм, скала, дърво, мравуняк или кола. Бяха ми разказвали за група лъвове в Танзания, които заели изоставена къща и хората често ги виждали на покрива или на терасата. Възвишенията предлагат не само стратегически позиции, но те често се намират над пояса, до който достига мухата цеце, и винаги са облъхвани от лек ветрец. Покривът на дървената къща на Пипа заместваше тези възвишения и тя го използуваше много добре.

На другата сутрин ме събуди грохот на слонове. Очевидно ние бяхме направили лагера си близо до мястото на техния водопой. Вдигнали хоботите си и душещи новата миризма, два от тези великани бяха застанали близо до нашите палатки, а други десетина се намираха на отсрещната страна на реката. Пипа седеше изправена върху къщичката си и наблюдаваше с голямо напрежение тези нови приятели, както и ние, докато останалите слонове не ги настигнаха и всички отминаха надолу по реката. По-късно Пипа изчезна. Претърсихме много внимателно цялата местност в кръг около лагера. Изплаши ме писък на бабуини, който идваше от посоката, в която бяха тръгнали слоновете. Бързо се метнах в колата, но от крайбрежните храсти, откъдето идваше шумът, срещу мен бавно излязоха два бивола. След това продължихме да търсим Пипа пеша до обед, когато пристигна Джордж. Той беше ходил вън от резервата, за да убие някакво животно, и носеше месо за Пипа. Бяха му дали разрешение да ходи на лов вън от границите на резервата и това разрешение беше в сила, докато Бой и Гърл се научат сами да си намират храна.

Джордж беше направил своя лагер в подножието на хълма Мугуонго в самия център на резервата. Най-близката река беше на разстояние три мили, но в подножието на хълма имаше голямо блато. То привличаше много животни, които бродеха из покритата със савани равнина, където храстите бяха по-гъсти, отколкото около лагера. Мястото беше отлично: тук животните се чувствуваха По-защитени от хищници, когато отиваха да пият вода от блатото, отколкото в гъстите крайбрежни храсти, и затова те се събираха на големи стада по откритите места, а Бой и Гърл се излагаха на по-малки опасности от нападения от страна на собствените си роднини. Скалистите склонове на хълма предлагаха прекрасни места за наблюдение и уединени скривалища и понеже местните лъвове рядко пребиваваха тук, Бой имаше голяма възможност да стане „владетел на замъка“.

В лагера освен Джордж живееха неговият помощник, готвачът и едно момче, което се беше грижило за Бой и Гърл от момента на тяхното пристигане в началото на снимането на филма. Понеже много исках; да видя как се бяха устроили, уговорихме се да им отида на гости на следния ден. В този момент нашата обедна почивка беше нарушена от пронизителния писък на бабуини. Понеже се страхувах за живота на Пипа, аз пуснах ножа и вилицата, както обядвахме, взех си тъмните очила и тропическата шапка и изтичах по посока на шума, като причиних паника сред маймуните. След мен изтичаха и всички останали от лагера. Появяването на толкова много хора накара маймуните да побегнат с диви викове, което никак не ни помагаше да намерим изплашения гепард. Внимателно прегледахме високата трева, изследвахме всеки храст и надничахме под всяко дърво, където предполагахме, че Пипа можеше да потърси убежище от бабуините. Търсихме целия следобед, докато се стъмни. Да се върви из храстите стана трудно, пък и Джордж трябваше да се върне в своя лагер. Понеже се страхувах, че бедната Пипа можеше да изпадне в беда, аз продължих да я търся с колата си, като карах полека по пътя, спирах често и я виках до девет часа вечерта. Върнах се вкъщи отчаяна, сломена и обезкуражена.

Малко по-късно чух познато мъркане и миг след това почувствувах Пипа, измъчена от глад и жажда, да търка главата си в коляното ми. След като дълго и без прекъсване пи вода, аз й дадох всичкото месо, което Джордж беше приготвил за три дена. Тя жадно го изгълта, после се протегна и заспа.

Бих дала много, за да узная нещо за приключенията на Пипа, но не ми оставаше нищо друго, освен да бъда доволна, че тя се върна жива и здрава. Колко много още имаше да учи, преди да може да живее самостоятелно. Законът на джунглата е безмилостен и не прощава грешките. Една от най-главните опасности тук бяха бабуините. Макар че тези маймуни се кривят, правят гримаси, и са много забавни, те нападат отделни животни, които могат да разкъсат на части със страшните си зъби. И понеже Пипа подгонваше всеки, който й попаднеше, тези маймуни, пръснати навсякъде из околността на реката, бяха най-голямата ни грижа. Необходимо беше колкото може по-скоро да научим Пипа, че „играчките с пружини“, които така изкусително подаваха главите си от високата трева, бяха нейните най-опасни врагове. Те имаха голямо предимство пред нея, защото можеха да се катерят бързо по гладката кора на палмите дум и да се спасяват горе, докато Пипа не можеше да прави това.

Друга задача беше да я научим да пие вода от реката, защото до този момент тя винаги пиеше вода от дълбоки купи или от малки локви след дъжд. Макар че реката тук на много места не беше много широка и Пипа можеше да я прескочи с един скок, тя гъмжеше от риби, питони и крокодили, а в дълбоките й вирове се срещаха и хипопотами. Гъстите крайбрежни храсти подслоняваха биволи, слонове, лъвове, антилопи, маймуни, а понякога и скитника — леопард — хищника, от който най-много се страхуват всички диви животни. За да се доберем до водата, трябваше да вървим през гъстите храсти по направените от други диви животни пътеки, които водеха до местата за водопой. Тези удобни пътеки бяха покрити с изпражненията на животните, които често посещаваха водните басейни, и миризмата, която те бяха оставили, ужасяваше Пипа. Единственият начин да я научим да пие вода от реката беше да я водим на дълги разходки и после, когато тя беше много ожадняла, да я доведем до някой водопой и ние самите да седнем с нея, докато тя утоли жаждата си.

Намирахме се на височина около 2000 фута и климатът беше топъл. Тъй като повечето животни стоят на сянка в горещината през деня, решихме да извеждаме Пипа на разходка рано сутрин и после отново след времето за чай, докато се стъмни. По време на тези разходки се опитвахме да изминем колкото може повече разстояние, за да запознаем Пипа с нейния нов дом.

Обучението й започна с разходки до невисока планинска верига, откъдето тя можеше да вижда нашия лагер, а също цялата равнина наоколо, така че можеше да забележи приближаването на хищници. Често я загубвахме във високата трева, а после, като я търсехме, намирахме я да се крие близо до нас, готова да скочи веднага щом я забележим. Жирафите силно възбуждаха нейното любопитство. Зрението й беше отлично и дори ако забележеше на хоризонта тези величествени караули, тя бързо се впускаше да тича към тях, а после се връщаше запъхтяна, но явно доволна, че беше обърнала в бягство тези огромни животни. Когато ставаше горещо и Пипа беше уморена, ние се разполагахме под някое дърво и тя задрямваше.

Сега поръчах Локал да остане с нея да я пази да не попадне в беда, докато аз отида и навестя Джордж. Когато тихичко се измъквах, Пипа сънливо вдигна глава, но не направи никакво усилие да ме последва; това ме зарадва, защото исках тя да бъде колкото може повече вън от лагера.

Пътят за лагера на Джордж минаваше през красиви местности, покрай блата и хълмисти равнини навсякъде с горички от палми дум. Тези палми са много полезни в безводните местности, защото винаги показват присъствието на подпочвена вода, независимо колко дълбоко трябва да се копае, за да се достигне до нея. Преминах през горички, където слонове и носорози бяха оставили следи, като се чесали в грубата кора на високите дървета, и то така, че кората лъщеше като полирана. Най-после достигнах до реката Ройоуеру, една от петте главни реки в резервата; оттук Джордж вземаше вода за своя лагер, който беше разположен на три мили разстояние. Когато преминах реката, видях двойния връх на хълма Мугуонго, който беше най-висок сред останалите хълмове.

Поради това че този хълм се издигаше точно в центъра на резервата и там се събираше много дивеч, в подножието му беше разчистена площадка за кацане на самолети за туристи и патрули в борбата с бракониерството. Аз си помислих, че този аеродрум може да бъде много полезен за Джордж, в случай че има нужда от помощ. Никой от нас не можеше да си представи колко скоро тази помощ щеше да ни потрябва.

Като пристигнах в лагера, намерих Джордж и неговият помощник да седят мрачно всеки в палатката си, и двамата много разстроени, защото от вчера Бой не се бил помръднал и явно беше заболял. Аз отидох да го посетя и видях Гърл да лежи близо до брат си. Тя нежно ближеше главата му, опитвайки се да го утеши. Дишането му беше много бързо. Джордж измери температурата му — нещо, което не беше никак лесно, защото Гърл го пазеше отблизо и с подозрение следеше всяко негово движение, но накрая Джордж успя да сложи термометъра в ануса на Бой; когато го извади, той показваше 40,2°С. Нормалната температура на лъвовете е около 37,8°С. Решихме, че Бой или се беше заразил от кърлежова треска, от която почина Елза, или беше развил трипанозомоза като резултат от ухапването на мухите цеце. И в двата случая беше необходима незабавна помощ. Предложих да вземем малко кръв от ухото на Бой и да изпратим помощника на Джордж във ветеринарната лаборатория в Найроби, откъдето той можеше да се върне с необходимите лекарства.

Междувременно аз се свързах по радиото с ветеринарния лекар в Меру и го помолих веднага да дойде с портативен микроскоп, в случай че болестта на Бой изисква незабавно лекуване, преди помощникът на Джордж да се е върнал от Найроби. И двамата ветеринарни лекари намериха, че Бой страда от трипанозомоза, която може да се лекува с беренил. През следващите няколко дена Джордж го инжектираше без много труд. Изглежда, че Бой едва ли усещаше убождането на иглата в бедрото си. Лекарството подействува отлично и скоро Бой се оправи. Колко различно реагират гепардите на ухапванията от мухата цеце може да се види от това, че Бой заболя веднага, след като пристигнахме в резервата, а Гърл и Пипа изобщо не се заразиха от тази болест.

Надвечер, когато се върнах у дома, видях една кобра до входа на палатката и я убих. После потърсих Пипа и я намерих заедно с Локал на мястото, където ги бях оставила сутринта. Пипа тръгна след нас сънливо и се оживи едва когато се натъкнахме на ято токачки, които с пронизителен писък се разбягаха. Джозеф любезно ми беше разрешил от време на време да убивам някоя птица, за да приуча Пипа към ловуване, и сега аз помолих Локал да свали една токачка. Птицата падна почти върху Пипа, като все още пляскаше с крилата си. Пипа не знаеше как да постъпи, гледаше я с учудване, буташе я с лапата си, докато не извихме шията на ранената птица, после извадихме сачмите, за да не се отрови Пипа с олово, и й я дадохме. Независимо от това, че беше гладна, тя изяде само половината.

На следващата сутрин продължих обучението на Пипа, като я заведох до същото дърво, където предишния ден си беше почивала с Локал. Надявах се, че този път тя ще остане сама в голямата горещина през деня, но след като я настаних под дървото и се опитах да си тръгна, тя три пъти упорито тръгваше след мен; накрая отстъпих и я поведох към реката при един вир за водопой, където й предложих остатъка от токачката. Когато най-после тя изглеждаше заспала, аз тихичко си тръгнах само за да видя, че след малко и тя безшумно тръгна след мен към лагера.

Още в Наро Мору Пипа не обичаше да стои зад телената мрежа, а тук просто ненавиждаше волиерата си. Тя все още беше неопитна и през нощта я застрашаваха всякакви опасности, затова трябваше да ставам жестока и да я примамвам при залез-слънце в нея, а това именно беше часът, когато всичките й ловни инстинкти се изостряха.

Тази нощ три лъва обикаляха нашия лагер и аз чувах тяхното ръмжене и сумтене почти до разсъмване. Не зная как Пипа ги беше възприела, но още със сипването на зората я чух да тропа върху къщичката си и я видях да гледа втренчено към посоката, в която бяха изчезнали лъвовете. По-късно, когато я повиках за разходка, тя отказа да дойде с мен, а се спотаи във високата трева близо до лагера и едва към пет часа следобед неохотно тръгна след нас на водопой.

През следващата нощ лъвовете отново не ни оставиха да спим. Те бяха повече и ние ги чувахме как шумоляха, като се промъкваха през тревата зад оградата. Очаквах, че на сутринта Пипа ще бъде още по-изплашена, и много се учудих, когато я видях да гони воден козел, а накрая я загубих на около една миля от лагера. Към пет часа следобед тя се върна жадна и уморена, но веднага след като утоли жаждата си на реката, макар че все още се боеше да пие речната вода, тя отново се спусна и подгони една газела на Грант.

Няколко дена поред Пипа се изплъзваше от нас в самото начало на разходката и ние разбрахме, че тя предпочиташе да изследва гъсталака сама. И най-сетне една нощ тя не се завърна. Целия ден след това претърсвахме всички подозрителни места, но не намерихме дори и следи от нея. На следния ден продължихме да я търсим и аз много се разтревожих от виковете на бабуините, които може би означаваха, че нещо се беше случило с Пипа. А когато и на третия ден не намерихме нито следа от нея, аз изпаднах в отчаяние. Късно следобед се изкачих към гребена на възвишението, като същевременно внимателно разглеждах равнината с бинокъла си. Без малко щях да настъпя един заспал лъв под малко дърво, ниските клони на което прикриваха скалиста площадка, служеща му за леговище. Той се учуди не по-малко от мен, но се държа по-сдържано — докато аз изкрещях и бързо се заобръщах назад, той, без да бърза, с достойнство се отдалечи. Когато се скри във високата трева, аз имах възможност да разгледам неговото леговище.

Успокоих се, като разгледах остатъците от последното му пиршество и не намерих следи от Пипа, но все пак неговото присъствие толкова близо до лагера ме разтревожи много; всъщност той можеше да следи всяко движение на Пипа и на всички нас в лагера, което беше опасно. Нарекохме този храсталак „Лъвската вила“ и скоро забелязахме, че младият лъв често ходеше там. Неговият рев, който завършваше с няколко чести и бързи пръхтения, ни наведе на мисълта да го наречем Симба Харака — Лъвът, който бърза. А това ме накара да го обикна, защото моето собствено име сред африканците беше Мемсахиб Харака — Бързащата лейди.

Когато се стъмни, продължих да търся Пипа с колата си, като карах полека и я виках често, но срещнах само няколко слона. Късно през нощта, както седях в своята брезентова вана, чух вой на хиена. Това още повече усили тревогата ми за Пипа и цялата нощ не затворих очи.

Щом се развидели, излязох и разгледах пухкавите остатъци от трапезата на хиената. Там нямаше нищо страшно, но все още се тревожех. Локал се опита да ме успокои, като казваше, че Пипа непременно е жива и се развлича с някой гепард. Голямо беше облекчението ми, когато се върнахме в лагера и видях Пипа седнала с невинен вид, а стомахът й пълен. Щом се приближих към нея, усетих остра миризма, а месото, което й подадох, тя едва погледна. Когато се опитах да й махна кърлежите, тя заплашително замахна с лапата си; въобще Пипа се държеше по необикновен, див начин. Имаше ли Локал право, беше ли срещнала тя някой гепард?

Докато се мъчех отново да спечеля доверието й, пристигна кола, с която дойдоха Джозеф и няколко души от съветниците на резервата в Меру. Всички се възхищаваха от Пипа, но тя се държеше много хладно, като че ли не забелязваше посетителите, и накрая се отдалечи. Когато гостите си отидоха, аз я заведох на разходка край пътя и срещнахме слон. Пипа веднага залегна да го дебне, коварно го изненада и силно го удари по задния крак. Като затръби възмутено, великанът побягна в, лек галоп, а Пипа настойчиво затича след него, докато и двамата изчезнаха. Тя не се върна и тази нощ.