Анри Троая
Иван Грозни (9)

Девета глава
Случаят Курбски

Безумните изстъпления на царя карат някои уплашени за живота си боляри да насочат погледи към чужбина. Така например, твърде набожният княз Димитрий Вишневецки отказва да се излага на прищевките на тиранина и бяга в Полша. Сигизмунд-Август го приема добродушно, но изисква той да постъпи на служба в литовската армия срещу русите, неговите бивши братя по оръжие. Вишневецки е човек на честта и отказва. Предават го на турския султан, който му отрязва главата. Други не толкова добросъвестни боляри намират в изгнанието сигурност и изгода. Голям брой руси изменят на Иван, за да се присъединят към двора на Сигизмунд-Август. Най-известният измежду тях е Андрей Курбски. Потомък на велико княжеската фамилия на Владимир Мономах, княз на Смоленск и Ярославл, той се е отличил в битките при Тула и Казан, в пустините на Башкирия и в Ливония. Но през 1562 г., след една неразумна маневра, неговата четирийсетхилядна войска е разбита при Невел, близо до Витебск от петнайсет хиляди поляци. За този унизителен разгром получава горчиви упреци от Иван. Изпаднал в немилост, Андрей Курбски разбира, че е в смъртна опасност. Той винаги е бил готов да загине в бой, но не може да понесе мисълта да бъде подложен на изтезания. Прощава се с жена си и деветгодишния си син, използва дълбоката тъмнина на нощта, за да напусне дома си и Дорпат, без да бъде забелязан, и язди до окупирания от поляците град Волмар. Сигизмунд-Август го посреща с отворени обятия, подарява му села, земи и пари. Андрей Курбски се съгласява без угризения да командва полските войски, които ще се сражават срещу русите. По онова време такова преминаване в лагера на противника е често срещано явление, защото патриотизмът у народите още не е придобил свещен характер. Въпреки това измяната на Андрей Курбски обижда Иван така, сякаш някой е заплюл Христовия лик. Като връх на дързостта, след като се е оказал на сигурно място, беглецът пише на царя, за да оправдае своето поведение. Набожен, образован и изпълнен с омраза, той топи перото си в жлъч. Изпраща своя оръженосец Шибанов да занесе писмото на царя в Москва. Приемайки пратеника, Иван забожда железния връх на своята пика в крака на нещастника и го приковава към пода. След това натиска с две ръце дръжката на това своеобразно оръжие, вглежда се втренчено в лицето на пратеника, чиято кръв тече по плочите, но който стиска зъби и не издава стон. Един секретар чете писмото с несигурен глас:

„Ти, който бе някога забележителен Монарх, благословен от Бога, но като наказание за греховете ни, днес те разяжда адска ярост и си покварен до дъното на душата си; ти тиранино, който нямаш подобен на себе си и сред най-неверните владетели на земята, чуй ме!… Защо разкъса в най-ужасни мъки силните мъже на Израел, тези блестящи войни, които Небето ти бе дало? Защо проля драгоценната им и свещена кръв в храмовете на Всевишния? Нима те не служеха усърдно на владетеля и родината си? Ти ловко и коварно клеветиш, ти назоваваш преданите си служители — изменници, християните — магьосници; за теб добродетелите са пороци, светлината — мрак. И с какво те оскърбиха тези достойни покровители на Русия? Не са ли те героите, които разрушиха татарското ханство? Не увенчаха ли със слава и твоето царстване, и твоето име, превземайки пред теб немските крепости? Каква награда получиха тези клетници? Смърт! Нима ти вярваш, че си безсмъртен? Няма ли Бог и Висш съд за царете? Сърцето ми е потресено и аз не мога да ти опиша всичкото зло, което ми стори. Ще ти кажа само едно: ти ме принуди да изоставя Светата Русия. Кръвта, която съм проливал за теб, моли за отмъщение Всевишния, който умее да чете в човешките сърца. Опитах се да открия с какво съм се провинил, дали с деянията си, или с най-съкровените си мисли; добросъвестно питах съвестта си и не знам какво е престъплението ми спрямо теб. Никога твоите батальони, предвождани от мен, не са се обръщали в бягство пред неприятеля. Моята слава озари и теб. Това, което съм сторил за теб, не са само една или две изнурителни години, прекарани в умора и посветени на военни подвизи; много години аз търпях нужда и болест, далеч от майка, съпруга и родина. Преброй сраженията и раните ми. Не искам да бъда тщеславен, но Бог знае всичко. Нему се доверявам изпълнен с надежда в застъпничеството на светците и на моя праотец, княз Фьодор Ярославски… Сбогом! Ето ни разделени завинаги и ти ще ме видиш едва в деня на Страшния съд; но сълзите на невинните жертви подготвят наказанието на тиранина. Бой се от мъртвите! Тези, които си избил, са близо до трона на Всевишния и искат отмъщение. Войските ти няма да те спасят. Долни ласкатели са онези недостойни боляри, които днес са твои спътници в пиршествата и разврата, покваряват душата ти и ти довеждат децата си, за да утолят твоите похотливи желания; но те няма да те направят безсмъртен. Нека това писмо, пропито със сълзите ми, бъде поставено в гроба ми, за да се явя с него пред Божия съд. Амин.“

„Написано в град Волмар, владение на крал Сигизмунд-Август, мой господар, от когото с Божията милост очаквам добрини и утешение“.

След като изслушва четенето на писмото с каменно лице, Иван заповядва да отведат пратеника и да го подложат на мъчения, за да получат от него други сведения. В клещите на палача Шибанов не произнася нито едно име на съучастник и продължава да хвали господаря си. Царят се възхищава на моралната сила и жизнената издръжливост на мъченика, но заповядва да го убият, както и някои слуги на Андрей Курбски, заподозрени, че са помогнали за заминаването му. Майката, жената и синът на беглеца са хвърлени в тъмница. Те загиват там след няколко години^[1].

Дълго сдържаният гняв на Иван избухва в отговора на посланието на неговия бивш генерал. Любител на пламенните слова, в своята обвинителна реч той смесва обиди, насмешки, обвинения, клетви и неверни библейски цитати. Омразата и образованието му, набожността и жестокостта му се изливат на хартията в словесен поток. Под перото му се изреждат имената на Мойсей, Лъв Арменски, Йоан Златоуст и Исай. Очевидно това послание, както и писмото на Андрей Курбски, не е предназначено само за своя адресат. То има голям отзвук в двора и сред народа. Това е отворено писмо, свидетелство към съдниците от бъдещите поколения. През границите се води литературен двубой между царя самодържец и княза изменник.

„Защо нещастнико, искаш да погубиш душата си като предател, спасявайки чрез бягство тленното си тяло?, пише Иван. Ако наистина си справедлив и добродетелен, защо не пожела да умреш по заповед на господаря си като заслужиш по този начин венеца на мъченик?… Поведението на твоя служител Шибанов би трябвало да те накара да се червиш от срам… Верен на своята клетва, той не предаде господаря си пред прага на смъртта. А ти само за една дума, предизвикана от моя гняв, навличаш проклятието, заслужено от предателите, не само върху себе си, но и върху душите на прадедите ти, които някога се заклеха на знаменития ми праотец да ни служат вярно и те, и техните потомци. Устата на изменника е пълна със змийска отрова… Ти се оплакваш, че съм те преследвал, но ако не бях твърде снизходителен към всички вас неблагодарници, ти днес нямаше да си при нашия враг.“

По-нататък, за да убеди Андрей Курбски колко е долен, Иван му припомня всички случаи, когато блестящият генерал не се е проявил както подобава на репутацията му: когато ханът бил разбит при Тула, князът пирувал, вместо да преследва разгромения неприятел; когато под стените на Казан бурята разпръснала корабите му и погълнала мунициите, той мислел само как да избяга „като страхливец“; когато руските войски завзели Астрахан, той не бил между сражаващите се; когато трябвало да завземат Псков, той заявил, че бил болен. „Ако ти и Адашев се подчинявахте, пише Иван, Ливония щеше да бъде наша. Вие победихте въпреки вас самите, постъпвайки като роби, подчиняващи се на принудата.“

След това царят се оправдава за собствените си престъпления срещу човечеството. Според него владетелят не е длъжен да се отчита пред никого. Неговата безнаказаност има божествена същност:

„Това, което казваш за някакви мои мними престъпления, е безсрамна лъжа. Не съм погубил силните на Израел; не обливам с кръвта им народите на Господа… Аз съм наказвал единствено предателите. Но има ли място, където да им прощават?… Наложих много наказания и това мъчително задължение разкъса сърцето ми. Но всеки знае, че броят на предателствата е още по-голям… Досега владетелите на Русия са били свободни и независими. Те са възнаграждавали или наказвали своите поданици, както им е било угодно и без да се отчитат, пред когото и да е. Този ред на нещата никога няма да се промени. Вече не съм дете: имам нужда от Божията милост, от закрилата на Дева Мария и на всички светни, но изобщо не желая поуки от хората. Благодарение на Всевишния, Русия благоденства; болярите ми живеят в мир и приятелство; само твоите другари, твоите съветници заговорничат в пълна тайна. Заплашваш ме с Христовия съд на оня свят. Вярваш ли, че Божията мощ не ръководи и този свят? Това е манихейска ерес! Според теб Бог царува в небесата, Сатаната в ада, а хората — на земята. Заблуда! Лъжа! Мощта на Господа се простира навсякъде и в този и в онзи свят. Казваш ми, че вече няма да видя етиопското ти лице! О, небеса! Какво нещастие за мен! Поставяш край трона на Всевишния тези, които съм погубил! Нова ерес! Никой, е казал апостолът, не може да види Бога… Като връх на измяната, ти твърдиш, че Волмар, град в Ливония, е владение на крал Сигизмунд и очакваш добрините на този принц, след като си изоставил законния си владетел, господаря, даден ти от Бога… Твоят велик крал е роб на робите. Нима е чудно, че го хвалят роби? Но замълчавам, защото Соломон забранява да си хабим думите, обръщайки се към глупците, а ти си глупак.“

Андрей Курбски отговаря с презрение, че царят се унижава с лъжите и обидите, изпълнили писмото му:

„Ти би трябвало да се срамуваш да пишеш като старица, да пращаш така лошо оформено послание в една страна, където не липсват хора, знаещи граматика, реторика, диалектика и философия. Невинен съм и стена в изгнание… да почакаме, часът на истината не е далеч.“

Ново писмо от царя до Курбски, когото нарича „страхлив дезертьор“.

„Познавам моите несправедливости, но Божието милосърдие е безкрайно; то ще ме спаси… Не се хваля с моята слава. Тя не е моя, а единствено на Бога… С какво съм виновен пред вас приятели на Адашев и Силвестър? Та нали вие самите, като ме лишихте от скъпата ми съпруга, станахте истинската причина за моите човешки слабости? Много ви подхожда да говорите за жестокостта на вашия владетел, вие, които искахте да му отнемете трона заедно с живота!… Нима този княз Владимир Андреевич^[2], когото вие обичате, имаше някакви права над короната по своя произход или заради лични качества?… Възхищавай се на Божието Провидение! Вглъби се в себе си и размисли над своите деяния. Не ти пиша от гордост, а от християнско милосърдие. Нека този спомен ти помогне да се поправиш и да спасиш душата си.“

Тази необикновена кореспонденция ще продължи от 1564 до 1579 г. с дълги прекъсвания. Писмо след писмо, двамата автори ще развиват все едни и същи аргументи и обвинения. Андрей Курбски, прочут представител на болярите, смята аристокрацията за богоизбрана каста, която трябва да съветва царя. Извън тази олигархия около трона не може да има спасение за Русия. Избивайки приятелите на Алексей Адашев и Силвестър, които винаги са му давали мъдри съвети, Иван е превишил правата на владетел и е утвърдил престъпен деспотизъм, от който държавата няма да се възстанови. Иван от своя страна потвърждава божествения характер на мисията си, отказва да приеме съществената роля на болярите от Радата и смята, че трябва да отговаря само пред Бога.

„Всички руски владетели са самодръжци и никой не може да им прави бележки, заявява той. Монархът може да упражнява волята си спрямо робите, дадени му от Бога… Ако не се подчинявате на владетеля, когато той е несправедлив, вие не само извършвате държавно престъпление, но осъждате душата си, защото самият Бог ви заповядва да се подчинявате сляпо на вашия княз.“

С други думи, богоизбраният цар има неограничена власт и е нечестивост не само да се бунтуваш срещу нея, но дори и да я критикуваш. И най-неразумните, най-жестоките и най-несправедливите му решения трябва да бъдат спазвани от поданиците като пратени чрез него от Бога, който го е поставил на трона. Да въстанеш срещу владетеля не означава да извършиш политическо престъпление, а смъртен грях срещу Всевишния. Пишейки на „избрания“, а не „наследствен“ крал на Полша, царят подписва писмото си: „Ние, смиреният Иван, всерусийски цар и велик княз по Божията милост, а не по размирната воля на хората“.

Междувременно Андрей Курбски е станал близък съветник на Сигизмунд-Август. Омразата му към царя е така силна, че той подтиква новия си покровител да укрепи своя съюз с татарите. Не го е грижа, че насърчените по този начин неверници може би ще завладеят родната му страна и ще осквернят църквите, в които някога се е молил. Води го една-единствена надежда: разгромът на русите да принуди някои боляри да убият Иван, което ще даде възможност на бегълците да се върнат с гордо вдигната глава в избавеното от тирана отечество.

Най-сетне кримският хан Девлет-Гирей тръгва на поход и обсажда Рязан. Геройски отбраняваният град се съпротивлява на атаките и болярите Алексей и Фьодор Басманов, дошли с нови подкрепления, ускоряват разгрома на татарите. Но едва отстранена от юг, опасността се задава от запад. Една полско-литовска войска, командвана от Радзивил и Андрей Курбски се старае да завземе Полоцк, който наскоро е завладян от русите. Този опит, както и предишните, завършва с неуспех.

Двукратната победа на войводите би трябвало да зарадва Иван и естествено той изпраща златни медали на своите храбри командири. Но след измяната на Курбски го терзае подозрителност, която се засилва с всеки изминал месец. Въпреки екзекуциите и заточението на главните приятели на Алексей Адашев и Силвестър, той има чувството, че е обект на нов заговор. Тревожно се взира в лицата на болярите. Ако са словоохотливи, значи лъжат. Ако мълчат, значи кроят коварни планове против него. Той очаква нови издайничества и се оплаква, че получава твърде малко доноси. Митрополит Афанасий няма необходимата енергия и авторитет, за да го нахока и окуражи. Фаворитите Алексей Басманов, Михаил Салтиков, Афанасий Вяземски, Иван Шиботови мислят само как да разпалят недоверието, жестокостта и похотливостта на монарха. Внезапно в началото на зимата на 1564 г. Иван решава да напусне столицата и да тръгне напосоки, като остави на Бога грижата да чертае маршрута му. На 3 декември на заснежения Кремълски площад са се събрали много шейни. Дворцовите служители ги товарят със сандъци пълни със злато и сребро, с икони, кръстове, ценни вази, прибори, дрехи, кожи. Сякаш не става дума за обикновено заминаване, а за пренасяне в нов дом. Във Вознесенския събор, в присъствието на изумените боляри митрополит Афанасий благославя царя за едно пътуване, чиято цел никой не знае. Иван, царицата и двамата му синове на възраст седем и десет години се качват в първата шейна. Придворните секретари, няколко висши дворяни, неколцина фаворити и служители се настаняват на свой ред в шейните и се завиват добре. Придошлият народ се пита: „Къде отива царят? Защо ни изоставя? Колко ще отсъства?“ Най-сетне безкрайната колона потегля, оставяйки след себе си уплашената тълпа. Размразяването принуждава Иван да се спре за две седмици в село Коломенское. След като състоянието на пътищата се подобрява, той отива в Троицкия манастир. На Коледа пристига със свитата и багажа си в Александровская слобода, на север от Владимир.

В продължение на трийсет дни останалите в Москва боляри от Думата нямат никаква вест от владетеля си, заминал, без да остави адрес. Най-сетне на 3 януари 1565 г. офицерът Константин Поливанов донася на митрополит Афанасий две писма от Иван. В първото царят изброява безредиците, предателствата и престъпленията на служебното дворянство, на висшите дворяни и на генералите, които до един са ограбили хазната, измъчвали са селяните и са отказвали да защищават родната земя от татарите, поляците или немците.

„А когато, продължава той, воден от чувство за справедливост, аз проявявам моята омраза към тези недостойни служители, митрополитът и духовенството защитават виновните, за да не ни се харесат и за да ни оскърбят. Ето защо, с болка в сърцето, като не искаме вече да понасяме вашите коварства, Ние се отказахме да управляваме страната и тръгнахме, за да се установим там, където Бог ще ни посочи.“

Второто писмо е адресирано до „чуждестранните и руските търговци и до целия християнски народ на Москва“. В него царят заявява, че „отправя гнева си“ към болярите, духовниците и висшите дворяни, но изпитва бащинска благосклонност към обикновените хора в империята си. Секретарите на Негово Величество прочитат това послание на площада пред скърбящата тълпа. Вече нямаме цар! Възможно ли е? Не е ли тиранията по-добра от безредието. Сред множеството се чуват възгласи: „Царят ни изостави! Загубени сме! Как може да останат без пастир?“ Много бързо това отчаяние се превръща в ярост. Ако царят се е махнал от трона виновни са дворяните, които са му изменили. Магазините се затварят, къщите се напускат и поток от демонстранти се насочва към Кремъл. Те крещят от мъка и искат възмездие за виновните. Ужасен от разрастващото се недоволство, митрополит Афанасий свиква духовенството и болярите.

„Държавата не може да остане без господар, решават членовете на този съвет на последната възможност. Ще отидем при царя, ще му се вречем на живот и на смърт, ще паднем на колене, ще опрем чела на пода. Ще го трогнем със сълзите си.“

Делегация, съставена от князе, епископи, офицери и търговци, ръководена от архиепископ Пимен Новгородски, потегля незабавно за Александровская слобода. Дългата процесия, брулена от вятъра, се вие по снежната пъртина, съчетавайки по странен начин църковни одежди, брокатени кафтани, кожуси, хоругви, кадилници и кръстове. Сякаш не депутати отиват да посетят водача си, а поклонници крачат към чудотворна икона. Пристигат след два дни на 5 януари 1565 г. Царят ги посреща гневно и високомерно. След като го благословя със сълзи на очи, архиепископ Пимен му казва:

„Не забравяй, че ти не си само пазител на държавата, но и на Църквата, първият монарх на православието! Ако ти си отидеш, кой ще запази истината и чистота на нашата вяра? Кой ще спаси от проклятие милиони души?“

По този начин, както самото духовенство признава, царят упражнява своята власт не само върху тленната плът на поданиците, но и върху тяхната вечна душа. Той царува на земята и на небето. Църквата отстъпва пред неговата мощ. Всички свещеници и боляри са коленичили пред него, а той единствен стои прав и държи пика в ръка. От цялото си сърце се радва на победата. Номерът с внезапното заминаване е успял напълно. Ужасени от мисълта, че ще загубят господаря си, благородниците на империята лазят в краката му. Още един път той е заложил всичко и е спечелил всичко пред тези страхливци. Ако бяха взели думите му за истина, в тази минута щеше да е владетел без корона. Но унижавайки се пред него, му вдъхват нови сили и го извисяват. С треперещ глас той държи реч пред тези пратеници на покаянието с обичайното си красноречие и словоохотливост. Обвинява ги за непокорния им дух, за алчността им, за страхливостта и дори твърди — упрек, който чувал за първи път — че са искали да погубят и него, и жена му, и най-големия му син. Въпреки че всички са стъписани от това невероятно обвинение, никой сред присъстващите боляри не смее да възрази. По-добре да изтърпял една неоправдана хула, отколкото да не се харесат на монарха, отричайки фактите. Докато той говори разпалено с искрящ поглед, всеки чувства над себе си заплахата от още по-голяма тирания. Най-сетне Иван разкрива истинските си намерения: „От уважение към митрополит Афанасий, както и към вас, почитаеми архиепископи и епископи, ще се съглася да поема наново моя скиптър при известни условия.“ Тези условия са прости: занапред царял ще разполага с пълна свобода да наказва предателите с немилост, смърт, конфискация на имуществото, без да трябва да понася критиките на духовенството. Очевидно, такова решение отнема на Църквата древното й право да се застъпва за невинните и дори за заслужаващите снизхождение виновни. Но делегатите са толкова доволни, че са се справили с мнимото нежелание на царя да се върне на трона, че му благодарял с хлипащи гласове. Доволен от унижението им, той поканва някои от тях да честват в Александровская слобода празника Богоявление. Въпреки нетърпението на народа, той не бърза да се върне в Москва. Колкото по го желаят, толкова по-взискателен ще може да бъде.