Анри Троая
Иван Грозни (2)

Втора глава
Детството

Останал без баща и майка, Иван е объркан, няма към кого да се обърне; и двамата му чичовци Андрей и Юрий, са умрели в затвора. Истина е, че горделивата княгиня Елена, погълната от стремежите си за власт, никога не се е занимавала много със синовете си. Смъртта на тази отчуждена майка не дълбае голяма празнота в техния живот. И все пак Иван чувства, че му липсва топлота. Ето защо той насочва цялата си обич към своята скъпа бавачка Аграфена, сестра на фаворита Оболенски-Телепньов. Последният веднага след смъртта на Елена разбира, че положението му е сериозно застрашено. За болярите настъпва часът на разплатата. Пръв надига глава Василий Шуйски. Потомък на прочутия Александър Невски, както и великия княз Василий и наследника му Иван, той се гордее, че принадлежи към първия клон на фамилията, чиято последна издънка е княжеското семейство. Затова той желае не място, близко до трона, а самия трон. Първата му грижа е да отстрани от пътя си бившия фаворит Оболенски-Телепньов, който умира в тъмница, изтощен от глад и смазан от тежки вериги. Веднага след това нарежда да заловят сестрата на осъдения, бавачката Аграфена и да я изпратят в далечен манастир. Когато идват да арестуват нещастницата, Иван се вкопчва в полите й, плаче, тропа с крака, умолява стражите да се смилят над жената, която няма никаква вина. Напразно. Изблъскват го и отвеждат единствената му покровителка. Няма да я види никога вече.

Останал сам с брат си, Иван се пита дали утре няма и той да бъде арестуван на свой ред. Но колкото и странно да изглежда, болярите, заети с разприте помежду си, считат, че е незначителен фактор. Безспорно те мислят, че непременно ще успеят да се отърват от него, когато приключат със своите лични съперничества. Първото решение на съвета на болярите е да освободят всички политически затворници, жертва на настроенията на регентката. Сред завърналите се са Иван Шуйски, брат на княз Василий Шуйски, и Иван Белски, потомък на литовските князе Гедиминовичи, който също иска да вземе властта. Ето защо той не само не благодари на Василий Шуйски, че го е освободил, но бърза да го измести. И двамата съперници имат своите сигурни привърженици. Ту единият, ту другият налагат опеката си над сираците. В тази атмосфера на шпиониране, покушения и насилие, Иван си създава за света представата на хищно животно, което преследва с настървение плячката си и се наслаждава на нейните мъки. Всичко, което вижда и чува в този дворец, го учи на жестокост и коварство. Горко на слабите! Успехът оправдава всичко! Бог е на страната на отровата, примката и меча! Още съвсем млад, Иван обича кръвожадните игри. Наблюдава страданията, които възрастните налагат на себеподобните си и се готви да им подражава като измъчва животните. Това не е просто развлечение, а подготовка. Скубе перата на уловените птици, избожда им очите, изкормя ги с нож и с наслада проследява етапите на тяхната агония. Изправя се на крепостната стена завърта над главата си малки кученца и със сила ги хвърля в двора, за да гледа как се чупят краката им. Техният жален вой утолява смътната му жажда за разплата. Сякаш умъртвява ненавистните боляри. Той не може да им прости заради безредиците, в които затъва страната поради разприте им, както и заради презрението, с което се отнасят към младия си господар. Разбира се, когато има официална церемония, го обличат великолепно, ограждат го с царски блясък и престорена почит, но в останалите дни, същите тези хора се отнасят към него презрително като със син на слугиня. Без княжеския си калпак, мантията и украсения със скъпоценни камъни кафтан, той е отпращан в стаята си и търпи грубостите на същите тези хора, които само минути преди това са му се кланяли доземи. Двайсет години по-късно, той ще пише на княз Курбски:

„Когато майка ни Елена напусна земното царство и се пресели в Божието, брат ми Юрий и аз останахме кръгли сираци… Нашите поданици виждаха осъществени желанията си: те имаха империя без господар. Не си направиха труд да се погрижат за нас — техните господари, а се втурнаха да трупат богатства и почести, боричкайки се едни други… А с брат ми Юрий и с мен се отнасяха като с чужденци и просяци. Колко лишения претърпяхме и за облекло, и за храна! Нямахме никаква свобода. Не ни възпитаваха както подобава да се възпитават деца. Спомням си, ние с брат ми се забавляваме с някаква детска игра, а княз Иван Шуйски се изтегнал на една пейка, опрял лакът на леглото на баща ни, вдигнал краката си на стол. Не ни обръща никакво внимание, нито като роднина, нито като властник, нито като слуга на господарите си. Та кой би могъл да изтърпи такова високомерие?… Много често дори не ни поднасяха ядене навреме! А какво да кажа за съкровището на баща ми, което ми се полагаше по право? Ограбиха го изцяло… Синовете на болярите го окрадоха, претопиха го, за да си направят златни и сребърни съдове: гравираха по тях имената на родителите си, сякаш са им дошли по наследство!“

Не само гневът и унижението подхранват омразата на Иван към болярите, а също и постоянният страх. Детето се бои, че ще го убият. Навсякъде вижда врагове, които го дебнат. Дали зад тази завеса не се крие наемен убиец с кама в ръката? Дали водата в тази кана не е отровна? Всеки ден той е свидетел на кавги, сбивания, убийства. Понякога му се струва, че смъртта му е само отложена, защото като по чудо са го забравили зверовете, които си оспорват империята му. Една нощ войниците преследват новия митрополит Йосиф и нахлуват чак в стаята на детето, където духовникът се е укрил. Замерят го с камъни, с храчки, разкъсват расото му. Йосиф моли за защита младия си господар, който се е изправил на леглото и трепери за собствения си живот, без да може да каже нито дума. Митрополит Йосиф ще бъде отведен от стражата и затворен в Белозерския манастир. Какво е престъплението му? Привърженик е на Иван Белски. А отскоро семейство Шуйски имат инициативата. Техните триста главорези превземат Кремъл, отвличат Иван Белски от дома му и го хвърлят в затвор. Близкият му довереник Мичурин е предаден на „болярските деца“^[1], които го одират жив. След това окървавеното тяло е завлечено до дръвника, където палачът му отсича главата. Точно в този момент Василий Шуйски умира и оставя властта на брат си Иван. Последният е по-слабохарактерен и освобождава Иван Белски, който веднага подготвя бунт. Заловен, отвлечен и затворен наново, той е умъртвен в килията си. След което умира и Иван Шуйски, но от болест. Братовчед му Андрей Шуйски го замества начело на болярите. Междувременно Иван се е сприятелил с Фьодор Воронцов. Това е достатъчно на Андрей Шуйски, за да реши, че любимецът трябва да загине. При един бурен спор в присъствието на Иван и на митрополит Макарий, Андрей Шуйски и другарите му, побеснели от гняв, удрят Фьодор Воронцов в лицето, влачат го до двора на двореца и след като здравата го набиват, заповядват на стражите да го хвърлят в затвора. Иван и Макарий са ужасени, опитват се да се застъпят за нещастника. Но болярите не искат и да чуят и един от тях, Головин, разкъсва расото на свещеника в знак на презрение. Още един път Иван преглъща страха и отвращението си и мълчи с искрящ поглед и бледо чело. Тогава той е на тринайсет години.

Малко по-късно, след Коледните празници Иван кани болярите на пир. Постепенно натрупаната омраза към тях му дава сили да нанесе решителен удар. След месеци на несигурност, той най-после има чувството, че княжеският му произход го поставя под закрилата на Небето. Неговата ръка, макар и още слаба, се подкрепя от ръката на Бога. Застанал пред брадатите си пияни гости, той им говори с твърд глас. Обвинява ги, че са злоупотребили с младостта му, че са се отдали на грабеж, че са изпълнявали незаконно смъртни присъди. Сред тях, казва той, има много виновни, но той ще се задоволи да убие за назидание, най-големия престъпник, княз Андрей Шуйски. Изрича тези думи, но изпитва смъртен ужас от дързостта си. Дали стражите ще му се подчинят? Няма ли болярите да се възползват от случая, за да го заловят и разкъсат на парчета? Изиграл е своя коз. Чака със свито сърце и чудото става. Гостите около масата, стъписани от тази проява на властност, не помръдват. Изведнъж се оказва, че имат господар. Господар, едва излязъл от детството. Стражите хващат Андрей Шуйски и го предават на войниците, които го хвърлят на ловните кучета и те го разкъсват жив насред улицата.

Но този прилив на воля у Иван заглъхва. Така или иначе, той още не е на възраст да управлява самостоятелно. След смъртта на Шуйски, Глински са отново в силата си — те убиват или заточават няколко свои противници, отрязват езика на болярина Бутурлин, обвинен, че е говорил обидни думи. Но скоро са прогонени от Белски, които на свой ред пак отстъпват пред Шуйски. В крайна сметка и Шуйски са изненадани и разгромени от последните усилия на Глински. В това пъклено хоро, едни и същи семейства се наследяват едно друго, водени от еднакви амбиции. Когато един от подстрекателите пада, замесва го неговият брат, чичо, син, племенник, братовчед. Но всички глави не могат да се отсекат едновременно. По-късно Иван ще признае при откриването на събора Стоглав:

„Нашите боляри управляваха страната според прищевките си, защото никой не се противопоставяше на тяхната власт… Аз пораснах… От хората, които ме заобикаляха научих как да измъчвам и как да хитрувам като тях.“

На петнадесет години Иван страстно обича лова на мечки, вълци и бели лисици. Той обикаля горите, придружаван от болярски синове, преследва дивите животни или пък със сокол в ръка лови диви лебеди. След това, възбудена от язденето, веселата тайфа напада селата, бие селяните, насилва момичета в плевниците, пие и яде до пръсване. Макар че участва в тези дивашки походи, Иван противно на другите, запазва и в разврата хладния си разум. Той наблюдава как те измъчват мужиците и търговците, радва се на гледката на изнасилените жени, вдъхва с наслада мириса на вино, на пот и кръв, но и в разгара на оргията никога не губи чувството за изключителното си достойнство. Ако се напива, ако прелъстява жени, то Бог се напива и прелъстява чрез него. Докато брат му Юрий, истински полуидиот, не се интересува от нищо друго, освен от игрите и храната, Иван, след като е мародерствал, обича вечер да потъне в четене на книги. На светлината на свещите, той мечтае над страниците на Библията, на житията на светците, над тълкуванията и напътствията на Йоан Златоуст, над хрониките на монах Нестор. В ума му пророчествата за Апокалипсиса се сливат със старите славянски легенди. Митрополит Макарий му помага да се запознае с богословието и историята. Благодарение на него Иван изучава историята на Московското княжество и тайнствата на вярата. Чувства едновременно, че пуска дълбоки корени и че се възвисява. Той е ненаситен, допълва знанията си като разпитва секретарите в канцеларията, чуждите посланици, майсторите, които работят в двореца. Черпейки отвсякъде по нещо той се образова в случайни срещи без определена насока, а разнородните му познания се преплитат в главата му. Иван е самоук и не умее да влага знанията си и да ги използва целенасочено като познавач. Четенето го тласка към писане. Изпитва истинска страст към боравенето с руския език. Пищни фрази се въртят в главата му. Записва ги на книга за собствено удоволствие. По-късно ще ги предостави на целия свят. Обича и ораторското изкуство. Когато взима думата, има чувството, че пее. Собственият му глас го опиянява. Витиевати фрази в библейски стил се леят от устата му. Той е многословен, патетичен и екзалтиран по модата на своето време.

За да опознае по-добре страната си, която още не може да управлява, той я кръстосва нашир и надлъж. Ето го във Владимир, Можайск, Ржев, Твер, Новгород, Ростов, Ярославл. При тези пътувания, той разбира се ловува, но и проявява неистова набожност. Няма манастир, който да не е посетил по пътя си, няма значителен свещеник, от когото да не е поискал благословия. След като е пирувал със спътниците си, той може да стои прав цели пет часа и да слуша литургия с душа, изпълнена със сладко блаженство. От непрекъснатите поклони пред иконите му е останал белег на челото.

А народът, потискан от болярите напразно се опитва да привлече вниманието на младия си владетел. Иван не желае да си даде сметка за мизерията в провинциите, през които минава. Не го интересува, че пътуванията му струват скъпо на градовете, в които отсяда. Във всеки град той иска да се устройват пирове и да получава дарове. Ако някои смелчаци дръзнат да му връчат жалба, приближените му веднага я прибират. Истинско щастие е, ако авторите не биват незабавно наказани! Единствената надежда на обикновените хора е, че с годините неопитният юноша ще улегне и ще разбере задълженията на монарха към своите поданици.

Но засега дори външните събития не смущават неговото главозамайване — потънал е във високомерие, насилия, лицемерие и набожност. В Кремъл болярите са заети с братоубийствени борби и не успяват да спрат набезите на татарите от Казан и Крим. Един хронист от онова време разказва следното за тези нашествия в руската земя:

„Клетите беззащитни жители бяха принудени да се крият в горите или в пещерите, а местата, където някога имаше села, са обрасли с храсталаци. Неверниците живееха сред руините на опожарените манастири, спяха в църквите, пиеха в светите съдове, изтръгваха украсата на светите икони, за да направят от тях накити за жените си, пълнеха ботушите на монасите с пепел и нажежени въглени и ги принуждаваха, въпреки болката, да танцуват пред тях. Изнасилваха младите калугерки, избождаха очите, режеха носовете и ушите, ръцете и краката на тези, които не вземаха в плен. Но от всичко най-ужасно бе, че много християни приеха тяхната вяра… Това, което пиша не съм го чул от други, а съм го видял със собствените си очи и никога няма да го забравя^[2].“

Отзовавайки се на призива на своя владетел, русите в крайна сметка с голяма мъка отблъскват татарите от Ока, а после и от Волга. Опасността изглежда временно избегната. Иван по това време е шестнайсетгодишен и се присъединява към армията, разквартирувана в Коломна. Но вече от дълго време врагът не се показва. Превърнатият в княжески двор военен лагер става сцена на интриги. Един ден, когато Иван е на лов в околностите на града, вижда петдесетина стрелци от Новгород, които идват да му поднесат жалба. Те искат да се оплачат от оскърбленията, които им се нанасят. Иван отказва да ги изслуша и заповядва на болярите си да ги избият. Стрелците се отбраняват, но са пронизани от стрелите на нападателите и се строполяват един върху друг. Напразно обясняват на Иван, че става дума за недоразумение — той е убеден, че е жертва на опит за покушение и веднага посочва подбудителите: Иван Кубенски, Фьодор Воронцов — освободеният от затвора бивш фаворит и брат му Василий. Без да им остави време да се оправдаят, той нарежда да им отсекат главите пред очите на свитата му. Три пъти брадвата се стоваря и блика кръв. Лицето на Иван не трепва. Никой в неговото обкръжение не смее да протестира. Това потресаващо мълчание затвърждава самочувствието му за неговото непогрешимо правосъдие и свещена власт.