Анри Троая
Иван Грозни (13)

Тринадесета глава
Опожаряването на Москва от татарите

На запад нещата не вървят добре. Войната с Ливония се проточва от месеци с отделни сражения, обсади, отстъпления, крехки примирия и вяли възобновявания на военните действия. Предишната година, на 1 юли 1569 г., след продължителни преговори Полша и Литва подписват Договор за съюз в Люблин, според който двете страни се сливат под властта на общ крал (Сигизмунд-Август), обща Диета и общ Сенат за всички външни въпроси. Само вътрешната политика на Литва ще остане независима. Богатата литовска Украйна е отстъпена на Малка Полша заедно с град Киев, православна майка на всички руски градове. За Иван това е тежък дипломатически неуспех. Той се опитва да компенсира последствията, организирайки своите завоевания в Ливония. Преди дори да я е завладял цялата, разбира, че ще му е трудно, ако се наложи да управлява от Москва тази далечна провинция. И той решава да я обяви за отделна държава под много строгия контрол на Русия. За крал на тази нова страна, чиято територия все още не е завзел изцяло, той избира Магнус, владетел на Еселския остров, брат на датския крал Фредерик II. Договор, подписан с този принц авантюрист, гласи, че след като Ливония бъде напълно „освободена“, тя ще бъде васална на Москва, но ще има своя администрация, правосъдие и религия. В замяна ще позволи на руските войски да преминат през нейна територия и ще й помогне да завладеят Ревал и Рига.

През май 1570 година Магнус пристига в Москва със свита от четиристотин души. Теоретичен господар на една ненапълно подчинена страна, той е коронясан с пищна церемония и получава като годеница Евтимия, племенница на царя. Година преди това Иван е убил баща й — княз Владимир Андреевич. Още една причина да даде шанс на сирачето. Той дори й определя зестра от пет бъчви злато. Но забравя да ги даде. Едва оженен, Магнус заминава, за да обсади Ревал, и претърпява неуспех. Иван разбира, че войната ще бъде дълга и трудна. Опасявайки се, че турският султан Селим II може да се възползва от сраженията на запад, за да нападне от юг, той чрез своите пратеници определено му дава да разбере, че ще иска мир. Селим заключава, че е настъпил часът татарите да си отмъстят за последните поражения. Той иска да му бъдат върнати Казан и Астрахан или Москва да плаща годишен данък на Портата. Докато преговорите тъпчат на едно място, ето че в началото на 1571 г. сто хиляди кримски татари навлизат в южните територии на Русия. Там срещат няколко избягали боляри, които Иван е изселил от Москва. Те ги призовават да тръгнат смело към столицата, защото, както твърдят, по-голямата част от руската армия е заета в Ливония, а народът е уморен от терора, наложен от царя и неговите опричници. И наистина полковете, разположени по река Ока, представляват слаба защита. Иван отива на място и получава оскърбителни послания от Девлет-Гирей, който го призовава на двубой и го заплашва, че ще му отреже ушите и ще ги изпрати на султана. Несъмнено положението е сериозно. Заобикаляйки войските, отбраняващи Ока, ханът и ордата му напредват към Серпухов, където се намират царят и големият му син. Обхванат от паника, Иван не може да приеме нито да бъде убит в боя, нито да бъде пленен от безмилостния враг. Изоставяйки своята армия, той избягва с царевича, с хазната и с верните си опричници в Александровская слобода. Но и там не се чувства на сигурно място, търси убежище при своите полкове на северозапад и продължава отстъплението си към Ярославл. Вече си мисли, че Москва е пожертвана. Като вземат предвид численото превъзходство на врага, генералите му отстъпват и заемат покрайнините на столицата. Всъщност те вече знаят, че могат да окажат само слаба съпротива на въоръжените орди на хана, които напредват бързо, опустошавайки всичко по пътя си.

Сутринта на 24 май 1571 г., на Възнесение, татарите подпалват дървените къщи в предградията на Москва. Силен вятър раздухва пожара. За няколко минути море от пламъци бучи над града. Зад тази червеникава димна завеса татарите преследват жителите и плячкосват съборените къщи. Бягайки от пожара, московчани искат да се укрият в Кремълската крепост. Но стражите са барикадирали вратите отвътре. Вълните новопристигащи повалят и тъпчат тези, които отстъпват по съседните улици, по които сякаш нахлува истински прилив от блъскащи се едно в друго тела. Без да могат нито да напредват, нито да отстъпват, задушавани от горещината, смазвани от падащите греди, хората гинат в ужасен хаос под звъна на биещите тревога камбани. Живи факли тичат на всички посоки. През затворените входове се натрупват купища мъртъвци. За да се спасят, някои се хвърлят в река Москва и се удавят. „Който е видял това бедствие, винаги ще си спомня с ужас и ще се моли на Бога да го пощади от толкова страшна гледка“, ще напише един очевидец.

За по-малко от три часа, огромният дървен град се превръща в куп димящи руини и пепел, едно обширно гробище, пълно с овъглени трупове. Само Кремъл, предпазен от високите каменни стени, е оцелял. Там се е скрил митрополит Кирил, заедно с църковната утвар, изоставяйки паството си да се пече в огромната жарава. Казват, че броят на жертвите е надхвърлил половин милион. Арнолф Линсе, първият лекар на царя, и двайсет и пет британски търговци са изгорели. Реката и рововете на Москва са пълни с трупове.

Пламъците бързо прогонват от града татарите, които са започнали да го плячкосват. Те обаче пленяват всички руси, които са се укрили в северните предградия, за да избягат от огъня. От върха на Воробьовския хълм Девлет-Гирей доволно съзерцава пепелището, по което танцуват блуждаещи огньове. Разбира се, той би могъл да изчака края на пожара и да щурмува Кремъл. Но една лъжлива новина променя решението му. Плъзнал е слух, че Магнус, кралят на Ливония, се приближава стремително начело на огромна армия. Ханът смята, че е по-разумно да се оттегли с войските си в Крим. Вестоносци осведомяват за това царя, който междувременно е напуснал Ярославл и е отишъл в Ростов. Незабавно той нарежда на Михаил Воротински да преследва оттеглящия се враг. Но татарите доста са се отдалечили и са твърде много на брой, за да се обезпокоят. И при оттеглянето те опустошават страната, както и при нахлуването си. Плячката им е огромна. Те отвеждат сто хиляди пленници, които ще бъдат продадени на пазарите за роби в Теодосия (Кайфа). Най-красивите жени са запазени за самия султан, останалите — за харемите на емирите. Оковани, уплашени и гладни, пленниците напредват шибани от камшици като добитък. Тези, които се спъват и падат, биват убити на място.

Иван не смята за нужно да посети руините на столицата си и се връща направо в Александровская слобода. Оттам заповядва на оцелелите московчани да възстановят града. Първата им грижа е да очистят улиците от труповете, които замърсяват въздуха. Тъй като няма достатъчно хора, които да ги погребват, заравят само видните мъртъвци. Останалите хвърлят в Москва река, но те са толкова много, че течението се задръства. Тези парчета гниеща плът отравят водите. Дори кладенците са замърсени. Никой не смее да пие вода от тях. Хората мрат от жажда. За да се справят с това бедствие, викат на помощ жителите от съседните градове и села. Мобилизирани са насила, за да станат гробари. Телата, извадени от реката, са погребани със закъснение. След това започва възстановяването на дървените къщи върху овъглените основи.

Най-сетне на 15 юни Иван приближава до Москва. По пътя той приема двама пратеници на Девлет-Гирей. Те още веднъж искат от името на хана да им върне Казан и Астрахан и символично му подаряват кама, в случай че пожелае да се убие от отчаяние. Но му връчват и писмо от господаря им.

„Опожарявам, опустошавам Русия, пише Девлет-Гирей, само за да отмъстя за Казан и Астрахан, без да мисля за сребро, за богатства, които за мен са само прах. Търсих те навсякъде: в Серпухов, дори в Москва: исках короната и главата ти. Но ти беше избягал и от двата града, а смееш да се хвалиш с величието си, страхливи и безсрамни княже! Вече познавам пътя към твоите владения. Скоро ще се върна, ако не освободиш посланика ми, когото безполезно държиш в плен, ако не направиш това, което искам от теб, и ако откажеш да ми се закълнеш във вярност от твое име, от името на децата ти и потомците ти.“

Вродената гордост на Иван би го накарала да отговори с библейски обиди на това предизвикателно послание. Но моментът му се струва неподходящ за нов сблъсък. Сдържайки надменността си, той изпраща на Девлет-Гирей „смирена молба“. В отговора си той иска примирие, обещава, че ще помисли за преотстъпването на Астрахан, и се съгласява да освободи кримския пратеник. Що се отнася до Астрахан, един от синовете на хана би могъл, добавя той, да бъде назначен за управител заедно с един болярин, посочен от царя. Това половинчато решение не задоволява Девлет-Гирей. Той настоятелно иска Казан и Астрахан без нищо в замяна. И предплата от две хиляди рубли върху годишния данък. Иван протака. Всъщност той смята само да печели време, за да мобилизира междувременно всички възможни резерви. Арогантен, когато се чувства по-силен, той умее да се покаже търпелив, раболепен и лукав, когато се съмнява в своите възможности.