Анри Троая
Иван Грозни (4)

Четвърта глава
Няколко реформи

След сватбата на царя простолюдието и болярите празнуват поотделно с много шум и дълги запивки до началото на постите. След това звънът на хиляди камбани призовава вярващите към пост и молитва, веселбите спират изведнъж и градът потъва в сивота. Иван и жена му се обличат като обикновени поклонници и потеглят пеша в снега към Троицкия манастир. Там те прекарват първата седмица на постите, тримирят, причестяват се всеки ден и се покланят на гроба на Свети Сергей Чудотворец. Анастасия е толкова набожна колкото и мъжа й, но нейното религиозно чувство се изразява в милосърдие и снизходителност, докато мистицизмът на Иван ни най-малко не предполага човеколюбив. Младата жена е възпитана скромно от овдовялата си майка, живее като равна със себеподобните си и се старае да съчувства на техните страдания. Иван се чувства толкова високопоставен, че най-близкият му съсед не е човек, а самият Бог. Някъде долу гъмжи мравуняк, който той може да смаже с крак без никакво угризение. За царя е важно не какво мислят тези насекоми, а какво мисли Небесният Отец. А Небесният Отец многократно му е показвал, че на руския владетел му е позволена всякаква разюзданост. Опиянен от своята неограничена власт, Иван пренебрегва административните дела и мисли само за радостите на лова, пиянството и любовта. Едва завърнал се след поклонничеството до Троицкия манастир, той изпитва истинско удоволствие да смае обкръжението си с безумни прищевки. За него няма нищо по-забавно от това да вземе решение за несправедливо наказание или за незаслужена награда. Избира си фаворит само за няколко дни и се наслаждава на отчаянието на този, когото е отдалечил от себе си и е конфискувал имотите му. Колкото присъдите му са по-произволни, смята той, толкова повече те утвърждават неговата независимост. Той смесва власт и всемогъщество, сила на характера и жестокост. А колкото до всекидневната политика, нека другите се занимават с нея! Глински са свикнали да го вършат. Именно те ръководят държавата от името на царя. Отрупани с почести и богатства, те потискат народа, търгуват безсрамно и с най-незначителните си застъпничества, наказват безмилостно всички, които се оплакват. Царят се нуждае от тях за мръсната, всекидневна работа и им е благодарен, че я вършат, въпреки че междувременно си пълнят джобовете. Но простолюдието и мнозинството от болярите изпитват мълчалива омраза към тези закриляни от Иван потисници. За цялата нация Глински са символ на тирания, непочтеност и порок. Жителите на Псков решават да изразят лично пред царя отчаянието си и изпращат делегация от седемдесет първенци, които да се оплачат от губернатора — княз Турунтай-Пронски, фаворит на Глински. Псков наскоро е присъединен към Московското княжество^[1] и гражданите му се решават на тази смела постъпка, защото все още не познават добре характера на своя владетел. Те са разбрали, че за момента той живее в къщата си в Остров, недалеч от Москва и отиват при него на 3 юни 1547 г. както се отива при баща. Разярен, че го обезпокояват за дреболии, Иван нагрубява пратениците, заповядва да им вържат ръцете на гърба, излива на главите им горещ спирт и със свещ подпалва косите и брадите им. След това заповядва да ги разсъблекат и да ги проснат голи на земята. Докато измисля някакво ново мъчение, пристига вестоносец от Москва, който му съобщава, че голямата камбана в Кремъл е паднала без видима причина и че халките й са се счупили от удара. Царят е поразен и се пита дали това не е някаква зла прокоба. Той забравя хората от Псков, нарежда да му доведат кон и незабавно потегля за столицата. Развързват жертвите, те моментално хукват и благославят съдбовната камбана, която им е спасила живота.

В Москва царят преживява тревожни дни. Злополуката с камбаната не е първата, която смущава духа му. На 12 април 1547 г. огънят е опожарил много къщи, църкви и няколко магазина в централния квартал „Китай-город“. След една седмица втори пожар унищожава всички улици на другия бряг на р. Яуза, където живеят грънчарите и кожарите. А ето че и на 20 юни в града отново лумват пламъци. Раздухвани от нечувано силна буря, те обхващат дървените постройки, които рухват в снопове искри, прехвърлят се над назъбените кремълски стени, щурмуват покривите на църквите и дворците. Във фурията на пламъците отеква грохот на експлозии. Оръжейните складове се взривяват един след друг. Нажеженото желязо червенее в тази пещ, от топлината медта се топи. В каменните църкви пламъците обгарят фреските, повреждат иконите, изпепеляват мощите. Небето се е превърнало в свод от пурпурен дим, разкъсван от искрометни светкавици. В Успенския събор старият и полузадушен митрополит Макарий отчаяно се моли. Свещениците го умоляват да бяга заедно с тях. Всички са изправени пред стена, издигната над пропаст. Въпреки протестите му, го принуждават да се спусне по въже с навързани възли. Малко преди да стъпи на земята, той изпуска въжето, пада и се наранява. Откарват го в безсъзнание в съседен манастир. От всички страни обезумели от ужас и разплакани хора се лутат, тичат и се блъскат; объркани са и не знаят какво да правят, за да спрат бедствието. Градът не разполага с никакви средства за борба против пожара. Могат да се надяват само на Божието милосърдие. Жени търсят децата си и вият от отчаяние. Старци ридаят и се кръстят пред останките от къщите си. Овъглени силуети преминават стенейки, хора пламтят като факли. За да избягат от пламъците, някои се хвърлят в реката. Кравите и конете умират задушени в оборите и конюшните. Кучетата жално скимтят край труповете. В градище вече няма дървета, а черни скелети, по които тук-там проблясват огнени езичета. Горещи сажди хвърчат във въздуха.

Още от началото на пожара царят, царицата и свитата са избягали в село Воробьово, над Москва^[2]. Оттам Иван наблюдава огнената стихия и хладно преценява щетите.

Докато ужасената Анастасия се моли непрестанно, той на всеки час се осведомява от вестоносците за хода на бедствието. Куполът на Успенския събор, дворците на царя и на митрополита, два манастира, няколко църкви с всичките им богатства, домовете на сановниците, арсеналите, хазната вече са обхванати от пламъците. Говори се за хиляда и седемстотин жертви, „без да се броят децата“.

Привечер най-сетне вятърът утихва. Посред нощ пожарът угасва, вече няма какво да го подклажда. Но в тази потънала в сажди пустош блещукат застрашителни светлини. На другия ден гражданите с почернели лица и опърлени коси се връщат при развалините и търсят в пепелта обезобразените си мъртъвци и останките от своето имущество. От време на време тези трагични вехтошари се навеждат, изправят се, надават жални викове като „виковете на дивите животни“, казва хронистът. Сред тълпата от хора, ровещи в руините се разпространяват налудничави слухове. Говори се, че пожарът в Москва не е случаен, а причинен от магия. „Глински, Глински!“ Само те са виновни. Според най-осведомените, старата княгиня Ана, майката на Юрий и Михаил Глински, била изтръгнала сърца на трупове, накиснала ги във вода и ръсила улиците с тази сатанинска течност. „Затова изгоря нашият град!“ Шуйски, отявлени противници на Глински, поддържат тази версия за събитието чрез свои сподвижници, умело разпръснати сред народа. Дори собственият изповедник на царя, Фьодор Бармин, подкрепя умишлено това невероятно обвинение. Впечатлен от тяхната убеденост, Иван нарежда да се направи разследване. На 26 юни, пет дни след края на пожара, със заповед на Кремълския площад е събрана тълпа бездомници. Множество свидетели твърдят под клетва, че Глински са прибегнали до черна магия, за да разрушат града. Княгиня Ана Глинская, роднина на Иван по майчина линия, по това време се намира със сина си Михаил в имението си в Ржев, но другият й син Юрий е там в болярския съвет и е изправен срещу тълпата. Отначало той вдига рамене пред тези глупави твърдения на дрипльовците. След това разбира, че някои от висшите сановници се вслушват благосклонно във виковете на простолюдието, уплашва се и се промъква през тълпата да търси убежище в Успенския събор. Но въпреки предпазливостта му, оттеглянето не остава незабелязано. Разярената тълпа хуква след него. Дворяните се отдръпват. Една групичка екзалтирани хора влиза крещейки в църквата с почернели стени и овъглен иконостас и осквернявайки светото място хваща Юрий. След много удари го удушават и влачат трупа му извън Кремъл до мястото за екзекуции. Насърчена от това първо убийство разярената измет се пръсва в съседните улици, граби и опожарява двореца на Глински, избива близките и слугите на това омразно семейство. Размирниците са откраднали оръжие от арсенала, хоругви и икони от църквите. Размахват ги над главите си. Един носи кръст, друг сабя. След три дни понесена от някаква тайнствена подбуда, тълпата се насочва към село Воробьово и иска да й предадат княз Михаил Глински и майка му княгиня Ана, които са роднини на царя по майчина линия. Но те не са там. Няма значение. Ще ги потърсят в земите им! Безкрайно уплашен от този бунт, Иван все пак отказва да отстъпи. Дори и да е уверен във вината на Глински, той не може, без да се унижи, да позволи да му нареждат какво да върши. От него и само от него трябва да зависят животът и смъртта в неговата страна. Без да се поколебае, той нарежда на стражите си да стрелят в тълпата. Няколко души падат, другите побягват, а трети коленичат и молят за милост. Арестуват произволно няколко демонстранти и ги екзекутират моментално пред стъписаните им другари. Редът е възстановен. Тази авантюра засилва авторитета на царя. Но той е силно уплашен. Още повече че по време на пожара е бил посетен от свещеника на Новгород Силвестър, който служи в Благовещенския събор. За разлика от изповедника на Иван, за когото пожарът в Москва се дължи на черна магия, отец Силвестър твърди, че градът е разрушен за наказание по заповед на Всевишния, както някога са били разрушени Содом и Гомор. Той не се бои да повтори това твърдо пред царя с вдигнат изобличаващ пръст. Силата на гласа му, пророческата светлина в очите му разклащат нервите на Иван. Внезапно господарят на Русия се усъмнява в непогрешимостта на своите решения. За първи път той приема критиката. Да, той е сгрешил, че е поверил държавните дела на Глински, да, на съвестта му лежат тежки грехове, да, той многократно е показвал, че не обича ближния си. Силвестър отваря пред него Евангелието, припомня му Божиите заповеди и го насърчава да промени цвета на душата си, ако иска да избегне още по-опасна беда. Той дори разкрива, че е имал видения и че е получил знамения, осъждащи царя. При тези думи Иван пада на колене. Той винаги си е въобразявал, че Бог му е приятел. А ето че един небесен пратеник, очевидно добре осведомен, му се кълне в обратното. Може би наистина Бог е решил да се отвърне от своя представител на земята? Може би между тях двамата има неразбирателство, някакво скарване както става и в най-добрите семейства? Може би трябва да промени поведението си, преди да е станало твърде късно? Иван едва сдържа сълзите си, заеква от ужас и се съгласява със Силвестър, обещава да се поправи и за да докаже добрата си воля, отстранява от власт Глински, които народът вече не желае.

За да замести тези лоши служители на своята слава, той създава нов тип съвет Избранная Рада (Избран съвет), съставен от членове на аристокрацията и духовенството, известни със своята мъдрост, умереност и преданост. Сред тях са московският митрополит Макарий, който се е възстановил след злополуката, Алексей Адашев, княз Андрей Курбски… В това събрание имат надмощие двама души: Макарий, най-образованият човек в Русия, автор на редица религиозни и исторически съчинения, и Силвестър, озареният проповедник, който се осмелява да говори на царя като на най-обикновен каещ се грешник. Този скромен по произход поп печели толкова силно влияние върху своя владетел като го заплашва с небесния гняв, че скоро е натоварен с управлението на църковните и гражданските дела. Те всички минават през него и всеки величае многобройните му способности. Край него се откроява личността на един млад дворянин, превъзходен служител, с приятна външност и остър ум, Алексей Адашев. Преди той е бил един от служителите, обслужващи покоите на царя, приготвял постелята му. Сега по волята на Иван и с благословията на Макарий и Силвестър той става съветник и дори довереник на царя. Хронистите от онова време го сравняват с „небесен ангел“ и хвалят чистотата на неговите помисли и чувствителността му. „Склонен да върши добро без никакви долни подбуди, пише Карамзин, той е потърсил благосклонността на Иван заради интересите на родината си, а не за собствено благополучие.“ Андрей Курбски твърди, че със своите напътствия Силвестър е събудил в сърцето на царя желание да върши добро, а Адашев му е помогнал да го осъществи. Към тези благотворни влияния се прибавя и това на царица Анастасия. Неведнъж необузданият, двуличен, садистичен и страхлив характер на съпруга й я е изпълвал с безпокойство. Пред него тя се чувства като пред диво животно, което събужда у нея обич, страх и желание да го опитоми. Заради слабостта си тя получава от него, това, което би й отказал, ако беше по-малко уязвима. А освен това двамата често общуват в молитвите си. За нея молитвата изразява вярата й в милосърдия Бог, за него — в Бога на отмъщението. След пожара в Москва и създаването на Радата Иван раздава пари на жертвите от бедствието и нарежда да се възстанови градът. Отвсякъде прииждат работници. Братските градове изпращат икони и реликви, за да заместят унищожените. Москва се превръща в огромна строителна площадка, в която отекват стърженето на триони и удари на брадви. Покриват с пръст покривите на къщите, за да не би искрите от огнищата да ги подпалят отново. Отварят няколко магазина в развалините. Но това не може да заличи ужаса от небесното възмездие. Иван изпитва нужда да възстанови разрушенията на столицата и разрушенията в душата си. Той иска да си възвърне Бога чрез блестящо покаяние и да покаже на народа каква добродетелната страст го възпламенява. Всички руски провинции получават нареждане да изпратят в Москва представители от различни раси и социално положение, за да чуят гласа на царя. Всъщност за тази мисия ще бъдат посочени единствено духовници, боляри и дворяни. Образуваното по този начин през 1550 г. събрание ще бъде наречено Земски събор. Изглежда, че неговата единствена роля е да записва решенията на владетеля. След първото заседание на Земския събор Иван присъства на литургията, моли се и после заедно с всички висши духовници отива на Кремълския площад, почернял от народ^[3]. Там той се спира на Лобное место, където се извършват екзекуциите, близо до вратата на Спасителя. Срещу него стои мълчаливата тълпа. Свещениците произнасят още една молитва и безброй ръце се кръстят сякаш птици прелитат от клон на клон. Когато молитвата свършва, царят взема думата. Младежкият му твърд глас се разнася над главите на присъстващите. Най-напред той се обръща към митрополит Макарий:

„Свети Отче, известни са ми вашето пристрастие към добродетелта и вашата любов към отечеството. Помогнете ми в добрите ми намерения. Твърде млад загубих родителите си, а болярите, които се стремяха единствено към власт, не се погрижиха изобщо за мен; от мое име те си присвоиха постове и почести; забогатяха чрез неправда; потискаха народа и никой не се осмели да спре техните амбиции.“

Приближените до царя са чували тези думи поне сто пъти: винаги, когато иска да оправдае грешките си, той припомня, че е останал сирак съвсем млад и че големците, вместо да го възпитат като собствен син, са го окрали и са ограбили народа. Но никога дотогава той не е нападал болярите публично, обвинявайки същевременно и себе си като обикновен грешник. Извисявайки глас, той продължава речта си с театрален патос. Той е опиянен от текста си актьор, който се обръща към запленена публика. Обича гръмките фрази, умело пресметнатите паузи, трагичните гримаси. Там, на площада на екзекуциите, пред очите му се люлеят хора, обесени по негова заповед. Дали вижда някакъв упрек в тези изсъхнали чучела, които гарваните кълват? Не, реториката взима връх. Единствено болярите са виновни за неговите грешки. И той посвещава на тях продължението на своята тържествена реч:

„Бях като глухоням през окаяното ми детство, защото не чувах оплакванията на бедните и моите думи не облекчаваха страданията им. Тогава вие, непокорни поданици и покварени съдници, се отдавахте на вашите прищевки! Как ще успеете сега да се оправдаете? Колко хора разплакахте? Колко пъти проляхте кръв, за която не нося вина! Но страхувайте се от Божия съд!“

След тези думи царят се покланя на четирите страни на площада. После продължава словото си, но този път то е насочено към обикновените поданици.

„О народе мой, който Всемогъщия ми повери, призовавам днес твоята вяра и обичта ти към мен: бъди великодушен! Невъзможно е да се поправи стореното зло. Но мога да ти обещая, че занапред ще съумея да те предпазя от потисничеството и от грабителството. Забрави какво е било и което никога няма да се повтори. Прогони от сърцето си омразата или несъгласието. Нека всички се обединим в християнска и братска любов. От днес нататък ще бъда ваш съдия и защитник!“

Народът не вярва на ушите си. Този необикновен оратор, облечен в злато и отрупан със скъпоценни камъни, който блести на слънцето като бръмбар, е неговият цар, а цар не може да лъже. Щастлива ера се открива пред Русия. За да положи начало на тази мъдра политика, Иван заявява, че прощава на всички провинени боляри и призовава поданиците си да се разцелуват като братя. Хората от тълпата проливат сълзи на благодарност и се целуват три пъти като на Възкресение. Само дето не викат „Христос воскресе!“. Доволен от успеха на своето слово, Иван се обръща към Адашев и му нарежда да се заеме с жалбите на бедните, сираците и „всички, които страдат“.

„Алексей, казва му той, ти нямаш титлите, които се полагат по рождение и по богатство, но си добродетелен… Поправи неправдите, без оглед на ранга и мощта на тези, които получиха почести, а забравиха своите задължения. Внимавай да не се поддадеш на измамните сълзи на бедния, когото завистта подтиква да клевети богатия. Прегледай грижливо всички дела, докладвай ми точно и не се бой от никого, освен от Върховния съдник.“

След тези последни думи, Иван приема поздравленията на близките си, като се започне с Анастасия, за която нравственото възраждане на мъжа й е истинско чудо. Той самият смята, че Бог ще бъде твърде злопаметен, ако продължава да му се сърди след толкова красивите му думи. Но доколко е искрено намерението му да прости на болярите, които са му служили лошо? Наистина той не осъжда на смърт виновните. Задоволява се да уволни малък брой царедворци, да изпрати в манастир своя изповедник Фьодор Бармин, който е разбунтувал народа и заточава Михаил Глински, като му разрешава да избере мястото на изгнанието си. Михаил Глински е уплашен за живота си и се опитва да избяга в Литва с приятеля си Турунтай-Пронски. Планът им е разкрит, започва следствие и само великодушното решение на Иван ги спасява от ешафода. Нови боляри влизат в съвета, сред които Захарин, чичо на царицата, Хабаров, приятел на нещастния Иван Белски, Димитрий Палецки, чиято дъщеря Юлияна е уважена да стане съпруга на княз Юрий, собствения брат на монарха…

Въпреки тези успешни мерки Иван навеки е запазил спомена за миналите оскърбления. Характерът му е такъв: понякога е способен за момент да прояви снизходителност, но е неспособен окончателно да забрави. Враговете, на които е простил, никога не могат да разчитат на пълна сигурност, а по-скоро усещат, че са получили отсрочка, която винаги подлежи на отмяна. Дори когато плуват в насладата на безнаказаността, той ги наблюдава крадешком и тайно ги мрази.

За момента негов образец е бележитият му дядо Иван III, който дава на Русия първите писани закони. И той иска да бъде вдъхновен законодател. В Радата има няколко души, добре запознати с гражданското право. А Силвестър собственоръчно е написал множество пасажи от прочутия Домострой, истинско ръководство по благовъзпитание за онова време. Разделено на шейсет и пет глави, това произведение предлага правила за добро религиозно и обществено поведение на един заможен дворянин, глава на семейство и господар на многобройна прислуга. От него се научава, че вярващият винаги сдържа дъха си, когато целува светите образи, за да не ги докосне нечистотата на неговите вътрешни органи, че жената присъства на църковна служба, само ако домашните й задължения позволяват и че тя не трябва да пее и да се смее докато работи, за да не събуди беса, който дреме в нейната утроба, че бащата наказва сурово децата си, но без да се гневи. „Ако обичаш сина си, бий го и то по-често; накрая той ще ти роси радост… Не се смей с него, не играй с него, защото ако си слаб в дребните неща ще страдаш в големите… Сломи сърцето му докато расте, защото, ако стане твърдо, няма да ти се подчинява.“ (Седемнадесета глава).

Съпругата също трябва често да бъде бита, за да бъде покорна. Но трябва също да се проявява деликатност. Така например виновната няма да бъде удряна по главата или „под сърцето“ и няма да се употребява пръчка или железен предмет. Препоръчва се само камшикът. По онова време в Русия той е истинско цивилизовано средство. Но човек трябва да умее да си служи с него. Съпругът ще отведе потърпевшата далеч от недискретните погледи и там, след като е свалил ризата й, за да не се скъса, и е вързал ръцете й, ще я налага отмерено толкова дълго, колкото сметне за необходимо; след това ще се обърне към нея с нежни думи, така че да не навреди на съпружеските отношения за в бъдеще. Общо взето всеки ден жената трябва да се съветва с мъжа си не само за домашните работи, но и за посещенията, които смята да направи, за гостите, които има намерение да покани и даже за какво да разговаря с гостите.

„Къщата на една порядъчна жена трябва да бъде чиста и подредена, продължава Домострой. Нека в нея се влиза както в рая… На входа да се постави сено, за да се бършат краката… Във всяка стая християнинът да закачи икони по стените и да им засвидетелства почит с кандила, украшения и свещи. След молитва иконите да се покрият със завеси, за да се предпазят от прах. Къщата също трябва да има запаси за цялата година. Икономията трябва да ръководи живота на семейството, дори ако то разполага с големи средства. Когато се пече хляб, се перат и дрехите, защото се пали един път и не се хабят дървата.“

Господарят на дома трябва да има сред слугите си шивачи, обущари, дърводелци, които ще вършат всичко необходимо евтино и под собствения му покрив. В случай че няма домакински познания Домострой му предоставя рецепти как да пече ястия, как да произвежда напитки, да избелва бельото, да убива и осолява прасетата. Посочва му също как трябва да се държи слугата, изпратен с някаква поръчка. Като пристигне пред вратата на къщата, в която трябва да отиде, образцовият слуга ще си избърше краката, ще се изсекне с пръсти, ще продуха гърлото си, ще се изхрани, за да говори по-ясно, и ще каже: „В името на Отца и Сина и Светия дух“. Ако не му отговорят: „Амин“, ще повтори своята молитва по-високо и най-сетне леко ще почука на вратата. „Ако го пуснат в стаята, продължава Домострой, той трябва да внимава да не си бърка с пръст в носа, да не се секне и да не храчи. Трябва почтително да стои прав, да не се оглежда и да изпълни заповедта, без да пипа нищо. Да се върне колкото се може по-бързо, за да занесе отговора на господаря си.“

В последната част на книгата Силвестър призовава своя син Антим да прилага християнските добродетели. Младият мъж, станал глава на семейство, да не се напива, кога то трябва да ходи на вечерна служба, да кани често свещеник, който да служи в собствения му дом, да раздава умерено милостиня, да обича искрено ближния си, да не напада никого, да държи вратата си отворена, да се подчинява на царя и да се бои от Бога: „когато пътуваш, споделяй залъка си с минувачите… Предложи им да пият… Ако твоите служители се карат с някого, скарай им се. Ако нещата са сериозни, удари слугата си, дори да е прав!“

Тези съвети, написани от перото на един човек, разкриват, че авторът (или авторите^[4]) проявява странна смесица от мистицизъм и приспособленство от цинизъм и милосърдие. Тесногръдието и материалистичната им строгост са подчертани с постоянно позоваване на Библията Ръководство за добър тон и молитвеник, готварска книга и евангелски завет, алманах по градинарство и трактат по държане в обществото, свещеното и профанното са неразделни както водата и виното в една чаша. Според този полухристиянски, полуезически катехизис Господ обича пестеливостта, чистотата, богатството, труда, елементарната справедливост и подчинението — роба на господаря, жената на съпруга, сина на бащата. Цялото общество почива на семейната клетка, в която бащата е здравото и озаряващо ядро. Всичко тръгва от него и се връща при него. В своя род той е като царя в империята.

В този си вид Домострой е и ще бъде още дълго време неоспоримата догма във всекидневния живот на Русия. Самият Иван е много доволен от него. Но той иска да наложи и в обществения живот този порядък, който Домострой въвежда в личния живот. Ето защо с помощта на своите съветници той смята за свое задължение да състави Царски Съдебник (Царский судебник от 1550 г.), който да замести Княжеския съдебник на дядо му Иван III, от 1497. Този кодекс не отменя предишните разпоредби, а само ги хармонизира и ги модернизира. Дотогава един закон, действащ в Москва, е можел да бъде пренебрегван в Новгород или в Псков, които имали своите обичаи. Централизаторът Иван не може да търпи подобен хаос. Той е още млад — току-що е навършил двайсет години — но изисква да се прилагат едни и същи законови разпореждания в териториите, подчинени на неговата власт. Възобновява старите местни юридически инстанции и кани в съдилищата магистрати, избрани от общините, да заседават редом с дворяните. Тези съдилища имат три инстанции, като последната е върховният съд в Москва. За дребните провинения се предвижда бичуване. Рецидивите, предателството, светотатството, убийството, разбойничеството, умишленият палеж се наказват със смърт. Случва се съдията да призове свидетели, за да обоснове присъдата си. Но обвиняемият има право да се откаже от тях и да поиска да му разрешат дуел. За този вид Божие правосъдие обвинителят и обвиняемият могат да си изберат заместници. Представителите на двете страни нямат право да използват лък и стрели. В закона се казва, че „оръжия за нападение са: прашката, копието, брадвата и камата, а за отбрана: бронята, щитът и ризницата. Показанията на болярина имат по-голяма тежест от тези на шест души от нисш ранг“. И най-сетне в големите процеси нищо не може да замести изтезанията, за да се разобличи виновният. Установена е тарифа за възнаграждение на съдията, нотариуса, писаря. Кодексът осъжда измамата. Но подкупите, истинската язва в руското общество, се практикуват на всички нива на администрацията. Невъзможно е да спечелиш дело, ако не пуснеш нещо на няколко души. Обичаят изисква преди процеса страните да поставят някакъв дар пред иконите „за свещи“. А на Възкресение всички магистрати получават „червени яйца“ и малко или много пълна кесия. Немецът Хайнрих фон Щаден, преводач в отдела на посланиците, пише в своите „Мемоари“:

„Във всяка канцелария или във всяка съдебна зала на вратата стояха двама пазачи, които отваряха само на тези, които им даваха пари… Цялото правосъдие беше на разположение на богатия; този, който имаше най-много пари имаше право или беше невинен… Ако някой беше грабил, убивал, крал, но се беше укрил в някой манастир с парите си, можеше да си живее спокойно като на небето.“

Тези несъвършенства нямат значение: Иван има идея фикс: да обедини страната си и да отнеме съдебните, административните и данъчните правомощия на местните управници. Той търси помощници за тази задача не сред непокорното съсловие на благородниците, а сред обикновените хора. На всички ключови постове в империята са поставени нови хора от скромно потекло. Те поддържат отдалеч огромната паяжина, чийто център е в Москва. Постепенно народът си дава сметка, че вече не го управляват потънали в разкош боляри, а самият цар чрез своите служители. И се пита дали е спечелил от промяната: можеш да мразиш болярина, но не можеш да мразиш царя. Английският посланик Флетчер пише:

„Един голям, ленив и мълчалив народ съзерцаваше със смесица от любов и омраза този баща на голямото руско семейство, този жив закон, този Божи наместник на земята, чиито престъпления дори се приемаха като наказание, изпратено от Бога на неговия народ и чиято жестокост трябваше да се търпи, защото тя създаваше мъченици и им разтваряше вратите към небето.“

Иван е загрижен за нравствеността на своя народ, но не престава да мисли и за нравствеността на своята Църква. За да укрепи православната вяра срещу урагана на Реформацията, който разтърсва Западна Европа, той свиква два Събора през 1547 и 1549 г. Тези два Събора канонизират трийсет и девет забележителни руски личности, които се прибавят към вече съществуващите двадесет и двама светци. Насърчено от това подкрепление от ореоли, духовенството има основание да се смята защитено от всякаква критика. Но две години по-късно, на 23 февруари 1551 г., Иван свиква трети Църковен събор. Духовниците, водени от митрополит Макарий са приети в Кремъл от царя и от Съвета на болярите в пълния му състав. Те си въобразяват, че са ги повикали да благословят новия Царски Съдебник. И наистина тази формалност бързо е извършена. Тогава, обръщайки се към митрополита, деветимата епископи, архимандритите и игумените, Иван им припомня с патетични думи злочестините на своето детство и нещастията на страната си. Пожарът в Москва, казва той, го е направил в друг човек:

„В този момент душата ми се изпълни с ужас, тялото ми се разтрепери, а духът ми се смекчи и нежност изпълни сърцето ми. Сега, когато мразя порока толкова, колкото обичам добродетелта, разчитам на вашето усърдие, за да получа напътствия. О, вие християнски пастири, свещени водачи на князете, достойни представители на Църквата, не ме щадете, когато греша; смело порицавайте моите слабости, нека чрез вас гърми Божието слово, та да се запази чиста душата ми.“

Естествено никой от духовниците няма намерение да го упрекне, в каквото и да е. Мислейки, че церемонията е завършена, те вече искат да се оттеглят, но Иван ги задържа. И за тяхна голяма изненада, им връчва документ за реформите, които смята да извърши, за да оздрави работата на Църквата. С помощта на Силвестър и Адашев той е съставил въпросник и предложения, събрани в Стоглав или Сборник от сто глави, несъмнено по подобие на Сто и едно искания на Диетата във Вормс. Точка по точка Стоглавът говори за собствеността на манастирите, лошото поведение на монасите и поповете, скандалната търговия с реликви и грешките на преписваните при възпроизвеждането на Свещените книги. Някои от тези обвинения са толкова остри, че оскърбяват събранието. „Има монаси и попове, които се подстригват, за да си живеят весело и да се разхождат из селата за лично удоволствие…“ (Седми въпрос). „Във всички манастири игумените и монасите пиянстват, поповете от обикновените църкви пият до несвяст. В името на Бога, обсъдете зряло тези безобразия…“ (Седемнайсети въпрос). „Защо вече не се спазва забраната овдовелите попове и дякони да бъдат прикрепени към някоя църква?…“ (Осемнайсети въпрос).

След настъпилото изумление духовниците реагират и обещават, че за в бъдеще нравите на духовниците ще бъдат контролирани, а злоупотребите строго наказвани. Но други сериозни въпроси са повдигнати и решени от теоретиците на вярата. Съборът нарежда всеки православен християнин да се кръсти с трите пръста на дясната си ръка (палеца, показалеца и средния пръст), символ на Светата Троица, и тези пръсти да бъдат поставяни първо на челото, после на гърдите, след това на дясното рамо и накрая на лявото рамо. Който не прави така „бяга от Христовия кръст и се отдава на дявола“. Той ще бъде прокълнат завинаги. Прокълнат ще бъде и този, който танцува на гробищата в съботата на Светата Троица, който подскача и се весели през нощта на Свети Йоан, на Бъдни вечер и на Благовещение, който се провиква три пъти „Алилуя“ като в латинската ерес, докато един истински православен християнин трябва да го изрече два пъти и да прибави: „Слава тебе, Господи!“, този, който имитира неприличните жестове на смешниците, и се предава на содомия. Влизането в църква е забранено за хомосексуалистите. В този документ може да се прочете, че „нито развратниците, нито прелюбодейците, нито хората с женствени маниери, нито тези, които практикуват педерастия, скотоложство, онанизъм, нито покварените, нито крадците, нито магьосниците, нито пияниците ще да наследят Божието Царство. Те са изключени от Църквата докато оздравеят“. Домострой вече е препоръчал благоприличие във веселието. Стоглавът отива още по-далеч: той осъжда на адски мъки онези, които свирят на гъдулка, на гусла, на дайре, на тръба, хората, които танцуват, скачат и пляскат с ръце на публичните сборища, тези, които харесват компанията на опитомените мечки, кучета и птици, всички, които играят на зарове, шах, табла, тези, които се осмеляват да си отрежат брадата, мустаците и да носят чуждоземни дрехи. „Свещените правила забраняват на православните християни да си бръснат брадите и мустаците, решава съборът в отговор на въпрос, поставен от царя. Това е латинска ерес… Този обичай е бил въведен от императора еретик Константин Кабалинос^[5]; всички знаят, че той наредил на служителите си еретици да отрежат брадите си. Следователно вие, които подобно на тях, нарушите закона, за да задоволите прищевките си, ще си навлечете омразата на Бог, който ви е сътворил по свое подобие.“ Иконописците понякога са склонни да пият и да крадат. Заповядва се занапред тези художници да бъдат „изпълнени със смирение, благост и набожност“ и да спазват правилата за изобразяване на небесните сили, на светците и светиците. Те трябва да се подготвят за работата си чрез пост и молитва, да се подчиняват на древните графични предписания, да разреждат боите си със светена вода и по този начин да станат не горди от творбите си творци, а скромни и анонимни изпълнители на волята на Всемогъщия. От друга страна, тъй като преписваните правят много грешки при възпроизвеждането на светите текстове, е решено да се преустанови ръчното преписване на литургичните книги и да се основе в Москва печатница, за отпечатването на тези книги според най-правилните образци. Но за простите хора една грешка, узаконена от времето, е по-ценна от някаква модерна поправка, дори да е основателна. Първата печатна преса, която народът нарече дяволска машина, при един бунт ще бъде бързо разбита. Впрочем малко свещеници умеят да четат. Но те знаят наизуст всички думи на различните служби. Иван, който страстно обича четенето, страда от обкръжаващото го невежество. Той успява да изиска от членовете на събора духовниците да бъдат задължени да се образоват. В цялата страна поповете ще бъдат подложени на надзора на църковни десетници. Всеки град ще има своя школа, обслужвана от свещеници и дяци^[6]. В тях ще се преподава писане, четене, смятане, пеене, религия, добри нрави и отвращение от „гнусната содомия“.

И все пак, когато Иван изрича идеята, че монасите, теоретически мъртви за света, не могат да притежават земи, и че техните владения трябва да преминат към короната, Макарий, а заедно с него и цялото духовенство отхвърлят това нечестиво предложение. Царят ще се задоволи с една полумярка: решено е занапред епископите и манастирите да не могат да придобиват нищо без съгласието на владетеля^[7]. Като допълнение ще бъде забранено на манастирите да дават пари назаем с лихва. Всички тези мерки имат за цел да спрат шеметното забогатяване на Църквата.

Иван вкарва в крак свещениците и монасите, и успоредно с това се залавя да реорганизира аристокрацията. След болярите, висши служители на короната, и болярите, членове на Думата, идват тези, които се наричат „служебни хора“. Мобилизирани са хиляда млади дворяни от най-добър произход и с най-големи способности. Измежду вписаните в Книгата на хилядата^[8] се набират кадрите за „царския полк“. Понякога те са натоварени е административни и дипломатически задачи. Раздава им се земя, за да могат да изпълняват своята служба. Всяка пролет при „мобилизацията“ служебните хора са длъжни да се явят на определени места с кон, оръжие и известен брой селяни, изчислен според площта на обработваемата им земя. (Един селянин на сто полудесетини^[9]). Това задължение те трябва да изпълняват през целия си живот. По изключение някои от тях, вместо да отидат в армията, са натоварени с изпълнение на висши функции в Москва. Но в общи линии съдбата на служебните хора е предопределена от раждането им.

Градските търговци и работниците също са вписани в регистри и разпределени в еснафи. Освен това те са разделени на категории в зависимост от данъците, които плащат. Най-богатите са извикани в Москва, където съставят висша класа, наречена гости. В замяна на известни привилегии, те осигуряват снабдяването и финансирането на града и носят лична парична отговорност.

На най-ниското стъпало са селяните. По-голямата част от тях работят шест дни седмично за собственика на земята, плащат тежки данъци и нямат право да се местят, нито да сменят господарите си. Други се считат за свободни стопани и теоретично могат да напуснат земевладелеца, след като са изпълнили всички условия на договора. Но практически, мнозинството от тях не е в състояние да върне огромните дългове, които са се натрупали за обработването на имота. Всъщност тези селяни са закрепостени, ако не по закон, то на практика. Въпреки че не е узаконено, крепостничеството незабелязано се разпростира из цяла Русия. Отчаяни, множество селяни бягат в горите. Необработените земи се увеличават. Страхът от бъдещето тегне над селата. Иван изобщо нехае. Неговият план следва една изумителна логика. За да си осигури помощта на дворяните, той окончателно ги е обвързал със службата им. За да им позволи да изпълняват тази служба без задна мисъл той им е раздал имения. За да се обработват тези имения, той е принудил селяните, които живеят там, да работят за дворяните. Така се създава една Русия, подчинена от горе на долу, в която всеки, според своя ранг и способности допринася за величието и благоденствието на страната. На върха на тази пирамида от роби стои царят^[10]. Данъците и таксите му осигуряват парите, от които се нуждае. Според посланика Флетчер с данъчната си система Иван IV иска от своя изтощен народ четири пъти повече отколкото Хенри VIII в Англия от своя. Тези суми, събирани от бирниците отиват в Хазната. Но царят разполага и със собствени владения: трийсет и шест града с околните села му доставят данъци не само в пари, но и в добитък, жито, риба, мед, фураж, с които той търгува. Най-голямата част от разходите, поети от Хазната, естествено е свързана с поддръжката на войската. Колкото и да увеличават всяка година данъците, касите винаги са празни. Същият Флетчер изброява средствата, които Иван използва, „за да вкара средствата на народа в царската хазна“: „Оставяш бирниците да забогатеят и след това ги хващаш за гърлото… Искаш от някой град да достави дефицитни стоки, после му налагаш голяма глоба, за неизпълнение на заповедта.“ Иван и неговите служители не се затормозват с някаква абсурдна справедливост. И все пак царят държи да се спазва привидна законност. Той управлява с помощта на болярската Дума. В тежки случаи дори свиква Земския събор. Но нито Думата, нито Земският събор не засягат правомощията на монарха. Тези събрания имат само съвещателен глас и най-често се задоволяват да регистрират желанията на царя.

Така още от първите години на царуването си Иван проявява чувство за ред и воля за господство, които объркват обкръжението му. Как този младеж, лишен от обич и напътствия в детството си, обучаван нередовно от дворцовите писари, тласнат към мистицизъм от Макарий е съумял още с идването си на трона да осъзнае толкова ясно своята роля на владетел? Дори тези, които тайно критикуват насилията му, неговия деспотизъм, неговата жестокост са принудени да приемат, че пред тях стои предводител на народите. Те треперят за себе си, но вече не треперят за Русия.