Анри Троая
Иван Грозни (14)

Четиринадесета глава
Постелята на царя и тронът на Полша

Споровете на Иван с татарите му попречват да осъществи едно желание, което му е присърце след смъртта на втората му жена Мария: той иска пак да се ожени! Щом по южната граница настъпва сравнително спокойствие, той заповядва както при първия си годеж, да му доведат в Александровская слобода приятни девици без оглед на произхода. Пристигат повече от две хиляди, съпровождани от родителите си, дворяни, търговци или буржоа. Всички области на империята са представени. Кой би посмял да скрие дъщеря си от погледа на царя, ако не е ощетена от природата? Всяка е представена поотделно на Иван, който я разучава с критичен поглед, разпитва я, дава й оценка в ума си и я отпраща, за да се занимае със следващата. Отначало избира двайсет и четири, а от тях остава една дузина, която лекарите и акушерките преглеждат най-старателно. След този преглед, за който иска най-подробен доклад, царят за после си път сравнява красотата, пълнотата, косата, съблазнителността, обноските на последните кандидатки и дава предпочитанието си за Марфа Собакина, дъщеря на новгородски търговец. Докато се занимава с всичко това, решава да ожени и своя седемнайсетгодишен син Иван за една от дванайсетте избранички. Компетентен ценител в тази област, той му дава най-привлекателната девица, след тази, която е избрал за себе си. Тя е дъщеря на буржоа и се нарича Евдокия Сабурова. Незабавно бащите на двете победителки от обикновени граждани стават боляри. Но Марфа, царската годеница, няма никакво време да са радва на победата си. Няколко дни след големия избор тя се разболява. Въпреки че видимо слабее и едва се държи на краката си, Иван решава да се ожени за нея. Надява се, че ще се съвземе от прегръдките му.

Сватбата на царя става на 28 октомври 1571 г., а тази на сина му на 3 ноември. Уви! Брачното пиршество завършва със сълзи и гняв: Марфа издъхва на 13 ноември. Ковчегът й ще бъде положен до ковчезите на първите две съпруги на Иван във Вознесенския манастир. Царят незабавно заговаря за отравяне и търси кои биха имали полза от смъртта на младата му жена. Подозренията му падат право върху близките роднини на предишните царици, Анастасия и Мария. Той нарежда бързо следствие. Но вече знае кого ще накаже. Отмъщението му се стоварва върху шурея му, черкезкия княз Михаил Темрюк (или Темрюкович), който е набит на кол, след това върху Иван Яковлев и войводата Сабуров^[1], които са бичувани, и най-сетне върху болярина Лев Салтиков, фаворита Василий Грязной, княз Гвоздев-Ростовски и върху много други дворяни, които са отровени по рецепта на пъкления доктор Елисей Бомелиус.

Иван остава вдовец за трети път и смутено се пита дали брачното му бъдеще не е окончателно провалено. И наистина според правилата на православната Църква, мъжът може да се жени само три пъти. Стоглавият събор изрично е заявил: „Първият брак е по закон, вторият се допуска, третият е закононарушение, четвъртият — безчестие“. Но Иван въобще не възнамерява да остане ерген. Той заявява, че не е имал никакъв плътски контакт с болната си жена, че тя е умряла девствена и че следователно Църквата може да счита последния му брак за недействителен. Това убеждение му дава сили и той се жени на 29 април 1572 г. за Ана Колтовска, дъщеря на придворен, без дори да иска благословията на епископията. След това свиква Църковен събор.

Тъй като митрополит Кирил е починал, Съборът се ръководи от Леонид, архиепископ на Новгород, алчен, раболепен и продажен духовник. Когато всички епископи се събират в Успенския събор, Иван се обръща към тях със следните думи:

„Зли люде погубиха с магиите си първата ми съпруга Анастасия; втората — черкезката княгиня, също издъхна отровена в мъчителни гърчове. Дълго се колебах, преди да се реша на трети брак, воден от нрава си и положението на децата ми, които още не са достигнали съзнателна възраст; младостта им не ми позволяваше да се оттегля от света, а да живея в него без жена, ми изглеждаше възмутително. Благословен от митрополит Кирил, дълго търсих съпруга, която най-накрая избрах след разумна преценка. Но омразата и завистта погубиха Марфа, която в действителност стана царица само на думи. Едва сгодена, тя загуби здравето си и две седмици след сватбата умря като девица. Отчаян, сломен от мъка, исках да се посветя на монашески живот; но след като си помислих за крехката възраст на децата си и окаяното положение на държавата, се осмелих да се оженя за четвърти път. Моля светите епископи да ми дадат своето опрощение и благословия.“

Трогнати до сълзи от разкаянието на могъщия владетел, духовниците дават благословията си, но му забраняват да влиза в църква до Великден и му нареждат, когато влезе, една година да застава сред каещите се, а на следващата година сред вярващите, „освен в случай на война“. От друга страна, да не би някой от простолюдието да се изкуши от незаконното поведение на царя, Съборът заплашва с анатема този, който би пожелал да сключи четвърти брак. Актът за опрощение е подписан от трима архиепископи, шестнайсет епископи, няколко архимандрити и игумените на най-известните манастири. След като по този начин са облекчили угризенията на Иван, те пристъпват към избора на нов митрополит. С тази титла е удостоен Антоний, архиепископ на Полоцк.

Иван е толкова доволен от новата си съпруга, че решава да я заведе на сватбено пътешествие в града, който неотдавна е опустошил: Новгород. Той дори и не помисля, че новгородчани могат да му се сърдят за клането, на което е подложил града. След като е простил на оцелелите, те трябва да са изпълнени с благодарност към него. Двамата сина на царя и фаворитите му придружават съпружеската двойка. С пристигането си те виждат мъртъв град, в който три четвърти от населението го няма. Все още изтерзани от катастрофата през 1570 г., жителите се боят от това ново посещение на царя. Какво още ще измисли за тяхна зла участ? Само духовниците го посрещат с радост. Леонид, архиепископът на Новгород, е негово творение. Иван обича да обсъжда с него неясни богословски проблеми и да дирижира с пиката си църковния хор. Но истинската причина за присъствието му в Новгород е намерението му да сключи примирие с Швеция, чиито владения Магнус напада от известно време. Още един път той има нужда от всичките си въоръжени сили, за да окаже съпротива на новата заплаха от татарско нашествие. Според сведенията на неговите шпиони, Девлет-Гирей „не е разседлал конете си“ и се готви да поеме наново към Москва. Разбира се, в името на честта Иван би трябвало да остане в едва вдигналата се от пепелта столица, за да подкрепи с присъствието си духа на населението. Но както винаги, той мисли най-напред за личната си безопасност. Според него, ако ханът стигне до Москва, никога няма да продължи до Новгород. И царят заповядва да докарат в новото му убежище четиристотин и петдесет коли, натоварени със съкровища, а на генералите си нарежда да се приготвят да задържат татарите на бреговете на Ока.

Междувременно едно изключително важно събитие го преизпълва с радост: на 18 юли 1572 г. умира Сигизмунд-Август, без да остави мъжки наследник. Това обстоятелство предоставя на Русия възможност да получи Полша и Литва чрез подставен владетел. Няма съмнение, че ако действа умело, Иван би могъл да бъде приемлив претендент и да си осигури двойната корона. Той незабавно написва лицемерно писмо, за да засвидетелства скръбта си от смъртта на Сигизмунд-Август, последният от Ягелонската династия. Но той няма време да задвижи пионките в тази посока. Както се е опасявал, Девлет-Гирей и неговите татарски орди тръгват по обичайния път, намират брод на река Ока, успяват да заблудят бдителността на русите, преминават реката и заплашват Москва. Новината стига до Иван на 31 юли и вместо да изпрати подкрепления в столицата, той бездейства и проклина некадърните си генерали. Но княз Воротински, изтегляйки ненужните отряди от левия бряг на Ока, се впуска след неприятеля, успява да го настигне и на 1 август на петдесет версти от Москва влиза в смъртоносна битка. Армията на хана наброява сто и двайсет хиляди души. По-малобройната войска на Воротински се ръководи от страха, да не би още веднъж старият град, символ на православната вяра и националната традиция, да бъде осквернен. Русите се сражават отчаяно. Отначало започват отдалеч със стрели, после влизат в ръкопашен двубой, превърнал се в яростно стълкновение на крещящи мъже и цвилещи коне. Докато изходът от схватката е все още несигурен, Воротински, обхождайки в тил вражеските позиции, напада ариергарда на неприятеля. Артилерията му обстрелва противника с ураганен огън. Привечер от сто и двайсет хиляди татарски бойци, остават само двайсетина хиляди. Девлет-Гирей отстъпва, изоставяйки на русите шатрите, багажа и дори знамето си. Съобщавайки на царя за победата, пратениците на Воротински му връчват като трофей два лъка и две саби, собственост на хана. Избавен от тревогите си, Иван нарежда да бият камбаните и да отслужват благодарствени литургии денем и нощем в продължение на една седмица.

Тази неочаквана победа усилва личния му престиж и разубеждава кримския хан да започне отново набезите си в Русия. Самият султан се прекланя пред решението на оръжието. Астрахан и Казан са утвърдени като руски градове. А Иван може да говори отвисоко с шведския крал, който все още се големее. „Осведоми се, пише му той, как нашите воеводи се отнесоха с кримския хан!“

След като Москва вече не е в опасност, той се завръща тържествено. Никога дотогава не е изпитвал толкова силно чувство за мощ и за съпричастие с народа. Въпреки че нищо не е направил за разгрома на татарите и дори е избягал при приближаването им, неговите поданици му приписват всички заслуги за руската победа. Силата на армията му дава вяра в собственото му бъдеще. И той решава занапред да се облегне на нея и да премахне опричнината, която страната ненавижда. Другата причина за неговото решение е, че този легион на смъртта има лоша репутация в чужбина. Твърде много полски аристократи, чието съгласие му е необходимо, за да бъде коронясан за крал на Полша, се страхуват от нахлуването в страната им на тази банда наемни убийци, на които всичко ще бъде позволено. Жестокостите на царя им се струват по-малко тревожни от изстъпленията на неговите главорези. В първия случай те виждат проявата на един властен характер, във втория — възцаряване на смъртоносно безумие. Така че, за да се хареса на народа и да обезоръжи враждебността на ливонците и поляците, Иван се разделя със своите скъпи опричници, чиято ярост от седем години покрива Русия с кръв и пепелища. Той издава следната заповед: „Ще бъде публично бичуван всеки, който за в бъдеще произнесе думата опричник.“

При обявяването на това решение народът въздъхва с облекчение и благославя мъдростта на владетеля си. Няма вече да се боят от ужасните конници с техните кучешки глави и метли. Те стават придворни, военни, висши чиновници без специални права. Най-учудващото е, че никой от тях не възразява срещу указа, който ги лишава от привилегиите им. Жестоки авантюристи, платени убийци, кръвожадни развратници, всички те приемат тази немилост, без да гъкнат. Което царят е дал, може да си го вземе всеки момент. Още един път Иван се наслаждава на удоволствието да стъпче тези, които е издигнал по прищявка. Ако му трябва ново доказателство за неговото всемогъщество, то тези вълци, опричниците му, го предоставят, подчинявайки му се като агнета. След като някога е наклонил везните в тяхна полза, сега върши обратното. Членовете на земщината възстановяват собствеността над имотите си. Соловецкият игумен Паисий, който навремето е дал неверни показания срещу митрополит Филип, е заточен на остров Валамо. Няколко лоши съветници са отстранени от двореца. Но кръвожадният Малюта-Скуратов запазва първостепенното си място в двора. Зет му, Борис Годунов, който е далечен родственик на първата жена на царя, постепенно се приближава до трона. С всеки изминал ден Иван все повече оценява този млад и красив мъж с внушителен ръст и лукав ум. Противник на насилието, Борис Годунов съветва винаги да се прибягва до изчакване и хитрост. Той прекрасно е разбрал характера на господаря си и никога не използва езика на добродетелта. Винаги, когато трябва да накара владетеля да смири гнева си, той изважда на преден план разума и уместността. Несъмнено по негово настояване Иван е премахнал опричнината, чиито изстъпления петнят образа му в чужбина. Той внушава на царя да залъже поляците и литовците с престорено любезни думи, за да спечели доверието им и да получи от тях безболезнено короната, към която се стреми.

Междувременно армията е изпратена на северозапад срещу Швеция. Сражавайки се под закрилата на Иван, за да разшири владенията си, Магнус наивно вярва, че като възнаграждение за усилията си ще получи Ливония, както са му обещали. Но Иван и Борис Годунов нямат никакво намерение да отстъпят на един датчанин тази територия, която от дълго време Русия желае. Те ще го оставят в плен на илюзиите, докато им е полезен. За момента Иван нанася удари на естонския фронт. Градовете падат един след друг пред неговата армия и войските на Магнус. Те грабят, опожаряват, колят, изнасилват. Но при един сблъсък кръвожадният Малюта-Скуратов е убит. Това вбесява Иван, който по този начин се лишава от най-добрия си приятел в оргиите и убийствата. Като репресивна мярка, той събира група оковани немски и шведски пленници, покрива ги с наръчи дърва и ги изгаря живи. Виковете на нещастниците и миризмата на горяща плът го утешават отчасти за загубата на другаря му. Не се и съмнява, че Малюта-Скуратов въпреки престъпленията си вече се намира в рая. Нима е възможно този човек да не е приятен на Бога, след като и в най-жестоките си действия е изпълнявал заповедите на царя? Разглеждано под този ъгъл, изгарянето на няколко пленници не е безсмислено отмъщение, а почти религиозно жертвоприношение.

„Наказваме теб и твоята страна, пише Иван на шведския крал Йохан III. Праведните винаги побеждават. Кажи ми чий син е бил баща ти? Как се е казвал твоят прадядо? Изпрати ми родословието си, за да ме убедиш, че греша, защото засега съм сигурен, че произлизаш от простолюдието… Печатът на Римската империя съвсем не ми е чужд, защото съм потомък на Цезар-Август. Не казвам това, за да се хваля и да те унижавам, а за да те накарам да се замислиш. Искаш ли мир? Заповядай на посланиците си да се явят пред мен.“

Вместо да му изпрати посланици, шведският крал отговаря в същия тон:

„Ти пишеш неучтиво, сякаш си отгледан сред селяндури или скитници, незнаещи какво е чест… Лъжеш безсрамно всеки път, когато си отваряш устата… Ти ни презираш от висотата на твоя свински мозък…“

И шведските войски разбиват при Лоде русите, които са с числено превъзходство. Това обстоятелство и новината, че черемиските племена в Казанска област са се разбунтували, карат Иван да забави войната срещу Швеция и да изпрати войска към Волга.

Омиротворяването се извършва ловко. Възползвайки се от временното затишие, Иван решава да приключи с териториалните претенции на Магнус, чиито услуги вече не са му необходими поради прекъсването на военните действия на запад. Тъй като първата жена на Магнус междувременно е починала, той най-напред предлага на вдовеца като втора съпруга сестрата на покойната, която е само на тринайсет години. Трийсет и пет годишният Магнус приема от все сърце. Сватбата е отпразнувана с голямо веселие в Новгород на 12 април 1573 г. На тържеството присъстват множество немски гости. По време на религиозната церемония царят дирижира хора и отмерва такта с пиката си. После с удоволствие ръководи танците, насърчавайки двойките да се движат по-свободно. При такава благосклонност Магнус вече се вижда крал и си въобразява, че освен обещаната богата зестра ще получи и всички градове в Ливония, завзети от русите. Но вместо петте бъчви със злато, на които е разчитал, му донасят само пет сандъка с дрехи за младоженката. Царят не само не му преотстъпва част от Ливония, а му дава само едно малко имение. Магнус се опомня, заминава за именията си и живее бедно, „позволява си само по три блюда на хранене“ (както уверява брат му Фредерик, крал на Дания) и забавлява с играчки тринайсетгодишната си съпруга, която отрупва с лакомства и която, за голямо недоволство на русите, иска да бъде облечена по немски.

През това време във Варшава полската Диета търси цар. Няколко кандидати претендират за вакантния трон: младият Ернест, син на император Максимилиан, Йохан III Шведски и синът му Сигизмунд, Анжуйският дук Анри дьо Валоа, брат на френския крал Шарл IX, и руският цар Иван IV. Всеки предлага дарове и обещания. Няколко полски аристократи имат намерение да предложат короната на Фьодор, втория син на Иван. Полският пратеник в Москва Фьодор Воропай зачеква въпроса с две думи пред царя, който се възмущава: „Двамата ми сина са като двете ми очи. Нима искате да остана едноок?“ После се залавя да защити отдалеч собствената си кандидатура:

„У вас мнозина казват, че съм безчовечен; истина е, че съм жесток и сприхав, но само с тези, които се отнасят зле с мен. А за добрите, о, бих им дал без колебание златната си верига и дрехата си!… Поданиците ми на драго сърце щяха да ме предадат на кримските татари… Не от враговете си се боях, а от измяната на моите хора. Те позволиха да бъде опожарена Москва, която можехме да защитим с хиляда души. Но когато дворяните не искат да се бият, какво биха могли да сторят дребните хорица?… Ако някой е бил наказан впоследствие, то е, било защото е извършил престъпление…?“

Подозирайки, че беглецът Курбски, който някога бе преминал на служба в Полша, води кампания срещу него, Иван добавя:

„Кой може да ме очерни в очите на сънародниците ви? Враговете ми! Изменниците! Курбски лиши сина ми от майка; той ми отне скъпата съпруга и Бог ми е свидетел, че не исках да го накажа със смърт, а само да му отнема за известно време болярския сан и имуществата, които дължеше на моята щедрост. С една дума, искате ли да знаете дали съм добър или лош? Пратете ми децата си, за да ми служат вярно: те ще бъдат отрупани с привилегии и ще могат да преценят истината! Ако по волята на Всемогъщия аз бъда призован да царувам над вас, обещавам ви да спазвам строго закона, да зачитам вашите свободи и привилегии и дори ако е необходимо, да ги разширя.“

След като по този начин се обосновава пред Фьодор Волопай и свитата му, Иван очаква идването на нов посланик, който да му донесе благоприятния отговор на Полша. В Москва пристига Михаил Харабурда. Той е готов да подкрепи кандидатурата на царя, но поставя няколко условия: в замяна на избирането си Иван ще трябва да промени границата в полза на Полша, като изостави Полоцк, Смоленск и други руски градове. Иван кипва. Да не би да го вземат за просител? „Та те имат нужда от мен!“ провиква се той. На 23 февруари 1573 г. вика Харабурда, упреква го за високомерието на сънародниците му, сухо отказва да приеме поставените условия и иска: да му предадат Киев, Ливония да стане напълно негова собственост, всичките му титли и на първо място титлата цар да бъдат вписвани изцяло в дипломатическите документи и за в бъдеще полската монархия вече да не бъде изборна, а наследствена, свързана с Русия „вовеки веков“. Що се отнася до съперниците му за полския трон, той се отнася към техните уловки презрително.

„Знам, че Австрия и Франция са по-снизходителни към вас, казва той, но те не могат да служат за пример на Русия, защото ние знаем пределно ясно, че освен нас и султана в Европа не съществува владетел, чиято династия да е господствала два века. Едните произлизат от обикновени принцове, другите имат чуждестранен произход и е съвсем естествено кралската титла да ги блазни: но общоизвестно е, че ние сме цар по произход и потомци на Цезар-Август.“

Харабурда смирено отбелязва, че Москва е твърде далеч от Варшава, където присъствието на царя е необходимо, и че би било по-добре той да размисли и да се съгласи да отстъпи в полза на сина си управлението на Полша. Иван остава непреклонен.

„След дълги размишления, струва ми се, че ще мога да управлявам три държави едновременно (Русия, Полша, Литва), придвижвайки се от едната в другата, казва той. Но искам да бъда коронясан от руски митрополит, а не от католически архиепископ.“

Харабурда се връща във Варшава с този отговор. Иван вярва, че ще успее. Според него най-сериозният му съперник е Анжуйският херцог Анри дьо Валоа, чийто пратеник граф дьо Монлюк е дал на поляците хиляди невероятни обещания: създаване на полски флот, обучение на полски ескадрони в Париж, развитие на Академията в Краков с помощта на френски учени… Но, мисли си царят, как половината от полското дворянство, която е протестантска, ще гласува за човек лично замесен в клането през Вартоломеевата нощ, заповядано предишната година от Шарл IX? Всъщност това клане успокоява съвестта на Иван. Не само той реже главите на своите поданици. Естествено би могъл да бъде по-настоятелен, за да получи полската корона, но въпреки че я желае, той се и бои от нея. В Полша кралят трябва да се съобразява със Сената, съставен от висши благородници, и с Шляхтата, Диета, избирана всеки две години от дребните благородници. Може ли един цар, символ на абсолютната власт, да се задоволи с това ограничено господство над граждани, които имат претенции да си казват думата? Не трябва ли да се бои, че Русия, подчинена от векове на волята на владетеля, ще се повлияе от примера на полската аристокрация, горда със своите права? Никога не е добре да обединиш народ от роби със свободен народ. Извратеният вкус към дискусии и представително управление бързо се предава и на най-покорните умове. Може би е по-добре да остане сред русите, стъпил на здрава основа, отколкото да търси измамно сближаване с тези поляци, които имат твърде много идеи в главата.

Със смесено чувство на гняв и облекчение Иван научава окончателния избор на поляците. Диетата, след продължителни и отегчителни спорове, решава да избере французина Анри дьо Валоа, Анжуйски херцог. По този начин Полша и Литва се изплъзват на царя, който се е показал твърде арогантен и се е поскъпил в обещанията, за да спечели избирателите. Но той е твърдо убеден, че скоро ще му се предостави нова възможност в това отношение.