Анри Троая
Иван Грозни (3)

Трета глава
Цар Иван IV

С всяка изминала година Иван все по-ясно осъзнава докъде се простира неговата империя. Освободено от игото на татарите, княжеството, на което той е велик княз, включва земите от Северна Волга до Днепър и от Арктическия океан до Дон. Отвъд границите на тази все още малка Русия остават тайнствените степи на Сибир, непокорните области по Волга, Астрахан и Крим, Западна Украйна, великото княжество Литва, крайбрежните балтийски страни. Към тези земи Иван хвърля алчни погледи. Неговите предци са превърнали Русия в могъща държава, като са присъединявали под своя флаг всички малки княжества около Москва. Сега на него се пада да довърши бащиното дело като разшири границите на Русия и подчини окончателно болярите.

Отскоро Москва значително се е разраснала. Вече наброява четиринадесет хиляди и петстотин къщи. В центъра на столицата се издига свещената крепост Кремъл. Нейните назъбени крепостни стени пазят църкви, чиито позлатени кубета във форма на луковици блестят на слънцето, княжески замъци и дворци с изумителна украса, дело на гения на няколко италиански архитекти. Наоколо се простира градът с дървени постройки, кичести градини и широки улици, които и най-малкият порой превръща в кални реки. Къщурките на занаятчиите се намират в съседство с богатите жилища на големците, а чудодейните параклиси — с баните. Всички руси, независимо от общественото им положение, ходят един път седмично там да се запарват. На големия площад пред Кремъл между дюкянчетата става шумен пъстроцветен панаир. Фокусници, мечкари и слепи музиканти привличат зяпачите, а те на свой ред привличат джебчиите. Трупат се около продавачите на блини и квас. Сред песните и смеховете избухват и свади. Понякога се стига до ръкопашен бой и тогава стражите грубо се намесват.

На Лобное место писарите гръмогласно известяват наредбите на управниците. Никой не ги слуша. Малко по-далеч палачът налага някой дребен злосторник с камшик. Безчувствени към виковете на измъчваните, пияниците изтрезняват, легнали на голата земя сред тълпата. Минувачите ги прескачат и продължават пътя си, като избягват купчините фъшкии.

През нощта всички входове към Кремъл са преградени с бодливи бариери. Крепостните стени са настръхнали от дулата на топовете. Многобройна стража бди за сигурността на великия княз, който живее там. Също там заседава Думата, болярският съвет. В ниските сводести зали с дебели колони всичко е в червено и златно. Златото блести и по неизброимите икони, които красят църквите, спалните и приемните, както и по дрехите на болярите и съдовете, с които си служат в безкрайните пиршества. Болярите от обкръжението на великия княз са потомци на дворянски родове, получили имения от владетеля и са не по-малко известни от господаря си, откъдето идва и нежеланието им да бъдат управлявани от него. Останалата част от населението се състои от висши служители, търговци, работници и най-вече селяни, чието главно задължение е да изхранват армията. По принцип няма крепостничество. Ако обработват земя, която им принадлежи или принадлежи на трето лице, селяните са господари на собствената си личност и на труда си. Но и в единия и в другия случай те са претоварени с данъци. „Истинските роби“, военнопленници, хора лишени от свобода със съдебно решение или по силата на договор с някой собственик, са относително малко. В тази социална йерархия привилегировано място заемат търговците. Някои от тях натрупват огромен капитал с дръзки сделки. Те не познават Западна Европа и предпочитат да търгуват с Централна Азия и с Далечния изток. Панаирът в Нижни-Новгород посреща чуждестранни купувачи. Руските кервани стигат дори до Пекин. Но най-големите богатства на Русия са в ръцете на Църквата. Огромните владения на духовенството са освободени от данъци. Повече от сто хиляди селяни работят в манастирските земи. Към добивите от земята монасите прибират и приходите от изделията на манифактурата, която покровителстват, от таксите, които събират, от даренията, които се сипят от всички краища. Притиснат от една страна от Църквата, а от друга — от държавата, руският народ като цяло е беден, задлъжнял, поробен. Той е изключително набожен, но неговата вяра се отъждествява с ритуала. Строгото спазване на обредите не се диктува от дълбокото убеждение. За обикновения човек е по-тежко престъпление да не се прекръсти пред иконата, отколкото да открадне от ближния си. Месо се яде три пъти седмично, а сексуалните отношения са забранени в празничните дни и по време на постите. Църквата счита жената за главен пратеник на дявола. Колкото по-красива е тя, толкова по-голямо зло носи. За да се избавят от това зло, я затварят в терем. Прозорците на терема са от волски мехур и гледат към вътрешен двор. Нито един мъж, освен съпруга няма достъп до жената. Нищо не й липсва, освен най-важното: погледа на другите към нея и нейния поглед към другите. Заобиколена е от орляк прислужници. Тя се появява пред гостите на мъжа си само в най-тържествените случаи. Нейният живот е посветен на грижата за господаря-съпруг, молитви и тълкуване на сънища. В по-скромните семейства това очевидно не се спазва строго. Но в случая жената печели свобода, а губи уважение. Тя става първа от всички в къщата и върши цялата домакинска работа до пълна изнемога. „Животът на руските жени е злочест, пише Херберщайн, посланик на Свещената империя, защото мъжете смятат за почтена само тази жена, която живее затворена в къщата си и те я следят така зорко, че тя никога не излиза.“ Забранено й е дори да побъбри с някоя съседка. Но врачките умеят да отварят всички врати. Цялата страна е пропита от суеверие. Във всички класи на обществото се смесват християнство и езичество. И най-незначителните житейски събития приемат пророчески смисъл. Ако ви бучат ушите — някой злослови срещу вас, ако ви сърбят пръстите — пише ви се пътуване, ако патиците кряскат — ще има пожар. Бременните жени дават парче хляб на мечките на скитащите мечкари, за да познаят по ръмженето дали ще родят момиче или момче. Загребват пръст изпод краката на човека, когото искат смъртно да прокълнат, и я хвърлят символично в огъня. В съботата преди Петдесетница танцуват на гробищата. На Велики четвъртък, запалват слама, за да викат духовете на мъртвите. Всичко това обаче не пречи църквите да бъдат пълни с множество, което дълбоко се кланя и широко се кръсти.

На великолепието на православната литургия съответства великолепието на облеклото на черкуващите се големци. Когато излизат в преддверието на църквата те блестят не по-малко от свещениците. На главата си носят заострена шапка в персийски стил, украсена с кожа от черна лисица. Облечени са в няколко цветни богато бродирани ризи, една върху друга, дълги до коленете. Отгоре тесен и дълъг кафтан от златотъкано сукно покрива всичко и стига до глезените. Много ниско под пъпа е вързан подчертаващ гордата изпъкналост на корема пояс, в който са пъхнати кама и лъжица. И най-сетне една още по-дълга копринена дреха обточена с кожа завършва целия ансамбъл, който при всяка крачка разкрива ботуши от марокен, везани с перли.

Жените са още по-навлечени: те носят една върху друга необикновена комбинация от рокли от златотъкано сукно или коприна, едни широки, други тесни, украсени със скъпоценни камъни и подплатени с кожа. Косите са прибрани в боне от фина батиста, завързано под брадичката; шията, ушите и китките са отрупани с накити, а високите обувки от кожа в ярък цвят са украсени с перли. Тромави и сковани, те са като същински ракли и едва се движат под претрупаната премяна. Широките дрехи придават още по-голям обем на едрото телосложение на хората от тази раса. Всички западни пътешественици са на мнение, че русинът има корем, а рускинята е дебела, защото яде твърде питателна храна и малко се движи. Руската кухня е много разнообразна, тежка и силно подправена^[1]; употребява се чесън, лук и конопено масло. На богаташката трапеза се поднасят печени меса, пилета с лимон, шчи, тестени произведения — пирог с ориз или риба, пирожки с яйца, блини със сметана, каша (от булгур или просо), кисел (сок от клюква, сгъстен с картофено нишесте и подсладен), десерти с джинджифил и мед… В постните дни се яде есетра, щука, сьомга, пирожки с риба и хайвер. Пие се квас, унгарско вино, медовина и водка. Пиянството се шири сред всички слоеве на обществото. Един истински мъж трябва да умее да се налива, като пробита бъчва. Спазва се следобедният сън. Дори търговците затварят магазините, за да си подремнат след ядене. Мъжът носи брада, символ на мъжката сила и на привилегированото му положение в очите на Господа, който също е с брада. Жената си покрива лицето с дебел слой белило и червило, не за да прелъстява, а за да скрие от свян кожата си, която постоянно тласка към грях.

Много от рано жените привличат Иван. Но след като е опитал прелестите на веселите слугини и ужасените селянки, той мечтае за по-изтънчени развлечения. Мисълта за брак го развеселява. Скоро ще навърши седемнайсет години. Висок и слаб, с орлов нос и с лице удължено от кестеняво червеникава брада, той впечатлява своите събеседници с малките си сини, пронизващи и дълбоко хлътнали очи. Дълги кестеняви коси сресани на път падат от двете страни на лицето му, а са подстригани късо на тила. От време на време минава тръпка по твърдите черти на лицето му. Шушука се, че пие много и че алкохолът съсипва нервите му, и без това разклатени от нещастното му детство, прекарано в постоянен срах.

През декември 1546 г. той повиква своя учител по богословие митрополит Макарий и му съобщава, че иска да се ожени. Свещеникът е доволен от почтените намерения след толкова време прекарано в разврат. Но се съмнява, че чуждестранна принцеса ще се съгласи да дойде в страна, където от десет години цари насилие. Той мъдро съветва Иван да не прави опит да се свърже с някой европейски двор, от който би получил груб отказ, а да си потърси руска невеста, като свика според традицията всички девойки от висшите и нисшите благородни семейства, за да избере най-достойната. Това предложение очарова Иван, който за момента няма никакви предпочитания и решава веднага да пристъпи към действие. По негова заповед митрополитът извиква на църковна служба всички боляри, включително и тези, които наскоро са изпаднали в немилост. Всички се стичат, предчувствайки, че става нещо важно. След като отслужва една по-тържествена от обикновена литургия, Макарий събира цялото дворянство в дворцовата зала за приеми, където Иван вече е седнал на трона си. Когато дворяните застават пред него, великият княз става и се обръща към митрополита със следните думи:

„Уповавайки се на Божието милосърдие и на покровителството на светците, закрилници на Русия и с твоята благословия, Отче, реших да си избера съпруга. Отначало мислех да си потърся невеста от чужбина. Но след като разсъдих зряло се отказах от това намерение. Аз останах без родители от най-ранно детство, израснах като сирак и е възможно моят характер да не схожда с характера на една чужденка. Та може ли такъв съюз да бъде щастлив? Ето защо искам да си намеря съпруга в Русия, по волята на Бога и с вашата благословия, отче!“

Митрополитът, който вероятно е знаел съдържанието на това слово, преди да бъде произнесено, му отговаря кротко и ведро: „Княже, самият Бог навярно ти е внушил едно толкова благоприятно за народа ти намерение. Благославям го от името на небесния ни Отец.“ Болярите, „разчувствани до сълзи“ според хрониста, приветстват господаря си и се целуват. Доволни са, че Иван е решил да се ожени за рускиня. Националната им гордост е приятно поласкана. Освен това всеки от тях има дъщеря, племенница или братовчедка, която с малко късмет би могла да привлече вниманието на княза, а това би облагодетелствало цялото семейство. Всеки присъстващ вече тъче мислено златните нишки на брачния блян. Те се готвят да се разотидат, за да известят голямата новина на семействата си, но Иван ги спира с един жест. Той не е казал всичко. Друга мечта изпълва сърцето му: преди да се ожени, иска да бъде коронясан за цар. Той известява тази идея с висок и ясен глас. Болярите си разменят учудени погледи: велик княз или цар, каква е разликата? За Иван тя съществува и той дълго е обмислял този въпрос. Светите книги, преведени на старославянски, назовават така царете на Юдея, Вавилон и Асирия и дори римските императори. В тях пише за „цар Давид“, „цар Аусериус“, „цар Юлий Цезар“, „цар Август“. За Иван титлата „цар“ е окичена с престижа на Библията, на Римската империя, на Византия. Този, който я носи, е наследник на античния Рим и на Новия византийски Рим. Той е глава на Третия Рим, чието могъщество трябва да надмине могъществото на другите два. Благодарение на него, Иван, и на наследниците му, Москва ще измести Константинопол, Московското княжество ще стане „шестата империя“, за която се говори в Апокалипсиса. Впрочем, според едно родословно дърво набързо скалъпено за нуждите на делото, Иван е пряк потомък на римския император Август. Според тази легенда Август разделил света между най-близките си роднини и дал на брат си Прус (или Прусус) земите в поречието на Висла и Неман. Следователно Рюрик, праотецът на московската династия, бил естествен наследник на Прус, брата на основателя на Римската империя. И така руската владетелска традиция не е прекъсвана още от началото на християнската ера. Това старшинство ще осигури на новия цар неоспоримо предимство пред другите европейски царе и принцове. Потеклото му доказва, че е най-великият от великите. В утрешния свят по божията воля всичко ще се подчини на Москва. И именно той, цар Иван IV, ще положи началото на това обширно движение за славянска хегемония. Последното той не каза, защото аудиторията му няма да може да го разбере. Но Макарий знае за тази имперска мечта и я одобрява. След кратко колебание, болярите приветстват и второто начинание на младия си господар. Важното е не, че иска да стане цар, а че иска да си избере съпруга измежду техните девици.

Церемонията по коронацията се извършва на 16 януари 1547 г. в Москва. Предвождан от изповедника си, който държи в едната си ръка разпятие, а с другата ръси присъстващите със светена вода, Иван излиза от двореца и под звъна на камбаните се отправя към Успенския събор. Следват го брат му Юрий и царедворците, които си съперничат по пищност на облеклото. Река от брокат, злато и скъпоценни камъни се излива в храма и бавно върви към митрополит Макарий, архиепископи, епископи и молещи се. Невидим хор пее прочувствено и гръмогласно: „Многая лета, многая лета!“ Митрополитът благославя владетеля и го повежда към подиум с дванадесет стъпала, на който са поставени две кресла, покрити със златотъкано сукно. Иван и митрополитът сядат един до друг. Царските атрибути са поставени на стойка пред подиума. Митрополитът още веднъж благославя монарха, поставя на главата му короната — или по-скоро шапката на Мономах^[2] — и му подава скиптъра и глобуса, молейки на глас Всевишния да даде на „този нов Давид“ силата на Светия Дух. „Дай му дълъг живот, продължава той. Постави го на трона на справедливостта, укрепи ръката му и постави под властта му всички варварски народи.“ Пред поданиците си Иван е наречен „Свещен цар, коронясан от Бога, самодържец всерусийски“. В края на церемонията свещениците продължават да пеят:

„Многая лета на благородния, добрия, почтения, богоугодния велик княз на Владимир и Москва, цар и всерусийски самодържец!“

След като приема поздравленията на духовенството и на сановниците, Иван присъства на литургията. Службата продължава четири часа. Но младият цар не изпитва никаква умора. Напротив, блясъкът на коронацията още повече го въодушевява. Той вече се чувства неуязвим както от страна на болярите и народа така и свише (Бог го е ръкоположил). Преди неговата коронация в Русия е имало само още една, и то на Димитрий, внука на Иван III, който въобще не е царувал^[3]. За организирането на тези изключителни тържества, придворните са преровили архивите и възпроизвели всички детайли на древновизантийския ритуал. Най-сетне Иван поема пътя към двореца по килим от кадифе и дамаска. Зад него върви брат му Юрий, който от време на време хвърля над главата на новокоронования владетел златни монети. Взема ги от съд, носен от Михаил Глински. При преминаването им народът пада мълчаливо на колене и се кръсти. Когато процесията се оттегля, простолюдието се втурва шумно в църквата и разкъсва покривалото на трона, защото всеки иска да отнесе спомен от този тържествен ден.

С пристигането си в двореца Иван изпраща на Йоасаф, гръцкия патриарх в Константинопол, писмо, с което го моли да благослови коронацията му. Тази скъпо платена инвеститура, ще закъснее доста време. Едва в 1561 г. патриархът ще я даде, след като получи трикратния размер на уговорената сума. Хартата, която утвърждава Иван като цар е подписана от трийсет и шест гръцки митрополити и епископи. Но сред тях само два подписа са автентични, този на Йоасаф и на неговия викарий: другите са подправени от писаря Фанар, натоварен да състави документа.

Впрочем за Иван отговорът на патриарх Йоасаф е само една формалност. Благословията на митрополит Макарий му стига, за да се счита занапред като пазител на Божията воля. По време на коронацията висшето духовенство е поздравило в негово лице господаря на всичко, което диша на руска земя и радетеля за истинската вяра. В сравнение със Свещената римска империя на Карл V, с Франция на Анри II, и Англия на Хенри VIII, всички тези страни, които се отварят за протестантското влияние, той се явява като главен защитник на православната вяра. Москва става духовна столица на Гръцката църква, чиято свобода е застрашена от турците в Константинопол.

Сега вече трябва да помисли за брака и да събере възможно най-големия брой кандидатки. От Москва към всички краища на страната потеглят пратеници, които носят следното писмо:

„От името на Иван Василиевич, всерусийски велик княз. Аз натоварих моите съгледвачи да огледат всички госпожици, ваши дъщери, които са за Нас годеници… Тези, които укрият дъщерите си и не ги доведат при Нашите боляри, ще си навлекат голяма немилост и страшно наказание. Разпространете писмото ми, без да го задържате нито час в ръцете си.“

В главния град на всяка област, доверените царски лица извършват първоначален подбор, след който най-привлекателните според тях девойки са отправени в Москва. Идват около хиляда. Твърде много! Правят нова селекция. Избраните девици, след обстоен преглед, извършен от възрастни дами, са настанени по дванадесет в стая в една съседна на двореца къща. Царят многократно ги посещава и при всяка сгледа разменя по няколко думи с тях. В уречения за церемонията ден, бъдещите невести стават в ранни зори и изкъпани, излъскани, вчесани, напудрени, облечени с най-красивите си рокли, се представят една след друга пред владетеля. Той седи на своя трон, а те правят дълбок реверанс и боязливо дебнат искрица желание в погледа на господаря. Тържествен и строг Иван не издава никакви чувства. Но в края на церемонията се изправя и приближава без колебание към Анастасия Романовна Захарина-Юриева и й подава кърпичка, извезана със злато и сребро и обсипана с перли. Щастливата избраница пламва от щастие, а нейните нещастни съпернички преглъщат сълзите си. Не им остава нищо друго, освен да се приберат у дома, отнасяйки разочарование, злопаметност и ревност.

Анастасия Романовна е от старо благородническо семейство, чиито предци са напуснали Прусия, за да се установят в Русия през XIV в.^[4] За щастие нейните близки не са компрометирани в интригите на Шуйски и Белски. Но нито произходът на девойката, нито политическата невинност на нейните роднини са ръководели избора на царя. От пръв поглед той е забелязал необикновената й красота, а като я заговорил, е успял да оцени нейния ум, кротост, скромност и набожност. Смятайки, че се жени, за да изпълни една династическа необходимост, Иван неочаквано се оказва влюбен в девойката, която му е направила впечатление. За него това чувство е ново и той е учуден. Със спечелената нежност, няма ли да загуби своя авторитет? Той шеговито нарича Анастасия „моята кобилка“.

Бракът е сключен на 3 февруари 1547 г. в Успенския събор. Церемонията е досущ еднаква, като тази на баща му и майка му преди двайсет и една години. Всичко се повтаря — песни, молитви, свещи обвити в кожи от черна златка, ръсене на младоженците с хмел. След благословията, митрополит Макарий се обръща с поучителен тон към съпрузите:

„Ето че сте свързани завинаги от тайнствата на Светата Църква. Поклонете се пред Всевишния и живейте в добродетел най-вече в любов към истината и добротата. Царю, обичайте и почитайте жена си. А вие, царице, като истинска християнка, подчинявайте се на съпруга си, защото както Светото разпятие представлява главата на църквата, така и мъжът е глава на жената.“

След църковната служба царската двойка се появява пред народа, който я приветства. Царицата собственоръчно раздава милостиня на многобройните просяци, които се просват на земята пред нея. Младият княз Юрий Глински приготвя брачното ложе. Той подрежда традиционните снопове жито и придружава Иван в банята. Най-сетне младоженците, преяли от обилната гощавка, оглушали от овациите на болярите и изморени от продължителното стоене на крака в църквата се озовават в спалнята, едва осветена от запалените пред иконите кандила. Както изисква обичая, началникът на конюшните княз Михаил Глински прекарва нощта на кон с меч в ръката под прозорците на царя, за да пази покоя на владетеля.