Анри Троая
Иван Грозни (12)

Дванадесета глава
Мъченичеството на Новгород

Желанието да демонстрира своето всемогъщество, тласка Иван все по-далеч и той не се задоволява вече да наказва само отделни лица, а има нужда да наказва цели градове. Много отдавна той е разгневен от претенциите на Велики Новгород и Псков. Жителите на тези важни градове, присъединени отскоро към короната^[1] още си спомнят за времето, когато са били независими и са търгували свободно с литовците и шведите. Войните, които царят води на Север, са попречили на тази търговия, британските търговци са получили невероятни привилегии, а набезите на опричниците в областта са наплашили населението, което ревностно иска да запази последните си свободи. Иван чувства, че в тази част на империята кипи недоволство. Отначало той взема заложници, за да наложи добро поведение в двата града: през пролетта на 1569 г. изселват принудително в Москва петстотин семейства от Псков и сто и петдесет от Новгород. Хората, изгонени по този начин от домовете, се оплакват, че са прокудени, а тези, които остават, треперят в очакване на още по-ужасни събития. Няколко месеца по-късно един престъпник рецидивист на име Петър, родом от Волхиния, излиза от затвора в Новгород и обмисля как да отмъсти на хората, които са го осъдили. Той знае, че Иван е настроен твърде враждебно към града и написва от името на архиепископа и големците на Новгород писмо до Сигизмунд-Август, в което заявява, че на цялото население му е дошло до гуша от отношението на царя и било готово да се подчини на Полша. Той скрива това писмо зад иконата на Богородица в църквата „Света София“. После отива в Москва и донася за мним заговор. Веднага е дадена заповед да се открие престъпното писмо на посоченото място. То естествено е там и подписите на архиепископа и множество магистрати са обявени за действителни. Иван е във възторг: най-после е намерил претекст.

През декември 1569 г. той тръгва от Москва начело на войска, съставена от опричници и хиляда и петстотин стрелци, за да предприеме наказателна акция. Сърцето му тупти от радост сякаш го очаква голямо развлечение. Придружен е от най-големия си син Иван, който е на петнайсет години, възпитан е в атмосфера на жестокост и споделя с баща си вкуса към грубата похотливост и пролятата кръв. За този юноша изтезанията са удоволствие подобно на лова. В съзнанието му постоянното насилие над безпомощните не е свързано с никакво угризение. Според него има същества, предопределени да бъдат жертви, а други — палачи. Всичко зависи в коя категория Бог е решил да се родиш.

На път към Новгород въоръжените банди се развличат, избивайки жителите на Клине, които не биха могли да бъдат обвинени, че са се продали на полския крал. В Твер царят се моли пет дни в манастир, докато опричниците обикалят от къща в къща и измъчват, който им попадне. Същата съдба постига Медное, Торьок, Вишний, Валдай… Всички руски градове, разположени между Москва и Новгород, са наказани. Убиват дори случайно срещнати по пътя селяни под претекст, че походът на Иван трябва да бъде „таен“. След преминаването на наказателните отряди остават само овъглени стени, купища трупове, обесени по клоните на дърветата хора и изкормен добитък.

На 2 януари 1570 г. авангардът на войската пристига под стените на Новгород. Градът е красив, богат, гъсто населен, горд с европейските си традиции. Войниците на Иван издигат високи огради, за да не може никой да избяга. Заключват църквите, за да не ги използват за убежище. Монасите трябва да напуснат манастирите, чиито врати също са залостени. Големците и търговците получават заповед да не напускат домовете си. Арестуват всички чиновници и нисши духовници. Свещениците са затворени в едно оградено място и са принудени да платят откуп от двайсет рубли на човек. Тези, които не могат да дадат посочената сума, всеки ден са удряни с пръчки. Жителите на мъртвия град все още не знаят причините за тези репресии и очакват с тревога пристигането на царя.

На 6 януари, Богоявление, той спира с войските си на две версти от Новгород. На следващия ден по негова заповед избиват с боздуган всички монаси, които не са платили глобата и ги пренасят в съответните им манастири, за да бъдат погребани. На 8 януари царят със сина си и свитата влиза в пустия и притихнал град. Архиепископ Пимен го очаква с кръстове и икони на големия Волховски мост. Вместо да сведе глава, Иван отказва благословията на свещеника и се провиква:

„Нечестивецо, в ръцете ти не виждам животворния кръст, а смъртоносно оръжие, което ти искаш да забиеш в сърцето ми. Знам какви коварни планове кроите ти и това население. Знам, че сте готови да ме предадете на Сигизмунд-Август! От този момент за мен ти вече не си духовен пастир на християните, а кръвожаден вълк, див звяр, жалък заговорник срещу короната на Мономах!“

След това той заповядва на архиепископа да се върне в църквата „Света София“ с процесията. Самият той пристига там придружен от сина си и след като е крещял на Пимен, търпеливо слуша как той отслужва литургията. Коленичи и се кръсти като образцов верующ. Дали яростта му е отминала? Дали няма да прости? Свещениците около Пимен се изпълват с плаха надежда. След богослужението Иван дава вечеря в двореца на архиепископа. На трапезата болярите му весело разговарят с духовниците. Насред угощението царят става и надава ужасен вик. Опричниците незабавно нахлуват в залата, залавят Пимен, свалят богослужебните му одежди, връзват останалите свещеници и слугите и отвеждат всички в затвора. След това плячкосват дома на архиепископа и опустошават църквата „Света София“, отнасяйки хазната и светата утвар.

Още на другия ден Иван бодро започва да раздава справедливост. Всеки ден на централния площад довеждат пред него и сина му хиляда жители — големци, търговци или обикновени граждани. Няма разпит, няма изслушване на свидетели, няма защитна реч, няма присъда. Само защото тези хора са жители на прокълнатия Новгород, те са виновни. За по-голяма „изтънченост“ на средствата за изтезание, измъчват мъжете пред жените им, майките пред децата им. Бият с камшик, чупят крайници, режат езици, разкъсват ноздри, кастрират, горят телата на бавен огън. После, кървящи и разкъсани, завързват нещастниците за главата или за краката на шейни, които стремително летят към река Волхов, до мястото, където реката не замръзва през зимата. Там, в ледената вода, хвърлят цели семейства — мъжете с жените, майките с пеленачетата. Опричниците, качени в лодки, довършват изплувалите с копия, колове, брадви. Това методично изтребление продължава пет седмици. Иван и синът му не се уморяват от зрелището. Според царя няма нещо по-поучително за любопитния човешки ум от реакциите на една беззащитна жертва, която се бори с болката и смъртта. Дори за свикналия с камерите за изтезания удоволствието е винаги неповторимо. Под влияние на страданието лицата, свикнали да си придават израз на безразличие, надменност, любезност и смелост, се разстройват. Маските падат. Зад образа на човека се показва животното. Гледката на изтезанията е така възбуждаща, както разсъбличането на млада девица, която се противи и вика. Измъчваните се гърчат, вият се, сбръчкват се, забравят всякакво достойнство. Виновни или невинни — всички са еднакви. Можете с една дума да прекратите мъченията им. Но не го правите. И наслаждението ви нараства, колкото по-низко пада другият. Седефенобели сухожилия, синкави вътрешности, зеленикава и слузеста лимфа и над всичко, веселото шуртене на кръвта и нейния топъл, блудкав, опияняващ, незаменим мирис! Какво по-хубаво от тази подготовка за любов или молитва? След като си нанасял удари, драл си, стискал си с клещи, разчеквал, горил — проникваш в жената или в Бога с нова сила. Ето защо след всяка серия от екзекуции Иван и синът му отиват на църква, настроени за общуване с Бога и успокоени. Касапницата и божествената литургия се допълват. Общият брой на жертвите е петнадесет хиляди според Курбски, осемнадесет хиляди според Третата Новгородска хроника, двайсет и осем хиляди според Траубе и Крузе, шейсет хиляди според автора на Първата Псковска хроника. Река Волхов е задръстена от трупове и вълните й влачат кръв и човешки останки до езерото Ладога.

Изтребването на населението на Новгород не задоволява Иван и той нарежда градът да се плячкосва наред. Сякаш обхванал от неконтролируем бяс, той иска да разори един от най-големите градове в империята си, за да не може да бъде равен на Москва. Обикаляйки из улиците, той насърчава опричниците, които нападат къщи и магазини, разбиват врати, катерят се по прозорци, боричкат се за парчета плат, кожи, съдове и икони. Всички църкви са опустошени. Оглавявано от царя, „наказанието“ се разпростира и в съседните селища на двеста и петдесет версти околовръст^[2]: убити помешчици, опожарени къщи, изклан добитък, изгорени хамбари, мащабите на катастрофата показват на какво е способен Ивановият гений.

Най-сетне, на 12 февруари, в понеделника на втората седмица от великите пости, на изгрев-слънце, той заповядва да му доведат по един оцелял от всяка улица. Тези клетници се появяват бледи, дрипави, изтощени от ужас и отчаяние, очакващи смъртоносния удар. Но лицето на застаналия пред тях цар е снизходително. От кървавата баня той е излязъл ободрен и подмладен.

„Жители на Новгород, които сте останали живи, казва кротко той, молете се Бог да ни даде щастливо царуване, молете се Христовата войска да победи своите видими и невидими врагове. Бог да съди вашия архиепископ Пимен и злите му съучастници. Те са виновни за пролятата кръв. Стига вече сълзи и стонове… Вървете си в мир по домовете!“

След това слово архиепископът Пимен, качен на бял кои, покрит с дрипи, с барабан и войнишка торба в ръка бива разведен из улиците като палячо. При преминаването му редките зрители, потънали в срам, свеждат глава и се прекръстват. След тази демонстрация го изпращат под конвой в Москва.

Иван от своя страна напуска Новгород и се отправя с натежалата си от плячка войска към втория виновен град, Псков. Немският авантюрист Хенрих фон Щаден, който е станал наемник на опричниците, ще се похвали, че е влязъл в Новгород само с един кон, а е излязъл с четирийсет и девет коня и двайсет и две каруци, натоварени с плячкосани богатства^[3]. Научавайки, че царят приближава към града, псковчани, смразени от ужас се втурват в църквите. В полунощ камбаните отекват зловещо. Дали това е сигнал за добре дошъл или за тревога? От манастира „Свети Никола“ в Лубатов, където е отседнал, царят чува този мощен камбанен звън, и казват, сърцето му се трогва. На другия ден при влизането си в града той вижда пред всяка къща подредена трапеза, а жителите на колене му поднасят хляб и сол в знак на гостоприемството. Техен говорител му казва със сълзи на очи:

„Разполагай с живота и имота ни, защото всичко, което имаме е твое, както сме твои и ние самите!“

Подобно слово се нрави на Иван и той влиза в Троицката църква, за да присъства на хвалебствена литургия. След като излиза от църквата, решава да посети килията на озарения монах Николай. Царят се озовава пред полугол, слаб мъж, с безумен поглед, сплъстена брада и с верига на врата, който го изглежда надменно и му подава парче сурово месо. „Християнин съм, казва царят, не ям месо през пости.“ Отшелникът натъртено отговаря: „Ти вършиш нещо по-лошо: храниш се с човешка кръв и плът и забравяш не само постите, но и самия Бог“, и предсказва на царя, че небесна мълния ще го порази, ако докосне дори косъм на дете от Псков. Междувременно небето се е покрило с тъмни облаци. В далечината се чуват гръмотевици. Дали чудотворецът няма право? Иван се готви да прободе Николай с пиката си, но размисля. Дръзнал е да посегне на архиепископ и да удуши епископ, но този божи човек му внушава почит. Нали Бог предпочита да говори чрез устата на нищите духом, а не на висшите духовници? От тези дрипави и фъфлещи застъпници царят трябва да се бои като от огън. Нужно е да прояви благоразумие. Иван заповядва на войската си да напусне града. Войниците се задоволяват само да плячкосат отчасти предградията. След няколко дни царят и хората му поемат към Москва. Спасеният като по чудо народ се втурва в църквите. Гора от свещи заблестява пред всяка икона. Тамянът дими. Хиляди молитви се издигат към Бога, за да се прослави смелостта на монаха Николай, който е спасил града.

Иван си позволява лукса да организира в Москва завръщане, което е нещо средно между триумф и маскарад. За да развесели народа, заповядва пред него да върви един от шутовете му, яхнал вол. Но след като са се позабавлявали с палячовщините, зяпачите с тревога виждат всемогъщия цар, яздещ начело на опричниците. За да покаже ясно, че той е водач на тази банда убийци, царят също носи на седлото си знаците на братството: метла и кучешка глава. Армията го следва с войнствена стъпка, сякаш се връща от победен поход срещу поляците или татарите. Коли, пълни с плячка, събрана в руски градове, завършват шествието.

Първата грижа на Иван е да започне наказателно следствие срещу мнимите съучастници на заговорниците от Новгород и Псков. Процесът продължава пет месеца. Подлагат на жестоки изтезания пленниците, доведени при похода. Сломени от страданията, те признават всичко, което се иска от тях, и обвиняват кого ли не в измяна. Доносите засягат дори някои фаворити на царя, а това му е достатъчно, за да ги погуби. Така например Афанасий Вяземски — твърд и циничен човек, който дотогава е имал пълното доверие на царя и е опитвал вместо него лекарствата предписани от докторите, който го е придружавал в стаята му, за да изслушва всяка вечер неговите тайни, изведнъж е заподозрян, че е предупредил новгородчани за съдбата, която ги очаква. Иван го извиква в двореца и учтиво разговаря с него по държавните дела. А през това време, по негова заповед, разграбват дома на княза и избиват всичките му слуги. Когато се прибира вкъщи князът, специалист по този вид екзекуции, не помръква. Той е сигурен, че ако се наложи, ще съумее да докаже лоялността на намеренията си. Но още същата вечер е арестуван и хвърлен в тъмницата. Там намира други двама фаворити: Алексей Басманов и сина му Фьодор, компаньони на царя в оргиите и насилията. Иван Висковати, член на болярската Дума, Симеон Яковлев, ковчежникът Никита Фуников, секретарите Василиев и Степанов също са затворени въпреки уверенията, че са невинни. Измъчват ги, но не ги убиват. Около триста души са готови за масова екзекуция в столицата.

На просторния Кремълски площад работници поставят седемнайсет бесилки, огромен казан с вода окачен над куп дърва, огромна скара с размери на човешки ръст, опънати въжета за разрязване на телата. На 25 юли 1570 г., ден, нарочен за големия празник на кръвта, московчани, ужасени от тези необикновени съоръжения за измъчване, не смеят да отидат на мястото на екзекуцията. Обикновено жадни за силни усещания, те се спотаяват в домовете си. Търговците затварят магазините. Улиците опустяват. Всеки се страхува, че царят ще си отмъсти на Москва, както е отмъстил на Новгород. Злокобното шествие се придвижва в изоставен град. Времето е хубаво и топло. Биене на барабани известява пристигането на царя. Той се приближава на кон, във великолепно облекло. На врата му виси колчан, с позлатени стрели, а седлото му е отрупано с перли и смарагди. Придружава го големият му син. Зад него маршируват опричниците. След тях бавно се влачат повече от триста осъдени. Те са изнурени, раздрани, окървавени и очакват смъртта като избавление.

Иван стои под бесилките и се учудва, че площадът е празен. Той е приготвил такава показна екзекуция, че му е нужна публика, за да започне. Веднага заповядва на стражите си да съберат народа. Изгубил търпение, че са мудни, той лично тича из улиците и кани гръмогласно московчани на зрелището. За да ги насърчи, той им обещава, че няма да им се случи нищо лошо. Жителите са полууспокоени и излизат от дупките си. Тълпата бавно нараства. Няколко любопитни се покатерват на покривите. Когато публиката му изглежда достатъчно многобройна, Иван се провиква:

„Московчани, ще бъдете свидетели на мъчения, но тези, които наказвам, са изменници! Отговорете ми: справедлива ли е присъдата ми?“ Покорната тълпа реве: „Да живее царят! Смърт за враговете му!“

Царят тръпне от задоволство. Голямото представление започва с раздаване на милост. Неколкостотин затворници от Новгород са помилвани. Сред тях е Пимен, бивш архиепископ на града-мъченик: той ще бъде заточен в отдалечен манастир. Афанасий Вяземски не може да бъде екзекутиран, защото за жалост е умрял по време на предварителните изтезания. Алексей Басманов също не е сред осъдените. Иван е наредил на младия Фьодор Басманов да убие собствения си баща в затвора, за да спаси главата си. По същата причина Никита Прозоровски е промушил брат си. След което той им заявява: „Ти си отцеубиец! А ти братоубиец! И двамата сте заслужили смъртта си.“ Царят дава знак на палача да започне с тях, докато опричниците, развеселени от тази сполучлива шега, приветстват владетеля си, който наистина няма равен на себе си в тънкостите на жестокостта.

Един секретар на частния съвет разгъва пергамент и прочита имената на жертвите. Главният престъпник е княз Иван Висковати. Обвинен е, че искал да предаде Новгород на Сигизмунд-Август, че е писал на султана, за да го накара да завладее Астрахан и Казан, и най-сетне, че е поканил кримския хан да опустоши Русия. Обвиненият вдига очи към небето и уверява: „Всичко, което чух, е изтъкано от ужасни клевети! Безполезно е да се оправдавам, защото земният ми съдник е глух за истината. Но този, който царува на небето, вижда моята невинност!“ Опричниците се хвърлят върху него, запушват устата му, обесват го за краката и нарязват кожата му на ленти. Ковчежникът Фьодоров заливат първо с вряла, а после с ледена вода, „така че кожата му се обелва като на змиорка“. Останалите са заклани, обесени или нарязани на парчета. Без да слиза от коня, Иван пронизва един старец със своята пика. За четири часа опричниците избиват двеста души. Уморени са, дрехите им са окървавени, но приветстват царя с радостния вик: „Хойда! Хойда!“^[4] А царят обикаля площада и с любопитство разглежда труповете: някои от тях му се струват комични. След това отива при вдовицата на Фуников, млада и красива жена, сестра на княз Атанасий Вяземски, и иска да му каже къде мъжът й крие съкровището си. Тъй като тя се кълне, че не знае, той я съблича гола пред петнайсетгодишната й дъщеря, поставя я да седне на опънато въже и й налага бавното изтезание: разсичане чрез триене. Според един съвременник, Джеръм Хорси, княз Телепньов е набит на кол и агонизира продължително, докато пред очите му войниците изнасилват майка му.

След тези екзекуции Иван си почива три дни: докато погребат труповете и изчистят площада. После довеждат нови жертви. Малюта-Скуратов, водач на палачите, надминава себе си. Осемдесет жени на затворници са удавени в Москва река. Телата на мъжете им, обезобразени до неузнаваемост, лежат на открито и се разлагат в юлската жега, изпълвайки въздуха с отвратителна смрад. Иван заповядва на опричниците да нарежат тази мъртва плът на малки парчета, за да се изнасят по-лесно останките. Близо една седмица московските кучета се бият за късчета гниеща плът. Прахът на площада е напоен с кръв. Излизайки от домовете си, жителите имат чувството, че влизат в кланица на открито.

След масовите екзекуции пред тълпата, следват бързи екзекуции при закрити врати. Войводата Голохвастов, научавайки, че е в опасност, се укрива в манастир край брега на Ока. Опричниците го откриват и Иван го взривява върху буре с барут. „Иноците са ангели, които трябва да отлетят на небето!“, смее се той. Веднъж, недоволен от една шега на княз Гвоздев, той излива на главата му паница с вряла супа. Нещастникът вие от болка и иска да избяга, но царят забива ножа си в гърдите му. Незабавно викат доктор Арнолф Линсе. „Спаси добрия ми служител, му казва Иван. Пошегувах се твърде грубо с него.“ „Толкова грубо, отговаря Арнолф Линсе, че само Бог може да му върне живота. Той вече не диша.“ След известно време, пак на трапезата, забавлявайки се, царят отрязва ухото на войводата Борис Титов, който, без да промени израза на лицето си, благодари на Негово Величество за това „мило наказание“ и му пожелава щастливо царуване. При друг случай, когато Иван става от трапезата, за да присъства на изтезанията на няколко ливонски пленници, дворянинът Биковски му изтръгва пиката и се опитва да го прободе. Бърз като светкавица, царевичът отклонява удара и намушква нападателя. Иван е доволен от сина си: юначага с такава закалка, твърд, смел, бърз, не може да не бъде негов достоен наследник. Двамата общуват във виното, разврата и кръвта. Достатъчно е младежът да се появи до баща си, за да лиши русите и от най-малката надежда за по-спокойно управление в бъдеще. Понякога като видят мирни граждани на площада, те пускат разярени мечки, за да се забавляват. Паническият бяг на нападнатите, виковете им, несръчната и неравностойна борба с дивите зверове доставят наслада на двамата шегаджии. Когато страданието стане комично, идва върхът на удоволствието.

Това, което убеждава Иван, че е на прав път, е примирението на ужасения народ. Хората, които той изпраща на смърт, не само приемат смело решението му, но като че ли не го мразят, че ги е наказал несправедливо. В това има едновременно религиозна почит към личността на богопомазания цар и сляпо подчинение на съдбата. Колкото по малко русинът знае защо го наказват, толкова е по-склонен да вярва, че наказанието му е изпратено от Бога. Той не се бунтува срещу злата участ, а й отваря вратите. Всичко, което надхвърля способността му да разбере, било зло или добро, непременно идва от небето. Разказва се един типичен случай за болярин, набит на кол, който, агонизирайки двайсет и четири часа, говорел на жена си и повтарял с вдигнати към небето очи: „Боже, пази царя!“

Нередовният живот, пиянствата, преяждането, сексуалните крайности остават силен отпечатък върху физиономията на Иван. На четиридесет години той е напълнял, дългите му коси и сплъстената му брада са посивели. Лицето му е подпухнало, а очите му изразяват такова недоверие и жестокост, че само опричниците могат да издържат погледа му. Сред тях се чувства най-добре. Само те не го мразят, мисли той. Но в страната опричнината е причинила страшни опустошения и голяма част от земята е останала необработена. Помешчиците не могат да възстановят ограбените си имения. Освен това лятото на 1570 г. е много дъждовно, реколтата е слаба и още от есента няма ни жито, нито ръж. През зимата настъпва масов глад. Селяните ядат корите на дърветата. Хората умират от глад и изтощение по пътищата. В някои околии са били отбелязани случаи на човекоядство. Иван вече няма нужда да използва железния си юмрук, за да унищожава народа. Бог се грижи за това. След глада идва чумата. Царят заповядва да пресекат пътищата към столицата. Залавят подозрителните пътници и ги изгарят с конете и багажа, за да ограничат заразата. Сред хората се затвърждава мисълта, че епидемията е Божие наказание заради опустошаването на Новгород.