Анри Троая
Иван Грозни (15)

Петнадесета глава
Стефан Батори

Премахването на опричнината се съпровожда с непрестанни борби между висшите сановници за правото им на първенство. В армията един офицер, чийто баща или дядо е бил войвода от центъра, не иска да зависи от войвода, чийто баща или дядо е командвал само авангарда или ариергарда, левия или десния фланг. Също така в двора всеки изтъква произхода си, за да не отстъпи на някой новодошъл. Царят е уморен от ролята си на арбитър в тези дребнави кавги. Най-често той прави справки в регистрите и обосновава решението си по старшинство. Но понякога, както в случая с Борис Годунов, налага волята си, без да даде никакво обяснение на обкръжението. Когато един министър на херцог дьо Курланд пита посланика Сукорски как русите могат да търпят тиран като Иван IV, дипломатът отговаря: „Ние винаги сме предани на царете си, независимо дали са добри или жестоки.“ Това благоговение пред владетеля учудва всички чужденци, поканени на открит прием. Руското правило е да се заслепи посетителя с пищността на костюмите и строгото спазване на етикета. Когато царят отива на църква, той ходи бавно, облягайки се на дълъг позлатен бастун, облечен е в златоткана дреха, наподобяваща стихар, отрупана със скъпоценни камъни, и носи на главата си блестяща тиара, украсена със самурени кожи. Във великолепието му има нещо папско. Той се придружава от четирима болярски сина, които са облечени със сърмени дрехи, подплатени с хермелин, обути са с бели ботуши и носят сребърна брадва на рамо. Зад тях се ниже дълго шествие от боляри в разкошни одежди. След богослужението те се преобличат, за да седнат на трапезата и по този повод не пропускат да покажат на гостите разкошното си бельо. Всъщност тези костюми и това бельо идват от гардероба на царя и се връщат в него след угощението. Това се прави, с цел да се припомни на дворяните, че всичко на тази земя принадлежи на монарха. Церемониалът по време на пира също способства да се създаде впечатление за всемогъщество. След като са насядали около царя, сътрапезниците, сковани в мистична почит, очакват първия му жест. Той започва с раздаване на хляб и сол. На болярите е възложено разпределението и всеки, който получи дела, си става и поздравява. След това царят нарежда на всеки чужденец да се донесе голяма чаша с вино от негово име и отново всички се изправят. Когато идва ред на месните ястия, се повтаря същият ритуал. След като си сервира, царят раздава плувнали в сос парчета месо на няколко изтъкнати личности. Служителите казват на всеки: „Царят ви изпраща това“ и всеки става отново, за да му благодари. Когато царят пие за здравето на някого, което става често, той най-напред прекръства три пъти чашата, подадена му от виночерпеца; един дворянин, седнал до него, предупреждава госта за честта, която му е оказана, и всички скачат на крака и свеждат глава. Безкрайно продължават благодарностите към господаря за виното и храната. На него дължат всичко. Сътрапезниците са му задължени за цял живот. Заради тези неуморно повтарящи се ритуали угощенията продължават понякога пет часа. На трапезата се поднасят петли с джинджифил, печени лебеди, жерави с подправки, обезкостени кокошки, пилета със сметана, патици с краставици, зайци с ряпа, мозък от лос, пълнени риби и всякакви видове млини. Над тази лавина от храни се носи силна миризма на чесън, шафран, лук и кисело мляко. Всички ядат с пръсти и поставят костите в златни чинии. Сос тече по брадите, червендалестите лица лъсват, гласовете леко се повишават. Задължително е гостите да уважат всички стакани, които им изпраща царят и някои се напиват до припадък. В стомасите им се смесват медовина, вина от Франция, Рейн и Малвоазия, водка и квас. А често, когато станат от трапезата, за да се приберат у дома, Иван им изпраща в знак на приятелство още алкохол и ястия, и те трябва да погълнат всичко в присъствието на служителите, които са им ги донесли. В двора, както и в домовете на дворяните, яденето и пиенето без мярка са най-голямото развлечение. Всеки християнски празник минава през корема. Колкото до стомашните смущения след гуляите, царят, подобно на поданиците си, се отнася към тях с пренебрежение. За да се излекуваш, от каквато и да е болест, най-добре е да гаврътнеш чаша с ракия, наложена с чесън или черен пипер, да изядеш парче лук, да отидеш на баня и добре да се изпотиш. Въпреки че слуша английските си доктори, царят не пренебрегва и руските лекове. Способен да изяде и да изпие невероятни количества, той смята, че силата на мъжа зависи от храните, които поглъща.

Царят позволява в двореца и други светски удоволствия, които Църквата забранява. Неговите придворни играят на карти под негова закрила, а той самият играе шах. Обича да се развлича и със смехориите на шутовете си. С откровеност, която не щади никого, те понякога предизвикват гръмък смях и разведряват тежката атмосфера, в която плува московският двор. Но ако някой прехвърли мярката, горко му, да се пази от желязната пръчка! Само едно помръдване с вежди и млъкват. Всичко живо в Кремъл потъва под земята.

Дълго време близките на Иван са се надявали, че с възрастта ще стане по-благоразумен. Но на четирийсет и пет години, макар че е подпухнал, че спи до късно и че се задъхва по-лесно, той не е загубил от своята лакомия, своята свирепост и сексуални желания. След двегодишен брак той се отегчава от жена си, царица Ана, обвинява я, че е безплодна, отпраща я в манастир, където тя приема името сестра Даря^[1]. После, без да иска каквото и да е църковно опрощение, вкарва в постелята си друго момиче от простолюдието, Ана Василчикова. Несъмнено с нея не сключва тържествен брак, а само получава благословия. Впрочем тя скоро изчезва, жертва на насилствена смърт. Мястото й заема голямата красавица Василиса Мелентиева. С новата си спътница Иван се наслаждава на шестия си меден месец. Уви! Няма късмет в брачните си експерименти. Само след няколко месеца Василиса е заловена в прелюбодейство с княз Иван Девтелев и трябва да присъства на мъките на своя любовник, набит на кол под прозорците й, след което е подстригана за монахиня. Седмата съпруга, Мария Долгорука, избрана малко след това, разочарова царя повече от предишната. През първата брачна нощ той забелязва, че тя не е девствена. Тази измама за качеството на стоката го влудява. За него това е не е само обида по отношение на царствената му мъжественост, но и светотатство, което е омърсило самия Бог. Още на другия ден младата жена е завързана в една кола и подгонените коне, с бясна скорост я повличат в реката, където тя се удавя. Църквата, изплашена до смърт, не смее нито да осъди убийството, нито да откаже благословия на поредните брачни съюзи на този застаряващ коч.

Впрочем Иван обича да твърди, че е уморен от живота, от почестите и от политиката. Той заявява, че мечтае да носи черната монашеска дреха. И сякаш за да се подготви за това оттегляне от света, неочаквано обявява, че се отказва от своите задължения в полза на един от татарските князе в свитата си, кръстен с името Симеон Бекбулатович, женен за дъщерята на Мстиславски. „От днес нататък, ти ще бъдеш цар, а аз — твой поданик“, казва той на този добродушен дебелак, който отначало смята, че това е някаква зловеща шега. Нали преди седем години царят за развлечение е връчил на стария княз Фьодоров мантията и короната си, преди да го убие със собствените си ръце? Дали същата участ няма да стигне и Симеон сега, когато е на трона? Той трепери от страх, усмихва се скромно и се готви да умре. Но този път Иван се показва великодушен. Той искрено желае Симеон да се занимава вместо него с държавните дела. Татаринът е изумен. Получава жалби, подписва укази, дава аудиенции на духовници, дворяни и чужди посланици. През това време, скрит сред тълпата придворни, Иван се забавлява от сериозния израз на своята маймуна. Той дори публично му оказва най-голяма почит, обръща се към него с молби, слиза от колата, когато наближи двореца, където се е настанил неговият дубльор. Наблюдавайки това новоизлюпено величие, той се убеждава, че истинската власт е другаде. Симеон е привидност без действителност, а той самият — действителност без привидност. Не короната дава мощ, а произходът, сърцето и погледът. Що се отнася до Иван, тъй като всичко му е позволено, той си остава цар, въпреки че вече не е такъв. Впрочем никой не се заблуждава. Ако се покланят на другия, то пред него треперят. Той е избран от Бога и няма нужда от скиптър, за да царува. Когато пожелае, ще си върне действителното управление на империята. Тази странна „ваканция“ продължава за него цяла година. След което цар Симеон изчезва от сцената, а цар Иван се връща на нея, очарован, че е изиграл такава комедия пред народа си^[2]. А той обича да се смее за сметка на другите. Един ден нарежда на московските власти да му донесат шапка пълна догоре с бълхи, защото, казва, иска да приготви някакво лекарство. Тъй като градът не може да изпълни заповедта му, той му налага глоба от седем хиляди рубли. И се хвали, превивайки се от смях, пред своето обкръжение, което шумно споделя веселието му.

Решението да заеме отново мястото си, след като е изгонил глупавия Симеон, се дължи на загрижеността му за делата в Полша. Веднага след избора си Анжуйският херцог се е заклел в Париж, в Парижката Света Богородица, да пази свободата на Полша. Но е изчакал шест месеца, преди да отиде във Варшава за коронацията. Като страстен католик, той не желае да се закълне, че няма да пречи на други вероизповедания в царството си. Поляците го задължават да произнесе тези думи, преди да поеме скиптъра. Той се примирява, но е раздразнен. Напудреното и напомадено френско конте не се чувства добре сред тези груби и горделиви шляхтичи. За него казват, че не знаят дали да го наричат крал-жена или кралица-мъж. Очевидно и те са недоволни от него, както и той от тях. Херцогът с облекчение научава за смъртта на брат си Шарл IX. Тази навременна смърт го връща, така да се каже, на Франция. Той тайно се измъква през нощта и яздейки в галоп, стига до Париж и се качва на трона под името Анри III. Разбира се, въпреки молбите на бившите си поданици, отказва да се върне в Полша. Диетата го отстранява тържествено от поста му през май 1575 г.

Поляците отново трескаво търсят цар. Интригите се възобновяват, както и подкупите и надпреварата в обещанията. Възползвайки се от безредиците в страната, татарите опустошават Украйна. Това обстоятелство кара полските дворяни да ускорят решаването на въпроса. Още веднъж Иван отпада поради своята неотстъпчивост. В крайна сметка на 12 декември 1575 г. Диетата, след като не може да разреши дилемата, избира двама крале: германския император Максимилиан и принц Стефан Батори Унгарски. Но Максимилиан е болен и не може да дойде за коронацията. Решителният и буен Стефан се втурва към Краков, омайва избирателите с енергичните си думи и укрепва още повече шансовете си, сключвайки брак с Ана, дъщерята на покойния крал Сигизмунд-Август. Двойката е коронясана на 1 май 1576 г. А на 12 октомври същата година съвсем своевременно Максимилиан издъхва.

Следователно вече има само един крал на Полша — Стефан Батори. Той е четирийсет и три годишен и е човек с характер, набожен, храбър, има солидни военни познания и обича справедливостта и властта. Най-напред си купува мир с исляма, плащайки данък на султана. След това, през ноември 1576 г., изпраща посланици при Иван, който ги приема с гордо великолепие, седнал на трона, а до него сина му — младият царевич. И двамата са облечени в златни дрехи. Болярите седят на пейки в залата за аудиенции. Множество придворни е запълнило преддверието, галериите и стълбите. Отвън площадът е почернял от народ и въоръжените стрелци едва го удържат. Тази демонстрация на разкош и сила очевидно трябва да впечатли пратениците на Стефан Батори, който е обикновен войник. Но посланиците се държат гордо. Писмото на техния крал, което връчват на Иван, го разгневява, защото неговият автор не благоволява дори да го нарече цар, не използва титлите велик княз на Полша и Смоленск, а назовава себе си владетел на Ливония. Естествено Стефан Батори заявява, че е готов да съблюдава тригодишното примирие, сключено между Русия и Полша, „до уговорения срок“. Но не обещава нищо за в бъдеще. Иван отговаря хладно, че ще счита краля на Полша за свой брат, едва когато последният, един „обикновен трансилвански войвода“, се откаже от претенциите си към Ливония и се съгласи да го нарича в посланията си „цар на Русия и велик княз на Смоленск и Полоцк“ (все тази мания за титли). С тези думи той отпраща посланиците, без да ги покани на вечеря, но им връчва писма за мирно, сигурно и спокойно завръщане в страната им.

Иван си мисли, че след изтичането на примирието войната с Полша ще е неизбежна. Ето защо той решава да се възползва от тази отсрочка, за да завладее шведските и полските владения в Ливония и част от балтийското крайбрежие. В началото на 1577 г. петдесет хиляди руси обсаждат Ревал. Зает с обсадата на Данциг, Стефан Батори не се намесва. Шведският гарнизон в Ревал се отбранява така добре, че подир няколко унищожителни атаки, на 13 март, русите се оттеглят, след като се заричат, че ще се върнат с по-многочислени войски. Духът на съпротива у нападнатите народи се подхранва от зловещата слава на царя. Ужасът, който той вдъхва у ливонците, естонците и латвийците, е причина те да рискувал съзнателно живота си, за да не паднат под неговото иго. Въоръжени селяни, предвождани от някой си Иво Шенкенберг, наречен Ханибал заради дързостта си, нападат неприятеля с изненада, плячкосват лагерите и градовете. Те завземат Витенщайн, опожаряват Пернау, и връщайки на Иван „око за око, зъб за зъб“, изтезават и избиват пленниците. Иван отвръща с още по-голяма жестокост. В Леневарден той нарежда да избодат очите на стария маршал Гаспар дьо Мюнстер, а после да го бият с бичове до смърт; други коменданти на крепости са разчекнати, набити на кол, насечени на парчета; в Ашераден от единия до другия бряг на Двина се чуват виковете на четирийсет девици, които войниците изнасилват в една градина.

По-голямата част от руската армия действа в страната, опустошавайки всичко по пътя си и превземайки град подир град. Магнус се появява наново и със съгласието на царя подновява действията за завземане на кралството, до което иска да се домогне от толкова време. В действителност под прикритието на пълно подчинение на политиката на Москва, той действа в защита на своя интерес. Иван му позволява да завземе Венден и той влиза в града, без дори да извади меч, но с обещанието да го защитава от руската тирания. Посрещайки го, ливонците имат чувството, че са избрали по-малкото зло. Магнус продължава да напредва и навсякъде го приветстват като спасител и крал на Ливония. Опиянен от успеха си, той дори изпраща на царя списък на градовете, които са му се подчинили, включително и Дорпат. Иван е разгневен и заповядва да нашибат с пръчки пратениците на безочливото принцче, втурва се в Кокенхаузен, организира погром и след като изтребва населението, нарежда с писмо на своя „васал“ Магнус да се яви пред него: „Лесно ми е да те вразумя. Имам войници и хляб. Не ми трябва нищо повече. Подчини се незабавно! И ако не си доволен от градовете, които съм ти дал, прекоси морето и се върни в своята страна“. Очаквайки пристигането на вероломния крал, той се разхожда сред димящите развалини на Кокенхаузен и разговаря по богословски въпроси с един немски пастор. Но тъй като последният хвали добродетелите на Лутер и се осмелява да го сравни с апостол Павел, Иван го удря смъртоносно с пиката си и се провиква: „Върви по дяволите с твоя Лутер!“.

Въпреки категоричните подкани на царя, Магнус не бърза да се яви. Чак когато Иван отнема по-голямата част от градовете му, той се стресва и най-сетне отива в руския лагер, разположен под стените на Венден. Придружават го двайсет и пет немци. Слиза от коня и мъртвешки блед пада в краката на своя господар. Иван го изглежда с гняв и презрение.

„Глупак!, провиква се той. Как можа да повярваш, че ще бъдеш крал на Ливония, ти, някакъв скитник, просяк, когото приех в семейството си, комуто дадох любимата си племенница, когото облякох и обух, комуто дадох богатства и градове? А ти ме предаде, мен, твоя владетел, баща и благодетел! Ще посмееш ли да отговориш? Колко пъти чувах за твоите гнусни намерения? Но не исках да повярвам и мълчах. Сега вече всичко е ясно! Ти си искал да завладееш Ливония с хитрост и интриги, за да станеш слуга на Полша. Но милостивият Господ ме спаси и те предаде в ръцете ми. Бъди жертва на своята нелоялност. Върни ми това, което ми принадлежи, и иди да пълзиш в небитието!“

Стражите вдигат Магнус и грубо го отвеждат заедно със свитата му в една колиба. Там захвърлят пленниците върху сламеници и очакват решението на царя. Тъй като знамето на предателя още се вее над Венден, Иван заповядва да обстрелват града. Вместо да се предадат, мъже, жени и деца се укриват в стария замък, който се издига над града. Отчаяни, но решителни, те стрелят с аркебузи по приближаващите руси и раняват много от тях. Тогава Иван нарежда да набият на кол пред очите им ливонския пленник Георг Велке, прочут защитник на Волмар. След това заповядва да насочат топовете към замъка и да го обстрелват отблизо. Цели три дни артилерията громи стените, които малко по малко се срутват. Точно преди последната атака обсадените решават да се взривят сред развалините. Те напълват мазето с барут, получават последно причастие и коленичат заедно със семействата си. В момента, когато русите се втурват през разрушената стена, Бойсман, един от офицерите на Магнус, размахва запалена главня. Невероятна експлозия вдига във въздуха всичко, хора и камъни. Но Бойсман се спасява от смъртта. Изтезаван и горен, той е набит на кол, докато жадната за отмъщение войска измъчва и бичува оцелелите. Няколко дни наред войниците изнасилват и убиват. Иван е там и насърчава своите хора в изстъпленията им. „Наказанието на Венден“ всява ужас в цяла Ливония. Мълвата е убедила всекиго, че царят е по-жесток от всичките си генерали взети заедно. За околното население само името му е смъртна заплаха. С неговото приближаване ужасените градове отварят вратите си при първата подкана. По този начин, без бой, царят завладява по-голямата част от Ливония, но се отказва да обсади Рига и Ревал, чиито защитни укрепления го плашат.

Доволен от тези териториални придобивки, той дава във Волмар голям пир в чест на своите офицери, подарява им кожи и златни чаши и освобождава няколко видни полски пленници.

„Върнете се при крал Стефан, казва им той; убедете го да сключи мир с мен при условията, които аз искам да му наложа, защото ръката ми е могъща, както сами се уверихте.“

Спомняйки си за дезертьора Курбски, който продължава да се крие в Полша, Иван мечтае за деня, когато Стефан Багори, притиснат до стената, ще му го предаде с вързани ръце. И вече е измислил специално наказание за предателя. Облизвайки се от наслада, той му пише тържествуващо писмо:

„Ние, Иван, син на Василий, по Божия милост владетел, цар и велик княз на цяла Русия, до нашия бивш болярин… Даже и ако престъпленията ми са по-многобройни от песъчинките на морския бряг, няма да престана да се надявам на Божието милосърдие, защото Бог може да потопи моите нарушения във вълните на своята милост. От днес нататък той оказва милост на мен, грешника, прелюбодееца и мъчителя, сразявайки Амалек и Максенций^[3] със силата на своя животворен Кръст… Аз лично не искам да изброявам всички тези победи, защото не аз ги извоювах, а Бог. Ти ми пишеш, че умът ми е по-опорочен от ума на езичник, и ето, поставям те като съдник между нас; аз ли, или вие всички сте с опорочени умове? Аз ли, който исках да бъда ваш господар и предизвиках вашето непокорство и ярост, или вие, които отказахте да ме слушате и да ми се подчините, които искахте да ме командвате, да ми отнемете властта, за да управлявате по своя воля, отстранявайки ме от трона?… Ти и Алексей Адашев… си въобразихте, че цяла Русия е в краката ви, но Божието милосърдие превърна мъдростта ви в тщеславие. Именно за това подострих перото си, за да ти пиша. Не казвахте ли: «Няма достойни хора в Русия, няма никой тук, който да я защити?» Днес, когато вече не сте тук, кой завзема немските крепости?… Литва вече няма да посмее да изрече, че нашите коне не са я прекосили цялата.“

Тъй като предателят Курбски е за момента далеч, Иван има подръка друг изменник: Магнус. Какво да прави с него? Пленникът очаква, че ще бъде подложен на бавна и мъчителна смърт. Но за всеобща изненада Иван му прощава. Дали победата го е направила великодушен? Дали иска да подражава на Бога, който по своя воля изпраща ту буря, ту небесна дъга? Той освобождава Магнус, възнаграждава го с няколко градчета, с които да разполага, вместо кралство и го наказва да плати данък от четирийсет хиляди златни флорина, които датчанинът не притежава и никога няма да плати. За да утвърди властта си над Ливония, царят заповядва да изсекат по камъните на всички църкви в тази провинция следния надпис:

„Аз съм Иван, владетел на голям брой страни, чиито имена се изброяват в моите титли. Изповядвам религията на отците си, която е истинската християнска религия според учението на апостол Св. Павел, както я изповядват и всички добри московци. Аз съм техен цар по рождение. Не съм нито търсил, нито купил тази титла, а моят собствен цар е Исус Христос.“

В края на есента на 1577 г. Иван се връща в скъпия си дом в Александровская слобода, където смята да си почине от уморителния военен поход. Но въпреки успехите в Ливония той не може да намери душевен покой. Последното писмо до Курбски събужда у него старите негодувания. В паметта му се редят непрестанно мнимите престъпления на неговото обкръжение. Въпреки че са минали двайсет и четири години, той не може да прости на болярската клика, която по време на болестта му, очаквайки, че ще умре, е искала да отстрани от трона царица Анастасия и сина му, за да постави княз Владимир Андреевич. Наистина всички виновни, включително и княз Владимир, са заплатили за това с живота си. Дори семействата на „заговорниците“ са били унищожени, а имотите им конфискувани. Но все пак има още един стар приятел на Адашев, княз Михаил Воротински, героят от победата при Казан. Той е заточен в 1560 г. с цялото си семейство в Белозерск. Възвърнал си доверието на царя след пет години, никога не е получил пълно опрощение. В продължение на седемнайсетгодишната си лоялна служба постоянно е чувствал заплахата от наказание със закъснител. Дори след неотдавнашната победа над татарите на Девлет-Гирей на петдесет версти от Москва, не е успял да се почувства защитен от царския гняв. Нещо повече, струва му се, че този единодушно възхваляван подвиг му е навредил пред владетеля. Действително Иван не може да допусне негов поданик да му отнеме всенародния възторг. На шейсетгодишна възраст Михаил Воротински е постигнал национална слава, окончателно е загубил шанса да получи прошка. За царя той вече е съперник, осъзнава опасността, на която го излага неговата известност, но не се опитва да избегне съдбата си. „Ако владетелят ми иска да ме убие, казва спокойно, той има право, защото съм на тази земя, за да изпълнявам волята му“. Няма да чака дълго. По заповед на Иван един избягал крепостник от имението на Воротински обвинява господаря си в магьосничество и в тайни срещи с магьосници, с цел да подготви покушение срещу живота на монарха. Прочутият старец е арестуван и окован. Сетне е доведен пред царя и изправен срещу доносника.

„Господарю, заявява Михаил Воротински, дядо ми и баща ми са ме учили да служа усърдно на Бога и на моя владетел. Те са ме научили да търся лек за мъките си пред олтара на Всевишния, а не при магьосниците. Този клеветник е мой роб: той е беглец и е обвинен в кражба. Нима можеш да повярваш на един злодей?“

Без да се разчувства от тези възражения на арестувания, че е невинен и предан на царя, Иван заповядва да екзекутират войводата, който е превзел Казан и спасил Москва. Той е завързан за греда и поставен между две клади. По време на изтезанието, примигвайки от дима, царят побутва жарта с пиката си към печащото се тяло. Удовлетворявайки тази стара ненавист, той има чувството, че слага ред в собствения си дом. Сякаш урежда дело, което е било протакано много дълго. Преди да издъхне, князът е пренесен ужасно обгорен на носилка в Белозерския манастир. Умира по пътя.

„Прекрасен човек, гордо сърце и чист ум, пише Курбски. Да пребъде паметта ти! Ти заслужи най-голяма награда, задето умря невинен от ръката на този кръвопиец, след като до шейсетата си година се отличи във войните и заслужи короната на мъченик пред нашия Господ Исус Христос.“

За Иван ужасната агония на Михаил Воротински е като увертюра на кървава опера. След смъртта на войводата си той е още по-ненаситен и нарежда да екзекутират Никита Одоевски и Михаил Морозов. Последният е изтезаван с жена си и синовете си. Игуменът Корнелий Псковски и ученикът му Васиан Муромцев са смазани бавно с воденичен камък, архимандрит Теодорит, бивш изповедник на Курбски, е удавен в една река. А Новгородският архиепископ Леонид е зашит в меча кожа и хвърлен на гладните кучета, които го разкъсват. Когато урежда сметките си, Иван умишлено редува старите боляри, които не одобряват неговата политика, и новодошлите, които просто не му харесват. Това е неговият начин да бъде безпристрастен.

Всъщност според моралните правила, които е извлякъл от житейския си опит, той не може да се задоволи да преследва истинските виновници. Когато изтезава истински виновник, у него надделява чувството за изпълнено отмъщение и отвъд него усещането, че то е съгласувано с Божия съд. А това, естествено, е много приятно. Но когато измъчва невинен, наслаждението е едновременно по-изтънчено и по-силно. В такива моменти той изпитва чистото удоволствие от злото само за себе си, опиянението, че унищожава ближния без повод, гордостта, че може да стои над човешките закони. Да, миризмата на тяло, което гори или кърви, е сто пъти по-възбуждаща, когато човек знае, че това страдание е незаслужено. Несправедливото правосъдие е удовлетворение за ценител. Наказвайки с причина, царят се съобразява с Божията воля, наказвайки без причина, той става равен на Бога. По този начин изкачва още едно стъпало във възвисяването на абсолютната власт.

Тази безогледна чистка вътре в страната не пречи на Иван да следи внимателно събитията в чужбина. Страхувайки се, че Полша въпреки уверенията на Стефан Батори, може да тръгне срещу Русия, той иска да сключи съюз с Рудолф, наследника на Максимилиан на трона на Свещената Римска империя. При победа той му обещава Унгария, а за себе си запазва Полша. Но новият император, въпреки омразата си към Стефан Батори, се бои от реакцията на султана, ако някой посегне на Унгария. Ето защо той не приема предложенията на царя. Датският крал Фредерик, напротив, предлага на Иван да го подкрепи срещу Швеция. Но той има намерение да раздели след това плячката, състояща се от Ливония и Естония. Този път Иван преценява сделката като неприемлива. Задоволяват се с петнайсетгодишно примирие. За всеки случай царят дава злато на Мехмед-Гирей, син на починалия в същата година Девлет-Гирей^[4], за да купи неутралитета на татарите. И чрез пратениците си продължава любезния разговор със Стефан Батори, който очевидно иска да печели време.

Внезапно в началото на 1578 г. Иван научава, че Стефан Батори е подписал с Швеция договор за отбрана и нападение за превземане на Ливония, като река Нарва ще бележи бъдещата граница между двете държави. Операциите започват незабавно. Литовците изпращат в знак на приятелство бъчви с ракия на офицерите от Дунабург, а когато целият гарнизон се е напил, те разбиват вратите на крепостта и избиват русите. Венден също пада в ръцете на нападателите, които щурмуват в полунощ и изненадват заспалите стражи. И накрая полската армия, командвана от Андрей Сапех и шведската армия, предвождана от Бое, разбиват войските на княз Голицин. Шест хиляди руси падат на бойното поле. Артилеристите се самоубиват, за да не се предадат. Навсякъде се водят боеве, но едва през юни 1579 г. вестоносецът Венцеслав Лопатински връчва в Москва декларацията за обявяване на война, подписана от Стефан Батори. Този документ, напечатан на няколко езика на пресите, които следват армията, съдържа историческо изложение, изпълнено с дати, иронични намеци за претенциите на Иван, който твърди, че е наследник на Цезар-Август, и обещанието, че невоюващите и техните имущества няма да бъдат засегнати от войната. И наистина полската армия, наброяваща около двайсет хиляди души, се подчинява на много строга дисциплина. Съставена главно от чужди наемни войници (руси, унгарци, французи, англичани, италианци, белгийци, шотландци), тя въпреки това е много сплотена и ефикасна. Руските войски са приблизително пет пъти по-многобройни от войските на противника. Но московската армия е лошо въоръжена, слабо подготвена и в битките е по-слаба от войските на упорития Стефан Батори. От едната страна стои една безредна, азиатска войска, разединена от съперничеството между генералите, а от другата — модерна европейска армия, в която участват войници от всички страни с добре подбран офицерски състав и придружена от писари и печатари. Макар и да са от едно семейство, двата народа представляват два различни свята, исторически съперници. Техният сблъсък е сблъсък на две цивилизации. Под полските знамена латинският Запад се впуска да завладее славянския Изток.

В началото на август 1579 г. Стефан Батори обсажда Полоцк. Под непрекъснатия артилерийски обстрел дървените укрепления са разбити, къщите — опожарени, и градът пада след триседмична съпротива. Една руска армия, изпратена в подкрепа, отказва да се сражава на открито бойно поле, затваря се в крепостта Сокол и се опитва да прекъсне снабдяването на врага. Но Сокол е превзет след ожесточена борба. Красной и Стародуб също капитулират. Пред тези редуващи се поражения Иван, който е разположил генералния си щаб в Новгород, бързо се оттегля в Псков. Сред тази лавина от лоши вести има и едно слабо утешение: опасният „Ханибал“, водач на партизаните, е пленен, отведен в Псков и екзекутиран. Но самият Стефан Батори продължава да напредва и славата му на великодушен владетел го предшества и той печели сърцата на населението. Казват, че е самата справедливост. Сдържан, смел и скромен, той спи на сламата с войниците си, храни се с тях, не носи ръкавици и мрази да обува чорапи. Умее да подбира офицерите си; хората му го обожават; думата му е тежка и достолепна като молитва. Иван решава, че един толкова добродетелен принц не може да бъде безчувствен към езика на сърцето. Преминавайки от арогантност към смирение, той го моли да изпрати посланици, за да обсъдят един разумен мир. Стефан Батори отказва и настоява преди всичко да бъде освободен Венцеслав Лопатински, първият му емисар, когото царят е хвърлил в затвор. Иван покорно изважда поляка от килията и го кани на своята трапеза. После, потискайки напълно гордостта си, изпраща при побеждаващия противник делегация за договаряне от петстотин великолепно облечени сановници. По пътя те научават, че Стефан Батори не само не мисли да преговаря, а е тръгнал отново на поход с осемнайсет хилядна армия. Огорчени, парламентьорите се връщат обратно и съобщават на царя за неуспеха на своята мисия. Иван чувства над главата си полъха на поражението.

През септември 1580 г. Стефан Батори си проправя път през гъсти гори, прокарва над блатата набързо сглобени мостове и обсажда големия град Великие Луки, който служи на московците за военен склад и база за операциите им срещу Ливония. Дървените укрепления, състоящи се от два реда греди, запълнени с пръст, като че ли ще устоят на гюлетата. Но избухва пожар и гарнизонът се предава. След превземането на града Стефан Батори разбива армията на княз Хилков, изпратена като подкрепление, и продължава да напредва, като за един месец завладява цялата провинция: „Дори кокошката пази по-добре пилетата си, когато я напада сокол, пише той в писмо, разпространено на няколко езика. А царят се крие зад двуглавия орел на Московското царство.“

Докато поляците разграбват руските градове един след друг, шведите, командвани от генерал Хорн и от французина Понтюс дьо Ла Гарди, нападат Карелия и Естония. Те превземат Нарва, Ивангород, Ям, Копори. Победени, уплашени и деморализирани, русите отстъпват отвсякъде. По-голямата част от някогашните завоевания на Иван вече не съществуват. Пред безсилието на войските си той се надява единствено на Бога. Скрит в Александровская слобода, той часове наред се моли в очакване на вдъхновение от небето. Княз Курбски, който продължава да се сражава под знамената на Стефан Батори, пише на своя бивш господар:

„Ами къде са ти победите? В гробовете на героите, истинските защитници на Русия, на воеводите, които ти изтреби! Вместо любовта на народа и неговата благословия, които някога ти бяха така скъпи, ти получаваш само всеобща омраза и проклятия!… Вместо с военна слава ти се покриваш със срам. Не се ли изпълнява Божият съд над тиранина?… Мълча и плача!“

Иван не отговаря на това послание, но за да се избави от разяждащата го тъга, решава внезапно да се ожени за осми път. Нарушавайки всички закони на православната Църква, той сключва брак с Мария Фьодоровна Нагая, дъщеря на придворен сановник. По същото време вторият му син Фьодор взима за жена Ирина, сестра на Борис Годунов. Само неколцина от най-близките присъстват на двойната церемония. Но свежата плът в ложето не е достатъчна, за да избави Иван от хипохондрията му. Обратно, край тази млада жена той още по-жестоко усеща слабостта на тялото и объркването в ума си. Външните работи не му дават покой. Нужен му е мир на всяка цена. Новите парламентьори, които изпраща при Стефан Батори, са получили заповед да се покажат сговорчиви, учтиви, да приемат и най-тежките обиди „включително хули и удари с юмрук“, и да предложат на ненаситния унгарец цяла Ливония без четири града. Напразно, Стефан Батори иска, освен Ливония също и Новгород, Псков, Смоленск, Северия^[5] и обезщетение от четиристотин хиляди дуката. Иван се задушава от гняв и отговаря на противника си с писмо от двайсет и три страници, изпълнено с библейски цитати, уверения в невинност и язвителни обиди. Според него Полша няма никакви права над Ливония, която е руска земя. Колкото до исканото военно обезщетение, то е „мюсюлмански обичай“.

„Подобни искания, пише той, поставят татарите, но в християнските държави владетелят не плаща данък на друг владетел… Ти, който твърдиш, че си християнин, защо искаш данък от християните подобно на неверниците? И по каква причина да ти дадем пари? Ти ни обяви война, ти взе много пленници, а ние сме ти дължали данък? По-справедливо е ти да платиш обезщетение, ти, който ни нападна без причина, и завладя земите ни… Ние се надяваме на Всевишния, ние се осланяме на силата на животворния му Кръст и добре е да си спомниш Максенций, който загина в Рим от светия и спасителен Кръст.“

След като изчита това безкрайно писание, Стефан Батори прихва и заявява:

„Никога досега Негово Величество не ни е изпращал толкова многословно послание! Може би е започнал от Адам?“

И той нарежда на началника на канцеларията си Ян Замойски да подготви два пъти по-дълъг отговор. Определя лично основните му точки. За да спази аршина на своя оскърбител, той твърди, че царят е коронован безумец, че войниците му по време на поход се държат като разбойници, че е станал за смях с римския си произход, макар че „както всеки знае“, майка му е била обикновена княгиня Глинская, дъщеря на литовски дезертьор, че няма право да упреква краля, че търси помощта на турците, след като самият се е оженил някога за покръстената мюсюлманка Мария Темрюковна, и че е само един страхливец, който бяга от бойните полета, където войниците му загиват напразно. В заключение той призовава Иван на дуел: „Вземи оръжието си, качи се на коня, Иване! Нека се споразумеем за мястото и часа, покажи, че си смел и че вярваш в своето справедливото дело и нека двамата кръстосаме саби!… Ако ни откажеш това удовлетворение, ще потвърдиш присъдата си и ще докажеш, че в душата ти няма никаква истина, никакво чувство за достойнство на владетел, както претендираш, никакво мъжко, пък дори и женско достойнство“.

Докато се води тази размяна на оскърбления, военните операции продължават. Получил нови субсидии от Диетата и заложил скъпоценностите на короната, за да плати на наемниците, Стефан Батори пристига пред Псков с двайсет хиляди войници и двайсет топа. В града, заобиколен с каменни укрепления и кули, има гарнизон с четирийсет хиляди души, магазини, претъпкани с муниции и храни, много църкви. Отдалеч той изглежда на поляците така внушителен, че абат Пьотровски се провиква: „Прави Боже! Псков е втори Париж!“ За да въодушеви защитниците на града, княз Иван Шуйски, който ги командва, кара войниците и цивилните да се закълнат пред Владимирската Света Богородица, че по-скоро ще умрат, отколкото да се предадат. Една процесия занася на укрепленията мощи на светци и най-почитаните икони. След няколко слаби атаки, предназначени да пробват съпротивата на противника, на 8 септември 1581 г. хората на Стефан Батори под звуците на тръбите започват всеобща атака. Полската артилерия отваря пролуки в стените на града, войниците навлизат, тъпчейки труповете, превземат две кули и забиват знамето си. Оттам те обстрелват с куршуми русите, които отстъпват в безпорядък. Но княз Иван Шуйски, изцапан с кръв и барут, слиза от коня си, спира бегълците и сочейки иконата на Света Богородица, която свещениците издигат над главите им, заповядва да се върнат в боя. В същия миг по някакво чудодейно съвпадение една от кулите, завзета от нападателите, но минирана предварително от защитниците, хвръква във въздуха с ужасен трясък заедно с войниците и знамената на краля. Немски, полски и унгарски трупове изпълват рововете, докато окуражените руси контраатакуват. С последно усилие неприятелят е отблъснат извън крепостната стена. Стефан Батори, който е оставил пет хиляди убити на бойното поле, не се отказва от решението си да превземе града. Но в началото на октомври студът и недостигът на провизии погубват армията му.

От своя страна Иван не е изоставил проекта за почетен мир с Полша. Още повече че шведите завършват превземането на Финландския залив и заплашват Пернау, Дорпат и Феллин, а датчаните изглеждат готови да нарушат примирието, сключено преди две години, и че по всяка вероятност татарите, виждайки затрудненията на Москва, очакват благоприятния момент, за да си възвърнат Казан и Астрахан. Внезапно на царя му хрумва една невероятна, зашеметяваща мисъл: защо да не предложи на папата и на император Рудолф да организират срещу неверниците кръстоносен поход, в който да участват всички християнски държави, включително Русия и Полша, предварително сключили примирие? Разбира се, в ума на Иван кръстоносният поход е само претекст папата и императорът да упражнят натиск върху Стефан Батори и да го накарат да се разкае. Болярският син Истома Шевригин е натоварен с тази мисия. Получил подробни инструкции, той отначало отива в Прага при император Рудолф, който не казва нито да, нито не. Оттам заминава за Венеция, където дожът също не дава ясен отговор. Най-сетне пристига в Рим с двама преводачи. Приет на частна аудиенция от папа Григорий XIII, той коленичи, целува папския му чехъл, подарява му самури и му предава дългото писмо на царя. В това послание Иван моли светия Отец да нареди на Стефан Батори „да се откаже от съюза с мюсюлманите и от войната с християните“. Но в замяна на бъдещия кръстоносен поход много внимава да не обещава и най-малкото сближаване между двете Църкви. Ала това сближаване, което Светият престол напразно се е опитвал да постигне през XV в., е все още негова лелеяна цел. Независимо от умишленото мълчание на царя по този въпрос Григорий XIII решава да изпрати в Москва пълномощник, който да предложи първо религиозен съюз, а след това политическо разбирателство.

С тази сложна задача е натоварен Антонио Посевино, високообразован йезуит, добре запознат със Севера. Във Венеция той обяснява разгорещено, колко голям интерес има християнският свят от създаването на лига срещу турците, в която да участват Русия и Полша. Но венецианците държат твърде много на търговските си отношения с Османската империя, за да влязат в толкова неизгодна комбинация. Още веднъж те дават уклончив отговор. Тогава през Виена и Прага Посевино пристига във Вилнюс при Стефан Батори. Там го очаква ново разочарование. Въпреки уважението към папската власт полският крал не се отказва от намеренията си: той иска цяла Ливония, разрушаването или връщането на някои руски крепости и изплащането на значителен данък. Но се съгласява да даде на пътника паспорт за Русия. Неуморният Посевино отново потегля на път. В Смоленск е посрещнат бляскаво, ала непознаването на руския език му изиграва лош номер. Уверен, че отива на обеда, на който са го поканили, се оказва пред вратата на една православна църква, където се обслужва обедна литургия (на руски обедня). Той отстъпва уплашено и отказва да целуне ръката на епископа. Най-сетне, на 18 август 1581 г. (когато армията на Стефан Батори наближава Псков), пристига в Старица — малък укрепен град, където временно се намира царят. На другия ден е поканен „да се яви пред спокойните очи на царя“. Отначало той е възхитен от варварското великолепие на обстановката и костюмите. Заобиколен от брадати боляри с дълги кафтани от брокат, Иван, седнал на трона, облечен със златоткана дреха, обсипана със скъпоценни камъни, с Мономаховата шапка на глава, го разглежда с хладния поглед на граблива птица. Смутен от този властен взор, пълномощникът на папата в своето скромно черно расо смирено се покланя. След като го пита за здравето на Светия отец и получава документ, в който Григорий XIII благосклонно го нарича „свой скъп син“, царят разглежда папските подаръци: разпятие от планински кристал със златен обков, съдържащо парче от истинския Кръст, великолепно подвързан екземпляр на гръцки на Актовете от Събора във Флоренция, броеница, украсена със злато и скъпоценни камъни, и златна чаша. В последния момент Посевино се е отказал да подари и едно изображение на Светото семейство, на което Св. Йоан Кръстител е съвсем гол, което би засегнало русите, свикнали с по-целомъдрена иконография. Има също подаръци за най-големия син на царя и за царица Анастасия Романовна „нашата обичана дъщеря“, починала преди двайсет и една години и оттогава заместена седем пъти, нещо, което Ватиканът не знае. Иван не трепва, благодари и нарежда преговорите да започнат веднага.

Шестима боляри с помощта на преводачи отговарят на папския легат и при най-малкото затруднение тичат да се съветват с царя. Когато заседанието се възобновява, те четат един след друг дълги листове, в които са отбелязани грижливо съставените отговори на царя. Всеки четец започва изложението си, позовавайки се на Светата Троица и изброявайки всички титли на Иван. Посевино ги изслушва трийсет и шест пъти по ред, прикривайки нетърпението си с любезно изражение. След това той трябва да изтърпи и кавгите на преводачите, които спорят за смисъла на текста и взаимно се обвиняват, че не предават точно мисълта на Негово Величество. В продължение на един месец усърдно разговарят, без да се разбират, разменят бележки и плуват в мъгла. Понякога царят кани Посевино на частен разговор. След като легатът целуне пръстите му в знак на почит, царят си измива ръцете в златен леген, за да изчисти от кожата си нечистотията, оставена от устните на един еретик. После с хитрост и упорство защищава своите позиции, хвали заслугите на папата, подробно обяснява какви предимства ще извлече християнският свят от прекратяването на войната между Русия и Полша, но не продумва дума нито за кръстоносния поход срещу Турция, нито за сближение между двете Църкви. Той се държи твърдо, защото отдавна очаква новината за поражението на Стефан Батори пред Псков. Знае, че нападателите нямат провизии, муниции и пари. Не е ли настъпил моментът да покаже, че няма намерение да отстъпи? В средата на септември йезуитът разбира, че при русите само си губи времето, и решава да опита при поляците. „Ще отидеш при крал Стефан, казва му царят на сбогуване, ще го поздравиш от нас и като завършиш преговорите за мир според заповедите на папата, ще се върнеш, защото присъствието ти винаги ще ни е приятно заради този, който те е изпратил, и верността ти към нашите дела“.

Когато Посевино стига в полския лагер пред Псков на 5 октомври 1581 г., Стефан Батори, въпреки лошото състояние на войските си, поддържа всичките си териториални претенции. Но все пак се съгласява да не иска обезщетение. Съзнавайки, че е изчерпал всички дипломатически средства, йезуитът пише на 9 октомври на Иван и го съветва да започне преговори колкото се може по-бързо. Иван, уморен от войната, приема да изпрати пълномощници при врага. Те се срещат с полските парламентьори в разрушеното село Киверова Горка на петнайсет версти от Заполски Ям. Заседанията протичат в бедната колиба на Посевино. Седят на пейки между импровизиран олтар и мангал, чийто пушек излиза от една дупка в покрива. В края на заседанието представителите на двете страни приличат на коминочистачи. Йезуитът играе ролята на арбитър. Поставил е поляците от дясната, а русите от лявата си страна. Преводачът стои прав. Разискванията са така бурни, че неколкократно поляците излизат стремително навън и крещят, че повече няма да стъпят в този капан. Един ден, изчерпал търпението си, Посевино сграбчва член на руската делегация за копчето на кожуха, разтърсва го здраво и го изхвърля навън. Но след продължителни разправии в крайна сметка постигат разбирателство. На 15 януари 1582 г. е подписано примирие за десет години. Русите изоставят цяла Ливония и Полоцк; поляците се оттеглят от руските градове, които са превзели. За царя това е пирова победа. Всъщност той се отказва от това, което преди три месеца е пожертвал. Заплахите на враговете не са му отнели нищо повече. И въпреки това той е дълбоко засегнат. След двайсетгодишна борба, когато най-сетне е мислел, че Бог е чул молитвите му, Русия се оказва, както някога, без достъп до Балтика и до Западна Европа.

А тази Западна Европа не престава да спохожда мислите му. Той хем се страхува да не се увлече по чуждестранните нововъведения, хем тайно хвърля поглед към тях. Чувства едновременно гордост, че е руснак, и срам, че страната му е изостанала от другите. Установява, че в сравнение с Франция, Италия, Англия, Германия, Испания, Полша, където процъфтяват изкуството и литературата, хуманизмът и религиозните спорове, неговата родина се е сковала и се е вторачила в своето потънало в прах минало. По времето, когато в другите краища на Европа четат Чосър и Вийон, Петрарка и Бокачо, Данте и Ариосто, Рабле и Ронсар, нито един писател не надига глас в Московското царство. Ужасът от светските удоволствия, насаждан от православната Църква, задушава всяко желание за оригинално творчество. Само архитектурата се е измъкнала от тази черупка. Живописта, скулптурата, музиката, литературата са забранени от духовенството. Въображението на художниците се освобождава, спазвайки строги правила, единствено в иконописта, а създателите на былини се задоволяват с народните песни и приказки, които са единствените носители на поетичното мислене. Огромната руска земя е потънала в духовна тъма. Някакво тромаво вцепенение й пречи да разсъждава и да се изразява. Но когато първата типография, обслужвана от датски специалисти, е разрушена в Москва от народа, който се е разбунтувал срещу „дяволските работници“, Иван нарежда да се построи нова печатница в Александровская слобода. Печатните книги са много малко и имат религиозен характер. Дори внесените от чужбина произведения са рядкост. Според един опис от 1578 г. изключително богатият Строганов притежавал общо двеста и осем книги, от които само осемдесет и шест печатни. Митрополит Макарий, неуморен полиграф, е събрал в дванайсет огромни тома няколко жития на светци, творенията на Отците на Църквата, пътеписи. Самият Иван сътрудничи в някои от тези хроники. Закърмен с черковния старославянски, той има леко перо и богато въображение. Личната му библиотека се състои от Библията, часослови, псалтири, прочутия Домострой и от Четиминеи, поредица от поучителни текстове за всеки ден от месеца, свързани с живота на светията, посочен от календара. Но той е чел и светски текстове, „Илиада“, „Одисея“, всичко, което му е попадало подръка. Надарен с изключителна памет, той изпълва посланията си с препратки и цитати. Иска да бъде най-образованият човек в Русия. И може би наистина е такъв. За него въпросът остава поставен както в културен, така и в политически план. Как руснакът да остане руснак по душа, без да пренебрегва интелектуалното развитие на света? Как да поеме към бъдещето, без да загуби всичко придобито от миналото? Пред тази дилема правилото на царя е неотменимо: да не се доверява на Европа, но да краде оттук-оттам по някоя искрица. Ще дойде ден, мисли той, когато, след като усвои всички познания на съседите си. Русия ще господства над тях с гения на своите хора на изкуството и своите учени, без да изостави националните си традиции.