Анри Троая
Иван Грозни (11)

Единадесета глава
Митрополит Филип

След като митрополит Афанасий се е оттеглил в манастир, кой може да го замести? Отначало Иван мисли за Казанския архиепископ Герман. Повикват кандидата в Москва, епископите се събират, написват акта за избиране и бъдещият митрополит се подготвя за церемонията на ръкополагането. Но по време на един частен разговор с царя той се осмелява да го призове да се покае за греховете си и да се бои от небесния гняв. Иван гневно повтаря пред фаворитите си думите на архиепископа и ги пита какво мислят. „Ние сме на мнение, че Герман иска да стане втори Силвестър, му отговаря Алексей Басманов. Той иска да ти внуши страх, за да господства над теб. Пази се от такъв духовен пастир!“ Това мнение съвпада така пълно със становището на царя, че той изгонва Герман от двореца, отменя предвидените празненства в негова чест и започва да търси нов митрополит.

Изборът пада на Филип, монах от Соловецкия манастир, разположен на остров в Бяло море. Той се счита за един от най-образованите и набожни аскети на Русия. Именно при него в това пустинно и ледено уединение се намира бившият митрополит Силвестър, прогонен от Иван. Несъмнено изпадналият в немилост свещеник е разказал на монаха своя бурен опит като духовен водач на владетеля. Филип знае какво може да очаква от изискванията на царя. Той се съгласява, въпреки всичко, да отиде в столицата, защото приема трудните условия на поста, който му предлагат. Поне такова е мнението на Иван, който в миналото често е кореспондирал с Филип. Той високо цени тази мъж от благороден произход, който на младини се е отказал от лесния и блестящ живот на равните нему боляри, за да се посвети на размисъл. Той знае, че Филип много успешно съчетава душевната възвишеност и здравия земен разум. За монасите той е пример за най-суров морал, превъзходно управлява имуществото на общността, построява на острова каменни църкви, разработва гори, прокарва пътища, пресушава блатата, организира отглеждането на елени и домашни животни, прави рибарници и солници… С практическата си мъдрост печели одобрението на Иван. Дори кандилата, който светят пред иконите, имат нужда от масло, за да не угаснат.

След дълги колебания Филип потегля. По пътя си среща делегация от граждани, които го умоляват да се застъпи за тях пред царя, чийто гняв ги плаши. С приближаването му към Москва тъжбите на поданиците на Негово Величество стигат до него все по-смирени и настойчиви. Пищният прием в столицата не облекчава тревогата, която го потиска. Царят го кани на трапезата си и му съобщава, че го назначава за глава на Църквата. При тези думи благочестивият самотник горко се разплаква и умолява владетеля си да не поверява „такава огромна тежест на толкова слаба лодка“. След това, тъй като Иван не променя решението, той му казва:

„Добре, подчинявам се на волята ти. Но успокой съвестта ми като премахнеш опричнината! Нека има само една Русия, защото по думите на Всевишния, всяка разделена империя се превръща в пустиня. Не мога искрено да те благословя, когато виждам отечеството потънало в скръб!“

Първият порив на Иван е да изгони безумеца в манастира му. Но веднага размисля. Може ли да си позволи да отпрати още един духовник, когото лично е избрал да ръководи Църквата? Не е ли по-добре да оплете Филип така, че той да стане несъзнателен съучастник на неговата политическа дейност? По този начин зад него ще стои като морална гаранция един светец, когото цялата страна почита. Вместо да избухне, той разгорещено се оправдава. „Не знаеш ли, казва той, че собствените ми хора искат да ме унищожат, че близките ми подготвят моята гибел?“ И пред стареца, който го моли поне да отмени новото раздаване на имения и да върне наследствените владения на бившите им собственици, Иван доказва необходимостта от обширен план за реорганизация, замислен от него в полза на народа му. Смутен от този първи разговор с царя, Филип след това се среща с епископите, които до един го умоляват да приеме безусловно предложението му. Според тях за благото на църквата и народа митрополитът трябва да внимава да не гневи монарха със забележки и да използва кротост, за да успее да го убеди. След като размисля, Филип приема техните доводи не от гордост, а от чувство за саможертва. Съставят документ, според който митрополитът предварително се отказва да критикува действията на опричниците и обещава никога да не напуска поста си в знак на протест срещу поведението на царя. По този начин правомощията в светските дела му се изплъзват, а в духовните са силно ограничени. Церемонията по ръкополагането се извършва в присъствието на царя, двамата му синове, княз Владимир Андреевич, архиепископите и епископите. В своето слово Филип препоръчва на Иван да стане отново баща на поданиците си, да се пази от ласкателите, които се трупат около трона, да възцари в страната си правдата и да предпочете „любов без оръжие“ пред „военните триумфи“.

В този момент царят изглежда разчувстван от думите на митрополита. Но укротяването му е краткотрайно. Когато се оттегля в леговището си в Александровская слобода, отново го обхващат отровните съмнения. Дали Филип не служи на болярите? Дали не поиска премахването на опричнината, за да им се подчини? Въображението на Иван отново препуска в галоп. Сякаш, за да се убеди, че предположението му за обширен заговор е основателно, той научава, че Сигизмунд-Август е изпратил на болярите от земщината писма, в които ги призовава да се разбунтуват срещу царя. Несъмнено кралят на Полша мисли, че броят на недоволните дворяни е достатъчно голям, за да се започне гражданска война. Всъщност именно получателите на тези тайни послания, обхванати от ужас, са ги връчили доброволно на владетеля си, за да му докажат верността си. Сред тях са князете Белски, Мстиславски, Воротински, както и главният началник на царските конюшни Фьодоров. Иван лично диктува на болярите ироничен отговор на Сигизмунд-Август. След възмущенията от този недостоен призив към измяна приближените на полския крал заявяват, че са готови да преминат в двора му, ако даде на техния цар „цяла Литва, цял Беларус, Галиция, Прусия, Волхиния и Подолие“. Старият княз Фьодоров дори пише по заповед на господаря си: „Как можахте да си помислите, че след като съм с един крак в гроба, ще пожелая да погубя безсмъртната си душа чрез долна измяна? И какво ще правя при вас? Не съм в състояние да предвождам войски, не обичам пиршествата, не съм научил вашите танци и не познавам вашите забавления.“

Уреждайки по този начин въпроса достойно и добронамерено, Иван скоро се разкайва, че е проявил такова великодушие. Ако кралят на Полша е писал на някои боляри, то е защото е знаел, че са способни да приемат неговите предложения. Няма съмнение, че неговата цел е била да изправи земщината срещу опричнината, да свали царя от трона и да постави друг на негово място. Но кой? Може би именно Фьодоров, верен на старите обичаи човек, който от деветнайсет години е началник на царските конюшни и е уважаван от всички, тъгуващи по отминалите времена. Да, сигурно той е водачът на заговора. Един ден, в присъствието на целия двор Иван заповядва на Фьодоров да облече собствената му мантия, поставя короната на главата му, нарежда му да седне на трона и, покланяйки се пред него, заявява гръмогласно: „Здравей, велики царю на Русия! Поднасям ти почестите, към които се стремиш!“ Изумен, Фьодоров не знае как да се държи. Няколко боляри около него мислят, че това е шега и се разсмиват. Ала Иван не се смее. Продължавайки словото си, заявява. „Както имам власт да те направя цар, така мога и да те сваля от трона.“ Той замахва с камата си и я забива до дръжката в гърдите на Фьодоров, който рухва на земята. Опричниците се нахвърлят върху него и го довършват с дива жестокост, отнасят трупа вън от двореца и го хвърлят на кучетата. Жената на Фьодоров също е заклана. Лесно откриват няколко мними заговорници, които веднага са екзекутирани. Князете Белски, Мстиславски и Воротински се спасяват неизвестно как от отмъщението на владетеля. Но тримата князе Ростовски плащат и за останалите. Един от тях, войвода в Нижни-Новгород, докато се моли в църквата, е задържан от трийсет опричници, които в името на царя му заповядват да ги последва. Събличат го и го отвеждат чисто гол на двайсет версти от града, на брега на Волга. Там един от тях му отсича главата, след което хвърлят тялото му в реката. Занасят главата на Иван. Той я ритва с крак и усмихвайки се злобно, казва:

„Някога той обичаше да се къпе в кръвта на враговете си на бойното поле; най-сетне се окъпа в собствената си кръв.“

Княз Петър Ченятов, кой го се е укрил в манастир, е заловен и подложен на мъчения. Бавно го пекат на скара и му забиват игли под ноктите. Иван Пронски, прославен генерал, е удавен. Тютин, държавен ковчежник, е насечен на парчета заедно с жена си, дъщерите си и малките си синове. Наказанието се ръководи от брата на царицата, черкезки княз. Други видни семейства имат същата съдба. Опричниците плячкосват къщите и селата на жертвите си. Изнасилват жените от народа, преди да ги убият. Трупове се търкалят навсякъде по кръстовищата и никой не смее да погребе по християнски „враговете на царя“. Повечето са голи, защото са ги съблекли, преди да ги довършат, за да не се окървавят дрехите им, ценна част от плячката. Някои са обезобразени до неузнаваемост.

Жителите на Москва се спотаяват в къщите си и треперят, слушайки крясъците и смеховете на палачите, които преследват жертвите си, пробождат ги, тъпчат ги, довършвал ги. Безпомощен и отчаян свидетел на тези кървави безредици, митрополит Филип може само да призовава царя към милосърдие. Напразно. Много скоро Негово Величество престава дори да го приема.

Една неделя по време на службата Иван влиза в Успенския събор, облечен с расо и с калимавка на главата. Заобиколен е от множество опричници, облечени също като монаси. Филип, който ги е видял, че влизат, не отива да ги посрещне, а продължава богослужението. Тогава царят се приближава до него и му иска благословия. Митрополитът не помръдва. Стъписани, опричниците роптаят. Един от тях се провиква: „Свети отче, Негово Величество чака твоята благословия.“

Поглеждайки облечения като калугер цар, Филип казва:

„В човека, който се е маскирал така странно, не разпознавам моя господар. Не го разпознавам и по неговите деяния… О княже, в този храм ние принасяме жертва Богу, а зад олтара кръвта на певиците християни тече като река. Никога откак слънцето е започнало да свети в небесата не е имало монарх, озарен от истинската вяра, който така жестоко да се отнася към народа си. Дори езичниците имат закон, справедливост, съчувствие към хората. Няма такова нещо в Русия. Имотите, животът на гражданите вече не са защитени, виждаме самоубийства, разбойничества и всички тези престъпления се вършат в името на царя. Колкото и високопоставен да е тронът, на който седиш, има по-висше същество, което е наш и твой съдник! Как ще се явиш пред неговия съд, облян с кръвта на праведните, зашеметен от техните мъченически викове, защото и камъните на тази църква, която ти потъпка, зоват за отмъщение. О княже, говоря ти като пастир на душите и се боя само от Бога!“

Разтреперан от гняв, Иван удря по плочите със своята пика и се провиква: „Нещастни монаси, прекалено добър бях към вас досега, бунтовници такива! Занапред ще бъда какъвто ме представяте!“ И той излиза от църквата, последван от своята свита от убийци. Но тъй като все още не смее да нападне пряко митрополита, той се задоволява да задържи и измъчва само някои членове на духовенството. Опричниците бързо разширяват полето на репресиите. През юли 1568 г. в полунощ една група опричници начело с фаворитите на Иван: Вяземски, Малюта-Скуратов, Грязной нахлуват в няколко богати къщи на боляри и търговци, отвличат жените, известни с красотата си и ги завеждат вън от града. При изгрев-слънце към тях се присъединява царят, който избира най-привлекателните пленнички, за да ги изнасили лично. Другите са предадени на верните му служители. За забавление подпалват няколко чифлика и изколват добитъка. След това цялата компания се прибира в Москва, жените са върнати по домовете им и „много от тях, казва хронистът, умрели от срам и болка“^[1].

След няколко дни, на 28 юли 1568 г., царят и неговите главорези се намират в манастира „Св. Богородица“, когато Филип извършва богослужение. Забелязвайки, че един опричник стои с шапка на главата, митрополитът укорява царя, че търпи подобно нещо в Божия храм. Това вече е много! Иван решава да съди Филип. Изпраща емисари в Соловецкия манастир да съберат сведения за лицемерието и безчестието на неговия „враг“. Повечето монаси, искрено предани на бившия си игумен, го посочват като образец на святост. Но новият игумен, заместник на Филип, някой си Паисий, воден от надеждата да стане епископ, се съгласява да обвини предшественика си. Повикват го в Москва. Пред съд, съставен от царя, епископите и болярите, той повтаря клеветите си спокойно и уверено. Филип, който смята, че е недостойно да се оправдава, се задоволява само с думите „лошото семе не може да даде добри плодове“ и пожелава да се откаже от поста си. „По-добре да умра като невинен мъченик, отколкото като митрополит да понасям мълчаливо ужасите и безчестието на това злочесто време, заявява той. Правете с мен каквото поискате. Ето митрополитския жезъл, ето бялата митра и мантията, символи на честта, която вие ми оказахте!“ Но царят не разбира нещата по този начин. „Ти не можеш да се съдиш сам!“, отговаря той и му заповядва да си вземе обратно митрополитските отличителни знаци и да продължава да служи както преди до произнасянето на присъдата.

На 8 ноември 1568 г. в деня на Св. Архангел Михаил въоръжени опричници нахлуват в Успенския събор, докато Филип в богослужебни одежди отслужва празнична литургия пред голямо множество хора. Алексей Басманов прекъсва службата, размахва лист хартия и чете на висок глас присъдата, която лишава митрополита от неговия пост. Опричниците незабавно разкъсват дрехите на върховния духовник, обличат го с разкъсано расо, оковават го, прогонват го от църквата, удряйки го с метли, и го отвеждат на шейна в Богоявленския манастир. Уплашеният народ тича с викове и сълзи след впряга и се събира пред манастира, очаквайки чудо. Но чудото не става. Филип е признат за виновен в магьосничество и осъден на доживотен затвор. За последен път той заклева Иван да се смили над Русия. Но само утежнява положението си. Докато умира от глад, окован в килията си, все повече поклонници се тълпят около манастира „Св. Николай“ на р. Москва, където са го преместили. Загледани във високите стени, тези прости хорица чувстват как някакво духовно излъчване прониква в душите им. Те се вглъбяват пред убежището на „живия светец“, пожертвал себе си заради вярата. Иван разбира, че вместо да се отърве от един натрапник, е създал мъченик. Не може да търпи този факт и изпраща Филип в Отрочкия манастир в Тверска губерния. След това избират за митрополит Кирил, слаб и сговорчив човек.

Тъй като Филип вече не е опасен, Иван смекчава поведението си. Подготвяйки точно тогава наказателен поход срещу Нижни-Новгород, той мисли, че благословията на стареца ще има добро въздействие върху войските му. Изпраща най-бруталния си и садистичен фаворит, Малюта-Скуратов, в Отрочкия манастир, за да накара затворника да призове Божията милост за начинанието на Негово Величество. Когато пратеникът на царя идва, Филип се моли в килията си. В неговата животинска муцуна той вижда от пръв поглед грозящата го опасност. Малюта-Скуратов му повтаря дума по дума заръката на владетеля. Без да се ядоса свещеникът отказва гордо да подкрепи един нов акт на насилие. „Благославям, казва той, само добрите хора, който вършат добри дела. От дълго време чакам смъртта. Да бъде волята Божия“. Тогава Малюта-Скуратов, обезумял от ярост, скача върху него, сграбчва го с две ръце за врата и го удушава. После казва на игумена, че Филип е умрял в килията си, „задушен от топлината“. Изплашените монаси мълчат, а Иван решава, че в крайна сметка това убийство не противоречи на политиката му. Следователно, няма за какво да упреква Малюта-Скуратов. За да покаже одобрението си, той дори умъртвява няколко роднини на покойния^[2].

На 1 септември 1569 г. Москва стъписана узнава за смъртта на царица Мария, втората съпруга на Иван. Безспорно тя е била отровена. От кого? Всички подозират царя, който от дълго време се е разделил с жена си. Въпреки че не играе никаква роля в двора, тя все пак пречи на монарха. Той я мами със случайни жени, но вече не понася да я вижда в двореца. Освен това, пречи на намеренията му да се ожени за английската кралица. Щипка отровен прашец, или няколко капки от тайнствена отвара и пътят пред Иван е свободен. Обкръжението на царя обаче трепери от страх в очакване кого ще обвини. Болярите се преструват на дълбоко опечалени, обличат траурни дрехи, които са от кадифе или дамаска, но без златни орнаменти. След погребението в Москва Иван пак се оттегля в своето зловещо усамотение в Александровская слобода, без да е посочил виновника. Там сред своите опричници той мислено прави преглед на дворяните в империята си и се чуди кого да изпрати на смърт. От всички някогашни заговорници само един си стои на мястото, братовчед му Владимир Андреевич. Преди шест години Иван му е простил. Сега такава отсрочка му изглежда незаслужена. Време е да свърши с този блестящ княз, който бе пожелал да му вземе трона. Но Иван няма да го обвини, че е отровил царицата. Не, той измисля по-голямо престъпление: Владимир Андреевич е подкупил един от дворцовите готвачи, за да отрови самия цар. Князът и семейството му са извикани в Александровская слобода. В присъствието на Иван готвачът повтаря, че е получил петдесет сребърни рубли, за да постави някакъв прашец в ястието на Негово Величество. Владимир Андреевич, жена му Евдокия и двамата им невръстни синове падат в краката на владетеля, уверяват го, че са невинни и молят да се оттеглят в манастир. „Изменници, провиква се царят, вие ми приготвихте отрова, вие ще я изпиете“. И той заповядва да донесат чаша със смъртоносна напитка. Князът се колебае, но жена му казва твърдо: „Все пак по-добре е да умрем от ръката на царя, отколкото от ръката на палача.“ При тези думи Владимир Андреевич се прощава със съпругата си, благославя синовете си и отпива от чашата. Евдокия и двете момчета следват примера му. Иван присъства на предсмъртните им гърчове. После вика прислужниците на княгинята и, тъй като те избухват в сълзи при вида на труповете, заповядва да ги съблекат и застрелят. За да бъде справедлив, той иска готвачът доносник, чието показание му е било така полезно, също да бъде убит, а майката на Владимир Андреевич, княгиня Евдокия, която от дълго време се е оттеглила в манастир като монахиня, да бъде удавена в реката^[3].

За голяма изненада на Иван смъртта на Владимир Андреевич и семейството му събужда всеобщо състрадание. Никой не вярва на измислицата за посегателство срещу живота на монарха. Всички виждат в екзекуцията на княза само отвратително братоубийство, внушено по-скоро от омраза, отколкото от подозрение. Но царят не се интересува от общественото мнение. Смята, че ако се вслушва в гласа на другите значи вече не царува. Той не се опира на народа си, а на Бога. А Бог според него не е съдник, а съмишленик. Може би дори и съучастник. Колкото по̀ остарява, толкова по-голямо значение Иван придава на ритуалите. Неговата религия е педантичен формализъм. Той не се и съмнява, че кръстенето, колениченето и пръскането със светена вода имат магическо въздействие върху един жаден за почести Бог. За да накара Всевишния да отстъпи, е достатъчно да му се моли по правилата. Впрочем стриктното спазване на този церемониал доставя на Иван почти чувствена наслада. Той обича да се моли, както обича да обладае жена. Мистичният и плътският екстаз за него взаимно се допълват, а понякога се смесват. Обонянието му се наслаждава еднакво и от миризмата на тамяна и от тази на потната кожа. Достатъчно е да изпита някаква силна сласт, за да открие в нея одобрението или дори изричната воля на Създателя. В това постоянно общуване между Бога и Царя църквата играе съвсем второстепенна роля. Тя съществува само за да узакони посланията от трона към Небето и от Небето към трона. А много често Иван минава и без това тържествено посредничество, за да разговаря пряко и фамилиарно с Всевишния. Неговият съюз с Бога никога не се проявява по-блестящо, отколкото на Цветница. По традиция в този ден цялото население на Москва се събира в Кремъл преди литургията. По улиците преминава шейна, с дърво, накичено с различни плодове, най-вече ябълки. Пет момчета, облечени в бяло стоят под клоните и пеят молитви. Други със свещи и фенери следват впряга. След тях сред гора от хоругви и икони вървят около стотина свещеници с богослужебни одежди, блестящи от злато и скъпоценни камъни, а също болярите и големците. Накрая в облак от тамян се появява митрополитът, качен на магаре, покрито с бял чул. В лявата си ръка държи позлатено Евангелие, а с дясната благославя народа. Царят върви пеша пред него и държи почтително юздата на магарето. По този начин в очите на всички Иван се показва като верен каещ се грешник, докато в действителност новият митрополит под разкошния си епитрахил, трепери от страх, че някой ден ще го споходи съдбата на Филип. Сред народа всеки знае кой от двамата е по-могъщ. Тълпата пада на колене пред небесната и земната власт. След като обикаля всички големи църкви в Кремъл, процесията се връща в Успенския събор, където отслужва литургия лично митрополитът. След литургията той дава пир на царя и болярите. И символичното представяне на влизането на Христос в Ерусалим завършва с гуляй.