Анри Троая
Иван Грозни (6)

Шеста глава
Болестта и нейните последици

Веднага след като Анастасия се възстановява от раждането, царят отива с нея в Троицкия манастир. Там ростовският архиепископ Никандър кръщава царевича Димитрий край мощите на свети Сергей. След това царят поръчва да се кръстят двамата казански принцове, детето Утемиш-Гирей и бившият управител, Ядигер-Мехмед. Той помни собственото си сирашко детство и решава, че малкият Утемиш-Гирей, с християнското име Александър, ще живее в двореца и ще получи княжеско възпитание. За кръщенето на Ядигер-Мехмед царят намира, че най-подходящата дата е 26 февруари 1553 г. — средата на зимата за религиозната церемония. Счупват леда на река Москва, за да потопят новопокръстения, обвит в ленена кърпа. Преди кръщенето е извършено богослужение на открито и митрополитът пита Ядигер-Мехмед дали не е решил да промени вярата си под външен натиск: „Не, отговаря уверено татаринът, води ме любовта ми към Исус Христос и омразата ми към Мохамед“ След тези думи той пристъпва към пукнатината, влиза в ледената вода и излиза веднага треперещ от студ и щастлив. Християнското му име е Симеон. Царят ще му предостави просторен дом в Кремъл, ще му разреши да има собствен двор и ще го насърчи да се ожени за Мария Кутузова, дъщеря на руски сановник.

Радостта на Иван от тези три забележителни кръщенета скоро е помрачена от вестта за чумна епидемия в град Псков. За няколко месеца са умрели двайсет и пет хиляди души. От страх пред това бедствие изгонват от територията на Нижни-Новгород всички псковски търговци и изгарят имуществото им. Напразно, заразата се разпространява, нов городчани умират с хиляди. Ужасените оцелели вече не смеят да погребват труповете. Архиепископ Серапион, който се е посветил на агонизиращите, за да им окаже в последните мигове религиозна помощ, също умира. В тази благочестива дейност го замества монахът Пимен. Иван и митрополитът се молят продължително заедно с Пимен, преди той да поеме на път. Светият мъж отнася със себе си голямо количество светена вода за пречистването на Новгород. И наистина скоро след като е ръсил, епидемията отслабва. Но след нея идва не по-малко зло. На новозавладяната територия на Казан дивите племена от монголски произход — черемиси, мордви, чуваши, вотяки, башкири — се бунтуват срещу бирниците. Те избиват руските дворяни и търговци и издигат укрепления на седемдесет версти от Казан. Войводата Борис Салтиков в разгара на зимата се отправя срещу тях, но неговите пехотинци и конници затъват дълбоко в снега. А татарите са прикрепили дъски на краката си и се плъзгат срещу тях така свободно, сякаш ходят по твърда земя. Те обкръжават отряда на стрелците и го унищожават. Много малко успяват да се измъкнат. Борис Салтиков е пленен и заклан сред безумна веселба. В Казан се опасяват да не би градът да попадне отново в ръцете на неверниците. Иван е обезпокоен и съжалява, че не е послушал болярите, които са го посъветвали да остане там с войската си, докато областта не бъде изцяло подчинена. В двора отчаянието е така голямо, че някои членове на съвета се осмеляват да предложат на царя да върне на мюсюлманите този далечен и очевидно неудържим град. Възмутеният Иван отказва да ги послуша, но внезапно силите му го напускат. През март 1553 г., няколко дни след като е получил тъжните новини от Казанската провинция, той се разболява тежко. Не е чума, защото епидемията е пощадила Москва, но е някаква треска с неизвестен произход, която лекарите обявяват за неизлечима^[1]. Иван се смята за загубен и прекарвайки времето си в размисъл и молитва, се готви за смъртта.

Като научава, че царят му агонизира народът потъва в печал. Обикновените хора приемат Иван като светец заради неговата толкова явна набожност. Един взискателен, страшен светец, който заповядва, сражава се, наказва, но чието чело е неопетнено. Ако Бог го извика при себе си на двайсет и три години, значи го смята за твърде съвършен за греховната Русия. „Нашите грехове, казват в Москва, сигурно са безброй, щом Бог ни отнема такъв владетел.“ Ден и нощ обляната в сълзи тълпа очаква пред двореца вести за болния. Във всички църкви се молят за неговото изцеление. В замяна на това сред болярите настъпва не отчаяние, а объркване. Повечето от тях изпитват скрита злоба срещу царя, който ги е отстранил и е взел за съветници хора с низше потекло. Въпросът за наследяването ги занимава най-много. Михайлов, царският секретар се приближава до леглото на монарха и се осмелява да му намекне да напише завещание. Иван приема и диктува незабавно своята воля. След смъртта му короната ще поеме неговият син Димитрий, който е на няколко месеца. Незабавно Михайлов прочита завещанието на болярите, събрани в съседната зала. Започва оживен спор между тези, които са готови да се закълнат на царевича, и тези, които отказват. Всеки привежда неопровержими аргументи. Тонът се повишава. Царят чува викове през вратата и нарежда да въведат болярите. Те влизат разгорещени. „И кого искате да изберете за цар, след като отказвате да приемете моя син, тихо казва той? Нима забравихте, че се заклехте да служите на мен и на моите деца? Слаб съм, за да говоря дълго. Въпреки че Димитрий е още в люлката, той е ваш законен владетел. Ако не чувате гласа на съвестта си, ще отговаряте пред Бога.“ Тогава Фьодор Адашев, баща на Ивановия фаворит, заявява, че той никога не ще се подчини на братята на царицата Захарин-Юриеви, които несъмнено дълго време ще управляват страната от името на детето. „Ето за какво се тревожим, провиква се той! На колко злини и мъки бяхме подложени при управлението на болярите, докато ти не достигна възрастта на разума? Занапред трябва да се избегнат подобни нещастия.“ Крайната отпадналост пречи на Иван да отговори. Потънал във вцепенение и отвращение, гледа болярите, възбудени от своите амбиции, които си оспорват наследството му като крадци след обир. Врявата е толкова силна, че той, стенейки, ги моли да напуснат.

Очертават се две напълно противоположни групировки. Едната, водена от секретаря Михайлов, е настроена благосклонно към пеленачето и към регентство, поверено на семейството на царицата. Другата не иска да даде короната, нито на бебето, нито на Юрий, брата на Иван, защото природата го е лишила от разум. Те предпочитат Владимир Андреевич, княз на Старица, братовчед на царя, разумен човек и опитен както във военното изкуство така и в политиката.

На другия ден, превъзмогвайки безкрайната си умора, Иван моли отново враждуващите боляри да се преклонят пред волята му. „За последен път, прошепва той, искам да се закълнете, целунете кръста. Не позволявайте на изменниците да се доближат до царевича. Спасете го от тяхната ярост…“ Въпреки този тържествен призив, разприте около смъртното легло на царя продължават. Малко са тези, които се заклеват и целуват кръста. Силвестър и Алексей Адашев, въпреки привързаността им към личността на монарха запазват благоразумен неутралитет. Загрижени за бъдещето си в двора, те залагат на Владимир Андреевич, предполагайки, че след като се установи на трона, той ще ги възнагради задето са поддържали неговата страна. Иван разбира измяната на своите близки съветници и страда. За него вече е ясно, че след смъртта му неговите решения няма да бъдат изпълнени. Както някога в детството му двете страни ще се разкъсат взаимно. Русия още веднъж ще бъде жертва на кървавото съперничество на болярите. В последен порив на надежда, той дава обет, че ако Бог запази живота му, ще извърши с жена си и сина си поклонение в манастира Свети Кирил край Кирилов. Той е затворил очи и се моли напълно неподвижен, а обкръжението му мисли, че вече е в кома. В действителност след критичния момент треската затихва. Иван почти незабавно чувства облекчение и разбира, че е спасен. Лекарите говорят за „благоприятна криза“ която е ускорила възстановяването, раздвижвайки защитните сили. А болярите следят с тревога бързото му оздравяване. Най-компрометираните се питат какво ли отмъщение ще им определи за наказание чудодейно възкръсналият цар. Дали ще ги обезглави или ще ги хвърли в затвора, дали ще ги разори или просто ще ги изпрати на заточение?

Иван, който ги е мразел като младеж, през последните години е позабравил своята враждебност. А ето че сега е изправен пред същите врагове както някога: болярите, винаги те, по-арогантни и по-лицемерни от всякога. Но когато се е молил на Бога на смъртното си легло той е обещал, ако оцелее да прости като истински християнин на тези, които се пазаряха със смъртта му. Сега е излекуван и ще се задоволи само да ги гледа и да се чуди на страха и низостта им. Когато главният претендент за трона Владимир Андреевич се покланя пред него със смирен поглед и угодническо изражение, за да го поздрави за оздравяването му, той го погалва по главата и му казва няколко любезни слова. Окуражени от тази снизходителност, останалите боляри също уверяват монарха колко са доволни, че изглежда така добре. Той ги слуша, благодари и във всички слова и всички очи открива само лъжа. Дори честният Силвестър и преданият Алексей Адашев имат лицемерно щастливо изражение, когато се приближават до него. Той е загубил доверие в тях. С тяхната измяна той остава сам, без илюзии, озлобен, студен. Впрочем Анастасия, която някога е насърчавала приятелството на мъжа си с тези двама забележителни мъже, днес го съветва да не им се доверява. Нима те не сътрудничеха тайно или явно с онези, които искаха да пожертват нея и сина й заради амбициите на Владимир Андреевич? Царят обаче продължава да търси съветите на Алексей Адашев и Силвестър. Но тонът на техните разговори вече не е същият. Известна студенина владее в техните срещи. Иван не се отпуска, владее себе си и наблюдава другите. Понякога в очите му проблясват жестоки светлини. Разбира се, той се е заклел пред Бога, че ще пощади виновните. Но след един разумен срок клетвите могат да бъдат нарушавани без небето да се почувства засегнато. Във всеки случай, има един обет, който Иван държи да изпълни, щом като му се възвърнат сили да върви: това е обетът да отиде на поклонение на Север със семейството си. Съветниците от Радата го убеждават, че още не се е възстановил достатъчно, че умората от пътуването може да бъде опасна за невръстния му син и че ще е по-добре да си остане в столицата, за да се справи с тревожното положение в Казан, където бунтовете се засилват. Силвестър и Алексей Адашев особено настояват да се откаже от пътуването. Всъщност те се страхуват, че много от заточените в манастирите духовници ще се оплачат на владетеля от най-близките му сътрудници. Иван се съгласява само с едно: преди да замине за Кирилов, ще отиде в Троицкия манастир, за да поиска мнението на благочестивия отшелник Максим Гърка. Този много образован монах, роден в Албания, възпитан в един манастир на Атон, е бил повикан в Русия от великия княз Василий III, баща на Иван, а после изгонен, след като не одобрил сватбата на владетеля с Елена Глинская. Прекарал е двайсет и една година в изгнание. Освободен е бил от самия Иван и е прехвърлен в Троицкия манастир. Там се е превърнал в символ на аскетизъм, мъдрост и святост.

Когато влиза в килията на Максим Гърка, Иван не знае, че пратениците на Силвестър и Алексей Адашев са умолявали светия човек да го накара да се откаже от намерението си. След няколко приветствени думи старецът казва на посетителя си: „Добре ли е за теб да предприемеш мъчително пътуване с младата си съпруга и сина си, за да се скиташ надалеч от манастир в манастир? Нима обетите, които разумът осъжда, могат да се харесат на Бога. Безполезно е да търсиш в пустините Този, който е вездесъщ!“. И той твърди пред царя, че най-добрият начин да благодари на Всемогъщия, е да предприеме нов поход срещу татарите. Иван остава непоклатим. Той иска да отиде в Кирилов, не само защото го е обещал на Бога, но и защото майка му е извършила същото поклонение, преди да го роди. Тъй като мислите му са объркани, той има нужда от това връщане към извора на живота. Тогава, за да го уплаши, Алексей Адашев му разкрива едно предсказание, според което, ако царят не се откаже от абсурдните си намерения, няма да върне жив царевича Димитрий. Тази заплаха разгневява монарха. Той смята, че е внушена от личните съображения на Алексей Адашев и на Силвестър. Нима смятат още да опекунстват над него? Бог не може да не одобри желанието на царя да почете мощите на мъчениците на вярата.

След Великденските празници той очаква размразяването и потегля с брат си Юрий, жена си, сина си и многобройна свита. Пътуването е главно с кораб. В един далечен манастир царят среща стария отмъстителен монах Васиан, бивш епископ на Коломна. Изгонен от болярите по времето, когато Иван е бил малолетен, той е запазил яростна омраза към дворянството. Монархът го разпитва почтително как е най-добре да управлява страната. В очите на Васиан проблясва злобна хитрост и навеждайки се към царя, той шепне на ухото му: „Ако искаш да станеш самодържец, не дръж никакъв съветник, който е по-мъдър от теб, защото ти си по-добър от тях. Само тогава ще бъдеш господар и ще държиш всички в ръцете си. Но ако си обграден с по-мъдри от теб хора, ти неминуемо ще трябва да им се подчиняваш“. Тези думи така добре отговарят на вътрешното убеждение на Иван, че той стиска ръката на монаха, целува я благоговейно и мълви: „Дори баща ми не би ми дал по-добър съвет“. Той никога не ще забрави този призив към могъщество и самота.

На другия ден царят продължава пътешествието си на север по реките Дубна, Волга, Шексна. Възторжени тълпи прииждат по пътя му. Той посещава всички манастири, край които минава. Когато пристига в Кирилов, детето, простудило се при тези уморителни преходи, внезапно умира. Анастасия също е болна. Иван, сразен от мъка, заповядва незабавно връщане.

Ужасното предсказание е изпълнено. Небето, на което царят иска да се отблагодари, задето е спасило живота му, взема в замяна живота на неговия син. Нима това е справедливо? Нима може да го приеме? Не, не, тук се крие някаква подла машинация. Не може да приеме, че Бог го е наказал точно когато желае благословията му. Иван мисли, че става дума за магия. Навярно са урочасали малкия царевич. А виновниците са именно тези, които настояваха да не заминава: Алексей Адашев и Силвестър. Поради липса на доказателства той се колебае да ги накаже както заслужават. Но отчаянието му подхранва неговия гняв.

Завърнал се в Москва с ковчега на сина си, Иван се съвзема. Димитрий е погребан през юни 1553 в храма „Св. Архангел Михаил“ в краката на дядо си, великия княз Василий III. След девет месеца, на 28 март 1554 г. Анастасия ражда друг син, Иван. Траурът приключва. Надеждата се възвръща в двора и сред народа. Иван си казва, че след едно необяснимо скарване Бог е решил да се сдобри с него. При това положение и той трябва да се покаже великодушен и търпелив към околните си. Прикривайки озлоблението си, Иван отново слуша благосклонно съветите на Алексей Адашев и Силвестър, показва се любезен с братовчед си, чирака узурпатор Владимир Андреевич, и не налага възмездие на болярите, разбунтували се по време на болестта му.

Постоянната му грижа си остава да омиротворява Казанската област. За да смаже бунтуващите се татари, той вдига значителна войска и поверява командването й на Микулински, Петър Курбски, Петър Морозов и Шереметиев и четиримата енергични и ловки пълководци. Този път той самият не участва в похода. Войските започват военните действия през зимата на 1553–1554 г. при страшен студ. Русите действат бързо, нападат безмилостно непокорните племена, разрушават няколко мохамедански укрепления, избиват хиляди мъже, пленяват голям брой жени и деца и постигат целта си: всички жители на областта признават върховенството на царя и се задължават да плащат данъци. Още в 1555 г. тази нова християнска земя става епископия. Покръстванията са масови. Иван изпраща златни медали на всичките си командири. Той съзнава, че за първи път от векове насам е преобърнал съотношението на силите между Изтока и Москва. Някога татарите унижаваха Русия със своите набези и многократни опустошения. Днес Русия стои с цялата си тежест на границите на мюсюлманския свят и заплашва непосредствено Крим.

Но докато царят гледа самодоволно своите завоевания на Изток и Юг, едно невероятно събитие му напомня, че съществува една Западна Европа, която стои извън неговото политическо полезрение. Пратеник от манастира „Св. Николай“ на Бяло море му съобщава, че голям чуждестранен кораб е хвърлил котва на 24 август 1553 г. в устието на Двина^[2], че хора, говорещи непознат език, са слезли на сушата, че изглеждат добронамерени, но че никой не знае какво трябва да се нрави. Направено е проучване и става ясно, че това е английският кораб „Едуард Бонавентура“, командван от капитан Ричард Ченслър. Този кораб е единственият оцелял от експедицията на сър Хюг Уилоуби, чиято цел била да открие от североизток път към Индия. Другите два съда били разрушени от бурята, а екипажите им умрели от замръзване. Ричард Ченслър казал, че носи послание за царя от своя крал Едуард VI. Иван заповядва да бъдат предоставени коне и шейни на пътешествениците на негови разноски. Те пристигат в Москва през декември 1553 г. след няколкоседмичен изнурителен път през снежните пустини. В желанието си да впечатли този чужденец с великолепието на двора си, Иван приема Ричард Ченслър на тържествена аудиенция. Облечен в дълъг пурпурнозлатист кафтан, с островърха шапка, украсена със самурова кожа, той седи тържествено строг на позлатен трон, а около него се е събрала онемяла от благоговение свита. Ричард Ченслър му връчва писмото от своя крал, написано на английски и на латински. Един преводач превежда главните пасажи:

„Едуард VI до всички вас царе, принцове, владетели, съдии от всички краища и от всички страни, в които свети слънцето, ние ви пожелаваме, както и на вашите държави, мир спокойствие и слава. Всемогъщият даде на човека чувствително сърце, за да прави добро на ближните си и най-вече на пътешествениците, които идват от далечни страни и с опасните си начинания доказват колко много желаят да се установят връзки на любов и братство с другите хора… Всички хора имат право на гостоприемство. Но търговците трябва да се ползват най-много от него, защото те прекосяват морета и пустини, за да обогатят и най-отдалечените страни и своята родина чрез изгодна размяна на своите стоки… Бъдете така добри, царе, принцове и владетели, да почетете нашите молби и да разрешите на тези пътници свободно да преминат през вашите държави… Окажете им помощ и съдействие… Постъпвайте с тях така, както бихте искали ние да постъпваме с вашите поданици!“

Чувствителен към тези думи, Иван дава на англичаните обяд за сто души, поднесен в златни съдове от сто и петдесет слуги, които си сменят три пъти ливреите по време на угощението. Обетът продължава пет часа. В менюто има мозък от лос с подправки, петли с джинджифил, пълнени риби… Развеселени от виното руските сътрапезници разговарят с жестове с английските мореплаватели. Усмихват се, вдигат наздравици с мазни устни и влажен поглед. Ричард Ченслър с любопитство разглежда двореца. Обзавеждането му изглежда едновременно разкошно и селско. Почти няма мебели, а само скамейки, ракли с обкови, голи дървени маси, фаянсови печки, високи до тавана, изобилие от килими, кадифета, брокати, кожи… Нито една картина, нито едно огледало, но навсякъде много икони. На моменти сякаш се намират в кервансарай, а на моменти — в църква. Въздухът мирише на тамян, на пчелен восък, на горещо масло от кандилата. От своя страна Иван наблюдава с учудване тези англичани, които му се струват като паднали от луната — толкова му изглеждат странни дрехите и обноските им.

През февруари 1554 г. той дава на Ричард Ченслър отговор на руски и немски за „своя брат и братовчед Едуард“. Уверява го, че в Русия английските търговци ще бъдат „защитени, свободни и третирани като приятели“. Но това писмо ще прочете не Едуард VI, а Мария Тюдор, новата кралица на Англия и Ирландия.

След заминаването на Ричард Ченслър, Иван остава обладан от английския мираж. Тази нереална страна, от която тръгват търговци и моряци, му се струва определено някъде накрая на света. Влизайки в контакт с нейните представители той добива чувството, че е премахнал пространството. Но той няма право да мечтае. Руската действителност го заобикаля със своите повели, които Силвестър и Алексей Адашев му напомнят всеки ден. За да завърши операцията срещу Казан трябва да се придвижи на юг и да подчини Астраханска област, чийто принц изпитва дълбока омраза към Русия. Тъй като ханът на кримските татари още не е преустроил войските си след поражението, нанесено му в 1552 г. от русите, моментът изглежда добре подбран. Княз Юри Темякин поема командването на армия от казаци, стрелци, вотяки и млади благородници. Войниците потеглят по Волга и се спускат с песни надолу по реката. Бреговете са пусти. Нито следа от неприятели. Стрелите си стоят в колчаните и храбреците съжаляват, че бездействат. Най-сетне ето го и Астрахан. Но татарският гарнизон е избягал. Преследват го и го унищожават. В изоставения град се намират петте жени на принца. Изпращат ги в Москва. Татаринът Дербиш е назначен за управител на града. Жителите полагат клетва на царя и обещават да му плащат тежък годишен данък в сребро, към който ще се прибавят и три хиляди есетри. С това лесно завоевание Русия получава излаз на Каспийско море. За в бъдеще тя ще контролира цялото течение на Волга от изворите й до делтата. Подчиняването на номадските племена осигурява консолидацията на източните граници. Персия и Централна Азия се отварят за търговията и се страхуват от нейната армия.

Царят получава вестта за този успех на 25 август 1554 г. на своя двайсет и четвърти рожден ден. Той ликува при мисълта, че Астрахан, столица на татарското ханство, основана два века преди това от Тамерлан е паднал в ръцете му. Незабавно се отслужва благодарствена литургия. Покръстват най-видните пленници. Иван възприема нова формула, когато пише заповедите и писмата си: „В тази двайсет и първа година от нашето царуване над Русия третата след Казан, първата след Астрахан.“ Сега славата му изглежда така крепка, че той не се бои от никого в своето обкръжение. След като е проявил недоверие към братовчед си, княз Владимир Алексеевич, сега той отново го дарява с приятелството си и в ново завещание го обявява за регент и управител на страната, след своята смърт. Владимир Алексеевич е развълнуван до сълзи от благоволението на царя и се заклева да бъде верен на царевича и на царицата. С това решение обръща гръб на бившите си привърженици, болярите и дори на своята майка, княгинята интригантка Ефросина. Изоставени от него, някои от бившите заговорници решават да избягат в Литва. Князете Симеон и Николай Ростовски са арестувани на границата. Симеон е осъден на смърт. Но след като Силвестър, митрополит Макарий и Алексей Адашев се застъпват за него, той спасява главата си и е наказан с обикновено заточение. Останалите членове на семейството, считани за невинни „по причина на малоумие“ са оставени на свобода, но под надзор. Името на тези нещастни изменници е опозорено завинаги.

На следващата 1555 г. англичанинът Ричард Ченслър се връща в Русия с два кораба наети от Компанията на английските търговци за откриване на нови пазари, наричана обикновено Английска компания или Руска компания. Чиновниците на компанията са упълномощени да сключат търговски договор с царя. Иван ги приема на трапезата си, благодари им за твърде любезното писмо на „сестра си Мария“ (Мария Тюдор) и подписва харта, разрешаваща на английските поданици да търгуват свободно във всички руски градове, без да бъдат малтретирани и без да плащат такси. Вносът се състои най-вече от оръжия, платове и захар. На 21 юли 1556 г. Ричард Ченслър потегля наново за Англия начело на пет богато натоварени кораба. Придружава го Йосиф Григориевич Непея, посланик на царя. Но силна буря изненадва флотилията и разпръсва корабите, които се разбиват в рифовете. Ричард Ченслър загива край бреговете на Шотландия. Единствено „Едуард Бонавентура“ стига до Лондон, а на борда му се намира Непея, ни жив ни умрял. Топлият прием на кралицата и съпруга й Филип II Испански утешават посланика за загубения му багаж. Прехласнат, той посещава Лондон. Поставен е редом с кралицата на едно тържество на Ордена на жартиерата, получава от Компанията златна верижка на стойност сто лири стерлинги и подарък за господаря си лъскави платове, скъпи оръжия, един лъв и една лъвица. Но най-вече, изпълнявайки желанието на царя, той наема и отвежда в Москва занаятчии, миньори и лекари. Всъщност въпреки прекомерната си национална гордост Иван признава, че русите са груб и бавен народ и е добре да има между тях чужденци, от които да заимстват знания и умения.

Всички потеглят на кораб на Компанията с капитан Антъни Дженкинсън. Пътуването преминава без инциденти. Непея докладва на царя за изключителното уважение, което са проявили към личността му, потвърждава важността на търговските предимства, уверява го, че тези хора, макар да не говорят руски, са най-ценните приятели на Русия и му връчва писмата на Мария Тюдор и на Филип II, в които те го назовават „августейши император“. Гордостта на Иван е поласкана и той вече вижда възможен съюз между своята обширна, мощна и варварска страна и този далечен остров, родина на мореплаватели, учени и предприемчиви търговци.