Заминаваме заради него
И ето, заминаваме на експедиция без него. Тръгвам с объркани чувства. Всичко е странно в това странно пътуване. И това, че заминавам без него и този път, навярно се разделяме завинаги, и това, че отиваме да проверим данните на човека, когото уволнихме, и това, че отиваме в Тургай.
Никога не съм мислил, че Тургай пак може да се появи в живота ми и пак ще играе такава голяма роля. Сякаш съм на двадесет години и са живи родителите ми и близките ми, и съм новак в науката, и сякаш оттогава не е минал половин век.
Беше през лятото на 1912 година. В Тургайската степ по онова време работеха няколко отряда на Отдела за землени подобрения. Отрядите имаха за задача да изяснят хидрологичните условия за напояването на бъдещите преселнически участъци. Един от тези отряди, работещи под началството на минния инженер Мокеев, събра при река Кара-Тургай няколко грамадни зъба, голям гръбначен прешлен и също такава копитна става. И същото лято участник от друг отряд, студентът от минния институт Горбунов, малко по̀ на запад от Кара-Тургай, при река Джиланчик, намери богати на кости слоеве, от които събра доста голямо количество останки на древни елени и тигри. Всички те бяха предадени в геоложкия музей на Академията на науките, който през следващото лято на 1913 година командирова същия този Горбунов за по-нататъшни проучвания и разкопки и на двете места. Студентът от Минния институт Горбунов съм аз. Тайната ми мечта беше да намеря кости от мамонт. Това пътуване изигра повратна роля в моя живот и ми донесе абсолютно неочакван успех.
Тургайска област заемаше част от киргизките степи, населени със скитници киргизи. Това беше една хълмиста равнина с разхвърляни по нея солени и сладки езера, обрасли с тръстика. Снабдих кервана с всичко необходимо, наех киргизи за разкопките и тръгнах на път. И по пътя ми съобщиха, че на друго място, на брега на Соленото езеро, има натрупвания на кости, много по-грамадни от тези при Джиланчик. Наричаха това място Битката на гигантите.
Не е нужно голямо въображение, за да можете да си представите какво почувствувах, когато чух за Битката на гигантите. Беше онази смесица от изпепеляващ хазарт и почти суеверно отчаяние при мисълта, че разказът може да не се потвърди, който отваря очите на човека за истинските му желания, за самия него, за призванието му, което наричаме прозрение. Забравени бяха и Минният институт, и нареждането на началството, и самото началство.
Незабавно насочих експедицията към Соленото езеро. А се смятах за спокоен човек, поставях над всичко невъзмутимостта и се занимавах с гимнастика по системата на Мюлер и с лаунтенис. Това беше, разбира се, голяма простъпка, но не можах да устоя пред желанието да събера кости от мамонти.
Събрах ги. Върнах се. Постигна ме жестоко разочарование. Бяха ме изпратили да събирам неизвестна фауна, а вместо това бях донесъл отдавна и добре известен на всички мамонт. Пристигнаха сандъците. И макар че мамонтът не представляваше особен интерес, все пак отвориха един от най-дългите сандъци, свалиха капака и още от първите стъпки бяха открити такива признаци на костта, които позволиха уверено да се каже, че това не е мамонт. Какво е тогава? Беше някакво съвършено ново, неизвестно гигантско животно. Разочарованието се смени с остър интерес, който удесетори вниманието и предпазливостта на препараторите.
Висящият сега в Историческия музей колосален скелет на индрикатерий — 5 метра висок — завинаги ще остане за мен паметник на първия ми успех.
И ето, сега тръгваме на експедиция без този клоун, и въпреки че заминаваме заради него.
