Михаил Анчаров
Сода-слънце (20)

— Стоп — казах

— Как мога да повярвам в това, помислете сами?… — казах. — Аз съм учен. Това е една красива хипотеза и нищо повече. Фантастика. Може дори логика да се изгради. Но нали сам вие твърдите, че логиката е връзка между известни вече факти, а нима този факт е известен?

Говоря, а на мен самия ми е противно. Защото повярвах в това веднага. Безусловно. Сигурно е хипноза. А може би защото именно тази догадка ми се мярна на мен самия като единствено възможно обяснение на творческия процес.

— Значи, не вярвате — каза той и облекчено въздъхна.

И се засмя.

— Не мога повече — каза той.

— И отлично. И отлично, скъпи мой.

— Искате ли да ви разкажа още няколко залъгалки?

— Стоп — казах аз. — Достатъчно.

— Това са все глупости, скъпи учителю. Клоунада. Всичко беше лъжа, в старинен дух, фантастика.

— Лъжете. Ето сега лъжете.

— Каква е разликата — и лицето му стана светло и освободено. — Смях и сълзи, скъпи учителю. Няма нищо на света, скъпи учителю, над което да не можем да се посмеем. И най-лесно е над сълзите. Дори над трагедиите на Шекспир може. Може би смехът е единственото нещо, което ни отличава от животните. Смее се само човекът.

— Помислете какво говорите — казах аз. — С вас човек винаги попада в нелепи дискусии. Та вие прекрасно знаете, че има неща, над които не можеш да се смееш. Над „Хамлет“, например. Или не знам вече какво е смешно.

Това беше моята грешка — коя поред?

— Глупости. Вие знаете кое е смешно — каза той спокойно. — Например, дават трагедията „Хамлет“. Принц Хамлет изпълнява монолога „Да бъдеш или да не бъдеш?“ И изведнъж му падат панталоните… И нататък той изпълнява монолога, като си държи панталоните… А те се смъкват ли смъкват… А още по-смешно е, ако се смъкнат, когато принцът проклина майка си, а зад завесата лежи трупът на Полоний. А панталоните все се смъкват… смъкват…

— Престанете…

— А още по-смешно е, ако панталоните падат по време на дуела с Лаерт…

Отдавна вече се смеех с някакъв пресъхващ кози смях — представях си дуела по гащи, а в гърлото ми закипяха сълзи. Излиза, че на Хамлет (на Хамлет!) можеш да му се присмееш. Престанах да блея и го погледнах. Широката му уста беше изкривена в усмивка, а по бузата му се стичаше ручейче. Струваше ми се, че се гледам в огледалото.

— Вие сте чудовище… — казах аз.

— Аз съм човек — каза той. — А вие се надсмяхте над може би най-важното в историята на човечеството предположение.

И какво, ако всичко това е сериозно? След това отидох при директора и оправих всичко. Три часа и половина разговор — решиха да му простят и този път. Но да замине на експедиция. Експедицията трябваше да бъде извънредно интересна. След това той дойде при мен и ми каза, че няма да замине.

— Съвсем сериозно — каза той. — Не заминавам с вас на експедиция.

Почувствувах умора и отвращение. Вече ми бе достатъчно, дори и на мен.

— Е… какво — казах аз. — Подписахте уволнението си.

— Да-да, зная — каза той. — Време е вече да си отивам. И без това доста се задържах в археологията.

Всичко вече ми беше някак си безразлично — не зная може ли да се каже така. Някак си изведнъж разбрах — смешно е, но той действително няма работа в науката. Онова, което смътно бях чувствувал, се потвърди. Почувствувах облекчение. Облекчението ми имаше вкус на хинин.

— Можехте поне по-рано да кажете. Колко се застъпвах за вас! Мислите, че е приятно ли?

— Тогава още не знаех, че си отивам.

— Какво се е изменило?

— Скучно ми е да замина с вас. Разбрах какво намерите при разкопките.

— Ясно. Творчески акт. Досетили сте се, без да надникнете под земята. И какво ние, обикновените хора ще намерим там?

— А, не — каза той. — Отидете и намерете. С вас ще замине моето писмо. Когато намерите, тогава го отворете. Иначе пак няма да повярвате. И така… ние с вас се сбогуваме…

Той пак се засмя.

— Стоп — казах аз. — Стоп.

Е какво, оставаше само да заминем и да му докажем и на него, и на самите нас, че именно ние сме венецът на творението и че по друг начин да се мисли засега не се предвижда и че той не можел да отгатне какво ще намерим там сред старите кости. И с това да свършим обезсмислените фантастични идеи, които в последно време нещо много се навъдиха около мен, тихия човек.