Михаил Анчаров
Сода-слънце (11)

Това беше само началото

Подир всичко, след като старателно го разпитахме и взехме всички мерки скандалът да не вземе неприлични размери и институтът ни да не стане за посмешище сред научните кръгове, след като ми се удаде да отстоя предложението си: единственият изход от ситуацията е не да го изгоним, а да го изпратим на експедиция — аз тихичко го попитах, преди да замине, когато се качи в камиона със спалните чували:

— Защо направихте това?

Той се наведе през капака.

— За да не важничат другарите учени.

— Е добре, а защо все пак петимата постигнаха такъв успех в работата си?

— По две причини — каза той. — За първата вие се досещате. Въображението им се разтовари и започнаха да мислят по-свободно и оттам по-самостоятелно.

— А втората причина?

— Втората причина е тази, че незабелязано им подсказах решението на техните проблеми.

Камионът размириса на син пушек и потегли от двора на института. Това е всичко.

Не, не беше всичко. Оказа се, че е само началото. Продължението дойде от експедицията.

Достатъчно беше да замине и аз веднага си спомних пак, че се казва Сода-слънце. Винаги си спомнях това, когато не го виждах. Дребнави ми се сториха и раздразнението ми, и безсмисленото ни учудване от предишната му професия. Та малко ли професии е имал? Нима професията определя човека? Човекът определя онова, което той дава на тази професия. Човечеството има хиляди нужди, всяка нужда — съответната професия. Важното е какво човек дава на човечеството чрез своята професия, ето кое е важното. Дошъл способен човек с идеи, а ние зяпнахме — клоун. Може пък именно клоун да ни е липсвал. Все ни е страх да не станем смешни, а това подлеците бързо го схващат и ни натрапват — с похвали, ласкателства — своята етика. Ние закостеняваме от високомерие и така ни изиграват. Клоунът е хирург в областта на етиката. Клоунът, е поет на смеха. Острата думичка пронизва високомерието както иглата водянката. Но аз сега станах такъв умен.

Аз сега съм така умен, а тогава, преди заминаването му в експедиция, имах едно чувство — раздразнение. Удивително умееше да дразни хората този клоун. Проклен клоун! Нали съм му приятел и той знае това. Защо трябваше да ми се присмива, да ме дразни? Добре, няма да сме дребнави. Щом ще помагаме, да помагаме. Накъсо казано, аз го вредих в експедицията. Много неща премислих, след като замина в експедиция, в която бих се включил и аз, но нямам вече тези сили. Изпратих го там, откъдето започна и моето движение. Стига се е занимавал със съпоставяния на хартия. Нека да започне от самото начало. Нека да замине за Тургай. И замина. А се получи само един конфуз.

Отначало от експедицията нямаше никаква вест, а съобщенията в наши дни не са като през 1913 година. След това дойде това нелепо писмо.

Не говоря за това, че то цялото беше пълно с куп най-разнородни идеи, нямащи никакво отношение към пряката му работа, към археологията, и отнасящи се към най-различни области — верен признак на дилетантщина. Това не ме учуди — знаех с кого си имам работа. Нелепо беше, защото завършваше с една жална молба, подобна на издевателство. Молеше ни да установим чрез радиоактивен метод възрастта на същия онзи индрикатерий, който бях донесъл през 1913 година. И да му изпратим отговор.