Михаил Анчаров
Сода-слънце (13)

Всичко е много тъжно

Защо така омръзва всичко в живота? Сигурно защото всичко, с което се сблъскваш, само прилича на онова, което трябва да бъде, и знаеш, че то съвсем не е първо качество и някъде го има същото това нещо, но по-хубаво. Модата се мени. Вчерашното облекло изглежда грозно, вчерашната красота предизвиква скука, вчерашната мисъл не я забелязваш, вчерашната радост предизвиква усещане за неловкост (какво си се зарадвал, глупак), вчерашната ти радост, това е вчерашната ти наивност, а днес съм поумнял и зъбите ми са изтръпнали. Търсим спасение в безкрайните търсения, но безкрайното търсене — това е безкраен глад. Разбира се, приятно е да виждаш пред себе си необикновено блюдо с постоянна привлекателност, но не напомня ли това стиската сено, завързано пред носа на магарето? Безкраен път, безкраен глад и стиска сено, което се отдалечава със същата скорост, с която се приближава към него бедното, безкрайно милото магаре. Защо трябва да очакваме от бъдещето решението на днешните проблеми? Нали бъдещето ще си има свои проблеми, само че тогава няма да ни има.

Но може би дейността, стремежите, движението — са грешка? Може би трябва да се втренчим в собствения си пъп и да самодоволстваме? Или пък — дайте до безкрайност да се изяждаме един друг, за да чувствуваме силата си, за да се радваме на властта си не само над природата, но и над човека? Но нали като излапаш всички (а такива опити са правени), ще останеш сам, ще завиеш от мъка и страх и ще избягаш в смъртта, в ампулата, приготвена в скривалището.

Хайде да си спомним. Нека тялото ни да си спомни. Какво никога не ни е омръзнало, не ни се е втръсвало от повтаряне, какво очакваме и на какво безпогрешно се откликваме? Прехвърляш всичко в паметта си и си спомняш усещането на ръката, докоснала се до чуждо тяло — и изведнъж си спомняш, разбираш: това е то, усещането, името му е — нежност. Всички оттенъци на това усещане, на това понятие: от свирепата нежност на война, който, изтървал меча, е взел детето на врага на ръце и момиченцето се е притиснало към окаменялата му буза, а той гледа в далечината и казва: „Не го докосвай!“ — до стапящата се гъвкава нежност на любимата.

Само нежността е еднозначна, само нежността не търпи иносказания, маска, лъжа, само нежността — или я има, или я няма. Само че извънредно рядко я усещаме и тя играе в живота ни незабележима роля. Но, може би, главна. Когато по земята са хвърчали гущери, то едва ли дори рептилията философ е придавала значение на попадналото й понякога и избягвало в дупката си странно дребосъче, притежаващо собствена топлина на кръвта, която не зависи от промените на времето. Гущерите си заминаха, а топлокръвните изпълниха света.

Искам да кажа и за хематома.

— Какво-о? — попитах аз.

Макар че всъщност нямаше за какво да питам. Защото твърдо знаех отговора. Само че го бях забравил през тези години, през последните петдесет години. По-точно, не го бях забравил, а го бях запратил някъде дълбоко в съзнанието си, както запращаме нанякъде спомените си за нестаналото, неосъществилото се, но то живее в нас. И ни спасява от мъката само привичката да заобикаляме мислено това тъмно петно в нашето съзнание, напомнящо хематом. Хематомът — това е не разнесла се съсирена кръв, кръвоизлив, който, ако не се пипа, си съществува като безвредно чуждо тяло, а ако се пипа, може да възпали живите тъкани и така нататък. Разбира се, за това „и така нататък“ не ти се иска и да мислиш, но работата е там, че дори безвредността на хематома е относителна. Не може мъртвото в живото да бъде напълно неутрално. В живото всичко трябва да живее, да взема участие. Ако нещо не живее, а присъствува, значи то заема мястото на живото. Има два начина за избавление: единият е реален — да се оперира, другият, засега повечето въображаем, е да се съживи. Има и трети начин — да се предадеш. — Това е лош край. И няма нищо по-хубаво от това да съживиш — това е добро начало.

Когато попитах: „Какво-о?“ — този въпрос, възглас, вопъл се отнасяше не за това, което каза Биденко — а пък той беше съобщил със скучен глас, че животното, на което му се полагаше да е изчезнало преди милиони години, е загинало някъде по време на фараоните! Излиза, че моето скъпо чудовище е живяло едновременно с човека, и тогава това е вече въпрос на археологията. Или е грешка. Биденко е сбъркал, апаратурата е сбъркала, дявол знае кой е сбъркал, директорът на музея е сбъркал и е дал друга кост. Но най-важното за мен, стария козел, който някога беше млад и не се плашеше от сензации, а беше жаден за тях, жадуваше за онова потресение на чувствата, при което душата на човека придобива криле и се откриват простори — младостта смята, че така трябва и да бъде и го чака всеки ден и затова се мята и се изразходва непресметливо, надничайки зад всеки ъгъл — не се ли е притаил там негово величество случаят; разбира се, старостта, помъдряла от синините, върви по-вярно и по-безпогрешно, но по-дребнаво и заради самосъхранението си, заради запазването на останалите й сили се утешава с това, че гроздето е зелено и не го яде, но на душата и е пак скомина; но който е бил предпазлив цял живот и не се е изразходвал, той е измамил младостта си и нищо не е спечелил за старостта си, освен опротивелия комфорт и страха пред неочакваностите, най-важното за мене, стария козел се състоеше в това, че ако в младостта срещата с щастливия случай е оправдало се предчувствие, в старостта това е като потресение от срещата с оживял мъртвец, като съживяване на хематом.

Накратко, всички тези разсъждения за нежността и възкресяването на мъртвеца ми бяха необходими, за да разбера аз самият защо, когато го попитах „какво-о“, си спомних как преди месец, излизайки от кабинета ми, когато за пръв път го нарекох Сода-слънце, той каза „не трябва“ и ме потупа по ръката.

И още си спомних как преди 50 години се досетих, че намереното от мен скъпо чудовище е само на няколко хиляди години, а не на милиони, както решиха тогава учените.

Аз вървях по улицата и ми се струваше, че съм момче и близките ми, които отдавна ги няма, са живи и всичко е още пред мен и аз съм безсмъртен. Духаше вятър и късаше полите на палтото ми, но аз не забелязвах вятъра. Валеше дъжд, но аз не забелязвах дъжда и очите ми бяха сухи.

— Почакайте, ще ви покажем ние на вас, стари козли — мърморех аз, старикът, а сърцето ми туптеше силно. — Е… започна се.

Още не знаех какво е започнало, но бях готов на всичко. Цирк или дяволщина — все едно ми беше. Важното е, че започна! Само че всичко свърши много тъжно.