Михаил Анчаров
Сода-слънце (19)

— Вярвате ли? — попита той.

— Край. Засега — каза той и избърса челото си. — После ще трябва да се каже и за Уелс, за да се премине към главното. Иначе всичко се забравя.

— Каква връзка има с това Уелс? — попитах аз.

— Каква връзка има с това Уелс ли? Стара, тежка за науката история. Съратник на Дарвин, който самостоятелно стигнал до теорията за еволюцията, а после самостоятелно се отказал от нея, защото не могъл да отговори откъде, от гледна точка на еволюцията, се е взел човешкият мозък. В науката не обичат да си спомнят за тази история.

Той каза:

— Щом по-сложният организъм произлиза от по-малко сложен, щом приспособяването към средата става за сметка на случайни изменения на организма, щом случайните изменения могат да дадат само минимално предимство на новия вид, щом случайните изменения трябва да съответствуват на новите условия, за да се запази видът, то за образуването на човешкия мозък не е имало ни време, ни условия, ни предшественици, ни, което е най-важното, нужда. Откъде се е взел този единствен в природата феномен — мозъкът, непороден от реалните нужди на еволюцията?

В науката не обичат да си спомнят за тази история, защото и сега науката не знае точния отговор на този въпрос.

— Всичко е ясно — казах аз. — Признавате намесата на свръхестествени сили. Като Уелс. Приятно е да поговориш с културен човек.

— Не — каза той. — Не признавам. Вярвам в еволюцията. Само че Уелс е изучавал най-изостаналите племена — почти пещерни хора — и писал: „Оказа се, че умствените им способности превишават значително нуждата… тоест простите начини за добиване на храна… а мозъкът им почти не отстъпва на мозъка на един редови член на нашите научни дружества… По такъв начин природата е създала инструмент, който значително превъзхожда нуждите на своя притежател“.

Това за членовете на научните дружества бе предназначено за мен.

— Напразно започнахте да се ровите в тази стара история с Уелс — мрачно казах аз. — Тук няма да успеете. Само ще си затворите пътя към науката. С тази работа са си чупили главите хора къде по-умни от вас.

— Учени — каза той.

— А за какво, собствено, ви е дотрябвал Уелс? — попитах и веднага се досетих: аха, ясно. Долетяло отнякъде си човечество, забравило родословното си дърво. Значи, еволюция, но не земна, а някъде на друга планета. Само да застанеш на тази гледна точка и се обясняват всички факти, необясними досега. А оттук и съблазнителната мисъл — не е ли човекът същество, твърдо забравило на какво е способно. А творчеството — това са внезапни спомени.

— Не — каза той. — Във фантастиката не вярвам.

Помълчахме.

— Тогава — казах аз — или сте против теорията за еволюцията, или ви се струва…

— Да… струва ми се — прекъсна ме той. — Струва ми се, че намерих отговора на въпроса откъде се е взел човешкият мозък.

— Какъв е този отговор?

И той веднага ми разказа. Ако искате, вярвайте, ако искате — недейте, но това беше най-странната от всички идеи, които някога съм чувал.

Идеята се свеждаше към следното.

Ако вярваме в еволюцията, трябва да вярваме, че и самите ние сме подложени на нея. Тук има две трудности. Първата — в каква посока върви еволюцията, ако за приспособяване към средата трябва да сменяме само оръдията и отношенията, а не и своята биология. Втората — можем ли ние като частици от потока да разберем накъде се движи реката. Но работата е там, че сме частици, които притежават самосъзнание, и сме забелязали, че развитието на природата се движи ту плавно, ту на скокове. Скоковете биват два вида. Първият — когато се извършва мутация — случайно, но затвърдено и необходимо изменение — тогава говорим за нов вид; вторият е качествен, в пределите на един вид, свързан е с циклите на неговото развитие от типа зърно — стебло — зърно. Двата вида са свързани един с друг. Мутацията, станала, да речем, от удара на частица, се извършва у онзи индивид, който е бил подготвен за това, тоест в него са се натрупали качества, за изкристализирането, на които в нов вид е нужен само тласък. Не само това. Трябва да се натрупат и външни условия, при които се открива, че съществото, уродливо за предишните условия, за новите е изключително подходяща и е перспективно същество. Създал се е нов вид, хармоничен с новите условия. Но новият вид — това е ново нарушение на биологичния баланс в природата. Затова той встъпва в междувидова и вътревидова борба. Междувидовата запазва вида като цяло, вътревидовата шлифова качествата на вида. Но шлифовката на качествата — това е специализация на породата. Тя е хармонична с дадените условия и не е подходяща за други. Природата е консервативна, защото е специализирана. Пусни домашното кученце в гората — ще загине. Скок от друг род — това е качественото циклично изменение на вида. Посяваме зърното — то дава стебло. После от стеблото отново ще се роди зърно. То е родено от първото, но чрез стеблото и затова се различава от него. За да се получи от стеблото зърно, трябва в стеблото да са заложени качества, които биха могли да се реализират в зърно. Ако ги няма — зърно няма да има. Освен това нужна е способност на стеблото за развитие, тоест способност за приспособяване към средата. Затова растежът е постоянно приспособяване към постоянно изменящите се в известни граници условия. Затова е толкова сложен растежът и често е мъчителен. Сега да вземем човека. От всички животински видове той се отличава преди всичко с мозъка си. Именно в това се е проявила мутацията, направила го е особен вид. Вероятно у този индивид, у когото изменението на мозъка е станало наследствено, е имало най-много вътрешни предпоставки да стане човек и външните условия са били такива, че той не загинал, тоест условията били благоприятни за разгръщащите се способности на новия мутант. Станала е среща на външните и вътрешни възможности. И това е бил периодът, когато невероятната съобразителност на човека го е направила цар на природата. Затова може да се предположи, че Златният век действително е съществувал. Щастлив исторически момент, когато се е зараждало зърното на обществото. Но така е било дотогава, докато простите потребности не са превишавали възможностите. Веднага щом започнали да се изчерпват естествените възможности — по-просто казано, когато храната започнала да не достига за всички — започнала еволюцията на обществото от родовия строй до държавата. Това бил мъчителен растеж, като растежът на стеблото при лошо време, защото индивидите встъпвали в най-различни обществени комбинации, за да спасят себе си и близките си. Защото живеел споменът за Златния век, който постепенно се пренасял в бъдещето, а от отчаяние дори и в задгробния свят. Но се открило странно нещо. Оказало се, че мозъкът на човека, освен съобразителност, тоест способност за абстрактно мислене и логика, притежава още едно чудно качество. При известни неизучени и непроследими условия той е способен на творчески акт, за чийто механизъм аз вече изказах предположение: това е непосредствено осъзнаване на законите и техните възможни комбинации за създаване на ценности без прецеденти в природата. Не знам необходима ли е за това мутация на вида или е достатъчно вътревидовото изменение, за да се извърши скок, равен на осъзнаването от човека на неговата способност да мисли отвлечено. Знам само едно. Че ако сега има моменти на творчество и това са най-щастливите за човека мигове, когато той за момент встъпва в хармония със себе си, със света и със законите, които го управляват, то само недостигът на някакво последно условие му пречи да живее в тази хармония непрекъснато. Но щом има предпоставки, това значи, че има надежда за реализация, значи пак е възможен Златният век, когато човечеството ще бъде в състояние да обхване същността на необходимите му явления. Ние вървим към това. Масовостта на творчеството говори за това. Необходим е някакъв последен тласък. Науката е длъжна да го намери. Поезията трябва да създава предпоставките за щастливата среща с него. Ние сега сме хората от стеблото, но вече се заражда зърното.

— Вярвате ли? — попита той. — Очаква ни скок в мисленето. Човекът ще разбира същността на явленията без анализ. Чрез обикновено съзерцание. Законите ще се отпечатват в мозъка му като на фотолента. Вярвате ли?