Михаил Анчаров
Сода-слънце (12)

— Какво-о?… — попитах аз

Налага се да поясним за онези, които не са запознати със същността на този метод.

Сега археологията има сигурен начин на датировка — атомен календар. Вземаме, която и да е кост от древни останки и я изгаряме в специална пещ. Отделящият се при това въглероден двуокис се улавя в епруветки, подлага се на ред химически анализи и след това гайгеровият брояч определя възрастта на костта. Радиоактивната въглеродна датировка е възможна, защото всички организми поглъщат въглерод-14 — радиоактивен изотоп на обикновения въглерод. След гибелта на животното или растението въглерод-14 бавно се разлага. Сравнявайки количеството на радиоактивния въглерод, останал в костта, с количеството на обикновения въглерод в атмосферата, което почти не се изменя, учените достатъчно точно определят възрастта на един или друг обект. Всичко това е така. Но „атомният календар“ действува в мъртвите организми до 40 хиляди години, а индрикатериите са измрели преди милиони години. Затова целият отдел се смя с цяло гърло на това писмо.

— Мразя ви — каза Валя Медведева.

— Паша — казах аз на Биденко. — Натиска се за ликбез^[1]. Ще му дадете ли да разбере и този път?

— Лесно е — каза Паша. — Ако ми дадете парче кост от Вашия индрикатерий.

— Добре — казах аз. — Ще му изпратим официален отговор. На бланката на института. С печат.

Работата беше проста. Свързах се по телефона с музея и отидох да видя скъпото ми чудовище. Петметровият красавец си стоеше цял-целеничък и отдолу на табелката се мъдреше моето име. Само въздъхнах.

Докато се отдавах на спомени, сътрудниците донесоха неголямо парче кост. Забравих да кажа, че на времето бях донесъл един цял скелет и още няколко отделни кости — всички бяха омесени в едно земно свличане и, следователно, бяха на една и съща възраст. Благодарих на сътрудниците на музея и дадох парчето на Паша Биденко. А аз самият седнах да пиша на този клоун опустошително писмо, в което излях всичкото си насъбрано раздразнение и в което му обяснявах кой е, какво мислим всички за него и как трябва да се отнася той към науката, след като вече е прикован към този бряг. Но след това видях като наяве дългата му присмехулна физиономия и разбрах: голямо писмо — големи насмешки, малко писмо — малки насмешки, защо ми трябва това? Скъсах писмото и написах кратко на бланката на института: „В костите на индрикатерия радиовъглерод, кой знае защо, не бе открит“. Подчертах израза „кой знае защо“, сложих печат в канцеларията и се подписах: „Доктор на историческите науки В. А. Горбунов“.

След това Паша Биденко ми позвъни вкъщи и ми каза, че според анализа възрастта на костта е само 5 хиляди години.

— Какво-о? — попитах аз.