Уинстън Грум
Форест Гъмп (6)

6.

Онази нощ беше дълга и неспокойна, не можехме да пускаме нашите самолети, така че противниците ни обстрелваха преспокойно почти през цялото време. Имаше една падинка между две извишения, и ние сме на едното, а ония — на другото извишение, а долу, в седловината, се провежда битката, макар хабер да си нямам на кого е притрябвала тая кална локва. Обаче сержант Кранц все ни набива в главите, че не са ни довели тук да разбираме какво става, а просто да изпълняваме каквото ни казват.

Много скоро сержантът се покатерва по извишението и почва да ни казва какво да правим. Заповядва да подместим картечницата на около пет-десет метра вляво от голямото старо дърво, дето стърчи посред падината, и да си намерим хубаво, безопасно място да я поставим, така че да не ни гръмнат всичките. От онова, дето виждам и чувам, нито едно място, включвателно това, дето сме сега, хич не е безопасно, обаче да слизаме в падината си е чист апсурд. Така или иначе, аз се опитвам да направя каквото трябва.

Аз и Боунс, картечарят, и Дойл, другият носач на амониции, плюс други две момчета, изпълзяваме от дупките си и се пускаме надолу по наклона. Докато сме по средата на пътя, жълтите ни набелязват и отпочват да стрелят с тяхната си картечница. Обаче преди да се е случило нещо неоправимо, ние набързо се плъзваме по наклона и се шмугваме в джунглата. Сеа, не знам колко точно са пет-десет метра, тъй че когато се доближаваме до голямото дърво, викам на Дойл:

— Май че трябва да извием наляво.

А той ме поглежда кръвнишки и продължава:

— Затваряй си плювалника, Форест, там има виетнамци.

Брей да му се не видяло — прав е! Под голямото старо дърво са наклякали жълтурковци и обядват. Дойл взима една граната, измъква иглата и я подхвърля като топка към дървото. Гранатата експлондира още във въздуха и ония с дръпнатите очи почват да пищят като заклани, после Боунс ги зачесва с картечницата, а аз и другите две момчета хвърляме още няколко гранати за по-сигурно. Онова, дето ви го разправям, става за около минута и щом всичко утихва, ние пак тръгваме.

Намерихме място да поставим картечницата и стоим там, докато стана тъмно, плюс цялата нощ, но нищо не се случва. Чувахме, че всякъде другаде се провежда сражение, ама нас не ни закачаха. И ето че слънцето се показва, а ние сме гладни и изморени, ама си стоим там. После дотичва един човек, изпратен от сержант Кранц, който казва, че бригадата ще почне да слиза в падината веднага щом нашите самолети очистят виетнамците там, което ще бъде след няколко минути. Така и става — самолетите идват, пускат си бомбите и всичко експлондира и жълтурковците са очистени всички.

Виждаме как бригадата се движи по билото на извишението, обаче когато почват да слизат по наклона, всички оръжия на света отпочват да стрелят, хвърчат мини и други такива и става ужасена суматоха. От там, където сме, не виждаме никакви виетнамци, щото джунглата е гъста като четка за зъби, обаче със сигурност някой стреля по бригадата. Може да са холанците или даже норвежците — кой знае?

 

 

Боунс, картечарят, изглежда страхотно изпопритеснен през цялото това време, щото е загрял, че стрелянето идва отпред, което значи, че враговете са между нас и нашите позиции. С други думи ние сме си тук сам-самички. Боунс вика, че рано или късно, ако жълтите не прегазят бригадата, ще се върнат оттук и ако ни заварят на това място, хич няма да им хареса. Иска да каже, че е време да се чупим.

Грабваме си всичкия багаж и оръжията и тръгваме обратно към извишението, но Дойл внезапно хвърля око вдясно, към дъното на падината, и набелязва сума ти нови виетнамци, въоръжени до гуша, които се катерят по хълма към бригадата. Най-доброто, дето можехме да направим, е да се сдобрим с тях и да забравим другите глупости, ама тая няма да стане.

Тъй че се скрихме в едни гъсталаци и почакахме, докато ония се покачиха на върха на хълма. Тогава Боунс ги зачесва с картечницата и сигурно уби от раз поне десетина-петнайсет.

Дойл и аз, и другите две момчета мятаме гранати и нещата се развиват в наша полза, само че Боунс свършва патроните и му трябва нова лента. Пъхам една в картечницата, ама точно когато той се кани да натисне спусъка, виетнамски куршум го улучва точно в главата и я обръща наопаки. Той пада на земята, обаче продължава да се държи за картечницата, все едно че от това му зависи животът, въпреки че изобщо вече не е жив.

О, господи, беше ужасно и ставаше все по-ужасно. Да не говорим какво щяха да ни направят жълтите мутри, ако ни хванат. Викам му аз на Дойл да дойде при мене, обаче няма отговор. Издърпвам картечницата от ръцете на горкия Боунс и изпълзявам при Дойл, ама той и другите две момчета лежат застреляни. Двамата са умрели, обаче Дойл още диша, поради което го грабвам и го мятам през рамо като чувал с картофи и почвам да тичам през гъсталака към нашите, щото ме е адски шубе. Тичах може би двайсет метра и куршумите пискат около мене изотзад и аз си викам, че със сигурност ще ме уцелят в задника. Обаче после се мятам в тръстиките и се позовавам на една поляна с ниска трева, и какво да видя? Там е бъкано с жълти мутри, дето лежат на земята; гледат на обратната страна и стрелят по нашата бригада — поне така предполагам.

Ами сега? Виетнамци пред мене, виетнамци зад мене и виетнамци в краката ми. Не се сещам какво друго да направя, затова се втурвам към тях с пълна скорост и почвам да крещя и да викам и не знам още какво. Май сигурно съм откачил, щото не помня какво стана после, освен че крещях и виках отчайващо и търчах с все сила. Всичко беше напълно побъркано, после изневиделица съм сред бригадата и момчетата ме тупат по гърба като че ли съм отбелязал тъчдаун.

Изглежда, съм подплашил жълтите мутри и те си плюли на петите и си избягали по дупките. Сложих Дойл на земята и санитарите отпочнаха да го оправят, после дойде командирът на бригадата и ми друсна ръката и ми вика, че съм готин човек. После казва:

— Мама му стара, как успя да го направиш, Гъмп?

Сигурно чака отговор, но понеже обаче самият аз не знам как съм го направил, затова му викам:

— Пикае ми се.

Което си беше чистата истина. Командирът ме изглежда особено, после погледна сержант Кранц, който също е дошъл при нас, и сержант Кранц откликва:

— О, за бога, Гъмп, ела с мен!

После ме заведе зад едно дърво.

Тази нощ се срещнах с Буба, двамата се сместихме в едно окопче и занагъвахме консерви. После изваждам хармониката, дето ми е от Буба, и просвирваме няколко мелодии. Звучи адски шантаво тук, в джунглата, да свириш „О, Сузана“ и „У дома, в ранчото“. Буба има кутийка със сладкиши, дето му ги е изпратила майка му — пролини и халва — и двамата с него яко си похапвахме. И да ви кажа право, тази халва ми отваря разни спомени.

По-късно дойде сержантът Кранц и ме пита къде е бидонът с вода за пиене. Обяснявам му, че съм го зарязал в джунглата, когато съм се опитвал да нося Дойл и картечницата. За минута ми се струва, че ще ме накара да се върна за бидона, но все пак не го прави. Просто кимна и вика, че след като Дойл е ранен, а Боунс — убит, сега аз ще съм картечарят. Питам го кой ще носи три-ножника и амонициите и другите работи, а той вика, че пак аз, щото не е останал никой друг. После Буба се обажда, че той ще ги носи, ако може да го изхвърлят в нашата бригада. Сержантът Кранц си мисли по въпроса около минута, после вика, че може да се уреди, тъй като и без това от другата бригада не са останали достатъчно човеци дори за почистване на клозета.

 

 

Седмиците минават много бавно и почва да ми се струва, че времето се движи наобратно. Нагоре по един хълм, надолу по друг. Понякога на хълма има жълти мутри, понякога — не. Ама сержантът Кранц вика, че всичко е окей, щото всъщност сме марширували обратно към Съединените щати. Вика, че ще измаршируваме навънка от Виетнам, през Лаос и после нагоре, през Китай и Русия, чак до Северния полюс; ще прегазим по леда до Аляска, където нашите майки ще дойдат да ни вземат. Обаче Буба казва да не му обръщам внимание, понеже бил идиот.

Условията в джунглата са много примативни — никакво помещение, където да се изсереш, спим на земята като животни, ядем направо от консервените кутии, няма къде да се изкъпем и други такива, плюс дето дрехите ни се скапват от влажността. Един път на седмица получавам писмо от мама. Казва, че вкъщи всичко е подред, обаче гимназията не е спечелила никаква купа, откато я напуснах. Щом мога, отговарям на мама, ама се виждам в чудо какво да й пиша, че да не зациври пак. Тъй че й съобщавам, че се забавляваме страхотно и че с нас се държат адски гот. Веднъж взех, че съчиних писмо за Джени Къран и го пратих на мама, та да го даде на родителите на Джени, а те да й го испратят — където и да се намира. Само че още нямам никакъв отговор.

Своевременно с Буба измислихме жесток план за когато напуснем армията. Ще се върнем у дома, ще си купим корабче и ще отпочнем търговия с шкариди. Буба е от Ла Батр и през целия си живот е работил на шкаридено корабче. Той вика, че може би ще ни дадат заем и че ще се редуваме в капитанството и в другите там задължения, ще си живеем на корабчето и ще си изкарваме храната. Всичко е изчислил, пустият му Буба! Еди-колко си килограма шкариди да си изплатим заема, еди-колко си килограма — да си купим бензин, още толкова — за храна и тем подобни и всичко, дето остане, е лично за нас, да си гледаме кефа. Виждах в изображението си как стоя на кормилото на шкаридено корабче, или още по-гот — как седя на задната кърма и набивам шкариди. Обаче когато му казвам на Буба за това, той възклицава:

— Мама му стара, Форест, с тая твоя лакомия ще ми изядеш и ушите! Няма да вкусим нито една шкарида, преди да имаме печалба!

Прав е човекът, така си е!

Един ден взе, че задъжди дъжд и не спря цели два месеца. Върху нас се изля какъв ли не щеш дъжд, с изключение може би на суграшица или на градушка. Някога валеше ситен, бодлив дъждец. Друг път — истински порой. Валеше отстрани, отгоре и даже ми се струваше, че блика от земята. Обаче от нас се искаше да си вършим работата, която предимно беше в катерене и слизане по хълмове и други извишения, и търсене на жълти мутри.

Един ден ги открихме. Сигурно са имали някакъв си техен конгрес или нещо подобно, щото се получи същият дефект като да бяхме настъпили мравуняк — накъдето и да погледна, бъка от виетнамци. Не можем при тоя дъжд да си пускаме самолетите, тъй че след около приблизително две минути пак здравата го загазваме.

Тоя път ни хващат по бели гащи. Тъкмо прекосяваме едно оризище и наведнъж отвсякъде почват да ни стрелят. Момчетата крещят и пищят, и ги убиват, после някой вика:

— Отстъпвай!

Грабнах си аз картечницата и хуквам подред с всички други към някакви палми, под които може би поне ще се скрием от дъжда. Направихме си нещо като лагер и почваме да се подготвяме за прекарване на нова безкрайна нощ, когато се споглеждам за Буба и него го няма.

Някой ми вика, че Буба е там, в оризището, и че е ранен, а аз викам:

— По дяволите!

Сержантът Кранц ме чува и казва:

— Гъмп, опасно е да отидеш там.

Обаче на мен хич не ми пука — оставям картечницата, че да не ми тежи допълнително, и хуквам натам, където за последен път съм видял Буба. Обаче на половината път насмалко да настъпя едно момче от втори взвод, което е много ранено, и то ме поглежда с протегната ръка, тъй че си викам: „Мама му стара, какво да правя“, ама го грабчвам и хуквам обратно с него колкото сили имам. Около ми хвърчат куршуми и други такива. Има нещо, дето просто не мога да го загрея — защо, по дяволите, правим всичко това? Да играеш футбол е едно, ама това… не знам защо го правим.

Занесох онова момче и побягвам обратно и ето ти на̀ — друг войник. Навеждам се да го вдигна и да го занеса при нашите и него, обаче в този момент мозъкът му тупва в оризището, по причина, че задната част на главата му липсва. Пфу!

По тази причина го пускам пак на земята и продължавам напред и, разбира се, откривам Буба, който е ранен на два пъти в гърдите, и му викам:

— Буба, всичко ще се оправи, чуваш ли, щото ще си купим онуй шкаридено корабче. — После го замъквам до нашите и го слагам на земята. Поех си дъх и що да видя? Цялата ми риза отпред е оплескана с кръв и жълтеникава течност от мястото, където той е ранен, а Буба ме поглежда и пита:

— Майната му, Форест, защо се случи това?

По дяволите, какво да му кажа?

После той ми вика:

— Форест, ще ми посвириш ли на хармониката?

Тъй че я вадя и засвирвам нещо — даже не знам какво — а Буба проошепва:

— Форест, би ли изсвирил „Надолу по река Суони“?

А пък аз отвръщам:

— Разбира се, приятел.

Избърсвам хармониката и почвам да свиря, а наоколо продължава да гърми и да трещи и знам, че трябва да си бъда при картечницата, ама си викам „по дяволите“ и изкарах песента до край.

Не бях го отбелязал, но беше спряло да вали и небето е боядисано в гаден розовенкав цвят. От него лицата на всички изглеждат като самата смърт и по някаква причина жълтите мутри престанаха да стрелят, също и ние. Изсвирих „Надолу по река Суони“, после пак я започнах и коляничих до Буба, докато санитарят му бие инжекция и се грижи за него доколкото може. Буба се вкопчва в крака ми и очите му станаха мъгливи, а отвратителното розово небе прави лицето му бяло като чаршаф.

Той се мъчи да ми каже нещо, тъй че се наведох наистина близо, за да чуя какво. Ама така и не можах. Затуй попитах санитаря дали го е чул. А той вика:

— У дома. Той каза: „У дома“.

Буба… той умря и точка по въпроса.

 

 

Не съм прекарвал по-страшна нощ от тая. Нямаше начин да ни пратят помощ, щото пак беше почнало да вали изобилно. Онез ми ти жълти мутри бяха толкова близо, че ги чувахме да си приказват, и в един момент в първи взвод се стигна до ръкопасен бой. Призори долетя напалмов самолет, но за малко да си изтресе шибания товар право върху нас. От страх да не ги опърли и изпържи, нашите тичат вън от прикритието, очите им са на палачинки, всички псуват и се потят от шубе, щото гората се подпали и за малко пожарът да пресуши дъжда.

Някъде в суматохата успяха да ме гръмнат и какъвто ми е късметът, улучиха ме право в задника. Даже не си спомням как е станало. Всичко се прецака страшно. Зарязах картечницата, щото вече хич не ми пука. Скрих се зад едно дърво и се навих на кълбо, и почнах да плача. Няма Буба, няма шкаридено корабче, а той беше единственият приятел, дето съм го имал освен може би Джени Къран — и аз пак оплесках нещата. Ако не беше заради мама, като нищо щях да си пукна там — от старост или от нещо друго — няма значение какво.

След неизвестно време почнаха да кацат подкрепления с хелиокоптери и си казвам, че напалмената бомба сигурно здравата ги е стреснала ония с дръпнатите очи. Сигурно са си рекли, че щом изпотрепваме нашата си войска, какво ли ще им направим на тях?

Разкарват ранените от боевото поле и ето ти го сержанта Кранц, косата му цялата опърлена, дрехите — прогорени, като че ли току-що са го изстреляли от оръдие, и ми вика:

— Гъмп, не си голям акъллия, ама си страхотен войник. Бих искал да имам сто човека като тебе.

Пита ме дали ме боли и му рекох, че хич не, обаче го метнах.

— Гъмп — вика ми той, — отиваш си у дома, сигурно го знаеш.

Попитах го къде е Буба и сержантът Кранц ме изглежда като че ли съм смахнат, после отвръща:

— Ей сега ще дойде.

Питам го дали мога да пътувам в един хелиокоптер с Буба, а оня ми вика, че Буба ще си замине последен, щото са го убили.

После ме наръгват с дебела игла, пълна с някаква гадост, дето ме накара да се усещам по-добре, ама си помня, че гепвам сержанта Кранц за рамото и му казвам:

— До тоз момент никога не съм се молил за нищо, но ще качите ли лично Буба на хелиокоптера? И гледайте да се прибере у дома!

— Дадено, Гъмп — вика ми той. — Какво пък — дори ще го настаним в първа класа.