Уинстън Грум
Форест Гъмп (3)

3.

Вече съм в унивирситета и оня терньор Брайънт възлиза от гимнастиковия салон, където всички седим по гащета и фалнелки, и почва да провъзнася реч. Също като терньора Фелърс, само дето даже слабоумен като мен можеше да чатне, че при тоя тук няма лабаво. Речта му е кратка и ясна и завършва с думите, че оня от нас, дето закъснее да се качи и да слезе от автобуса, ще стигне бързо-бързо до игрището, лично изритан от терньора Брайънт. Тъй да знаете, момчета! Хич не се съмняваме в това и се натъпкваме като сардели.

Всичко това беше през месец август, който в щата Алабама е по-горещ, отколкото другаде. Искам да кажа, че ако счупиш яйце върху футболния си шлем, то ще се попържи за около десет секунди. Естествено никой не е опитал тоя номер, щото ни е шубе от терньора Брайънт да не се расърди. Никой не искаше да го изнервява, щото и без това животът ни беше едва поносим.

Терньорът Брайънт кара неговите помощници да ми покажат къде ще живея. Завеждат ме в една хубава тухлена сграда, дето някой каза, че й викали „Маймунарника“. Охранителите ме съпровеждат дотам с кола и ме качват горе в стаята ми. За нещастие сградата е хубава само отвън, но не извътре. Отначало си помислям, че тук дълго време не са живели никакви хора, щото навсякъде е адска кочина, повечето врати са отскачени от пантите и счупени, също и повечето порзорци.

Виждам неколцина момчета да си лежат на креватите и тези момчета са почти без никакви дрехи, щото вътре сигурно е над 40 градуса жега и наоколо хвъркат и бръмчат мухи и други гадинки. В коридора има огромен куп вестници и поначало ме хваща шубе да не ни накарат да ги четем, щото все пак сме в унивирситет, ама скоро загрявам, че ги слагат на пода, за да не газим мърсотиите.

Охранителите ме водят до моята стая и викат, че ще се позная с моя сквартирант, който се казвал Къртис, само че него изобщо го няма. Оставят ми багажа и ми показват къде е тоалетната, която изглежда по-гадна от клозета на някоя бензинова станция, и после бързат да се чупят. Преди това обаче единият вика, че Къртис и аз ще си припаднем взаимно, щото и двамата сме били тъпи като галоши. Изгледах го кръвнишки, понеже вече ми писва да ми дрънкат все едно и също, ама той ми нарежда да легна на пода и да направя петдесет лицеви подпори. След тоя случай просто правя каквото ми казват.

Заспах на кревата, след като сложих отгоре чаршаф, че да покрия мръсотията, и ето че сънувам как си седя в салона с мама, както правехме, когато е много горещо, и тя ми прави лимонада и ми говори час подир час… в тоя миг вратата на стаята се издънва и ме хваща страхотно шубе. Някакъв тип стои на прага и изглежда направо смахнат, очите му са на понички, отпред няма нито един зъб, носът му мяза на настъпено лайно и косата му е щъркнала, като че си е пъхнал оная работа в контакта. Загрявам, че това трябва да е Къртис.

Той влиза в стаята все едно че някой да се изхвърли върху него, и гледа насам-натам, и после минава право върху вратата, дето преди малко я издъни. Не е много висок, но иначе прилича на гардероб. Първата му работа е да ме пита откъде съм. Казвам, че съм от Мобайл, а той вика, че това било град на педерасти, и ме информирва, че бил от Оп, където правят фъстъчено масло, и ако не го харесвам това масло, лично ще отвори един буркан и ще ми го натика в задника. После ден-два хич не си говорим.

Този следобед на футболното игрище е около пет хиляди градуса, а ония ми ти горили на Брайънт търчат напред-назад и ни ругаят да тернираме. Езикът ми е провиснал като вратозавръзка, ама се опитвам да направя квото трябва. Накрая ни разперделят и мен ме турят в защитата и отпочваме да си раздаваме пасове.

Преди да дойда в унивирситета, получих вкъщи пакет с един милион футболни енструкции и веднага питам терньора Фелърс какво да правя с тях, а той тъжно си разклаща главата и вика да не се опитвам да правя нищо — просто да си играя и да чакам, докато вляза в унивирситета, пък после там все ще ми намерят колая.

Ама сеа ме е яд дето го послушах, щото като изтичах за първия пас, взех, та обърках посоката, и помощникът на терньора се изхвърля върху мене и вдига джангър до бога, и като спира, ме пита не съм ли прочел енструкциите. Викам му: „Ъхъ“, а той почва да подскача и да маха ръце, все едно го жилят хиляда стършела, и като мирясва, ми казва да поправя пет заобиколки на игрището, докато се консултатирал с терньора Брайънт.

Терньорът Брайънт седи в една голяма кула и ни съблюдава отвисоко като Великия Буд, а аз си правя заобиколките и гледам изпод око как охранителят се качва на кулата и когато ме наклепва, треньорът Брайънт си изтяга врата и чувствам как очите му изгарят дебелия ми, тъп задник. Внезапно глас вика по мегафона така, че всички да го чуят: „Форест Гъмп в кулата!“ и виждам, че Брайънт и другият тип слизат. През цялото време, докато тичам към тях, ми се иска да бягах в обратна посока.

Представяте ли си колко съм шашнат, когато виждам, че терньорът Брайънт се усмихва. Махва ми да отида на пейките и като сядаме, пак ме пита що не съм научил ония енструкции, дето са ми ги пратили. Опитвам се да му обясня какво ми е казал треньорът Фелърс, а той ме стопира и ми казва да се върна на линията и да почвам да хващам пасове, а аз му казвам нещо, дето май хич не му се иска да го чуе, в смисъл че никога не съм прихващал пасове в гимназията, щото ме мислеха за прекалено тъп да запомня къде е нашата голова линия, камо ли да препускам насам-натам и да хващам топката във въздуха.

При тая радостна новина терньорът Брайънт направо става разноглед и отперва поглед в далечнината, все едно че изучава луната. После вика на помощника си да донесе топка и когато оня я донася, треньорът ми вика да потичам малко и да се обърна. Тогава хвърля топката към мене. Виждам я как идва като че със забавно движение, но отскача от пръстите ми и тупва на земята. Треньорът разклаща глава нагоре-надолу, все едно че си вика дето е трябвало да се досети по-рано, обаче някак си чаткам, че не е доволен.

Откакто съм малък, всеки път, щом направя някаква щуротия, мама ми казва:

— Форест, трябва да внимаваш, щото иначе ще те приберат на едно място.

Толкова ме е шубе от това място, че все се мъча да съм по-добър, ама бас ловя, че няма по-гадно място от „Маймунарника“, дето живея. Тамошните типове правят разни щуротии, дето не биха ги търпели даже в кретенското даскало — например измъкват тоалетните чинии и като отидеш в клозета, виждаш само дупка на пода да се изкензаш, а ония са хвърлили тоалетната чиния през порзореца върху покрива на някоя кола, дето в момента минава отдолу. Една нощ един дебелак измъква пушка и почна да се цели в порзорците на отсрещната сграда. Ченгетата дотърчават незабавено, а оня тип взима, та им пуска право на покрива на колата някакъв огромен извънбордов мотор, който го е свил отнякъде. Заради тоя номер терньорът Брайънт го накара да тича допълнителни заобиколки.

Ние с Къртис хич не си падаме един по друг и никога не съм бил толкова самотен. Мъчно ми е за мама и искам да си ходя вкъщи.

Лошото на тоя Къртис е, че изобщо не го разбирам. Всичко, дето го приказва, е пълно с толкова много мръсни думи, че докато ги загрея всичките, пропускам кво иска да каже. Отколкото разбирам, през повечето време все нещо го раздразнява.

Къртис имаше кола и често ме вози на тернировка, но един ден отивам на среща с него и го гледам как псува и се навежда над един канал на улицата. Сигурно е спукнал гума и когато да я смени, слага болтовете в капака на главината и без да иска ги бута в канала. Положението става напечено, щото със сигурност ще къснеем за тернировката, затова викам на Къртис:

— Що не вземеш по един болт от другите останали колела и така ще имаш по три на всяко колело, което е напълно достатъчно, че да стигнем до игрището.

За момент Къртис спира да псува, изглежда ме и казва:

— Нали си идиот, как ти хрумна това?

А пък аз му викам:

— Може да съм идиот, ама поне не съм глупак.

Като чува тия ми думи, Къртис скача и ме почва с лоста, и ми вика всякакви лоши думи, дето му идват на ума, и тази история бая развали взаимните ни отношения.

След случилото се решавам да си намеря друго място за живеене и като свършва тернировката, слизам право в мазето на Маймунарника и си стоя там през цялата нощ. Не е по-мръсно от в стаите горе, пък има и лектрическа крушка. На другия ден си замъквам долу кушетката и от този момент живеех там.

Междувремено даскалото е започнало и се чудят какво да ме правят. Има там един тип, дето не бачка нищо, само измисля в коя специалност да вкара тъпанарите, че да избутат учебната година. Някои от предметите изглеждат фасулски, например „физическо въспитание“, и ме записват за тоя курс. Само че трябва да изкарам курсове по англиски и по математика и няма начин да се откача от тях. По-късно научих, че някои даскали са по-благонаклонни към футболистите, тоест чаткат, че тези момчета са обладяни от играта и не могат да си губят времето с някакво си там учене. Имаше такъв перкодавател в научния факултет, но за нещастие курсът, който водеше, се казва „Междинно опресняване“ или нещо подобно и очевидно беше предназначен за завършили физика спецялисти. Все пак ме записаха там, въпреки че не правех разлика между „физика“ и „фискултура“.

Само че по англиски не можах да извадя късмет. В тоя факултет сигурно нямаше даскали — любители на футбола и затова ми казаха да се запиша, а като се издъня, все ще измислят какво да ме правят.

Та в тоя „опреснител“ ми дават учебник, тежък поне три кила, който отначало ми се струва все едно че е написан на китайски. Ама всяка вечер си го взимам в мазето, сядам си на кушетката под крушката и след време, кой знае как, започвам да вдявам какво пише вътре. Само едно не чаткам — защо ни са притрябвали тия изравнения, но въпреки това решаването им беше фасулска работа. Даскалът се казваше професор Хукс и след първия тест ме вика в канцеларията му след часовете. Вика ми:

— Форест, признай си, кой ти даде отговорите на тези въпроси?

А пък аз си разклащам главата, а той ми дава лист с една задача и ми вика да седна и да я разреша. Като свършвам, професор Хукс погледна какво съм направил, разклаща глава и възклицава:

— Всемогъщи боже!

Ама с англиския определено ще бера ядове. Там даскал е някой си господин Буун и той е един сухар, дето дрънка като разпран. В края на първия ден ни казва да седнем тая нощ и да му напишем къса автогеография за нас си. Доста се узорвам и вися над съчинението почти цяла нощ — размислявам и пиша, пак размислявам и пак пиша — накрая казвам всичко, дето ми идва на ума — и без това ми казаха да пропадна по този предмет.

След няколко дена господин Буун отпочва да ни връща сътворенията и критикува и се подиграва на всяка автогеография. Когато стига до моята, си викам, че пак съм оплескал работата. Но той взима моята работа и отпочва да я чете на глас и да се хили, и другите също се хилят. Там съм описал всичко за кретенското даскало, за това как съм играл футбол, за терньора Фелърс, за посвещението на банкетата, за донабраната комисия и за Джени Къран и как ходихме двамата с нея на кино.

Като свършва, господинчо Буун казва:

— Ето това е оригиналност. Точно това искам!

Всички се обръщат да ме зяпат, а той продължава:

— Господин Гъмп, непременно трябва да се запишете в литературния кръжок — как можахте така добре да го измислите?

А пък аз му повръщам:

— Пикае ми се.

Господин Буун се сепва и чак леко подскача назад, после изригва в смях, както и всички други, и ми казва:

— Господин Гъмп, имате страхотно чувство за хумор.

Ето че пак ме изненадаха.

Първият футболен мач беше в събота, след няколко седмици. Преди това се съчувствах адски тъпо на тернировките, щото терньорът Брайънт се чудеше какво да ме прави, също като Фелърс от гимназията. И така, мачът почва, бутат ми топката в ръцете и ми казват да тичам. Тоя ден тичам добре и правя четири тъчдауна, смазваме джорджийския унивирситет с 35 на 3 и всички ме отупват по гърба докато ме заболва. Измивам се и звънкам на мама, а тя взела, че слушала мача по радиото и е толкоз щастлива, че чак ще се пръсне. Тази вечер всички отиват на купони и подобни тъпотии, но никой не ме кани никъде, така че си отивам в мазето. Седя си там, и чувам музика да идва някъде отгоре, и е толкова хубава, че не знам защо, но се качвам на горния етаж да видя какво е това чудо.

И какво да видя: едно момче, Буба, си седи в стаята и свири на устна хармоника. Счупи си крака на тернировка и затова не игра на мача и не можа да отиде съвсем никъде. Та тоя Буба ме пусна да седна до него и да го слушам, но не говорехме, нито правехме нещо, просто си седим, аз — на едното легло, той — на другото, и си свири на хармониката. След час го питам дали мога да опитам и аз, а Буба вика: „Добре“. Тогава даже не предразполагах, че това завечно ще промени живота ми.

Тернирам аз на туй чудо, хващам му цаката и почвам да свиря горе-долу добре, а Буба направо откача и вика, че никога не бил чувал толкоз готино нещо. После стана късно, той ми казва да взема хармониката с мене и аз я взимам и свиря на нея дълго, докато ми се приспа и си легнах.

На другия ден, неделя, отидох да върна хармониката на Буба, ама той ми казва да я задържа, щото имал още една и аз съм адски щастлив и отивам на расходка, после седнах под едно дърво и свирих през целия ден, докато ми се свършиха мелодиите за свирене.

Беше късно през следобед и слънцето почти се беше скрило, когато тръгнах обратно към Маймунарника. Точно пресичам двора на унивирситета и внезапно чувам как някакво момиче вика:

— Форест!

Обръщам се и що да видя — Джени Къран!

Ухилена до уши. Приближи се и ме хвана за ръката и казва, че ме видяла вчера да играя футбол и че съм бил направо страхотен, и разни други хубави неща.

Отказва се, че въобще не ми се сърди заради онова в киното, вика, че грешката не била моя, просто така се случило. После ме пита искам ли да изпия една кокакола с нея.

Чак не ми се вярва, че седя там с Джени Къран и тя обеснява, че учи музика и драма и е запланувала да стане артиска или певица. Също и свирела в малък оркестър, дето изпълнявал разни народни песни, и ми казва, че утре вечер ще бъдат в сградата на Студентския съюз и ако искам, да се отбия. Честно да ви кажа, не знам как ще дочакам до утре.